Дийн Кунц
Черен лед (28)

23:27
Трийсет и три минути до взрива

Спускането покрай кабела се оказа много по-трудно и изтощително, отколкото бе очаквал Хари Карпентър. Опитът му под водата не можеше да се сравнява с този на Браян и Роджър, макар че се беше гмуркал няколко пъти в живота си и мислеше, че е подготвен за онова, което го очакваше. Не беше взел предвид факта, че през повечето време водолазите плуват повече или по-малко успоредно на морското дъно; стремглавото им спускане покрай двеста и петдесет метровия кабел бе крайно изморително. Необяснимо изморително всъщност, защото нямаше физическа причина да е по-трудно от всяко друго гмуркане, което беше извършвал. Независимо накъде плуваше, под водата той бе в безтегловност, а и плавниците вършеха същата работа, както ако се движеше успоредно на дъното. Той предполагаше, че необичайното му изтощение се дължи до голяма степен на психологически причини, но не беше в състояние да го превъзмогне. Въпреки оловните тежести на костюма той имаше чувството, че ако не положи усилия, ще изплува. Ръцете го боляха. Кръвта пулсираше в слепоочията и зад очите му. Той скоро си даде сметка, че ще се наложи да спира от време на време и да се изправя, за да запази равновесие; иначе, въпреки че умората и засилващата се дезориентация без съмнение се дължаха на психологически причини, имаше голяма опасност да припадне.

Отпред Роджър Брескин се спускаше без видимо усилие. Плъзгаше лявата си ръка по кабела на антената, държеше фенера с другата и използваше само краката си, за да напредва, като извършваше плавни движения с тях. Техниката му не се отличаваше съществено от тази на Хари, но той имаше предимството на мускулите, заякнали от редовни тренировки с тежестите.

Хари усети как раменете му пукат, вратът го заболя, ръцете му изтръпнаха и той съжали, че през последните двайсетина години не е прекарвал повече време в залите за бодибилдинг.

Погледна през рамо, за да види дали Браян и Рита се справят. Младежът изоставаше на шест-седем метра, лицето му едва се различаваше зад маската. От клапана на бутилката му излизаха мехурчета, обагряха се за кратко в златисто на отразената светлина от фенера на Роджър и бързо изчезваха в мрака нагоре. Въпреки всичко преживяно през последните няколко часа Браян, изглежда, нямаше проблеми да го следва.

Зад Браян Рита едва се забелязваше, силуетът й се очертаваше на светлината от фенера на Джордж Лин. Жълтеникавите лъчи се губеха в тъмната вода. В това зловещо бледо сияние Рита беше като сянка, от време на време толкова неясна и странна, че приличаше на някакъв тайнствен обитател на полярните води. Хари не бе в състояние да зърне лицето й, но знаеше, че душевното й страдание е голямо.

* * *

Криофобия — страх от леда.

С тъмните облаци планктон, ледени кристалчета и други частички мразовитата вода в тунела изглеждаше така, сякаш беше боядисана с мастило от сепия. Рита не виждаше леда, разположен на седем метра около нея, но не забравяше за присъствието му. От време на време страхът й толкова се усилваше, че гърдите и гърлото й се свиваха и тя спираше да диша. Всеки път, обзета от паника, тя успяваше да издиша силно, да вдиша газовата смес с металически вкус от бутилката и да овладее истерията си.

Фригофобия — страх от студа. Във водолазния костюм тя не изпитваше никакъв студ. Всъщност от месеци не й беше ставало толкова топло — откакто бяха слезли на полярния леден слой, за да организират станцията „Еджуей“. Въпреки това тя чувстваше смъртоносно ледената вода, не забравяше, че от нея я дели само един тънък слой изолационна материя. Руската техника беше впечатляваща, но ако батериите на костюма се изтощят, преди да стигне подводницата, бързо щеше да изгуби телесната си топлина. Неумолимият студ на морето щеше да смрази мускулите и костите й, да изпълни с болка тялото й и да блокира ума й…

Надолу и все надолу. Обгърната от студ, който не можеше да усети. Обкръжена от лед, който не можеше да види. Заоблени бели стени отляво и отдясно, отгоре и отдолу, напред и отзад. Обкръжаваха я, държаха я като пленница. Леден тунел. Леден затвор, пълен с мрак и жесток студ. Абсолютна тишина, в която чуваше само дишането си и туптенето на сърцето си. Без изход. По-дълбоко от гроб.

Докато се спускаше в непознатите дълбини, Рита бе много чувствителна към светлината отпред, защото тя постоянно й напомняше за онази зима през шестата година от живота й.

Радостна. Възбудена. На път за първата си ски ваканция с родителите си, които са опитни скиори и горят от нетърпение да я научат. Колата е „Ауди“. Майка й и баща й седят отпред, тя е сама на задната седалка. Пътуват нагоре сред все по-бели и по-прекрасни места. Виещ се път във френските Алпи. Приказни земи от алабастър наоколо, под тях величествени гледки с вечнозелени гори, поръсени с бяло, скални откоси, издигащи се като лицата на наблюдаващи ги стари богове с бради от сняг. Едри бели парцали изведнъж започват да се спускат от сивото следобедно небе. Тя е дете на италианското крайбрежие, на слънцето и на маслинените горички, на топлото море и никога не се е качвала в планината. Сега младото й сърце тупти силно от вълнение. Толкова е красиво: снегът, стръмните склонове, долините, покрити с гори и пурпурни сенки, изпъстрени с китни селца. Но дори тук смъртта идва внезапно, ужасяващо красива, облечена в бяло. Майка й първа забелязва лавината високо отдясно на пътя и изкрещява уплашено. Рита поглежда през прозореца и вижда бяла стена, която се спуска, расте като морска вълна, наближаваща брега, пръска облаци от сняг като морска пяна, отначало тихо, толкова тиха, бяла и красива, че на нея не й се вярва, че може да им направи нещо лошо. „Можем да я изпреварим“ — казва разтревожено баща й и натиска педала за газта. „Побързай, за бога, побързай“ — моли го майка й, а лавината продължава да се приближава, тиха, бяла, огромна, ослепителна и все по-голяма с всяка изминала секунда… тихо… сетне едва чут тътен като далечен гръм…

Рита чу странни звуци. Глухи, далечни гласове. Като вопли на прокълнатите, молещи някой да прекрати мъките им от празното пространство над маса за спиритически сеанси.

Тогава тя осъзна, че това е само един глас. Собственият й. Тя издаваше силни, панически звуци в маската си, но тъй като ушите й бяха навън, долавяше писъците си само чрез вибрациите на костите си. Ако звучаха като воя на прокълнати души, това беше, защото в момента адът се бе наместил вътре в нея, в един тъмен ъгъл на сърцето й.

Тя присви очи и отчаяно съсредоточи поглед върху неясния силует пред Браян — Хари. Едва го виждаше в полумрака, той движеше крака в тъмната вода, толкова близък и в същото време толкова далечен. Четири-пет метра разделяха Рита от Браян; ако се прибавеха още два метра за младежа и още четири до Хари, съпругът й се намираше на не повече от десет-дванайсет метра пред нея. Струваше й се цял километър. Докато бе в състояние да мисли за Хари и за щастливото бъдеще, след като се измъкнат от това изпитание, тя можеше да се овладее и да продължи да плува. Париж. Хотел „Джордж V“. Бутилка скъпо шампанско. Неговата целувка. Неговото докосване. Щяха да го преживеят отново и тя нямаше да позволи на страха да я победи.

* * *

Хари погледна назад към Рита. Тя все още беше, където трябваше да бъде, зад Браян покрай кабела.

Той отново насочи погледа си напред и се опита да си внуши, че излишно се тревожи за нея. По принцип се твърдеше, че жените са по-издръжливи от мъжете. Ако това бе вярно, то важеше с особена сила за тази жена.

Той се усмихна и изрече, сякаш тя можеше да го чуе:

— Давай все така.

Отпред, след като бяха изминали може би петдесетина метра в тунела, Роджър най-после спря за почивка. Направи кълбо напред, сякаш изпълняваше някаква акробатична фигура, и се обърна към Хари в най-обичайната човешка позиция — с главата нагоре.

На пет метра зад него Хари също спря и тъкмо се канеше да се превърти на свой ред, когато фенерът на Роджър угасна. Отзад все още имаше две светлини, но лъчите се разсейваха в мътната вода и не ги достигаха. Хари остана обгърнат в мрак. След малко Брескин се блъсна в него. Хари изпусна кабела. Двамата се отделиха и започнаха да се спускат под ъгъл към стената на тунела и за миг Хари не разбра какво става. Сетне усети как някаква ръка се опитва да го сграбчи за гърлото и осъзна, че е в опасност. Той отблъсна Брескин, замахна, но водата намаляваше силата му и превръщаше ударите в приятелско потупване.

Брескин здраво стисна гърлото му. Хари се опита да извърне глава, да се отдръпне, но не можеше да избяга. Тежкоатлетът имаше желязна хватка.

Брескин заби коляно в корема на Хари, но водата забави движенията му и омекоти удара.

Гърбът на Хари се удари в стената на тунела — силно и по-рано, отколкото бе очаквал — болката прониза гръбнака му. По-едрият мъж го притисна към леда.

Останалите два халогенни фенера — един у Джордж Лин и един у Пит — оставаха високо горе и на около седем метра встрани, бледо призрачно сияние едва осветяваше мътната вода. Хари сякаш беше ослепял. Не бе в състояние да види нападателя си дори на такова близко разстояние.

Ръката около гърлото му стисна по-силно, удари брадичката му, маската му падна.

С този стратегически удар Хари бе лишен от възможността да диша и да вижда и остана изложен пряко на убийствения студ. Безпомощен и дезориентиран, той вече не представляваше заплаха за Брескин и мъжагата го пусна.

Студът прободе лицето му като с пирони и телесната му топлина сякаш се изля като гореща течност от спукан съд.

Ужасен, но съзнаващ, че паниката означава смърт, Хари се извъртя и заопипва зад гърба си за скъпоценната маска, плуваща на края на дихателния му маркуч.

* * *

Секунда след като фенерът изгасна, Рита осъзна каква е причината: Брескин беше този, който искаше да убие Браян Доърти. И секунда след това тя вече знаеше какво трябва да направи.

Макар че не виждаше Хари и Брескин в полумрака отдолу, тя бе сигурна, че двамата мъже се бият на живот и смърт. Колкото и да беше издръжлив, Хари нямаше шанс срещу опитния гмуркач. Рита понечи да му се притече на помощ, но това беше глупава идея и тя веднага я отхвърли. Чувствата я караха да се спусне към Хари, но тя не смееше да им се поддаде, защото това можеше да струва живота на всички. Ако Хари не бе в състояние да се справи с Брескин, какво можеше да направи тя? Вместо това не й оставаше друго, освен да се довери на способността на Хари да оцелее, да се оттегли от кабела в мрака и да чака своя час, да се готви за нападение в гръб, когато Брескин се нахвърли върху Браян.

Тя пусна кабела и се отдалечи от кехлибарената светлина от фенера на Джордж Лин, очертаваща силуета й отзад и правеща я забележима за Брескин. С надеждата, че Джордж няма да я последва и да попречи на прикритието й, тя скоро достигна стената на тунела, гладката повърхност на… леда.

Тътенът прераства в рев и баща й отново казва: „Ще я изпреварим“, но думите му сега звучат повече като молитва, отколкото като обещание. Огромната бяла стена се спуска, спуска, спуска… и майка й изпищява…

Рита тръсна глава, за да пропъди миналото, и се помъчи да потисне страха от леда, до който се беше прилепила. Беше здрав, десетки метри дебел и до полунощ, когато щяха да се взривят зарядите от пластичен експлозив, нямаше какво да го разруши.

Тя се извъртя, опря гръб в стената и загледа раздвижването около кабела. Спря спускането си под тежестта на оловния баласт в колана си, като се опря силно с ръка в леда.

Ледът не беше живо същество, още по-малко разумно създание. Тя го знаеше много добре. Въпреки това чувстваше, че той я желае. Усещаше копнежа му, глада му, убедеността му, че тя му принадлежи. Нямаше да се учуди, ако в стената се отвори ледена уста и отхапе ръката й до китката или ако зине още по-широко и я погълне цялата.

Усети вкус на кръв. Полагаше толкова усилия да овладее нарастващия си ужас, че беше прехапала долната си устна. Соленият металически вкус и болката й помогнаха да проясни съзнанието си и да се съсредоточи върху истинската заплаха.

В средата на тунела Роджър Брескин изплува от мрачните дълбини в бледата светлина от фенера на Джордж Лин.

Хари беше изчезнал в бездната отдолу, която изведнъж й се стори, че продължава не просто още няколко хиляди метра, а се простира в безкрайността.

Брескин се насочи направо към Браян.

Очевидно младежът едва сега започваше да разбира какво става. Никога нямаше да успее да избяга на Брескин, колкото и опитен водолаз да беше.

Рита се отблъсна от стената и се насочи към нападателя; искаше й се да има оръжие и се надяваше, че изненадата ще й осигури необходимото предимство.

* * *

Когато видя Брескин да приближава стремително като акула от мрачните дълбини, Браян си спомни разговора им от по-рано същия ден, малко след като беше спасил Джордж Лин от перваза на стената на айсберга. Браян тъкмо бе излязъл над ръба на пропастта, разтреперан, но радостен, че е оцелял.

— Невероятно.

— Какво имаш предвид?

— Не очаквах да се справим.

— Нямаше ли ми доверие?

— Не затова. Мислех, че въжето ще се скъса или нещо подобно.

— И ти ще умреш. Но не ти е дошло времето. Не сега.

Браян бе взел тези думи за нетипично за Роджър философско изказване. Сега си даваше сметка, че е било мрачна заплаха, предупреждение за предстоящо насилие.

Може би Брескин не искаше Джордж да бъде свидетел, а може би не беше нанесъл удара си по-рано по някакви необясними, безумни причини. Този път имаше повече от един свидетел, но явно не го интересуваше.

Докато си припомняше този разговор, Браян се опита да се обърне, да се отдалечи към стената на тунела, но Брескин се сблъска с него в мрака. Яките му крака стиснаха Браян през кръста като щипки на рак. Едната му ръка го сграбчи за гърлото. За маската. Не!

* * *

Джордж Лин помисли, че руските водолази ги нападат.

От момента, в който им бяха предложили помощта си, той знаеше, че работата на руснаците не е чиста. През цялото време се бе опитвал да разбере какво са намислили, но не се беше сетил за това: подло убийство в дълбините на тунела. Защо им трябваше да си дават толкова труд, за да убият група западни учени, които така или иначе бяха осъдени да бъдат взривени или да паднат в ледените води на океана? Това беше безумие, безсмислена лудост, но, от друга страна, той не знаеше комунистите да са направили нещо разумно никъде по света, нито в Русия, нито в Китай, нито където и да е другаде, по никое време през управлението си на насилието. Идеологията им не беше нищо друго освен безумна жажда за неконтролирана власт, политиката бе издигната в религиозен култ, лишен от морал и здрав разум, и кървавите им безчинства и безкрайната им жестокост никога нямаше да бъдат анализирани или обяснени от човек, несподелящ побърканите им виждания.

Той предпочиташе да изплува от тунела, да излезе от дупката, да се върне върху айсберга, да намери някоя шахта с експлозив, да легне върху нея и да изчака полунощ, за да се разлети на парченца, защото тази смърт щеше да е по-достойна, отколкото да загине от ръцете на тези хора. Той обаче не бе способен да помръдне. Лявата му ръка държеше кабела толкова здраво, че сякаш бе заварена за него. С дясната така стискаше фенера така, че пръстите го боляха.

Той зачака да умре като сестра си. Като майка си. Като баба си и дядо си. Миналото изплува и засенчи настоящето.

Глупак е бил да си помисли, че може да се измъкне от ужаса на детството си. В крайна сметка никое агне не се разминава с кланицата.

* * *

Дихателната тръба плуваше отстрани на главата на Хари и маската бе закрепена за края й. Той я издърпа и я сложи на лицето си. Беше пълна с вода и той не посмя да вдиша веднага, въпреки че белите му дробове горяха. Когато повдигна леко гуменото уплътнение, кислородно-хелиевата смес изтласка водата изпод плексигласовото стъкло и след като маската се изпразни съвсем, той пусна гумата и вдиша дълбоко, сетне отново и отново, кашляйки, давейки се, отдъхвайки си с облекчение. Странната миризма и вкус на газовата смес бяха най-блаженото нещо, което бе опитвал в живота си.

Гърдите го боляха, очите му горяха, главоболието му бе толкова силно, че сякаш черепът му се пръскаше. Искаше му се да остане така вечно, отпуснат в мрачната вода. Сети се обаче за Рита и се насочи към останалите две светлини и мятащите се сенки.

* * *

Браян хвана с две ръце лявата китка на Брескин и се опита да отмести железните пръсти на мъжагата от лицето си, но не беше в състояние да му се противопостави. Водолазната му маска падна.

Температурата на морето беше под точката на замръзване на обикновената вода, но още не се бе превърнала в лед заради солта. Когато водата докосна кожата му, болката беше силна като от изгаряне на открит пламък.

Въпреки това Браян реагира толкова спокойно, че сам се изненада. Затвори очи, преди водата да порази очните му ябълки, стисна зъби и задържа дъх.

Нямаше да издържи така дълго. Минута. Минута и половина. Сетне щеше да вдиша неволно, да получи спазъм…

Брескин го стисна през кръста още по-силно с крака, пъхна пръсти между стиснатите му устни и се опита да отвори насила устата му.

* * *

Рита доплува отзад и отгоре до Роджър Брескин в бледата светлина от фенера на Джордж. Приближи се откъм гърба на нападателя и го стисна с крака през кръста, както той държеше Браян.

С изострени от маниакална злоба рефлекси Брескин пусна Браян и стисна Рита за глезените.

Тя имаше чувството, че язди див кон. Той се гърчеше и мяташе, як звяр, но тя продължи да го стиска с крака и посегна към маската му.

Той усети намерението й. Луд, но не и глупав, Брескин пусна глезените й и я хвана за китките точно когато пръстите й докосваха маската му. Наведе се напред, ритна силно, превъртя се през глава. Докато се въртеше, успя да отдели ръцете й от лицето си и да постигне лост, с който да я смъкне от гърба си. Тя зарита отчаяно с надеждата да го удари, но не успя да го улучи.

Когато отново се ориентира, Рита забеляза, че Франц и Пит са се нахвърлили върху Брескин. Франц се опитваше да го стисне през гърдите, докато чернокожият се мъчеше да хване поне едната ръка на психопата.

Брескин обаче бе опитен водолаз, а те — не. Движеха се бавно, непохватно, объркани от безтегловността на бойното поле, докато Брескин се гърчеше като змиорка, гъвкав, бърз и невероятно силен, напълно в свои води. Той успя да се освободи от хватката им, удари Пит с лакът в лицето, изтръгна маската му и го блъсна във Франц.

Браян беше до кабела, на пет метра под Джордж Лин. Клод бе стигнал до него. Французинът държеше с една ръка фенера на Пит, а с другата помагаше на младежа да остане на едно място, докато изпразни маската си от водата.

С мощни движения на плавниците Брескин се отдалечи от обърканите Франц и Пит и отново се насочи към Браян.

Рита забеляза някакво движение с периферното си зрение, обърна глава и видя Хари да изплува от мрака под тях.

* * *

Хари знаеше, че Брескин не го вижда. Сигурен, че поне временно е сломил всяка съпротива, едрият мъж се отдалечи от Пит и Франц, ритайки с всички сили на мускулестите си крака, и се насочи към предпочитаната си жертва. Без съмнение бе сигурен, че ще се справи лесно с човек на възрастта на Клод и ще довърши Браян, преди младежът да успее да изпразни маската си от водата и да си поеме спасителна глътка въздух.

Като се издигаше под Брескин, Хари можеше да се сблъска с него и да го отклони от Браян. Вместо това мина зад него и хвана дихателния маркуч, свързващ кислородната бутилка с маската му. Продължи да се издига и дръпна маркуча от клапата, прикрепваща го към бутилката. Тъй като двамата с Брескин се движеха в различни посоки, маркучът излезе и от маската.

* * *

Ледената вода не проникна под водолазната маска на Роджър, когато маркучът излезе от нея. Сигурно имаше някаква предпазна клапа.

Той посегна назад, но осъзна, че маркучът е издърпан не просто от маската, а и от бутилката на гърба му. Нямаше го и вече не можеше да се свърже.

Уплашен, той задвижи силно крака и се насочи към изхода на тунела колкото можеше по-бързо. Единствената му надежда бе да достигне повърхността.

Сетне си спомни, че отворът в сводестата пещера е на повече от трийсет метра над него, твърде далеч, за да я достигне с оловните тежести, които го теглеха надолу, затова той посегна към кръста си и се опита да се освободи от този товар. Катарамата не се намираше, където трябваше да бъде, защото бе правена от проклетите руснаци, а той никога не се беше гмуркал с руска екипировка.

Роджър спря да рита, за да се съсредоточи върху намирането на катарамата. Веднага започна да потъва бавно. Заопипва трескаво колана, задърпа го отчаяно, но все още, о, Господи, Боже всемогъщи, все още не успяваше да я намери и накрая си даде сметка, че е загубил твърде много време; не трябваше да губи нито секунда повече, налагаше се да изплува заедно с тежкия колан.

Той изпъна ръце до тялото си, опита се да заеме формата на стрела, за да оказва колкото се може по-малко съпротивление на водата, задвижи плавно, ритмично крака и се устреми нагоре. Гърдите го боляха, сърцето му думкаше, сякаш ще се пръсне, и той вече не успяваше да потисне рефлекса си за вдишване. Роджър отвори уста, издиша силно, вдиша отчаяно, но нямаше какво да поеме в дробовете си, освен остатъчния въздух, който току-що бе изпуснал. Дробовете му пламтяха и той си даде сметка, че мракът около него вече не е тунелът към кухината в айсберга, а към един друг свят. Ако не диша, щеше да загуби съзнание, а ако това стане, щеше да умре. Затова смъкна маската си и вдиша дълбоко въздуха от сводестата пещера, само че в момента, разбира се, изобщо не се намираше в пещерата — защо си беше въобразил, че е излязъл на повърхността, как можеше да е толкова глупав? — и вдиша леденостудената вода. Силна болка премина през зъбите му. Той затвори уста, задави се, но веднага се опита да вдиша за втори път. Поглъщаше само вода, още вода и пак вода. Размаха ръце, сякаш водата бе тънка завеса, която можеше да разкъса и така да достигне до благословения въздух зад нея. Тогава си даде сметка, че краката му са спрели да се движат, че потъва под тежестта на оловния баласт. Беше спрял и да размахва ръце, просто се спускаше, задъхваше се, струваше му се, че има в гърдите си повече тежести отколкото около кръста…

Видя, че лицето на смъртта не е това на гол череп. Бе жена. Бледа, скулеста жена. Не беше лишена от хубост. Очите й бяха с красив светлосив цвят. Роджър загледа лицето й, издигащо се пред него във водата, и осъзна, че това е майка му, от която бе научил толкова много, в чиито прегръдки за пръв път беше узнал, че светът е едно враждебно място и че най-големите злодеи тайно управляват обикновените хора с единствената цел да смачкат свободния дух на всеки, който им се противопостави. И сега, въпреки че бе станал достатъчно силен, за да се изправи срещу конспираторите, ако го нападнат, въпреки образованието, с което имаше за цел да стане по-умен от тях, те пак го бяха пречупили. Бяха победили точно както му повтаряше майка му, че ще стане, точно както ставаше винаги. Загубата обаче не беше толкова страшна. В поражението имаше някакво облекчение. С посивяла коса, със сиви очи, смъртта му се усмихваше и на него му се прииска да я целуне. Тя го взе в майчинските си прегръдки.

* * *

Трупът с пълни с вода дробове и оловни тежести около кръста премина покрай тях на път към океанското дъно. От газовата бутилка на гърба му не спираха да излизат мехурчета.