Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (27)

Глава 27

Отне й цял час, преди да се насили да слезе до езерото. В крайна сметка успя само защото Уорд й изпрати бележка с категорично съдържание, придружена от чифт панталони и риза, заети от едно конярче.

Клотилд остана скандализирана от панталона, особено когато го погледна отзад. Но тъй като ризата се спускаше доста под ханша, Юджиния се притесняваше не от облеклото си, а от мисълта да влезе във водата.

Завари Лизи да седи на една голяма скала и да гледа как Отис и Уорд шляпат във водата.

При появяването й момиченцето скочи и направи реверанс.

— Добро утро, госпожо Сноу! Страхувах се, че няма да дойдете.

— Извинявам се — каза Юджиния. — Дамите никога не бива да закъсняват.

— Тази страна е дълбока — каза Лизи и посочи към един тъмен участък от водата от лявата си страна. — Не бива да влизаме там, никога. Но от тази страна е плитко.

Уорд се отправи към тях. Гънките на ленената му риза полепваха към всички бразди на гърдите му. Въпреки нервността си Юджиния забеляза колко невероятно жизнен и енергичен изглежда. Красив мокър мъж.

— Видяхте ли, че и аз нося панталон като вас? — попита Лизи, докато Юджиния се качваше на скалата. — На Отис е, но ми става. И ризата е негова.

— Забелязах — потвърди Юджиния и седна. Панталонът й се опъна на бедрата и видът й стана още по-неприличен. Тя подви крака на една страна и покри бедрата си с ризата.

Уорд вече беше стигнал до тях.

— Добро утро, госпожо Сноу — каза официално той, сякаш не бе напуснал спалнята й само преди час. — Водата е учудващо топла за май. Може ли да ви придружа до там?

— Предпочитам за минутка-две да поседя и да погледам — отговори Юджиния, като се опитваше да звучи спокойно. Беше много важно Лизи да не усети страха й. — Отис май се чувства добре във водата.

Момчето беше овладяло изкуството да се носи по водата. Приличаше на речната видра, която веднъж Юджиния бе видяла да описва кръгове по гръб.

— Твой ред е, Лизи — каза Уорд. — Поиска да изчакаш госпожа Сноу и тя дойде.

Пръстите на Лизи се впиха в ръката на Юджиния.

— Сигурен ли си, че в езерото няма нищо умряло?

— Абсолютно нищо — увери я Уорд и протегна ръце. — Хайде, моето момиче! Сега е моментът!

Понесе я към водата, без да настоява и Юджиния да иде с тях, затова тя се отпусна на топлата скала.

Вълнички проблясваха на светлината на обедното слънце и превръщаха повърхността на езерото в течно злато. Беше красиво, но част от нея не можеше да не си спомни как водата покри главата й в онзи ужасен ден. Писъците й, когато Андрю не изплува на повърхността, като че ли още кънтяха в ушите й.

Уорд бе придумал Лизи да потопи краката си във водата. Юджиния отпусна чело върху коленете си.

Какво правеше тук?

Не край езерото, тук.

Гордееше се със себе си, задето започна affaire. Сузан щеше да остане доволна; Уорд може и да си представяше, че идеята да я отвлече, е била негова, Юджиния обаче разпознаваше лукавата намеса на най-добрата си приятелка.

Наложи й се да прояви смелост, за да започне интимни отношения с мъж, който не беше Андрю. Да се научи да плува беше още едно предизвикателство, още един начин да живее смело.

Камъкът под нея беше сиво-бял, на места нашарен с лишеи. Юджиния затвори очи и усети по-силно аромата на дивите рози, които растяха от другата страна на скалата, отвъд дълбоката вода. Под сладкия им аромат, който й напомняше на ягоди, тя долови и мириса на кал и окосена трева.

Водата, която леко се плискаше в чакъла, нямаше нищо общо с огромната вълна, която се бе плиснала над главата й и бе отнела живота на Андрю. Езерото не миришеше на сол като океана.

Като дете Юджиния беше смела. Никога не си бе помисляла, че когато порасне, ще стане страхливка.

Обърна глава с все още отпуснати на коленете ръце и се загледа в една пеперуда, кацнала на гълъбовосивата скала до нея. Крилцата й бяха кремави и назъбени като девесил.

Каза си, че когато пеперудата отлети, ще отиде до езерото и ще влезе вътре, не много на дълбоко. До коленете бе достатъчно за днес.

Никой не се учеше да се носи по повърхността през първия си ден във водата. Е, освен нетърпеливите момчета.

Крилцата на пеперудата затрепкаха като дантелено перде на вятъра и тя изчезна. Юджиния вдигна глава.

Водата стигаше до коленете на Уорд. Дясната му ръка държеше Лизи, а лявата — Отис. И двете деца се носеха по гръб на повърхността на езерото, сякаш бяха леки като пух. Косата на Уорд бе изпъстрена със слънчеви петна, а водата се плискаше около тримата на малки вълнички.

Погледът на Юджиния срещна неговия и на лицето му се изписа най-широката и радостна усмивка, която бе виждала някога. Косата му бе полепнала по главата и тя можеше да види очертанията на черепа му.

Какъв великолепен череп! Тази сутрин Юджиния бе прокарала ръце по него, бе обхванала лицето му с длани и го бе целунала с цялата си страст.

Тогава истината я връхлетя: започваше да се влюбва.

През целия си живот Юджиния Сноу не бе припадала. Дори когато Андрю не изплува на повърхността, дори когато откриха тялото му, дори когато спуснаха ковчега му в земята.

Не, запази виенето на свят, въртенето на главата, черните точици, които се събираха в крайчеца на полезрението й, за мига, в който любовникът и се усмихна от езерото.

Когато дойде на себе си, почувства, че по лицето й капе студена вода.

— Юджиния! — казваше Уорд с тих, настойчив глас.

— Какво се е случило? — изписка тя и избърса водата от лицето си.

— Ти припадна — каза той, без да пуска раменете. — В един момент ни гледаше, а в следващия просто се свлече.

— Помислих, че сте мъртва — каза Лизи. — Изкрещях.

— Аз не изкрещях — обади се високомерно Отис. — Знаех, че не сте мъртва, защото не изглеждахте мъртва.

Уорд погледна към братчето си, очевидно осъзнавайки, че Отис знае как изглежда едно мъртво тяло.

— Мисля, че първият ни урок продължи достатъчно. Трябва да се върнем в къщата и да пийнем по чаша чай.

Той помогна на Юджиния да се надигне и да слезе от скалата.

— Сигурно съм липсвал на Джарвис! — възкликна Отис и хукна към къщата.

— Сигурно дори не е забелязал — възрази Лиз, но последва брат си.

Коленете на Юджиния трепереха, докато се опитваше да разбере какво се е случило. Значи бе припаднала? В никакъв случай! Тя никога не…

Но знаеше какво се е случило. Смайването от мисълта, че се влюбва за втори път в живота си, я бе накарало да припадне, като в някаква калпава мелодраматична пиеса, в която героинята припада в ръцете на героя.

Сега сърцето й биеше нормално, сякаш не се бе случило нищо, но целият й свят изглеждаше някак съвършено ясен.

Усещаше мириса на езерна вода, който се носеше от Уорд, а под него и собствения му аромат. Мъжът, когото обичаше. Мъж, който миришеше на кал, на мъж и може би малко на умряла риба.

Макар че това никога не би изрекла на глас, не и ако Лизи беше наблизо.

Когато стигнаха до къщата, истината вече се бе загнездила дълбоко в нея.

Беше влюбена.

Обичаше един незаконороден син на граф, един изобретател. Обичаше мъж, който бе осиновил чаровните си осиротели братче и сестриче, както и един плъх.

Обичаше мъж, който сам бе натрупал състоянието си, който се бе отказал от престижен пост в университет заради две сирачета и който се любеше божествено.

— Още ли ти се вие свят? — попита богоподобният мъж. Беше взел жакет от един лакей и го бе метнал на раменете й, без да обръща внимание на водата, която капеше по мраморния под.

Изглеждаше сприхав, което според опита на Юджиния съответстваше на поведението на мъжете, когато любимите им хора бяха болни.

Мисълта премина изненадващо през ума, но я почувства като истина. И Уорд беше влюбен в нея, макар че щеше да му трябва повече време, за да осъзнае какъв огромен късмет имат.

И двамата бяха живи.

Уорд обхвана лицето й с ръце.

— Нямах представа, че водата ще те изплаши толкова, че да припаднеш. Моля те, прости ми, Юджиния.

Тя не можеше да спре усмивката, която избликна право от сърцето й.

— Аз ще се науча да плувам, Уорд. Взех решение.

— Но ти припадна още преди да си стъпила във водата!

— Утре пак ще опитам. Просто нерви. От злополуката насам не съм се приближавала до вода. Навярно трябва просто да си почина.

Тя го погледна изпод полуспуснатите си мигли.

— Ако предложиш да ме придружиш до стаята ми, с удоволствие ще приема.

Мрачните линии около устата му се стопиха.

— Разбирам.

— Бих желала и да се изкъпя, защото някой ме е напръскал с вода от езерото — добави тя. Бяха сами във фоайето, лакеят се бе втурнал за парцали, с които да попие пода. — Някой трябва да ми измие гърба. Може би някой, който вече е мокър.

Уорд протегна ръка.

— Както винаги, ваш покорен слуга, госпожо Сноу.