Дийн Кунц
Черен лед (17)

16:00

„Иля Погодин“ се клатеше заплашително на повърхността на Северния Атлантически океан. Бурните води се блъскаха в закръгления й корпус и се вдигаха като изригнали от гейзер в мрака, ревът на вълните отекваше като гръмотевичен тътен в лятна буря. Поради дълбокото си газене плавателният съд се накланяше сравнително малко, но не беше в състояние да издържи безкрайно дълго на такава стихия. Около главната палуба водата вреше, под рубката се плискаше пяна, гъста като млечен крем. Подводницата не беше предназначена за продължителен престой на повърхността в такова лошо време. Въпреки това щеше да издържи достатъчно, докато Тимошенко обмени послания с Министерството на флота в Москва.

Капитан Горов стоеше на мостика с още двама души. И тримата носеха дебели шуби, черни дъждобрани с качулки и ръкавици. Двамата млади часови стояха опрели гърбове, единият гледаше към десния борд, другият — към левия. И тримата държаха бинокли и наблюдаваха с тях хоризонта.

„Дяволски близък хоризонт — мислеше си Горов. — И не особено красив.“

На тази географска ширина полярното сияние не беше отстъпило напълно мястото си на мрака. През плътните буреносни облаци се процеждаше зловеща зеленикава светлина и Горов имаше чувството, че гледа през тънък слой зелена течност. Тя едва осветяваше беснеещото море и придаваше лек жълтеникав оттенък на разпенените вълни. От север вятърът носеше смесица от снежинки и суграшица; рубката, парапетът на мостика, черният дъждобран на Горов, лазерният предавател и антените за радиостанцията бяха покрити със скреж. Отделни ниски облаци допълнително затрудняваха видимостта към този свиреп пейзаж, а на север бучащите вълни се скриваха зад сивокафеникава мъгла, толкова гъста, че над океана сякаш бе дръпната плътна завеса. Видимостта варираше между половин и един километър и щеше да бъде значително по-лоша, ако използваха уреди за нощно виждане.

Зад Горов, на върха на рубката сателитната антена се движеше бавно от изток на запад. Постоянната промяна на положението й беше незабележима на пръв поглед, но тя следеше един руски спътник на орбита около полярния кръг високо над плътната тъмносива облачност. Посланието на Горов бе предадено преди четири минути. Антената чакаше отговора от Москва.

Капитанът вече си представяше най-лошия възможен отговор. Заповед да предаде командването на Жуков, на когото пък да бъде наредено да го постави под двайсет и четири часова въоръжена охрана и да продължи мисията по плана. Щяха да го съдят за измяна в негово отсъствие и да го уведомят за изхода от делото при пристигането му в родината.

Той обаче очакваше доста по-разумна реакция от Москва. Министерството винаги действаше непредвидимо. Дори при демократичния режим, когато на правосъдието се отделяше голямо значение, някои офицери биваха съдени, без да им се даде възможност да се защитят. Той обаче наистина вярваше в това, което беше казал на Жуков в командната зала: не всички в министерството бяха глупаци. Най-вероятно щяха да видят добра възможност за пропаганда и извличане на стратегически ползи от положението и щяха да вземат правилното решение.

Той огледа мъгливия хоризонт.

Времето като че бе спряло. Макар да знаеше, че е илюзия, той сякаш виждаше океана на забавен каданс, как вълните се издигат бавно като гъст захарен сироп. Всяка минута му се струваше час.

* * *

Тряс!

От отворите за охлаждане на резервната сонда изхвърчаха искри. Двигателят затрака, задави се и спря.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Роджър Брескин и натисна копчето за стартиране.

Машината не проработи; Пит Джонсън коленичи, за да я огледа.

Всички се скупчиха наоколо в очакване на най-лошото. Като свидетели на автомобилна катастрофа, помисли си Хари — само дето в този случай труповете в смачканата кола щяха да са техните.

— Какво има? — попита Джордж Лин.

— Свали обшивката, за да видиш какво става — предложи Фишер на Пит.

— Няма нужда да я разглобявам, за да разбера, че не мога да я поправя — отвърна чернокожият.

— Какво имаш предвид? — попита Браян.

Пит посочи снега и замръзналата суграшица около дупката:

— Виждаш ли тези черни парченца?

Хари клекна и огледа металните парченца върху леда:

— Стружки от предавката.

Останалите запазиха мълчание.

— Ако беше изгоряла някоя жичка, щях да я поправя — каза накрая Пит. — Не разполагаме обаче с резервни части.

— И сега какво? — попита Браян.

С присъщия си тевтонски песимизъм Фишер отговори:

— Не ни остава друго, освен да се върнем в пещерата и да чакаме полунощ.

— Това значи да се предадем.

Хари се изправи.

— Страхувам се, че няма какво друго да направим, Браян. Другата сонда падна с моята шейна в онази пукнатина.

Доърти поклати глава, отказваше да приеме, че са безсилни да продължат.

— По-рано Клод предложи да използваме брадва и моторна резачка, за да изкопаем шахта в леда, да достигнем зарядите…

Французинът го прекъсна:

— Това щеше да ни послужи, ако имахме седмица на разположение. По този начин за изваждането на един заряд ще са ни нужни шест, а може би и повече часове. Не си струва да си хабим силите, за да спечелим още петнайсет метра лед.

Хари плесна с ръце:

— Добре, да вървим. Събирайте нещата. Няма смисъл да стоим тук и да мръзнем. Ще го обсъдим в пещерата, на завет. Може пък да измислим нещо друго.

Надеждата му обаче се беше изпарила.

* * *

В 16:02 от свързочната кабина докладваха, че е получен отговор от министерството. След пет минути листът с разкодираното съобщение бе донесен на мостика и Никита Горов зачете със свито сърце.

СЪОБЩЕНИЕ

МИНИСТЕРСТВО НА ФЛОТА

ЧАС: 19:00 МОСКВА

ОТ: ДЕЖУРЕН ОФИЦЕР

ДО: КАПИТАН Н. ГОРОВ

ТЕМА: ПОСЛЕДНО СЪОБЩЕНИЕ #34-Д

ТЕКСТ:

ИСКАНЕТО ВИ ПРЕДАДЕНО В АДМИРАЛТЕЙСТВОТО ТОЧКА РЕШЕНИЕ НЕВЪЗМОЖНО ВЕДНАГА ТОЧКА ПОТОПЕТЕ СЕ И ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ МИСИЯТА ПО ПЛАН ОЩЕ ЧАС ТОЧКА В 17:00 ВАШЕ ВРЕМЕ ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ЗАПОВЕД ЗА ПРОДЪЛЖАВАНЕ ИЛИ НОВА ЗАДАЧА ТОЧКА

Горов беше разочарован. Нерешителността на хората от министерството допълнително засилваше напрежението му. За него следващият час щеше да бъде по-тежък от изминалия.

Той се обърна към двамата часови:

— Отбой.

Започнаха подготовка за потапяне. Часовите слязоха и заеха позиции до люковете. Капитанът даде обичайния звуков сигнал — две къси изсвирвания, предавани по микрофони във всяко помещение на подводницата — слезе от мостика и затвори люка.

Единият от часовите завъртя колелото за херметизация и докладва:

— Люкът е херметизиран.

Горов забърза към командната зала. При второто изсвирване на сирената клапите на баластните резервоари бяха отворени и морската вода започна да нахлува в камерите между двете обшивки на подводницата. В командната зала един сержант следеше контролно табло с една червена и няколко зелени лампички. Зелените сигнализираха за състоянието на люкове, клапи и различни видове екипировка, намиращи се в непосредствен контакт с водата. Червената лампичка бе означена „Лазерен предавател“. Когато предавателят се прибереше на мястото си върху рубката, крушката щеше да изгасне и една друга под нея да светне.

— Зелен сигнал! — извика сержантът.

Горов заповяда изпускането на въздух под налягане във вътрешността на подводницата и когато индикаторът за налягането не показа спад, се увери, че плавателният съд е запечатан.

— Налягането е достигнато — докладва сержантът.

Подготовката бе извършена за по-малко от минута. Плавателният съд се наклони напред, рубката се потопи и те се скриха от погледа на всеки наблюдател, намиращ се над повърхността.

— Спускане на трийсет и пет метра — нареди Горов.

Потапянето бе означено с постоянно пиукане на компютъра.

— Трийсет и пет метра — докладва сержантът.

— Задръж в това положение.

— Подводницата е стабилизирана.

Когато плавателният съд се задържа на постоянна позиция, Горов заповяда:

— Извикай лейтенант Жуков.

— Слушам.

— В контролната зала да остане само дежурната смяна.

— Слушам.

Горов излезе от контролната зала и отиде в свързочния център.

Тимошенко се обърна към вратата при влизането му.

— Господин капитан, моля за разрешение за вдигане на антената.

— Не.

Тимошенко примигна изненадано и наклони глава:

— Моля?

— Не — повтори Горов.

Той огледа свързочната екипировка в помещението. Бе обучен да си служи с нея. По съображения за сигурност компютърът на свързочния център не беше свързан с главния компютър на подводницата.

— Искам да използвам кодиращото устройство и компютъра ти.

Тимошенко не помръдна. Той беше изключително способен техник и интелигентен младеж, но живееше в свят на информационни банки, клавиатури, входно-изходни устройства и електроника, и не умееше да общува с хора, ако не се държат предвидимо като машини.

— Чу ли? — попита нетърпеливо Горов.

Изчервен, смутен и объркан, Тимошенко отвърна:

— Ъ, да… тъй вярно. — Отстъпи стола си на Горов. — Какво сте намислили, господин капитан?

— Искам да остана сам — сряза го той и седна.

Тимошенко остана неподвижно.

— Свободен сте, лейтенант.

Още по-объркан, Тимошенко кимна, опита да се усмихне, но вместо това придоби вид, сякаш са го уболи с дълга игла. Оттегли се в ъгъла, където любопитните му подчинени несполучливо се преструваха, че не са чули нищо.

Кодиращото устройство се намираше отстрани на Горов. Беше с размерите на малък метален шкаф. Отгоре имаше вградена клавиатура — с всички обичайни клавиши плюс четиринайсет допълнителни. Горов натисна копчето за включване. От процепа на кодиращото устройство веднага се показа лист жълта хартия.

Горов бързо натрака съобщение. Прочете го, без да докосва тънката хартия, сетне натисна един правоъгълен червен клавиш с надпис „Обработка“. Лазерният принтер забръмча и под съобщението се появи закодираната версия. Имаше вид на безсмислица: групи случайни цифри, разделени с по някоя и друга буква.

Горов откъсна листа от кодиращото устройство, завъртя се със стола си към компютърния монитор. Като сверяваше с листа, внимателно преписа закодираната версия на текста на главния компютър на свързочния център. Когато свърши, натисна един специален клавиш с надпис „Разкодиране“, сетне друг, означен като „Печат“. Не докосна клавиша „Дисплей“, защото не искаше написаното да се покаже на големия екран на стената и да бъде видяно от Тимошенко и другите двама свързочници. След като пъхна тънкия жълт лист в устройството за унищожаване на документи, той се облегна назад.

След не повече от минута съобщението — сега декодирано в предишния си вид — беше в ръцете му. Цялата процедура му беше отнела по-малко от пет минути. Разпечатката съдържаше същите четиринайсет реда, които бе съчинил на кодиращото устройство, но с обичайния шрифт на компютъра. Не се различаваше от останалите декодирани послания от Москва — точно такава беше целта на Горов.

Той въведе команда за изтриване на всички подробности от паметта на компютъра. Така разпечатката оставаше единственото свидетелство за действията му. Тимошенко нямаше да научи нищо.

Горов стана и излезе през отворената врата. От коридора се обърна към главния свързочник:

— О, лейтенант?

Тимошенко се правеше на особено зает с един дневник. Вдигна очи:

— Да, господин капитан?

— В предаванията от „Еджуей“ не се ли споменаваше за някакъв предавател върху айсберга?

Тимошенко кимна:

— Разполагат със стандартен софтуер, разбира се, но вие нямате това предвид. Монтирали са в леда и радиопредавател, който излъчва двусекундни сигнали по десет пъти в минутата.

— Засякохте ли ги?

— Преди двайсет минути.

— Сигналът ясен ли е?

— О, да.

— Имаш ли данните?

— Тъй вярно.

— Добре, провери ги пак. След няколко минути ще ти се обадя по вътрешната уредба.

Горов се върна в командната зала за поредния разговор с Жуков.

* * *

Хари още не беше казал на Рита за счупването на резервната сонда, когато тя попита:

— Хей, къде е Браян?

Той се обърна към мъжете, влезли в ледената пещера след него. Браян Доърти не беше сред тях.

Хари се намръщи:

— Къде е Браян? Защо го няма?

— Сигурно е някъде наоколо — отвърна Роджър Брескин. — Ще погледна навън.

Пит Джонсън излезе с него.

— Сигурно е свърнал зад някое от възвишенията навън — предположи Фишер, макар че сигурно сам не си вярваше. — Нищо страшно, предполагам. Може да му се е приходило по нужда.

— Не — възрази Хари.

— Щеше да се обади на някого — добави Рита.

Върху полярния лед далеч от сигурността на „Еджуей“ и надуваемите иглута никой не можеше да си позволи да бъде срамежлив дори по отношение на физиологичните си нужди. Когато ходеха до тоалетната, всички се чувстваха задължени да уведомят поне един от останалите кое възвишение или леден хребет ще им послужи за параван. Браян си даваше сметка за клопките на леда и времето и щеше да уведоми останалите кога да започнат да го търсят, ако не се върне.

Роджър и Пит се върнаха след по-малко от две минути, вдигнаха очилата си и смъкнаха заскрежените си плетени маски.

— Не е при шейните — каза Роджър, — нито някъде наоколо.

В сивите му очи се четеше тревога.

— Кой пътува с него? — попита Хари.

Останалите се спогледаха.

— Клод?

Французинът поклати глава:

— Не. Мислех, че се е качил с Франц.

— Аз бях с Франц — обади се Джордж Лин.

Рита изглеждаше сериозно разтревожена. Задърпа един непокорен кичур червена коса, подаващ се изпод качулката й.

— За бога, искате да кажете, че сте го забравили в суматохата?

— Няма начин — отвърна Хари.

— Освен ако не е целял точно това — отбеляза Джордж Лин.

Хари беше объркан:

— Защо ще иска да остане?

Очевидно без да се трогва от тревогата на останалите за Браян, Лин спокойно си издуха носа, сгъна старателно кърпичката си, прибра я в джоба си и закопча ципа, преди да отговори:

— Сигурно сте чели някои от статиите за него. Испания… Африка… навсякъде рискува живота си за глупости.

— И какво?

— Склонност към самоубийство — заяви китаецът, сякаш беше очевидно.

Хари бе удивен и немалко ядосан:

— Искаш да кажеш, че е останал, за да умре?

Лин вдигна рамене.

Хари не можеше да приеме тази теория:

— За бога, Джордж, не и Браян. Какво ти става?

— Може да е ранен — предположи Пит. — Да е паднал.

— Да е паднал, да си е ударил главата, без да успее да извика, а ние толкова бързахме да се приберем, че дори не сме го забелязали — добави Клод.

Хари скептично го изгледа.

— Възможно е — настоя Пит.

— Може би — каза неубедено Хари. — Добре, ще се върнем да го потърсим. Аз и ти, Пит. Две шейни.

Роджър пристъпи напред:

— Идвам с вас.

— Двама стигат — отвърна Хари и бързо си сложи очилата.

— Настоявам. Виж, Браян прояви дяволска смелост днес. Не се поколеба да се спусне по леда, за да спаси Джордж. На негово място аз бих се поколебал. Той обаче дори не се замисли. Просто се спусна. И ако сега аз бях изпаднал в беда, той щеше да направи всичко, което е по силите му. Сигурен съм. Можете да разчитате на помощта ми, независимо дали я искате или не.

Доколкото Хари си спомняше, това бе най-дългото изказване на Брескин от месеци. Това го впечатли:

— Добре тогава. Ела. Прекалено си едър, за да споря с теб.

* * *

Готвачът на „Иля Погодин“ бе истинско съкровище. Баща му беше главен готвач на ресторант „Национал“ в Москва и от него той бе научил как да върши чудеса като в библейската история с хлябовете и рибите. Трапезата на неговата подводница бе най-добрата в целия флот.

Той вече беше започнал да приготвя сельодка като първо ястие за днешната вечеря. Риба. Лук. Дафинов лист. Яйчен белтък. Ароматът се носеше по коридора и проникваше в командната зала.

Когато Горов влезе в помещението, Сергей Беляев, дежурният водолаз, каза:

— Господин капитан, бихте ли ми помогнали да вразумя Леонид? — Той махна към младия матрос пред сигналното табло.

Горов бързаше, но не искаше Беляев да усети напрежението му.

— Какъв е проблемът?

Беляев се намръщи:

— Леонид беше в първа смяна, а аз — в пета.

— А.

— Обещах му, ако си сменим дежурствата, да го уредя с жестока руса мадама в Калининград. Тази жена е страхотна, уверявам ви. Гърди като дини. Може да възбуди и гранитна статуя. Бедният глупчо Леонид обаче не ще и да чуе.

Горов се усмихна:

— Разбира се, че няма. Коя жена може да бъде по-възбуждаща от вечерята, която ни се готви в момента? Освен това кой здравомислещ човек ще повярва, че една страхотна руса мадама с гърди като дини може да има нещо общо с теб, Сергей Беляев?

В ниското помещение отекна дружен смях.

Беляев се усмихна широко:

— Може би по-добре да му предложа някоя и друга рубла.

— Така успехът ти е по-вероятен — съгласи се Горов. — Още по-добре, ако имаш долари.

Той отиде при електронната карта и седна на един от столовете; подаде разпечатката на Емил Жуков.

— Прочети това — каза тихо.

Жуков остави книгата и нагласи очилата си, които се бяха смъкнали по дългия му нос. Разгъна листа.

СЪОБЩЕНИЕ

МИНИСТЕРСТВО НА ФЛОТА

ЧАС: 19:00 МОСКВА

ОТ: ДЕЖУРЕН ОФИЦЕР

ДО: КАПИТАН Н. ГОРОВ

ТЕМА: ПОСЛЕДНО СЪОБЩЕНИЕ #34-Д

ТЕКСТ:

МОЛБАТА ВИ НА ОБСЪЖДАНЕ ПРЕД АДМИРАЛТЕЙСТВОТО ТОЧКА ДАВА ВИ СЕ ВРЕМЕННО РАЗРЕШЕНИЕ ТОЧКА НАПРАВЕТЕ НЕОБХОДИМАТА ПРОМЯНА В КУРСА ТОЧКА ПОТВЪРЖДЕНИЕ ИЛИ ОТМЕНЯНЕ НА МИСИЯТА ЩЕ ВИ БЪДЕ ИЗПРАТЕНО В 17:00 ТОЧКА

Жуков прехапа долната си устна, след няколко секунди се вгледа изпитателно в Горов:

— Какво е това?

Той отговори тихо, но се постара да не изглежда заговорнически, за да не привлече вниманието на останалите от екипажа:

— Какво е това ли? Мисля, че разбираш много добре, Емил. Фалшификат.

Помощник-капитанът запази мълчание.

Горов се наведе към него:

— Това е за твоя застраховка.

— Застраховка?

Горов издърпа разпечатката от ръцете на помощник-капитана и я сгъна внимателно. Пъхна я в джоба на ризата си.

— Ще променим курса по посока на айсберга. — Капитанът почука с пръст по картата между тях. — Ще спасим тези учени и Браян Доърти.

— Всъщност министерството не е дало разрешение. Този фалшификат няма никаква…

— Нужно ли е да се иска разрешение, за да спасиш нечий живот?

— Моля ви, господин капитан. Знаете какво имам предвид.

— Щом променим курса, ще ти дам фалшивия документ, който току-що прочете. Можеш да го задържиш като застраховка при евентуално разследване.

— Ама аз видях истинското съобщение.

— Ще отричаш.

— Няма да е лесно.

— Само аз знам, че си го видял. Ще свидетелствам пред съда, че съм ти показал само фалшификата.

— Ако ме разпитват, има опасност да използват някакви упойващи вещества. Освен това просто не обичам да нарушавам заповеди, когато…

— Така или иначе ще се наложи да нарушиш нечия заповед. Или моята, или тяхната. Слушай сега, Емил. Така е най-правилно. Така трябва да постъпим. И аз ще те защитя. Надявам се, че съм си изградил репутацията на човек, който държи на думата си.

— Не се съмнявам в това — побърза да отговори Жуков и най-накрая отмести поглед, сякаш се срамуваше от мисълта, че може да се съмнява в капитана си.

— Е? Емил? — Тъй като помощник-капитанът мълчеше, Горов тихо, но настойчиво добави: — Времето лети, лейтенант. Ако ще им помагаме, да го направим, за бога, преди да е станало твърде късно.

Жуков свали очилата си. Затвори очи и притисна клепачите си с пръсти:

— Колко години служа под ваше командване?

— Седем.

— Имало е и напрегнати моменти.

„Като този“ — помисли си Горов.

Жуков отпусна ръце, но без да отваря очи.

— Когато онази норвежка корвета пусна дълбочинни мини, след като ни засече във фиорда край Осло.

— Наистина напрегнат момент.

— Или играта на котка и мишка с американската подводница край бреговете на Масачузетс.

— Направихме ги на маймуни, нали? Добре се справихме.

— Никога не съм ставал свидетел на паника и не съм чувал неразумни заповеди от вас.

— Благодаря, Емил.

— Досега.

— Дори и сега.

Жуков отвори очи:

— С цялото уважение, господин капитан, това не е във ваш стил. Това е безотговорно.

— Не съм съгласен. Не е безотговорно. В никакъв случай. Както вече ти казах, сигурен съм, че Адмиралтейството ще одобри спасителната акция.

— Защо тогава да не изчакаме до пет часа?

— Нямаме време за губене. Бюрократите в министерството просто не са адекватни в случая. Трябва да достигнем този айсберг, преди да е станало твърде късно. Дори когато го намерим, ще е необходимо прекалено много време, докато свалим тези хора от леда и ги качим на борда.

Жуков погледна часовника си:

— Четири и двайсет е. Остават само четирийсет минути, докато чуем отговора на Адмиралтейството.

— При такава спасителна акция обаче четирийсет минути могат да струват нечий живот.

— Твърдо ли сте решен?

— Да.

Жуков въздъхна.

— Можеш да поемеш командването — каза Горов. — Още сега. Имаш повод. Няма да те упрекна, Емил.

Жуков погледна леко треперещите си ръце.

— Ако откажат да дадат разрешение, ще наредите ли връщане и продължаване на разузнавателната мисия?

— Нямам друг избор.

— Ще наредите ли да се върнем?

— Да.

— И няма да нарушите заповедта?

— Не.

— Дайте дума.

— Честна дума.

Жуков се замисли.

Горов се изправи:

— Е?

— Сигурно съм полудял.

— Съгласен ли си?

— Както знаете, кръстил съм втория си син на вас. Никита Жуков.

Капитанът кимна:

— Това е чест за мен.

— Е, ако съм сгрешил, ако не е трябвало да го кръщавам Никита, няма да мога да си го простя. Той винаги ще ми напомня за грешката ми. Нямам нужда от такъв трън в окото. Затова се налага да ви дам още една възможност да докажете, че съм бил прав.

Горов се усмихна:

— Да засечем тогава айсберга и да действаме, лейтенант.

* * *

След като се върнаха при дупката на третия взрив, Пит и Роджър оставиха двете шейни с работещи двигатели и включени фарове. Отработените газове се точеха зад тях като блестящи кристални опашки. Тръгнаха да търсят Браян Доърти в различни посоки, Хари — в трета, сред преспи, ледени хребети и ниски ледени възвишения.

Внимателно и с пълното съзнание, че бурята може да ги погълне също толкова бързо и безследно както беше погълнала Браян, Хари огледа черно-белия пейзаж, преди да тръгне. Използваше фенера си като мачете, като го размахваше наляво-надясно. Жълтеникавият лъч прорязваше пелената падащ сняг, но бялата джунгла оставаше непрогледна. На всеки десетина крачки Хари се обръщаше назад да види дали не се е отдалечил твърде много от шейните. Вече бе излязъл от осветеното от фаровете им поле, но знаеше, че не бива да ги изпуска от поглед. Ако се загуби, никой няма да чуе виковете му за помощ от воя на вятъра. Макар и размазано и отслабено от невероятно силния снеговалеж сиянието от шейните беше единственият му ориентир.

Въпреки че търсеше усилено зад всяка купчина навят сняг и всяка стърчаща ледена плоча, той не хранеше дори най-слаба надежда, че ще намери Доърти. Вятърът беше жесток. Снегът натрупваше за минути. В редките случаи, когато Хари спреше да разгледа по-добре някоя по-дълга сянка, покрай краката му се събираха малки преспи. Ако Браян беше изпаднал в безсъзнание и бе лежал повече от петнайсетина минути… Е, хлапето сигурно вече лежеше под дебела снежна покривка и не се различаваше от останалите ледени възвишения и преспи.

„Безнадеждно е“ — помисли си Хари.

Сетне на по-малко от четирийсет крачки от дупката със заряда той заобиколи един леден блок с големината на тир и откри Браян от другата страна. Младежът лежеше по гръб с една ръка изпъната встрани, другата — поставена върху гърдите. Все още беше с очилата и плетената си маска. На пръв поглед имаше вид на задрямал. Тъй като леденият блок му пазеше завет, снегът не го беше затрупал. По същата причина не бе изложен и на най-жестокия студ. Въпреки това лежеше неподвижно и най-вероятно беше мъртъв.

Хари коленичи до него и свали маската му. Между леко разтворените устни на младежа равномерно излизаха мънички облачета пара. Беше жив. Но докога? Устните на Браян бяха свити и бледи. Кожата му беше бяла като снега наоколо. Хари го ощипа, но той не помръдна. Клепачите му не потрепнаха. След петнайсет минути неподвижно лежане върху леда той вече страдаше от измръзване въпреки топлите дрехи и защитеността от вятъра. Хари отново покри бледото му лице с маската.

Вече бе решил как да измъкне Браян оттук, когато забеляза някой да се приближава в мъглата. В мрака се появи светло сияние, отначало едва различимо, сетне по-силно.

Роджър Брескин се приближи, олюлявайки се под плътната снежна пелена, държеше фенерчето си напред като слепец бастуна си. Очевидно се беше заблудил и се бе отклонил от посоката си на търсене. Забеляза Браян и спря.

Хари му махна нетърпеливо.

Брескин смъкна маската си и побърза да се приближи.

— Жив ли е?

— Ни жив, ни умрял.

— Какво е станало?

— Не знам. Да го занесем в кабината на някоя от шейните и да го стоплим. Ти го хвани за краката, а аз…

— Ще се справя и сам.

— Ама…

— Така ще е по-лесно и по-бързо.

Хари взе фенерчето на Роджър.

Едрият мъжага вдигна Браян, сякаш беше лек като перце.

Хари тръгна напред между преспите и ледените блокове към шейните.

* * *

В 16:50 американците от Туле предадоха на Гюнвалд Ларсон още една лоша новина. Както преди това капитанът на „Мелвил“, този на „Либърти“ също бе сметнал бурята за непреодолима сила, срещу която само екипажите на големи военни кораби и глупаците дръзват да се изправят. Траулерът просто нямаше да устои на мощните вълни, беснеещи почти из цялата незамръзнала част на Северния Атлантически океан и Гренландско море. Бяха се отказали преди пет минути, след като моряците открили малки пукнатини в корпуса. Американският свързочник от Туле нееднократно увери Гюнвалд, че всички в базата се молят за спасението на онези бедни души върху айсберга. Без съмнение такива молитви се изричаха из целия свят.

Никакви молитви не бяха в състояние да успокоят Гюнвалд. Жестоката истина бе, че с решението си капитанът на „Либърти“, макар и принуден от обстоятелствата и не без угризения, осъждаше осем човека на смърт.

Гюнвалд не можеше да събере кураж да предаде вестта на Рита. Не веднага, не в този момент. Може би след час или след час и половина. Имаше нужда от време, за да овладее чувствата си. Те му бяха приятели и той ги обичаше. Не искаше да им съобщи присъдата. Ларсон трепереше. Трябваше му време, за да измисли начин да им предаде вестта.

Имаше нужда да пийне нещо. Макар че нямаше навик да търси спасение в алкохола и въпреки железните си нерви, той си сипа една чаша водка от шкафа на свързочната барака. Когато я изпи, все още не се чувстваше готов да се обади на Рита. Наля си втора чаша, подвоуми се, сетне я допълни до ръба, преди да прибере бутилката.

* * *

Макар че шейните стояха на едно място, двигателите им бръмчаха леко. Близо до полюса и при такава жестока буря машините никога не бива да се изгасят, защото акумулаторите им бързо ще се изтощят, а смазката по подвижните части ще замръзне само за две-три минути. Безжалостният вятър ставаше все по-студен; с лекота щеше да убие и хора, и машини.

Хари излезе от ледената пещера и бързо отиде до най-близката шейна. Когато влезе в топлата кабина, отвори термоса, който носеше. Отпи няколко глътки от гъстата, ароматна зеленчукова супа. Беше направена от лиофилизирана смес и сварена на нагревателя, който бяха използвали по-рано за стапяне на сняг при запечатването на зарядите. За пръв път този ден Хари успя да се отпусне, макар да знаеше, че това е само временно.

В трите шейни отляво на неговата Джордж Лин, Клод и Роджър се хранеха също така усамотени. Той едва ги виждаше: неясни силуети в тъмните кабини.

Всеки беше получил по три чаши супа. При тази дажба провизиите им едва щяха да стигнат за още три хранения. Хари беше решил да не поставя по-строги ограничения, защото при гладуване студът щеше да ги убие много по-бързо.

Франц Фишер и Пит Джонсън бяха в пещерата. Хари ги виждаше ясно, защото фаровете на шейната му осветяваха входа. Двамата мъже крачеха вътре, чакайки своя ред за кабините и термосите си с гореща супа. Франц стъпваше рязко, нервно, сякаш маршируваше. За разлика от него Пит се движеше плавно, спокойно.

Рита почука и отвори вратата на кабината.

Хари се стресна, преглътна супата, която тъкмо отпиваше, и попита:

— Какво има?

Тя се опря на вратата, за да направи завет с тялото си и да заглуши воя на вятъра.

— Иска да говори с теб.

— Браян ли?

— Да.

— Оправя ли се?

— О, да. Много бързо.

— Спомня ли си какво е станало?

— Нека сам да ти разкаже.

В петата шейна, спряна най-далеч от пещерата, Браян бавно се възстановяваше. Рита бе останала с него през последните двайсет минути, за да разтрива измръзналите му пръсти, да го храни със супа и да го държи буден. На връщане към пещерата той беше дошъл в съзнание, но страданието му бе твърде силно, за да говори. Когато се събуди, болката от измръзването беше толкова жестока, че едва не го уби. Момчето нямаше да е на себе си поне още час.

Хари затвори термоса. Преди да си сложи очилата, целуна Рита.

— Ммммм — каза тя. — Още.

Този път езикът й се вмъкна между зъбите му. Покрай главата й прехвърчаха снежинки и затанцуваха по лицето му, но дъхът й стопли намазаната му с вазелин кожа. Той изпита силна тревога за нея. Прииска му се да я защити от всички злини на света.

Когато се разделиха, тя каза:

— Обичам те.

— Задължително ще се върнем в Париж. Някак си. Когато се измъкнем.

— Е, и да не се измъкнем, няма да сме капо. Изживяхме заедно осем прекрасни години. Радвали сме се на повече забавления и любов, отколкото много хора получават за цял живот.

Той се почувства безсилен срещу неизбежното. През целия си живот бе разрешавал кризисни ситуации. Винаги беше намирал решения и на най-тежките проблеми. Това непознато чувство за безсилие го вбесяваше.

Тя го целуна леко по ъгълчето на устата.

— Побързай сега. Браян те чака.

* * *

Кабината на шейната беше неприятно тясна. Хари седна срещу Браян с гръб към контролното табло. Кормилото го притискаше в кръста. Коленете му бяха опрени в тези на Браян. Само бледо кехлибарено сияние от фаровете се процеждаше през плексигласа и в мрака малкото помещение изглеждаше още по-тясно.

— Как се чувстваш? — попита Хари.

— Ужасно.

— Още известно време ще е така.

— Ръцете и краката ме болят. И не са просто изтръпнали. Имам чувството, че ме пробождат безброй шишове.

Гласът на Браян звучеше измъчено.

— По-сериозни измръзвания?

— Още не съм си видял краката. Чувствам ги обаче по същия начин като ръцете. А те нямат тежки измръзвания. Мисля, че съм се отървал. Но… — Той затаи дъх и лицето му се изкриви от болка. — Боже мили, как боли.

Хари отвори термоса си:

— Супа?

— Не, благодаря. Рита ми изля цял литър. Още една капка и ще се пръсна. — Браян потърка ръце очевидно за да пооблекчи някой особено остър пристъп на болката. — Между другото, влюбен съм до уши в жена ти.

— Кой не е?

— И искам да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Поредното героично дело. — Хари отпи глътка супа. — Какво стана всъщност?

— Рита не ти ли обясни?

— Каза, че трябва да го чуя от теб.

Браян се поколеба. Очите му просветнаха в полумрака. Накрая рече:

— Някой ме фрасна.

Хари едва не се задави:

— Ударили са те?

— В тила.

— Не може да бъде.

— Имам цицини.

— Дай да видя.

Браян се наведе напред.

Хари свали ръкавиците си и опипа тила на младежа. Двете цицини бяха ясно изразени, едната — по-голяма от другата, и двете в задната част на главата, едната малко по-високо.

— Сътресение?

— Нямам симптоми.

— Главоболие?

— О, да. Дяволско главоболие.

— Виждаш ли двойно?

— Не.

— Затруднения на речта?

— Не.

— Сигурен ли си, че не си припаднал?

— Напълно — отвърна Браян и се изправи.

— Цицините може да са се получили, ако си припаднал. Може да си се ударил в някой леден ръб.

— Ясно си спомням как ме удариха отзад — настоя убедено младежът. — Два пъти. Първия не беше достатъчно силно. Качулката ми омекоти удара. Залитнах, успях да запазя равновесие, понечих да се обърна и той ме удари отново, вече по-силно. После ми притъмня.

— И той те е извлякъл встрани?

— Преди останалите да видят каквото и да било.

— Не ми се вярва.

— Вятърът беше силен. Валеше толкова обилно, че не се виждаше на повече от два метра. Идеалното прикритие.

— Искаш да кажеш, че някой се е опитал да те убие?

— Именно.

— Защо тогава те е завлякъл на завет? Ако те беше оставил на открито, щеше да замръзнеш за петнайсет минути.

— Може би си е помислил, че ударът ме е убил. Както и да е, но действително ме беше оставил на открито. Свестих се, след като сте си тръгнали. Виеше ми се свят, повдигаше ми се, беше ми студено. Успях да се завлека на завет, преди отново да припадна.

— Опит за убийство…

— Да.

Хари не искаше да повярва. И без това имаше прекалено много тревоги. Не беше подготвен за още една.

— Стана, когато се готвехме да тръгваме от мястото на третия заряд. — Браян замълча, изсъска от болка. — Краката ми. Боже мили, като нагорещени шишове… не, като шишове, потопени в киселина.

Той притисна колене по-силно в тези на Хари, но след половин минута постепенно се отпусна. Яко беше това момче. Продължи сякаш не е прекъсвал:

— Качвах екипировка в последното ремарке. Всички бяха заети. Имаше особено силен порив на вятъра, снегът заваля толкова силно, че не виждах останалите. Тогава ме удари.

— Кой?

— Не го видях.

— Дори за миг?

— Не. Нищо.

— Не ти ли каза нещо?

— Не.

— Ако иска смъртта ти, защо не изчака до полунощ? Както вървят нещата, тогава ще умреш заедно с всички ни. Защо му е притрябвало да бърза толкова? Защо не изчака до полунощ?

— Е, може би…

— Какво?

— Може да звучи смахнато… но аз все пак съм един Доърти.

Хари разбра веднага:

— За някой маниак, да, има логика да те направи една от жертвите си. Да убие един Доърти, който и да е Доърти — има известен исторически смисъл. Мога да си представя как някой психопат получава истинска наслада от това.

Те замълчаха.

Накрая Браян изказа мислите си:

— Но кой от нас е психопат?

— Изглежда невъзможно.

— Да. Ти обаче ми вярваш, нали?

— Разбира се. Не мога да си представя как се удряш два пъти в тила и след това се извличаш настрани.

Браян въздъхна с облекчение.

— При това напрежение… — започна Хари. — Ако някой е бил нестабилен психически, но все още се е владеел, може би стресът е бил достатъчен, за да го тласне към лудостта. Имаш ли предположения?

— Предположения за това кой може да е? Не.

— Очаквах да посочиш Джордж Лин.

— По каквато и да било причина Джордж явно не се интересува от мен и семейството ми. Съвсем ясно даде да се разбере. Каквото и да му има, както и да се държи, не го виждам като убиец.

— Не можеш да си сигурен. Никой не знае какво става в главата му. В този живот човек е в състояние да опознае истински твърде малко хора. За мен… Рита е единствената, за която бих твърдял, че нямам съмнение.

— Да, но аз спасих живота му.

— Ако е психар, дали ще има някакво значение? Всъщност по някаква извратена логика е възможно дори точно това да е причината да иска да те убие.

Вятърът разтресе шейната. Ледени зрънца затрополиха по покрива.

За пръв път този ден Хари беше на ръба на отчаянието. Бе изтощен физически и психически.

— Дали ще опита отново? — зачуди се Браян.

— Ако е откачен, обсебен от мисълта за убийство на някого от семейството ти, няма да се откаже лесно. Какво има да губи? Така и така ще умре в полунощ.

Браян погледна през страничния прозорец на шейната:

— Страх ме е, Хари.

— Ако едва сега започваш да се страхуваш, хлапе, значи ти си психар.

— И теб ли те е страх?

— Адски.

— Не ти личи.

— Никога не го показвам. Просто намокрям гащите и се надявам никой да не забележи.

Браян се засмя, сетне присви очи от болка. Когато му мина, каза:

— Който и да е, сега поне сме готови.

— Няма да те оставяме сам — увери го Хари. — Или аз, или Рита постоянно ще се навъртаме около теб.

Браян потърка ръце, разтри пръстите си:

— Ще кажеш ли на останалите?

— Не. Ще кажем, че не си спомняш какво е станало, че сигурно си паднал и си си ударил главата в някоя ледена издатина. По-добре убиецът да си мисли, че не подозираме нищо.

— И аз това си помислих. Ако знае, че очакваме следващия му ход, ще бъде особено внимателен.

— Ако обаче си мисли, че не подозираме нищо, следващия път може да свали гарда.

— Ако е побъркан и иска да ме убие на всяка цена, въпреки че в полунощ вероятно така или иначе ще умра… тогава вероятно и аз съм се чалнал. Тревожа се, че някой иска да ме убие, а полунощ е едва след седем часа.

— Не, ти имаш силен инстинкт за оцеляване. Това е признак на здрав разум.

— Освен ако инстинктът ми не е толкова силен, че ми пречи да разбера безнадеждността на положението. Това вече може да е признак на лудост.

— Положението не е безнадеждно. Имаме седем часа. За толкова време всичко е възможно.

— Какво например?

— Всичко.