Дийн Кунц
Черен лед (11)

13:40

Клекнал до късовълновата радиостанция, чрез която комуникираха с базата „Еджуей“, Хари попита:

— Какво ти казаха от Туле?

Въпреки че се чуваше силно пращене, думите на Гюнвалд Ларсон бяха разбираеми:

— През последните двайсет и пет минути съм в постоянна връзка с тях и норвежката метеорологична станция на Шпицберген.

— Ще успее ли някой от тях да ни се притече на помощ?

— Норвежците са почти напълно блокирани от леда. Американците в Туле разполагат с няколко „Каман Хъски“. Това е стандартният им спасителен хеликоптер. Снабдени са с допълнителни резервоари и имат големи възможности. Условията на земята обаче не позволяват излитане. Бушуват ураганни ветрове. А докато ви достигнат — ако изобщо успеят — времето ще се е влошило още повече, така че вероятно няма да успеят да кацнат на айсберга.

— Няма ли случайно някой ледоразбивач или военен кораб наблизо?

— Американците твърдят, че няма.

— Значи, да не очакваме чудеса.

— Мислиш ли, че ще издържите достатъчно дълго?

— Още не сме прегледали с какви запаси разполагаме, но съм сигурен, че нямаме достатъчно гориво за повече от двайсет и четири часа.

Силно пращене отекна като тракане на картечница в ледената пещера.

Гюнвалд замълча за момент, после продължи:

— Според последните прогнози тази буря е най-силната от началото на зимата досега. Ще продължи поне седмица. Не се очаква дори кратко затишие.

Една седмица. Хари затвори очи, за да не гледа ледената стена зад радиостанцията, защото на тази бяла повърхност виждаше съдбата си твърде ясно. Дори с полярното облекло, дори защитени от вятъра, те не можеха да оцелеят цяла седмица без топлина. Не разполагаха почти с никаква храна; гладът щеше да намали съпротивителните сили на организма срещу минусовите температури.

— Хари, чуваш ли?

Той отвори очи:

— Чувам. Положението не е много розово, а? Все пак се движим на юг, встрани от циклона.

— Тук разгледах картите. Имаш ли представа какво разстояние изминава айсбергът ви на ден?

— Предполагам… трийсет-четирийсет мили.

— И аз толкова изчислих. И знаеш ли с колко от това разстояние е отклонение в южна посока?

Хари се замисли:

— Двайсетина мили на ден.

— В най-добрия случай. Вероятно не повече от десет.

— Десет. Сигурен ли си? Забрави. Глупав въпрос. Разбира се, че си сигурен. Кажи, колко голям е този циклон?

— Хари, границите му достигат на сто и двайсет километра южно от последните ви известни координати. Ще са ви нужни осем до десет дни, за да излезете на място, където да ви достигнат хеликоптерите.

— Ами траулерите на ООН?

— Американците са им предали вестта. И двата кораба се движат към вас с най-голямата възможна скорост. Според Туле обаче, морето е прекалено бурно дори извън границите на бурята. А корабите са на двеста и трийсет километра от вас. При тези условия максималната им скорост няма да е много голяма.

Освен това трябваше да знаят точното им местоположение. Хари попита:

— Възможно ли е кораб да премине такова разстояние при тези условия и да остане цял?

— Мисля, че двамата капитани са храбри, но не и склонни към самоубийство — отвърна кратко Гюнвалд.

Хари се съгласи с тази оценка.

— Ще бъдат принудени да се върнат — добави шведът.

Хари въздъхна:

— Да. Няма друг избор. Добре, Гюнвалд, ще ти се обадя пак след петнайсет минути. Трябва да проведем кратко съвещание. Има шанс да измислим нещо.

— Ще чакам.

Хари остави микрофона върху радиостанцията, изправи се и погледна останалите:

— Нали чухте.

Всички в ледената пещера гледаха или него, или замлъкналата радиостанция. Пит, Роджър и Франц стояха близо до изхода, със сложени предпазни очила, готови да излязат и да приберат онова, което беше останало от временния лагер. Браян Доърти гледаше една карта на Гренландско море и Северния Атлантик. След като чу последните думи на Гюнвалд обаче, той си даде сметка, че е безсмислено да търси местоположението на траулерите, и сгъна картата. Преди Хари да се свърже с „Еджуей“, Джордж Лин бе крачил от единия край на пещерата до другия, упражнявайки натъртените си мускули, за да не се схванат. Сега стоеше неподвижно, без дори да мигне, сякаш замръзнал жив. Рита и Клод бяха коленичили и изваждаха съдържанието на един кашон със сериозно повредени от срутването на леда уреди и провизии. За момент те се сториха нереални на Хари, безжизнени кукли от някаква странна сцена — може би защото, ако нямаха наистина голям късмет, можеха вече да се смятат за мъртви.

Рита изказа мислите на всички, които никой друг не смееше да изрази на глас:

— Дори траулерите да успеят да ни достигнат, няма да бъдат тук по-рано от утре сутринта. Няма начин да ни вземат на борда си преди полунощ. А в полунощ всичките шейсет заряда ще избухнат.

— Не знаем колко е голям айсбергът и каква форма има — отбеляза Фишер. — Повечето заряди може да са останали в основния леден слой.

Пит Джонсън не се съгласи с него:

— С Клод и Хари бяхме на края на взривното поле, когато цунамитата минаха под нас. Мисля, че до лагера стигнахме по почти права линия, по същия път като на отиване. Значи, трябва да сме минали покрай всичките шейсет заряда. И съм готов да заложа дясната си ръка, че този айсберг не е достатъчно голям, за да издържи такова силно разтрисане.

След кратко мълчание Браян се изкашля:

— Искате да кажете, че айсбергът ще се пръсне на хиляди парчета?

Никой не отговори.

— Значи всички ще загинем? Или ще паднем в морето?

— То е все едно и също — отбеляза спокойно Роджър Брескин; басовият му глас изкънтя глухо в пещерата. — Морето е леденостудено. Няма да издържим и пет минути във водата.

— Няма ли начин да се спасим? — попита Браян и огледа останалите. — Не може да няма нещо, с което да си помогнем.

През целия разговор Джордж Лин бе стоял неподвижен и безмълвен като статуя, сега обаче изведнъж се обърна и пристъпи бързо към Доърти.

— Уплаши ли се, хлапе? Сигурно си се уплашил. Твоята могъща фамилия не може да те измъкне този път!

Стреснат, Браян отстъпи от разгневения китаец.

Лин държеше ръцете си свити в юмруци.

— Как ти харесва да бъдеш безпомощен? — изкрещя той. — Как ти харесва? Великото ти, богато, властно семейство не струва пукната пара тук. Сега знаеш какво ни е на нас, на останалите малки хора. Сега се налага да се бориш за живота си. Сега си съвсем като нас.

— Стига! — прекъсна го Хари.

Лин се обърна към него. Лицето му бе изкривено от омраза:

— Семейството му се радва на всичките си пари и привилегии, изолирано от реалността, но толкова убедено в моралното си превъзходство, учи ни как да живеем, как да се жертваме за благородни каузи. Точно такива като тях съсипаха Китай, докараха ни Мао, лишиха ни от родина, погубиха десетки милиони хора. Пускаш ги в дома си и те ти водят комунистите. Варварите и казаците, убийците и зверовете в човешка кожа нахлуват след тях. Те…

— Браян не е виновен за отцепването на айсберга — сряза го Хари. — Нито пък семейството му. За бога, Джордж, само преди час той ти спаси живота.

Когато Лин осъзна какво е наприказвал, гневът му премина, червенината изчезна от бузите му. Той се смути, сетне се засрами. Тръсна глава.

— Съ… съжалявам.

— Не се извинявай на мен — каза Хари. — Извини се на Браян.

Лин се обърна към Доърти, но без да го поглежда в очите:

— Съжалявам. Наистина.

— Няма нищо — увери го Браян.

— Не знам… не знам какво ми стана. Ти наистина спаси живота ми. Хари е прав.

— Забрави, Джордж.

След кратко колебание Лин кимна и се отдалечи в другия край на пещерата. Отново закрачи напред-назад със сведен поглед.

Хари се почуди какви преживявания в миналото на дребния китаец го подтикват да гледа на Браян Доърти като на противник още от деня на първата им среща.

— Можем ли да направим нещо, за да си помогнем? — повтори въпроса си Браян, без да отдава значение на избухването на Лин.

— Може би — отвърна Хари. — Първо трябва да извадим някои от зарядите и да ги обезвредим.

— Невъзможно! — възкликна удивено Фишер.

— Само на пръв поглед.

— Как можем да ги извадим? — попита скептично немецът.

Клод се изправи до кашона с почти унищожени хранителни продукти.

— Не е невъзможно — каза той. — Имаме резервна сонда, сечива и моторна резачка. При достатъчно време и търпение ще успеем да се доберем до бомбите, да изкопаем стъпала в леда. Заравянето им обаче ни отне ден и половина. Изкопаването ще е още по-трудно. Ще ни е нужна поне седмица, дори две.

— Имаме само десет часа — напомни, без да е необходимо, Фишер.

Пит Джонсън се измъкна от нишата близо до входа на пещерата и излезе в средата на помещението.

— Чакайте малко. Вие изобщо не го слушате. Хари каза някои от зарядите, не всички. И не е говорил за изкопаване, както предлага Клод. — Той се обърна към Хари: — Ще обясниш ли какво имаш предвид?

— Най-близкият заряд е на триста метра от сегашното ни положение. Ако успеем да го обезвредим, до следващия ще остават триста и петнайсет метра. Зарядите са на петнайсет метра един от друг. Затова, ако обезвредим десет, ще имаме половин километър до най-близкия взрив. Останалите петдесет ще избухнат в полунощ — но никой от тях няма да е в непосредствена близост до нас. Нашият край от айсберга може да оцелее от труса. При малко късмет ще остане достатъчно голям, за да ни издържи.

— С малко късмет — повтори тихо Фишер.

— Това е най-добрият ни шанс.

— Не особено добър — отбеляза немецът.

— Не твърдя такова нещо.

— Ако не можем да изкопаем зарядите, с което очевидно си съгласен, как ще ги обезвредим?

— С резервната сонда. Ще отворим отново дупките.

Фишер се намръщи:

— Не е много разумно. Ами ако сондата пробие заряда?

— Няма да избухне — увери го Хари.

Джонсън обясни:

— Пластичният експлозив се взривява само от електрически ток с определен волтаж. Няма да избухне нито при удар, нито при нагряване, Франц.

— Освен това — добави Хари — сондата не е достатъчно остра, за да пробие стоманената обвивка на заряда.

— А когато отворим дупката? — попита с нескрит скептицизъм немецът. — Просто ще изтеглим бомбата за веригата като с въдица, така ли?

— Нещо такова.

— Не става. Веригата ще стане на парчета, докато пробиваме дупката.

— Не и ако използваме по-тънката сонда. Първоначалните дупки бяха десет сантиметра в диаметър. Със седемсантиметровата сонда ще избегнем повреждането на веригата. Все пак тя е долепена до едната стена на първоначалната дупка.

Франц Фишер не остана доволен от отговора:

— Дори да пробием дупка, без да повредим веригата, тя ще е включена в леда, а също и зарядът.

— Ще откъртим горния край на веригата, ще го закачим за някоя шейна и ще се опитаме да изтеглим заряда така.

— Няма да стане — отсече Фишер.

— Може и да си прав.

— Трябва да има друг начин.

— Какъв например?

Браян се намеси:

— Не можем да седим и да чакаме края, Франц. Това не е много по-смислено. — Обърна се към Хари: — Ако планът ти проработи, ако измъкването на зарядите от леда е възможно, ще успеем ли да обезвредим десет от тях за десет часа?

— Няма да разберем, докато не опитаме — отвърна Хари, решен да не се поддава на песимизма на Фишер, но и да не събужда излишни надежди.

— Ако не може десет, ще успеем да извадим осем — намеси се Пит Джонсън. — Ако не осем, шест. Обезвреждането на всеки заряд увеличава шансовете ни.

— Дори тогава — упорстваше Фишер със засилен акцент заради все по-голямата му неувереност — какво ще постигнем? Ще продължаваме да се носим върху айсберга, за бога. Ще имаме достатъчно гориво, за да се топлим до утре следобед. И пак ще умрем от измръзване.

Рита се изправи:

— Франц, по дяволите, стига си се правил на адвокат на дявола или каквото друго си си наумил. Ти си добър човек. Има как да помогнеш. Ако откажеш, това може да струва живота на всички ни. Никой тук не е излишен. Никой не е в тежест на останалите. Имаме нужда от теб, да работиш заедно с нас.

— И аз така мисля — каза Хари; нахлупи качулката си и я стегна. — И ако спечелим малко време, като обезвредим няколко заряда, дори три или четири, е, винаги има шанс да ни спасят по-рано, отколкото изглежда възможно.

— Как? — попита Роджър.

— Някой от тези траулери…

Фишер погледна Рита, сякаш се съревноваваше с Хари кой ще я спечели на своя страна, и отбеляза:

— С Гюнвалд вече се съгласихте, че траулерите не могат да стигнат до нас.

Хари поклати енергично глава:

— Съдбата ни не е предопределена. Ние сме разумни хора. Можем да променим участта си, ако помислим добре. Ако някой от онези капитани е дяволски добър и наистина дяволски луд, и ако екипажът му наистина е първокласен, и ако има малко късмет, може да стигне до нас.

— Прекалено много „ако“ — отбеляза Роджър Брескин.

Фишер мрачно добави:

— Ако е най-великият мореплавател, ако е шибаният прадядо на всички моряци на света, ако не е обикновен човек, а свръхестествено морско същество, тогава може би имаме шанс.

— Е, ако наистина е най-великият мореплавател — тросна се Хари, — ако се появи утре с издути платна, аз искам да съм още тук, за да го поздравя.

Всички млъкнаха.

Хари добави:

— Останалите какво мислят?

Никой не възрази.

— Добре, за изваждането на зарядите ще ми е нужна помощта на всички — обяви Хари и намести очилата си. — Рита, би ли останала тук, за да поддържаш връзката с Гюнвалд?

— Разбира се.

— Някой трябва да довърши огледа на лагера, преди снегът да го е затрупал — каза Клод.

— Ще се заема и с това — предложи Рита.

Хари излезе до входа на пещерата:

— Да действаме. Имам чувството, че чувам тиктакането на шейсет часовникови механизма. Не искам да съм наблизо, когато приключат с отброяването.