Дийн Кунц
Черен лед (9)

13:10

Браян Доърти източи малко бензин от резервоара на здравата шейна и го изля върху един участък от две педи на ръба на леда.

Роджър Брескин запали клечка кибрит и я хвърли върху бензина. Течността избухна в пламъци и изгоря за секунди.

Браян коленичи до мястото на огъня и опипа ръба. Допреди малко ледът тук бе остър; сега беше гладък. Нямаше опасност да пререже въжето.

— Добре ли е? — попита Роджър.

Браян кимна.

Роджър се наведе и хвана свободния край на дванайсетметровото въже, което бе завързал за шейната и за един дълъг кол с винтова резба, като тези, с които бяха прикрепили радиопредавателя. Бързо го уви около гърдите и раменете на Браян в импровизирана сбруя. Направи три здрави възела по средата на гърдите на другаря си и каза:

— Ще те издържи. Това е найлоново въже, има гаранция за шестстотин килограма. Само не забравяй да го хванеш с две ръце над главата си, за да облекчиш раменете.

Тъй като бе сигурен, че треперенето на гласа ще издаде страха му, Браян само кимна.

Роджър се върна при шейната, насочена с предница към пропастта и с откачено ремарке. Качи се в кабината и затвори вратата. Натисна спирачките и форсира двигателя.

Разтреперан, Браян легна по корем върху леда. Пое си дълбоко въздух през плетената маска, поколеба се за миг, сетне спусна краката си през ръба. Макар че не падна много надолу, стомахът му се сви и цялото му тяло се разтърси от страх, сякаш го проряза електрически ток. Въжето се опъна и той се спусна под ръба на леда.

Въпреки това много малка част от въжето оставаше над него, така че той не успя да го хване. Беше принуден да поеме цялото натоварване с раменете си. Изведнъж остра болка проряза ставите, гърба и тила му.

— Хайде, хайде, Роджър — промърмори той. — Побързай.

Браян висеше с лице към ледената стена, допираше се и се блъскаше в нея, жестокият вятър го клатеше.

Той се престраши да извърти глава и да погледне надолу в очакване да види само непрогледна тъмнина. Извън осветеното от фаровете пространство обаче очите му бързо се нагодиха към полумрака и естествената фосфоресценция на леда му позволи да различи отвесната стена, до която висеше, както и неравните первази от натрошени блокове отдолу. На двайсетина метра под него белите гребени на вълните излъчваха собствено призрачно сияние, докато се издигаха в редици и се разбиваха разпенени в леда.

* * *

Роджър Брескин намали дотолкова газта, че моторът почти изгасна.

Той за последен път провери изчисленията си. Доърти беше около метър и осемдесет, а первазът се намираше на седем метра под тях; следователно трябваше да го спусне седем метра и да му остави още два метра въже, за да му осигури достатъчна подвижност и да му позволи да помогне на Джордж Лин. Бяха означили седмия метър на въжето с яркочервено парцалче. Трябваше обаче да спуска хлапето колкото се може по-бавно, за да не го зашемети при някой удар в леда.

Освен това шейната се намираше само на дванайсетина метра от пропастта; ако машината се движеше твърде бързо, имаше опасност Роджър да не успее да я спре навреме, за да спаси собствения си живот, още по-малко този на Доърти и Лин. Опасяваше се, че и най-ниската скорост на шейната ще се окаже прекалено висока за тази работа, затова се колебаеше.

* * *

Силен порив на вятъра блъсна Браян отзад и отдясно и го прилепи към ледената стена, но също така го измести наляво, така че той остана да виси под лек ъгъл. Когато след малко вятърът поотслабна, той отново се върна надясно и се заклати леко като махало.

Браян погледна към мястото, където въжето излизаше зад ръба на леда. Въпреки че бяха направили всичко, за да изгладят повърхността, всяко триене щеше да износва найлоновите нишки.

Той затвори очи и се отпусна в сбруята, чакайки да го спуснат на перваза. Устата му бе пресъхнала, сякаш скиташе из пустинята, и сърцето му биеше толкова силно, че като че ли заплашваше да счупи ребрата му.

Тъй като Роджър имаше по-голям опит с моторните шейни, логично бе Браян да е този, който ще се спусне, за да спаси Джордж Лин. Сега му се искаше той да беше специалистът по шейните. Защо, по дяволите, се бавеше толкова?

Нетърпението му се изпари, когато се спусна рязко, сякаш въжето се е скъсало. Приземи се на перваза с такава скорост, че силна болка проряза гърба му. Коленете му се огънаха, сякаш бяха от мокър картон. Той се удари във вертикалната стена, претърколи се по перваза и увисна надолу.

Беше твърде уплашен, за да изкрещи.

* * *

Моторната шейна тръгна твърде бързо. Роджър натисна спирачките веднага след като ги освободи. Червеното парцалче изчезна зад ръба, но машината продължаваше да се движи. Тъй като бе изчистен от снега и изгладен от неспиращия вятър, ледът нямаше почти никакво сцепление. Шейната продължи да се плъзга като хокейна шайба с насочени към вечния мрак фарове, докато накрая спря на три метра от ръба.

* * *

Сбруята се стегна през гърдите на Браян и под ръцете му. В сравнение с болката в краката и гърба му обаче тази беше поносима.

Той се чудеше как още е в съзнание и е жив.

Браян извади фенерчето от колана си и лъчът му разряза мрака като с нож, разкривайки пороя от снежинки, изливащ се върху него.

Той се опита да не мисли за леденото море отдолу и надникна към перваза, от който току-що се беше изтърколил. Намираше се на около метър над главата му. На метър вляво през ръба се подаваха неподвижните пръсти на дясната ръка на Джордж Лин.

Браян отново се заклати. Нишката, на която висеше животът му, се триеше наляво-надясно по ръба, който не беше изгладен със запален бензин. Парченца лед, откъртени от въжето, се сипеха върху него; въжето дълбаеше плитка бразда в острия ръб.

Светъл лъч прониза мрака отгоре.

Браян вдигна очи — Роджър Брескин го наблюдаваше от ръба.

Легнал върху леда, надвесен над пропастта, Роджър сви дланта на свободната си ръка във фуния пред устата си и изкрещя нещо. Вятърът разби думите му на безсмислени откъслечни звуци.

Браян вдигна ръка и му помаха леко.

Роджър изкрещя по-силно:

— Добре ли си?

Гласът му сякаш идваше от дъното на безкраен тунел.

Браян кимна. Едно просто кимване нямаше как да издаде страха и тревогата от нестихващата болка в краката му.

Брескин изкрещя; няколко думи достигнаха ушите на Браян:

— Ще… шейната… назад… те изтегля… горе.

Браян отново кимна.

— … бавно… възможност… прекалено бързо отново… счупи… леда.

Роджър се скри, очевидно побърза да се върне при шейната.

Браян остави фенерчето включено, закачи го на колана си, насочено към десния му крак. Вдигна ръце и се хвана за въжето, повдигна се, за да облекчи малко натиска върху раменете си, заплашващ да извади ръцете му от ставите.

Шейната го издърпа малко; това движение бе доста по-леко от спускането и този път той не се удари в леда.

От коленете надолу краката му оставаха все още под перваза. Той ги вдигна и стъпи върху площадката, остана приклекнал върху нея. Пусна въжето и се изправи.

Глезените го боляха, коленете му се бяха подкосили, бедрата му бяха изтръпнали. Той обаче се задържа изправен.

Извади един клин за лед — петнайсетсантиметров шиш с остър връх в единия край и двусантиметрова халка в другия — от джоба на якето си. Смъкна едно чукче от колана си и заби големия пирон в тясна пукнатина в леда.

Роджър отново го освети отгоре.

Когато желязото бе забито здраво, Браян свали едно два и половина метрово въже от колана си. Преди да се спусне, беше закачил единия му край за карабинер; сега закачи карабинера за клина и завъртя предпазната му муфа. Завърза другия край на въжето около кръста си. Това щеше да го спаси, ако се подхлъзнеше и паднеше от перваза, като в същото време му даваше достатъчно свобода, за да се погрижи за Джордж Лин. След като се осигури по този начин, той развърза възлите, държащи сбруята около гърдите и под мишниците му. След това нави въжето около врата си.

За да не се излага с цялото си тяло на вятъра, Браян застана на колене и ръце и допълзя до Лин. Роджър Брескин го осветяваше с фенерчето си. Браян извади своето от колана и го постави върху перваза, до стената, насочено към неподвижния мъж.

Дали бе в безсъзнание… или бе мъртъв?

Преди да получи отговор на въпроса си, трябваше да погледне лицето на Лин. Да го обърне по гръб не беше лесна задача, тъй като трябваше да внимава да не го прекатури в пропастта. Когато го извъртя, Лин дойде в съзнание. Кехлибареножълтата му кожа — поне на тези няколко квадратни сантиметра, които оставаха незащитени — бе обезпокоително бледа. Той раздвижи устни под маската, без да издаде звук. Под очилата очите му бяха отворени; в тях се четеше удивление, но не личеше да изпитва силна болка или да е неадекватен.

— Как се чувстваш? — изкрещя Браян в пронизителния вой на вятъра.

Лин го погледна неразбиращо и се опита да седне.

Браян го притисна към перваза:

— Внимавай! Да не искаш да паднеш?

Лин извърна глава и се втренчи в мрака, от който снегът се сипеше още по-бързо от преди. Отново погледна Браян, беше пребледнял още повече.

— Лошо ли си ранен? — попита Браян, защото от дебелите дрехи на Лин не можеше да разбере дали не си е счупил нещо.

— Гърдите ме болят малко — отвърна китаецът; думите му едва се чуха в бученето на бурята.

— Сърцето ли?

— Не. Паднах през ръба… ледът още се тресеше… от вълната… стената беше наклонена. Хлъзнах се… и паднах тук настрани. Това си спомням.

— Счупени ребра?

Лин си пое дълбоко въздух и присви очи:

— Не, не вярвам. Само натъртване. Много силно. Но нищо счупено.

Браян свали въжето от врата си.

— Ще ти направя сбруя под мишниците и около гърдите. Ще издържиш ли?

— Имам ли избор?

— Не.

— Значи ще издържа.

— Седни.

Лин изстена и внимателно седна с гръб, опрян в стената, и крака, провесени в празното.

Браян бързо го обвърза, стегна двоен възел на гърдите му и се изправи. Помогна на ранения си другар да стане. Завъртяха се с гръб към морето и убийствения вятър. Сухи снежинки почти като зърна се сипеха върху ледената стена, отскачаха и се удряха в лицата им.

— Готово ли е? — изкрещя Роджър на седем метра над тях.

— Да, но внимавай!

Лин плесна силно с ръце. От ръкавиците му се посипаха ледени люспи. Той сви пръсти.

— Изтръпнал съм… целият. Движа пръсти… но почти не ги чувствам.

— Ще се оправиш.

— Не си чувствам… и пръстите на краката. Спи ми се. Не е добре.

За това беше прав. Когато тялото измръзне дотолкова, че закопнее за сън, за да съхрани скъпоценната топлина, смъртта не е далеч.

— Веднага щом се качиш, влез в шейната — посъветва го Браян. — Петнайсет минути и ще се стоплиш като препечена филийка.

— Дойде точно навреме. Защо?

— Какво защо?

— Рискува живота си.

— Всъщност не.

— Напротив, рискуваш го.

— Е, ти не би ли направил същото?

Въжето издигна Джордж Лин. Изкачването му беше плавно. На ръба обаче той се заклещи, раменете му бяха отгоре, останалата част от тялото му висеше. Беше прекалено слаб, за да се издърпа.

Дългогодишните тренировки на Роджър Брескин по вдигане на тежести помогнаха. Той слезе от шейната и лесно издърпа Джордж Лин върху айсберга. Развърза сбруята от гърдите му и хвърли въжето на Браян.

— Ще те проверя… веднага щом… Джордж на сигурно място! — изкрещя. Въпреки че беше заглушен от вятъра, в гласа му звучеше тревога.

Само час по-рано Браян не би допуснал, че Роджър — мъж канара, с врат като на бик, масивни бицепси, яки ръце и самонадеян вид — може да се страхува от нещо. Сега, когато страхът му бе очевиден, Браян се срамуваше по-малко от собствения си ужас, каращ стомаха му да се свива. Щом такова кораво копеле като Роджър може да се страхува, значи дори на член на стоическия род Доърти е позволено да изпита тази емоция един-два пъти в живота си.

Браян хвана основното въже и се обвърза. Сетне откачи осигурителното от колана си и от клина и го намота. Взе фенерчето от перваза и го затъкна в колана си. Би извадил и клина, ако имаше начин и сили да го направи. Запасите от гориво и инструментите им бяха безценни. Не смееха да хабят или да хвърлят нищо. Никой не можеше да предрече коя дреболия, сега непотребна, ще се окаже жизненоважна за оцеляването им.

Той мислеше за тяхното оцеляване, не просто за своето, защото съзнаваше, че от цялата експедиция той с най-малка вероятност ще се измъкне жив от това изпитание. Въпреки четириседмичното обучение в Полярния институт на американската армия Браян не беше толкова добре запознат с полярния лед и толкова свикнал с условията като останалите. Бе висок метър и осемдесет и два и тежеше осемдесет килограма. Емили, по-голямата му сестра, го наричаше Фасулчо още от шестнайсетгодишна възраст. Раменете му обаче бяха широки, а слабите му ръце — жилави: фасул, но не слабак. Един слабак не би могъл да се спусне по бързеите на Колорадо, да се гмурка с ловците на акули при Бимини, да изкачва върхове в щата Вашингтон. И докато имаше иглу или топла стая в „Еджуей“, където да се върне след дългия ден в смазващия студ, той се справяше доста добре. Сега обаче беше различно. Иглутата можеше вече да ги няма, а дори да ги имаше, те не разполагаха с достатъчно гориво и енергия в акумулаторите, за да поддържат топлината в тях повече от ден. За оцеляването в този случай се изискваха допълнителни сили и воля, които се натрупват само с опита. Той беше съвсем сигурен, че не притежава достатъчно кураж, за да се справи.

Най-много щеше да съжалява за майка си. Тя бе най-добрата от рода Доърти, над политическите интриги, и вече беше преживяла достатъчно мъка. Господ му бе свидетел, Браян й беше причинил доста разочарования със своите…

Лъчът от фенера го освети.

— Готов ли си? — изкрещя Роджър Брескин.

— Да.

Роджър се върна при шейната.

Браян едва успя да се подготви за изкачването, когато въжето го затегли нагоре, натоварвайки допълнително раменете му. Брулен от вятъра, полузаслепен от болка, неспособен да спре мислите си за необятния воден гроб, зеещ под него, той се просна по очи върху ледената повърхност също както Джордж Лин преди пет минути. Когато стигна ръба, Браян успя да се добере до равното без помощта на Роджър.

Той стана и направи няколко несигурни крачки към фаровете. Глезените и бедрата го боляха, но болката щеше да отшуми, когато се раздвижи. Беше се измъкнал невредим.

— Невероятно — възкликна и започна да развързва сбруята си. — Невероятно.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Роджър.

— Не очаквах да се справим.

— Нямаше ли ми доверие?

— Не за това. Мислех, че въжето ще се скъса или нещо подобно.

— И ти ще умреш — назидателно изрече Роджър. — Но не ти е дошло времето. Не сега.

Браян се изненада не само от философските размишления на Роджър, но и от страха в очите му.

— Ако не си ранен, време е да вървим.

Браян размърда изтръпналите си рамене.

— Какво сега?

Роджър избърса очилата си.

— Ще изправим втората шейна и ще видим дали работи.

— И после?

— Ще намерим временния лагер. Ще се съберем с останалите.

— Ами ако лагерът не е на айсберга с нас?

Роджър не чу въпроса. Вече се беше обърнал и се отдалечаваше към преобърнатата шейна.

* * *

Кабината на оцелялата шейна побираше само двама; затова Хари избра да се вози в откритото ремарке отзад. Клод искаше да му отстъпи мястото си, Пит Джонсън — също, сякаш пътуването в ремаркето бе особено комфортно, а не опасно за живота, каквото беше всъщност. Хари ги прекъсна, без да търпи възражения, и се позова на старшинството си, за да заеме това най-лошо място в шейната.

Ремаркето съдържаше нагревателя и стоманения варел, в който бяха топили сняг, за да получат вода за запълване на дупките. Те извадиха варела и го изтъркаляха настрани; вятърът го подхвана и го отнесе в нощта. След секунди думкането му се сля с общия шум на бурята. Нагревателят беше малък и тъй като можеше да потрябва по-късно, Клод му намери място в кабината.

В ремаркето се беше натрупал десетинасантиметров сняг. Хари го изгреба с ръце.

Вятърът виеше зад тях като индианци в уестърн, минаваше под ремаркето и го караше да потрепва леко.

— Все още смятам, че ти трябва да караш — настоя Пит, когато бурята намаля за малко.

Хари тъкмо привършваше с изгребването на снега от ремаркето.

— Аз бутнах шейната си в пропастта; не може да ми се има доверие.

Пит поклати глава:

— Човече, знаеш ли какво не ти е наред?

— Студено ми е и ме е страх.

— Не това.

— Е, не съм си рязал ноктите от седмици, но не виждам откъде може да знаеш.

— Искам да кажа какво не ти е наред в главата.

— Това не е най-доброто време за психоанализи, Пит. За бога, вие калифорнийците сте маниаци на тема психотерапия. — Хари изхвърли последния сняг от ремаркето. — Сигурно си мислиш, че искам да спя с майка си…

— Хари…

— … или да убия баща си.

— Хари…

— Е, ако наистина си мислиш това, не виждам как ще продължаваме да бъдем приятели.

— Ти страдаш от комплекс за герой.

— Защото настоявам да се возя в ремаркето ли?

— Да. Би трябвало да теглим сламки.

— Това не е демокрация.

— Просто така е най-честно.

— Дай да си изясним нещата. Ти настояваш да се возиш в ремаркето, така ли?

Пит поклати глава, опита се да изглежда сериозен, но не успя да сдържи усмивката си:

— Бледолик глупак.

— Гордея се с това.

Хари обърна гръб към вятъра и дръпна връвчиците около врата си, за да разхлаби качулката. Бръкна през деколтето си и хвана дебелата вълнена маска, сгъната на врата му. Вдигна я на носа и устата си; сега нито частица от лицето му не беше изложена на студа. Това, което не се скриваше от маската, бе защитено от качулката и очилата. Той отново си нахлупи качулката и я стегна.

— Пит, ти си прекалено едър, за да се возиш в ремаркето — каза през маската.

— И ти не можеш да се наречеш джудже.

— Да, но съм достатъчно дребен, за да легна настрана и да се скрия от вятъра зад стената на ремаркето. На теб ще ти се наложи да седнеш. Само така ще се побереш. А седнал ще замръзнеш.

— Добре, добре. Щом настояваш да се правиш на герой. Помни само едно — медалите се дават едва след края на войната.

— На кого са му нужни медали? — Хари се качи в ремаркето и седна в средата. — Аз искам ореол на светец.

Джонсън се наведе съзаклятнически към него:

— Мислиш ли, че ще те допуснат до рая, при положение че жена ти знае повече мръсни вицове от всички мъже в експедицията, взети заедно?

— Не е ли очевидно, Пит?

— Кое?

— Господ има чувство за хумор.

Пит огледа бруленото от бурята ледено поле и каза:

— Да. Доста черно чувство за хумор.

Той се върна при вратата на кабината, обърна се и разнежено повтори:

— Бледолик глупак.

След това седна зад кормилото и затвори вратата.

Хари погледна за последен път сектора от леда, осветен от фаровете на шейната. Нямаше склонност към метафорите, но понякога в мрака на ледената шапка на света такива му идваха наум. Може би почти неразбираемата враждебност на тази жестока земя е възможно да се опише единствено с метафорични изрази, правещи я по-малко чужда и страшна. Ледената шапка бе легнал дракон с чудовищни размери. Непрогледната, дълбока тъмнина беше отворената уста на дракона. Жестокият вятър бе гневният му рев. А снегът, падащ като толкова плътна завеса сега, че видимостта беше по-малко от шест-седем метра — слюнката или може би пяната, капеща от зъбите на звяра. Ако поиска, той можеше да ги погълне, без да остави следа от тях.

Шейната потегли.

Хари обърна гръб на дракона и легна настрана. Притисна колене към гърдите си, наведе глава, събра ръце пред брадичката си. Това бе най-доброто, което можеше да направи, за да се защити.

Условията в ремаркето бяха по-лоши, отколкото бе очаквал — а очакваше да са почти нетърпими. Окачването беше далеч от идеалното и всяка неравност на терена незабавно се предаваше на платформата. Той подскачаше и се пързаляше от единия край на тясното пространство към другия.

Дори дебелите дрехи не успяваха да го предпазят добре от най-жестоките удари и ребрата от дясната му страна скоро започнаха да го наболяват. Вятърът виеше от всички посоки; мразовити пориви търсеха настойчиво и неуморимо пробойни в полярната му броня.

Той си даде сметка, че като се съсредоточи върху положението си, само ще влоши нещата; затова насочи мислите си в друга посока. Затвори очи и си представи Рита. За да не мисли обаче за положението, в което можеше да се намира сега тя — измръзнала, уплашена, страдаща, ранена, дори мъртва — той се върна мислено към отминали времена, към деня на първата им среща. Вторият петък на май преди девет години. Париж…

* * *

Беше на четиридневна конференция на учени, участвали и в предишната „Година на геофизиката“ на ООН. Триста мъже и жени с различни специалности се бяха събрали в Париж за семинари, лекции и важни дискусии, финансирани от специален фонд на международната организация.

В три следобед в петък Хари се срещна с група геофизици и метеоролози, интересуващи се от полярните му изследвания. Говори половин час в малката зала в мецанина на хотела. След като приключи, той прибра бележките си и даде думата за въпроси.

През втората половина от срещата Хари остана приятно изненадан от красивата млада жена, която задаваше по-умни и смислени въпроси от двайсетината белокоси научни светила в залата. Изглеждаше наполовина ирландка, наполовина италианка. Мургавата й кожа сякаш излъчваше топлина. Широка уста, сочни устни — типично италиански. Имаше обаче и нещо ирландско — интересната й несиметрична усмивка й придаваше вид на елф. Очите й бяха по ирландски зелени, ясни, но с бадемовидна форма. Имаше дълга и лъскава кестенява коса. В компанията на хора с официални костюми и рокли тя носеше тъмни дънки и тъмносин пуловер, подчертаващи възбуждащата й фигура. Това, което направи най-голямо впечатление на Хари обаче, бе умът й — бърз, критичен. По-късно той си даде сметка, че може би е обидил някого от присъстващите, като й е обръщал твърде много внимание.

След края на срещата той я настигна, преди да е излязла от залата.

— Искам да ви благодаря, че направихте срещата по-интересна, отколкото щеше да бъде без вас, но дори не знам името ви.

Тя се усмихна накриво:

— Рита Марцано.

— Марцано. Стори ми се, че изглеждате наполовина италианка, наполовина ирландка.

— Всъщност наполовина англичанка. — Несиметричната усмивка се разля по цялото й лице. — Баща ми беше италианец, но съм израсла в Лондон.

— Марцано… звучи ми познато. Да, разбира се, вие имате една книга, нали? Казваше се…

— „Да промениш бъдещето“.

„Да промениш бъдещето“ беше научнопопулярно четиво, изследващо възможностите, стоящи пред човечеството, обусловени от съвременните открития на генетиката, биохимията и физиката. Бе публикувана в САЩ и влизаше в някои списъци на най-четените книги.

— Чели ли сте я? — попита тя.

— Не.

— Британският ми издател достави четиристотин бройки на конференцията. Продават се на павилионите във фоайето. — Тя погледна часовника си. — След малко е предвидено да давам автографи. Ако искате едно копие с подписа ми, няма да ви карам да се редите на опашката.

Същата нощ той не остави книгата, докато не прочете и последната страница в три часа. Остана възхитен от стила й — от подредбата на фактите, от нестандартния й, но логичен подход към проблемите — защото напомняше поразително на неговия. Имаше чувството, че чете едва ли не своя книга.

Така проспа лекциите от неделя сутринта и прекара по-голямата част от следобеда в търсене на Рита. Не я откри никъде. Когато не я търсеше, мислеше за нея. Докато се къпеше и преобличаше за галавечерята, той си даде сметка, че не е в състояние да си спомни и една дума от вчерашната си лекция.

За пръв път в живота си Хари Карпентър започна да се чуди как ли изглежда животът на улегнал мъж, споделящ бъдещето си с една жена. Той бе това, което доста жени биха нарекли „добро парче“: почти метър и осемдесет, едър, привлекателен, макар и не особено красив, със сиви очи и благородни черти. Никога обаче не се беше стремял да бъде „парче“. Винаги бе копнял за жена, която да му е равна, да не зависи от него, но и да не се опитва да го командва, жена, с която да споделя работата, надеждите, мислите си, която да го заинтригува. Струваше му се, че може би я е открил.

Не знаеше обаче какво да прави. Беше на трийсет и три. С осем години университетско образование зад себе си, той бе отделил твърде много часове на научните изследвания и прекалено малко на изкуството на ухажването.

Програмата за вечерта включваше прожекции за различните геофизични проекти на ООН, банкет и шоупрограма, следвана от танци под съпровода на оркестър. При нормални обстоятелства той би присъствал само на прожекцията. Имаше обаче голяма вероятност да види Рита Марцано на някое от развлекателните мероприятия.

Тя бе последна на опашката пред залата, в която се състоеше прожекцията. Изглеждаше сама и се усмихна накриво, когато го видя. Сковано и леко изчервен, което се надяваше да не е забелязала, той каза:

— Търся ви цял ден.

— Отегчавах се и излязох да пазарувам. Харесва ли ви новата ми рокля?

Роклята допълваше всичко, дадено й от природата. Стигаше до земята, беше с дълги ръкави, зелена с бежови копчета. На този фон кестенявата й коса изглеждаше по-светла. Деколтето й бе необичайно за сухите научни конференции и зърната й леко прозираха през леката копринена тъкан. Тя спокойно можеше да го хипнотизира както змиеукротител кобра.

— Харесва ми — призна той, като се стараеше да не я зяпа твърде открито.

— И защо ме търсите толкова?

— Ами, разбира се, заради книгата. Бих искал да поговорим за нея, ако имате свободна минутка.

— Минутка ли?

— Или час.

— Или цяла вечер?

Проклет да е, ако не се изчерви отново. Чувстваше се като селянче от Индиана.

— Ами…

Тя погледна опашката пред залата, обърна се отново към Хари и се усмихна:

— Ако пропуснем това, ще имаме цяла вечер на разположение.

— Не държите ли да гледате филма?

— Не. Освен това вечерята ще е отвратителна. Шоупрограмата ще е твърде стандартна. А оркестърът ще свири фалшиво.

— Да отидем на ресторант?

— Прекрасно.

— Да пийнем нещо в „Дьо Маго“?

— Чудесно.

— След това вечеря в „Лаперуз“?

Тя се намръщи:

— Скъпичко е. Няма нужда да ме водите в най-луксозния ресторант. Бих пила бира със същото удоволствие, с което и шампанско.

— Това е специален случай. Ако не за вас, то поне за мен.

Вечерята беше великолепна. В цял Париж не можеше да се намери ресторант с по-романтичен интериор от „Лаперуз“. Ниският таван и напуканите стенописи го правеха топъл и уютен. От прозореца се разкриваше гледка към нощния град, а под тях лежеше изпъстрената със светли петна тъмна река като изгубения черен копринен шал на някакъв приказен великан. Ядоха печена гъска със сливи, а за десерт — мънички ягоди с божествен сос забалионе. По време на вечерята дискутираха безброй теми, непринудено като приятели, вечерящи заедно от десетилетия. Когато преполовяваха гъската, Хари си даде сметка, че още не са говорили за книгата й, а вместо това са бъбрили за изкуство, литература, музика, готварство и много други неща, без да изпаднат в неловко мълчание нито веднъж. Когато довършваше коняка си, той с разочарование забеляза, че минава полунощ.

На нея също не й се приключваше тази среща, затова предложи:

— Вечеряхме като французи. Да завършим вечерта като туристи.

— Какво ви хрумна?

Кабаре „Лудият кон“ бе изпитание за всички сетива. Клиентелата му се състоеше от американци, немци, шведи, японци, араби, англичани, гърци, дори няколко французи и говорите им се сливаха в силна какофония, често прорязвана от гръмък смях. Въздухът беше наситен с цигарен дим, миризма на парфюми и алкохолни изпарения. Когато оркестърът свиреше, звукът бе достатъчно силен, за да пръсне кристална чаша. Няколкото пъти, когато искаше да каже нещо на Рита, Хари беше принуден да крещи, макар главите им да бяха само на две педи една от друга, от двете страни на миниатюрна масичка.

Шоупрограмата го накара да забрави шума и дима. Момичетата бяха великолепни. Дълги крака, стегнати гърди. Тънки талии. Наелектризиращи лица. Повече разнообразие, отколкото очите можеха да видят. Повече красота, отколкото умът можеше да възприеме и сърцето да оцени. Десетки момичета, повечето с голи гърди. Всякакви облекла, повечето оскъдни: кожени ленти, вериги, кожи, ботуши, огърлици с диаманти, пера, копринени шалове. Лицата им бяха обилно гримирани.

— След един час гледане това омръзва — каза Рита. — Дали да не тръгваме вече?

Навън отбеляза:

— Не сме разговаряли за книгата ми, а нали това беше поводът. Знаеш ли какво, да отидем до хотел „Джордж V“, да пийнем шампанско и да поговорим.

Той се смути. Действията й бяха противоречиви. Не бяха ли отишли в „Лудия кон“, за да го възбуди? Не очакваше ли да й направи предложение? А сега й се приискало да говорят за книгата.

Докато пресичаха фоайето на „Джордж V“ към асансьора, той попита:

— Тук ресторантът на последния етаж ли е?

— Не знам. Отиваме в стаята ми.

Той се смути още повече:

— Не си ли отседнала в хотела, осигурен от организаторите на конференцията? Знам, че е скучен, но тук е ужасно скъпо.

— Направих доста добри пари от „Да промениш бъдещето“. Реших поне веднъж да харча с лека ръка. Имам малък апартамент с изглед към градината.

В стаята й до леглото стоеше кофичка с лед и бутилка шампанско. Тя я посочи:

— „Мое“. Би ли я отворил?

Той взе бутилката и Рита присви болезнено очи.

— Звукът от бучките лед — обясни тя.

— Какво за него?

Тя се подвоуми, сетне отговори:

— Побиват ме тръпки. Както когато някой стърже с нокти по стиропор.

Той вече я познаваше достатъчно, за да разбере, че не казва истината, че е присвила очи, защото този звук й напомня някакво неприятно преживяване. За момент погледът й заблужда, тя се намръщи, обхваната от спомени.

— Ледът още не е започнал да се топи — отбеляза той. — Кога го поръча?

Тя отпъди неприятния спомен, погледна го отново и се усмихна:

— Когато отидох до тоалетната в „Лаперуз“.

Той не повярва на ушите си:

— Ти ме съблазняваш!

— Вече сме в края на двайсети век, ако не си забелязал.

— Да, наистина ми прави впечатление, че напоследък някои жени носят панталони — отвърна на шегата й той.

— Да не се обиждаш?

— От жени с панталони?

— От опита ми да те накарам да свалиш своите.

— За бога, не.

— Ако се държа прекалено предизвикателно…

— В никакъв случай.

— Всъщност досега никога не съм правила такова нещо. Имам предвид да вкарвам мъж в леглото си още при първата среща.

— Нито пък аз.

— Но не виждаш нищо лошо в това, нали?

Той остави внимателно бутилката в леда и прегърна Рита. Устните й бяха като сбъдната мечта, тялото й — неизбежна съдба.

Те пропуснаха останалата част от разговора и останаха в леглото. Поръчаха си храна в стаята. Говориха, любиха се и заспаха като упоени.

* * *

Някой го викаше.

Вдървен от студ, покрит със сняг, Хари се надигна от ремаркето и се откъсна от сладките спомени. Погледна през рамо.

Клод Жобер го гледаше през задното стъкло на кабината.

— Хари! Хей, Хари! — Гласът му едва се чуваше от воя на вятъра и бръмченето на двигателя. — Светлина! Напред! Виж!

Отначало той не разбра какво има предвид Клод. Беше изтръпнал, замръзнал и в мислите си все още беше в онази хотелска стая в Париж. Сетне вдигна поглед и забеляза, че се приближават към някакво жълто сияние, което караше снежинките да проблясват, и пълзеше мързеливо по леда. Той се надигна, готов да скочи от ремаркето веднага щом спре.

Пит Джонсън прекара шейната покрай познатото ледено плато и през долината, в която се бяха намирали иглутата. Куполите им бяха спаднали, смачкани под огромни ледени плочи. Едната шейна обаче работеше, фаровете й светеха и до нея стояха и махаха двама души в полярно облекло.

Единият беше Рита.

Хари скочи от ремаркето в движение. Падна в снега, претърколи се, изправи се несигурно и се втурна към нея.

— Хари!

Той я сграбчи, почти я вдигна над главата си, след това я остави на земята, свали маската си, опита се да заговори, но не успя, и отново я прегърна.

Накрая с треперещ глас тя попита:

— Да не си ранен?

— Кръв от носа.

— Само това?

— И вече спря. А ти?

— Само съм уплашена.

Той знаеше, че тя постоянно се бори със страховете си от сняг, лед и студ, и се възхищаваше от решимостта й да се справи с фобиите си и да работи при онези климатични условия, които я поставят пред най-голямо изпитание.

— Този път имаш основателна причина — рече той. — Слушай, знаеш ли какво ще направим, ако се измъкнем живи от този проклет айсберг?

Тя поклати глава и вдигна заскрежените си очила, за да му покаже прекрасните си зелени очи. Бяха разширени от любопитство и удоволствие.

— Ще отидем в Париж.

Тя се усмихна:

— В кабаре „Лудият кон“.

— В „Джордж V“.

— Ще вземем стая с изглед към градината.

— „Мое“.

Той вдигна очилата си и тя го целуна.

Пит Джонсън постави ръка върху рамото на Хари:

— Помисли малко и за онези, чиито жени не си падат по полярни експедиции. И не чу ли какво казах преди малко? Казах: „Бандата се събра“.

Той посочи двете шейни, приближаващи се към тях през снега.

— Роджър, Браян и Джордж — възкликна с облекчение Рита.

— Сигурно са те — съгласи се Джонсън. — Не е много вероятно да попаднем на непознати тук.

— Бандата се събра — повтори Хари. — Но какво, за бога, ще правим отсега нататък?