Дийн Кунц
Черен лед (8)

13:07

Криофобия. Страх от лед.

Обстоятелствата затрудняваха допълнително Рита Карпентър в опитите й да овладее постоянния си обезсилващ страх.

След трусовете части от ледения хребет се бяха срутили, други бяха променили силно формата си. Сега в тази бяла стена зееше плитка пещера — около дванайсет метра дълбока и десет на широчина. На някои места височината й достигаше шест метра, в други таванът й се снишаваше на три; от едната страна стените й бяха монолитни, от другата — съставени от безброй ледени парчета, натрупани едно върху друго, поддържащи се взаимно, бяла мозайка със зловеща красота, напомняща на Рита за сюрреалистичния декор в сцените от много стария филм „Кабинета на доктор Калигари“.

Тя се поколеба пред входа на това студено убежище, страхуваше се да последва Франц вътре, имаше безумното чувство, че ще премине не просто няколко метра напред, а ще се пренесе в онази зима на шестата й година, при грохота, тътена и живите мъртви в белия гроб…

Тя стисна зъби, мобилизира всички сили, за да потисне почти парализиращия я страх, и влезе. Бурята беснееше зад нея, но между тези бели стени намери сравнителен покой, както и защита от вятъра и снега.

С фенерчето си Рита огледа тавана и стените в търсене на признаци за неизбежно срутване. Пещерата изглеждаше достатъчно стабилна за момента, въпреки че ако под леда минеше нова гигантска вълна, таванът щеше да рухне.

— Рисковано е — каза тя, неспособна да скрие треперенето на гласа си.

Франц се съгласи:

— Да, но нямаме друг избор.

И трите надуваеми иглута бяха повредени. Да останат навън при влошаващото се време, означаваше да замръзнат въпреки добрата изолация на дрехите им. Спешната нужда от подслон бе по-важна от опасността от срутване.

Те излязоха отново и взеха късовълновата радиостанция, която бе оцеляла в разрушения лагер; внесоха я вътре и я оставиха на пода в дъното на пещерата. Франц прокара жици от акумулатора на здравата шейна и ги свърза с предавателя. Рита включи радиостанцията и екранчето за честотите светна в зелено. Пращенето и зловещото пищене от смущенията отекнаха между ледените стени.

— Работи — отбеляза с облекчение тя.

Франц стегна качулката около врата си и каза:

— Ще видя какво още мога да спася.

Остави й фенерчето и излезе със свити рамене и наведена глава в очакване на първия сблъсък с вятъра.

Едва беше излязъл и първото съобщение от „Еджуей“ се получи.

Рита клекна до радиостанцията и бързо се обади.

— Какво облекчение е да чуя гласа ти — каза Гюнвалд. — Добре ли са всички?

— Лагерът е разрушен, но двамата с Франц сме добре. Подслонихме се в една пещера в леда.

— А Хари и останалите?

— Не знам какво е станало с тях — отвърна тя и сърцето й се сви от тревога. — Бяха излезли, за да довършат подготовката. Ще ги изчакаме петнайсет минути, преди да тръгнем да ги търсим. — Тя се поколеба и се изкашля. — Проблемът е… че се носим в океана.

За момент Гюнвалд бе твърде потресен, за да каже нещо. Накрая попита:

— Сигурни ли сте?

— Забелязахме промяна в посоката на вятъра. След това компасите.

— Чакай малко — каза Ларсон видимо обезпокоен. — Дай да помисля.

Въпреки бурята и силните магнитни смущения при лошо време на тези географски ширини гласът му звучеше ясно. Все пак той бе само на шест километра от тях. С усилването на бурята и отдалечаването на айсберга на юг със сигурност щяха да изпитат сериозни комуникационни проблеми. И двамата разбираха, че скоро ще изгубят връзка, но никой не го споменаваше.

— Колко е голям този ваш айсберг? — попита Ларсон. — Имаш ли някаква представа?

— Никаква. Не сме имали възможност да разучим. В момента се опитваме да спасим нещо от лагера.

— Ако айсбергът не е много голям… — Гласът на Гюнвалд заглъхна в смущенията.

— Не те чувам.

Отново смущения.

— Гюнвалд, чуваш ли ме?

Гласът му отново прозвуча от радиостанцията:

— … ако айсбергът не е много голям… Хари и останалите може да не са на него.

Рита затвори очи:

— Да се надяваме, че е така.

— Във всеки случай положението не е безнадеждно. Времето все още позволява да се свържа по сателита с военноморската база в Туле. Ще ги предупредя и те ще известят траулерите, които се намират на юг от вас.

— И какво от това? Никой разумен капитан няма да тръгне на север в такава силна зимна буря и да рискува сигурността на кораба и екипажа си в опит да ни спаси.

— В Туле разполагат с най-модерните спасителни хеликоптери, способни да летят при почти всякакви условия.

— Още не е създаден летателният апарат, който да може да лети в такова време; камо ли да се приземи върху айсберг при ураганни ветрове.

Радиостанцията отново запращя, но тя чувстваше, че Гюнвалд още я чува.

„Да — помисли си тя. — И аз нямам какво повече да кажа.“

Рита погледна ъглестите ледени блокове, заклещени един в друг, за да образуват тавана. През някои от процепите между тях навлизаше сняг.

Накрая шведът каза:

— Добре, права си за хеликоптера. Не можем обаче да се откажем от всяка надежда за спасение.

— Съгласна.

— Защото… е… слушай, Рита, тази буря може да продължи три-четири дни.

— Или по-дълго — съгласи се тя.

— Нямате достатъчно храна за толкова време.

— Почти нямаме. Храната обаче не е толкова важна. Можем да издържим повече от четири дни.

И двамата знаеха, че гладът не е най-голямата опасност. Нищо не беше по-страшно от жестокия студ.

— Топлете се на смени в шейните — посъветва я Гюнвалд. — Имате ли достатъчно гориво?

— Достатъчно за връщането в „Еджуей“… ако беше възможно. Не много повече. Достатъчно, за да могат двигателите да работят няколко часа, не няколко дни.

— Е, тогава…

Тишина. Смущения.

Гласът му отново се чу след няколко секунди:

— … все пак ще се обадя до Туле. Трябва да ги известя. Могат да се сетят за нещо, което не ми идва на ума, да разсъдят по-трезво.

— „Еджуей“ непокътната ли е? — поинтересува се тя.

— Тук всичко е наред.

— А ти?

— Нито драскотина.

— Радвам се да го чуя.

— Ще оцелея. Ти също, Рита.

— Ще се опитам. Със сигурност ще се опитам.