Дийн Кунц
Черен лед (25)

23:10
Петдесет минути до взрива

Хелиевият балон излезе от горния край на тунела заподскача весело по вълните. Въпреки синкавосивия си цвят той се стори на Хари като ярко балонче за рожден ден.

След отпускането на допълнителните двайсет метра кабел осемте алуминиеви контейнера изскочиха един по един на повърхността. Блъскаха се един в друг с глухо, едва чуто думкане.

Хари вече не беше сам в куполообразната кухина. Рита, Браян, Франц, Клод и Роджър се бяха присъединили към тях. Сега и Джордж Лин би трябвало вече да е стъпил на дъното на цепнатината, а Пит Джонсън — да е започнал да се спуска по въжето от брулената повърхност на айсберга.

Хари взе импровизираната кука от тел и медни тръби и каза:

— Хайде. Да изваждаме тези неща от водата.

С помощта на Франц и Роджър той успя да закачи веригата и да изтегли кутиите от дупката. При това краката и на тримата мъже се намокриха до коленете и за секунди дебелите им дрехи замръзнаха около прасците. Въпреки че обувките и панталоните им бяха непромокаеми, това външно намокряне изсмукваше част от телесната им топлина. Премръзнали, треперещи, те трескаво отвориха контейнерите и извадиха екипировката, изпратена им от „Иля Погодин“.

Всяка кутия съдържаше устройство за гмуркане. Това обаче не бяха обикновени водолазни костюми. Бяха предназначени за използване на изключително голяма дълбочина и при изключително ниски температури. Всеки костюм имаше комплект батерии, които се прикрепяха с колан около кръста. Те осигуряваха затопляне на принципа на електрическото одеяло.

Хари остави екипировката си на леда на голямо разстояние от най-високото ниво на постоянно издигащата се и спадаща вода от дупката. Към костюма имаше кислородна бутилка. Маската беше достатъчно голяма, за да покрие лицето от брадичката до челото, като така премахваше нуждата от отделен дихател; въздухът постъпваше направо през маската, така че водолазът да може да диша през носа.

Всъщност те нямаше да дишат въздух, а смес от кислород, хелий и още няколко специални добавки, позволяващи на организма да издържи на по-голяма дълбочина. Тимошенко им беше обяснил по радиостанцията, че тази газова смес ще осигури гмуркане при „минимални поражения“ за дихателната и кръвоносната система. Хари не виждаше особено успокоение в думите на лейтенанта. Мисълта за петдесет и осемте мощни взрива обаче бе достатъчна, за да го накара да се довери на руската водолазна техника.

Водолазните костюми се различаваха от стандартната екипировка и в друго отношение. Панталоните бяха като чорапогащи, а ръкавите на горнището завършваха с ръкавици. Качулката покриваше цялата глава и тази част на лицето, която не беше защитена от голямата маска, сякаш оставянето дори на един квадратен сантиметър гола кожа щеше да доведе до незабавна, особено мъчителна смърт. Водолазните костюми приличаха на малко по-удобни версии на скафандрите, използвани от космонавтите за излизане от корабите им.

Докато отваряха кутиите, Джордж Лин влезе в пещерата. Огледа екипировката с нескрито подозрение:

— Хари, сигурно има друг начин. Трябва да има…

— Не — сряза го Хари. — Няма. Или това, или нищо. Няма време за повече спорове, Джордж. Затвори си устата и се обличай.

Лин изглеждаше умърлушен. Но не приличаше на убиец.

Хари огледа останалите, които трескаво вадеха своята екипировка. Никой от тях не приличаше на убиец, но въпреки това някой бе ударил Браян и по някаква безумна причина можеше да им създаде неприятности под водата.

Пит Джонсън изпълзя мъчително от ниския проход, псувайки леда над себе си. За него промъкването през тясното пространство беше най-трудно. Широките му рамене сигурно едва минаваха през стесненията.

— Обличайте се — подкани ги Хари; гласът му прозвуча странно глухо в ледения амфитеатър. — Няма време за губене.

Смениха полярните си облекла с водолазните костюми с бързина, предизвикана от некомфортното им положение и отчаянието. Хари, Франц и Роджър вече изпитваха сериозна болка в коленете заради намокрянето. Краката им бяха наполовина изтръпнали — не много добър признак — но шокът бе възвърнал временно чувствителността им и сега кожата от прасците до пръстите им боцкаше, сърбеше, гореше. На другите това допълнително страдание беше спестено, но това не намаляваше ругатните и оплакванията им през краткото време, когато трябваше да останат голи. В пещерата не ставаше течение, но температурата сигурно беше под минус пет градуса. Затова те сменяха облеклото над и под кръста си на етапи, за да не остават напълно необлечени на убийствения студ: външните и вътрешните обувки, чорапите, панталоните и дългите гащи се сменяха бързо с гумените панталони на водолазния костюм; след това шубите, жилетките, пуловерите, ризите и фланелите отстъпваха място на гумените горнища и качулките.

Срамежливостта беше не по-малко смъртоносна от полярната буря. Когато се напъха в долнището на водолазния костюм, Хари вдигна поглед и видя голите гърди на Рита, докато тя обличаше горнището си. Кожата й бе синкавобяла и настръхнала. Докато се закопчаваше, тя срещна погледа му и му намигна.

Това го възхити. Беше сигурен, че е обхваната от мъчителен страх. Тя вече не беше просто върху леда. Беше вътре в него. Заровена. Ужасът й сигурно бе непоносим. Преди да се спуснат в тунела до подводницата — ако изобщо беше възможно да я достигнат живи — тя без съмнение щеше да си спомни смъртта на родителите си, да преживее в подробности онази ужасна случка от детството си.

Пит с мъка се опитваше да се напъха в костюма:

— Тия руснаци да не са пигмеи бе?

Всички се засмяха.

Шегата не беше чак толкова смешна. Смехът просто свидетелстваше под какво напрежение се намират всички. Хари чувстваше паническия им страх.