Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (6)

Глава 6

Понеделник, 20 април

Агенция „Сноу“

Уорд пристигна на Кавендиш Скуеър половин час по-рано, но прислужницата му съобщи, че ще трябва да почака, тъй като госпожа Сноу е заета.

След десет минути вече се чувстваше като диво животно, затворено в магазин за порцелан. Току-що беше прекарал пет часа в карета и последното, което искаше, беше да стои седнал. Започна да крачи неспокойно из чакалнята. Струваше му се, че изящните мебели в златно и розово се приближават към него като ръмжащи кучета, които искат да се облекчат върху ботушите му.

Стисна зъби. Проклет да е, ако си тръгне само защото помещението бе задушно и тясно. Това усещане беше просто една от противните последици от времето, прекарано в най-ужасния затвор във Великобритания.

Ако трябваше да живее сред тази по дамски претрупана обстановка, щеше да полудее — основателна причина да се радва, че с годежа му така и не се получи. Беше много по-лесно да намери нова гувернантка, отколкото съпруга.

Трябваше само да убеди госпожа Сноу да му даде заместничка на гувернантката. Но да намери заместничка на годеницата си? Която, между другото, бе щастливо омъжена за един херцог?

Това нямаше да е толкова лесно.

Но да се върнем на темата: провалът на годежа му пределно ясно му показа колко малко разбира жените. Навремето наистина вярваше, че с Миа са влюбени.

От дистанцията на времето би било по-точно да се каже, че е заблуждавал сам себе си. Още стискаше несъзнателно зъби при спомена за месеците, в които бе ухажвал Миа. Как нежно я придумваше да го целуне, как никога не я докосна неподобаващо, как овладяваше нетърпението да я направи своя.

Докато в нощта преди сватбата един неин роднина не го хвърли в затвора. След две седмици успя да избяга, но годеницата му вече се бе омъжила за херцог Пиндар.

Когото, както се оказа, обичаше от съвсем млада.

Ура за Негова светлост!

Уорд бе убедил сам себе си да повярва на захаросаните приказки за взаимните им чувства, когато Миа всъщност въздишаше по друг мъж.

Когато прислужницата се върна, Уорд вече бе стигнал до същото заключение, както предишната вечер: щеше да използва срещу бабата на децата — своята баба — всички оръжия, с които разполагаше, но нямаше да се ожени.

Не, не беше вярно. Стига да пожелаеше, можеше да заплаши благородната вдовица с публично описание на единственото посещение, което бе направил на дъщеря й, лейди Лизет, като момче. Камарата на лордовете с удоволствие щеше да изслуша всички подробности за лудостта на Лизет.

Само че отказваше да го направи. Луда или не, Лизет му беше майка и той й дължеше уважение.

Уорд влезе в кабинета на госпожа Сноу раздразнителен като гладен тигър, който броди из високата трева. Ако имаше опашка, щеше да я мята яростно.

Тя го чакаше до същите столове, на които седяха миналия път. Слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, очертаваше елегантната й фигура. Пищната й червеникавозлатиста коса бе събрана на темето в елегантна прическа, която просто предизвикваше мъжа да започне да вади фуркетите и да ги хвърля на земята.

Ненадейно Уорд се почувства по-добре. Напрежението в гърба му се стопи. Нищо чудно, че нейната агенция беше най-добрата — човек инстинктивно усещаше, че тази жена, с цялата си овладяна енергия и ярка интелигентност, може да разреши всеки проблем.

Тя се приближи, протегна ръка и стисна неговата.

— Добър ден, господин Рийв. Как сте? Как са Лизи и Отис?

— Преживяхме някак последните няколко дни, госпожо Сноу. Мога ли да се надявам, че сте ни намерили гувернантка?

Госпожа Сноу кимна.

— Мисля, че ви намерих. Казва се Алития Мидж. Трудно ми е да си представя госпожица Мидж разплакана по каквато и да било причина. И нещо също толкова важно: тя е в състояние да подготви Отис за есенния срок.

Взе от писалището си сноп документи и го поведе към един стол.

— Моля, прочетете договора. Не бързайте. С удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси.

Той седна, но не прочете документа.

— Различава ли се от договора за госпожица Лъмли?

— Да. Заплатата на госпожица Мидж е значително по-висока от тази на госпожица Лъмли, тъй като госпожица Мидж не само има голям опит, но и ще трябва да положи големи усилия, за да подготви брат ви така, че да може да постъпи в „Итън“ през септември.

— Съгласен съм — каза господин Рийв и набързо прелисти първите няколко страници.

— Споразумението също така й позволява да разполага с повече свободно време от другите гувернантки.

— Агенцията не иска по-висока такса, така ли? — попита той, когато погледна последната страница.

Госпожа Сноу поклати глава.

— Моята такса винаги е една и съща, независимо от ситуацията. Ние не просто намираме място на гувернантките — ние ги подкрепяме по време на престоя им при семействата. Някои имат нужда от повече помощ, а други — от никаква. Нещата се балансират.

— Звучи логично.

— На плещите на гувернантките лежи отговорността за домакинството и децата в него, затова определям заплатите им според личното си мнение за сложността на всяка конкретна позиция. Госпожица Лъмли бе натоварена с отговорността за две крехки, мили сирачета, които имат нужда от нежност и спокойствие. И беше много подходяща точно за тази задача.

Госпожа Сноу умееше да казва нещата в прав текст, макар че в очите й блестеше веселост. Уорд подозираше, че ако беше присъствала на призоваването на заешкия дух, нямаше да се свлече в несвяст, а да се разсмее с пълно гърло.

— Лизи и Отис не са нито мили, нито крехки — съгласи се той. — Не мога да оспоря преценката ви, че госпожица Мидж заслужава специални условия.

Тя се усмихна.

— Децата са извадили късмет, че вие сте техен настойник.

— Не бих го нарекъл късмет — отговори Уорд и в гласа му се прокрадна сурова нотка. — Между смъртта на майка ни и пристигането на трупата в къщата ми са изминали три месеца. Актьорите буквално стовариха децата на прага ми. Дотогава дори не подозирах за съществуването им.

Не добави, че се съмнява доколко майка му е обичала децата си и дали се е държала добре с тях.

Досега Юджиния си мислеше, че очите на господин Рийв са кафяви, но сега бяха потъмнели като обгорен кехлибар.

Което нямаше никакво значение.

— Мога ли да попитам как е умряла майка ви?

— Според децата се оплакала от болка в белите дробове и след два дни умряла. Надраскала бележка до мен, че трябва да се грижа за тях, и приложила към нея завещанието на съпруга си, в което се казва същото. И казала на директора на трупата да ги остави при мен, когато минат през Оксфорд.

В стомаха на Юджиния се разгоря кълбо от гняв, но не можеше да обвинява господин Рийв за недостатъците на майка му.

— Бащата на децата… — подхвана тя, направи пауза и добави деликатно: — Разбирам, че и той е починал. Вие познавахте ли го?

— Да — отговори той с каменно изражение.

— За Лизи и Отис ще бъде трудно да навлязат в обществото, предвид нетрадиционните обстоятелства около раждането им.

Това беше меко казано. Господин Рийв бе незаконороден и изглежда, брат му и сестра му се намираха в същото незавидно положение. Благодарение на изключителното си богатство, както и на факта, че е син на граф, той щеше да бъде благосклонно приет навсякъде. Но братчето и сестричката му нямаше да имат този късмет. На Отис щеше да му бъде трудно в „Итън“, а възможността Лизи да се омъжи за изгодна партия просто не съществуваше.

Господин Рийв се прокашля.

— Както може би знаете, виконт Дарси почина преди почти две години — каза той мрачно. — С майка ми бяха женени.

Юджиния зяпна от изумление.

Виконт Дарси?

Покойният лорд Дарси се бе прочул с това, че на петнайсет години избяга от къщи с много по-възрастна от него жена. Дъщеря на херцог. Двамата изчезнаха безследно и никой не чу нищо за него допреди около година, когато се разнесе новината за смъртта му.

Последва поредица от неприятни — макар и омагьосващи — разкрития за изкусителката, която го бе подмамила да напусне дома си. Майка му горчиво я обвиняваше за смъртта на Дарси и не се стесняваше да сподели мнението си с всички в обществото.

— Лорд Дарси! Вашата майка… това означава, че майката на децата…

Той стисна зъби.

— Лейди Лизет Елис, дъщеря на четвъртия херцог на Гилнер. За разлика от мен, Лизи и Отис са законородени, макар че бракът в Гретна Грийн при никакви обстоятелства не може да се счита за нещо обичайно.

Виж ти!

Това променяше всичко.

Всъщност наистина ли го променяше? Лизи и Отис бяха деца на жена, прочута с това, че — да си го кажем направо — е абсолютно смахната. Юджиния не знаеше, че лейди Лизет е прекарала десет години с пътуваща театрална трупа, но фактът, че бе прелъстила непълнолетно момче, беше трескаво обсъждан от всички.

Все пак тогава лейди Лизет беше над трийсетгодишна, а лорд Дарси — два пъти по-млад от нея. Обществото не спря да говори за това месеци наред.

— Съжалявам — каза тя с леко закъснение.

— Разбира се, самоличността на майка ни ще стане обществено достояние, когато децата бъдат представени в обществото. Предполагам, че е прекалено да се надявам, че може да остане в тайна.

— Изненадана съм, че никой не е познал лейди Лизет на сцената.

— Питах децата за това. Явно си е боядисвала косата черна и винаги е носела силен грим.

Юджиния изпита абсурдното желание да заличи от лицето му тази мрачна безнадеждност, но истината си беше истина. Лейди Лизет е била омагьосваща, но по ужасен начин. Никой не би искал да му е роднина.

— Когато децата пристигнаха, подадох оставка в „Оксфорд“ — продължи господин Рийв с равен глас. — Университетът има строги морални правила, а вече си бяха затворили очите за обстоятелствата около връзката на родителите ми. Описанието на майка ми в най-четените вестници като жена без всякакъв морал щеше да бъде последната капка.

— Няма да кажа на никого — увери го тя.

— Благодаря ви, госпожо Сноу. Жена с връзки като вашите може да разпространява клюки дори без да прекрачва прага на „Алмак“^[1]. Лично аз никога не съм бил там.

Юджиния беше ходила.

Многократно.

— Предполагам, че знаете за общата зала. Вие сте изискана като истинска аристократка. Не искам да звуча снизходително.

— Благодаря за комплимента — отговори Юджиния и си напомни, че трябва да разкаже за случката на баща си, маркиза. Той щеше да избухне в смях, когато чуеше, че дъщеря му е изискана като истинска аристократка.

Тя се прокашля леко.

— Навярно вече сте мислили за това, но тайният брак на майка ви означава, че Отис е законният наследник на името и имението на баща си.

Сегашният — или скорошен бивш — виконт беше пълен мъж с рехава брадичка, която го караше да прилича на дружелюбен козел.

Господин Рийв кимна.

— След като се доказа, че завещанието на покойния лорд Дарси е автентично, Канцлерският съд ме назначи за попечител. Бившият виконт се съгласи да се грижи за имението, докато Отис навърши пълнолетие.

— Значи не искате да живеете там?

Господин Рийв поклати глава.

— Самият аз имам голямо имение, а той, изглежда, се справя добре. Моите хора ще наглеждат собствеността на Отис, разбира се, но бившият виконт е искрено привързан към хората и поддържа къщата и земите в добро състояние. Не бих искал да му отнема титлата, земите и заниманията едновременно.

Юджиния кимна.

— Истинският проблем е, че бабата на децата по майчина линия, херцогиня Гилнер, подаде молба за частен акт в Камарата на лордовете, който ще прехвърли на нея настойничеството над децата и отговорността за имението.

— Заради нетрадиционните обстоятелства около раждането ви? — попита Юджиния. По въпроса за благоприличието Нейна светлост беше педантка. Всъщност тя беше част от малка група вдовици, които смятаха, че Юджиния трябва да се откаже от положението си във висшето общество, след като беше станала „търговка“.

— Точно така. След няколко седмици ще има изслушване в отговор на молбата й.

— Нейна светлост е жена с влияние — каза внимателно Юджиния.

Устните му се изкривиха в унила усмивка.

— Питам се дали да не се оженя за някоя дама — която и да е — без бавене, за да компенсирам незаконността на произхода си, но не мога да се насиля да го сторя.

— При тези обстоятелства ухажването би било трудно — съгласи се Юджиния, без да си позволи да отвърне на усмивката му.

Това не беше смешно.

Е, може би малко.

— Но се съмнявам, че обстоятелствата около раждането ви ще са достатъчни, за да надделеят над завещанието на лорд Дарси — каза тя. — Мисля, че когато е възможно, Канцлерският съд следва желанията на родителите.

— Да, но миналата година лежах в затвора. Чичото на годеницата ми ме хвърли незаконно там, но херцогинята възнамерява да поиска да ме лишат от настойничество на това основание.

— Това е ужасно! — промълви Юджиния и загуби всякакво желание за смях.

— Херцог Пиндар, съпругът на бившата ми годеница, ще даде показания в моя полза.

Юджиния присви очи.

— Не ви ли се струва странно, че херцогиня Гилнер се държи като арбитър на морала във висшето общество, въпреки че единствената й дъщеря избяга с лорд Дарси, когато той беше само на петнайсет?

Уорд сви рамене.

— Бих предпочел да не използвам този факт срещу нея. Все пак автентичността на завещанието на покойния лорд Дарси беше доказана. Ако успея да покажа, че мога да отгледам децата така, както подобава на положението им, вероятно ще последват желанието на баща им.

Юджиния имаше чувството, че добрата гувернантка няма да е достатъчна за успешна битка срещу една надменна стара жена, но не можеше да помогне с нищо друго.

— Изпратихте ли молба от името на Отис за допускане в „Итън“.

— Направих нещо по-добро — отговори господин Рийв с онази своя бърза усмивка. — Изпратих голямо дарение в памет на баща му. Дарси беше само два курса преди мен.

Господин Рийв беше посещавал „Итън“ заедно с бъдещия си пастрок? Светът наистина беше малък. И странен.

— Мога да си представя как Отис ще се весели в „Итън“ и ще си живее чудесно там — добави той. — Проблемът е Лизи. Предполагам, че бих могъл да я изпратя на училище, но няма да й е лесно да си намери място сред другите момичета.

Юджиния бе принудена да се съгласи.

— Откъде е намерила воала?

— Бил е част от костюма на лейди Лизет за ролята на лейди Макбет.

Очите на госпожа Сноу омекнаха и в тях се изписа съчувствие.

— Колко трогателно!

Уорд не беше сигурен защо Лизи носи воала, но не смяташе, че е от желание да се почувства по-близо до майка си. Все пак тя винаги я наричаше „лейди Лизет“.

Госпожа Сноу пак се прокашля.

— Доколкото разбирам, майка ви не е играла второстепенни роли.

— Доколкото разбирам, лейди Лизет е вземала всички главни женски роли. Клеопатра и тем подобни. Май съм извадил късмет, че Лизи не носи позлатено египетско украшение за глава.

— Госпожица Мидж използва разнообразни похвати и е много съобразителна — каза госпожа Сноу с тон, който му показа, че опитва да успокои сама себе си. — Утре ще ви я изпратя; би трябвало да пристигне късно следобед.

След тези думи тя стана и тръгна към вратата. Уорд я последва. Не можеше да откъсне поглед от полюшването на бедрата й.

Искаше да…

Не.

Тя беше почтена вдовица. Не беше жена, която би помислила за незаконна любовна връзка. Това бе очевидно.

Госпожа Сноу спря пред вратата.

— Според мен госпожица Мидж ще се зарадва да опознае децата ви.

— Как мислите, дали ще припадне при вида на черва? — попита Уорд, макар да не смяташе, че Лизи планира още дисекции.

— Не мога да си представя Алития Мидж да се смути дори от събитията, описани в книгата „Откровение“ — отговори госпожа Сноу. — Най-вероятно ще предложи на Четиримата конници по чаша чай.

С тези думи тя отвори вратата, показвайки му, че е време да си тръгва.

— Лизи и Отис ще се оправят — каза тя и за секунда положи леко длан върху ръката му. — Децата се отличават със забележителна способност да се приспособяват към нетрадиционните начини на живот. Всъщност спокойствието ги превръща в скучни възрастни.

— Това вещае хубави неща за бъдещето им.

— Има ли още нещо, господин Рийв?

Уорд изпита импулсивно желание да й каже всичко: че Лизи не е изпълнена със скръб, а с ярост, че Отис никога не споменава майка си и е обсебен от парите.

Че Лизи сякаш вярва, че притежава вълшебна сила, а Отис не вижда никакъв морален проблем в това да открадне пари, вместо да ги спечели, макар че джентълмените не правеха нито едното, нито другото.

Той поклати глава.

— Не. Благодаря ви.

Госпожа Сноу бе работила като гувернантка, но очевидно беше и дама, повече или по-малко. Може би бе дъщеря на свещеник.

Например, правеше дълбоки реверанси.

Тези гърди.

Нямаше мъж, който да не ги забележи.

За негова изненада тя протегна ръка — не за ръкостискане, а за целувка, сякаш се сбогуваха на бал.

Уорд беше получил образованието си при най-добрите учители — титлата на баща му му ги осигури, — затова се поклони и целуна ръката й.

Устните му докоснаха кожата й и той отново долови онзи неопределим аромат. Сладки ягоди, топла жена…

— Какво казахте, господин Рийв? — попита го объркан глас.

Нима бе изрекъл мислите си гласно?

Уорд се изправи с бързината на войник на проверка.

— Благодаря ви много за търпението и великодушието — каза той, като навярно прекали с любезностите.

Но тя му се усмихна. Май не беше прекалил.

Изпита прилив на униние, когато осъзна колко плоски приказки може да издрънка един мъж само за да зърне отново тази усмивка.