Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (3)

Глава 3

Уорд влезе в кабинета на госпожа Сноу и закова на място.

Никога не беше виждал гувернантка с коса като огромен облак от червени спирали, прихванат на темето, възхитително закръглена фигура и устни, няколко нюанса по-тъмни от косата. Тези устни бяха сочни, дори еротични, макар че бяха стиснати в недоволна гримаса.

Уорд не обръщаше внимание на облеклото на жените, но си спомняше, че неговите гувернантки винаги се обличаха в сиво и черно, като опърпани врани.

Госпожа Сноу носеше бледожълта рокля, която подчертаваше бюста й. Абсурдно привлекателния й бюст.

Деликатна извивка на челюстта, прав нос… Очите им се срещнаха.

Ето! Това беше погледът, който помнеше от гувернантките от едно време.

Тя беше страшно сърдита, вероятно защото бе уволнил госпожица Лъмли. Под овладяната си външност буквално потръпваше от раздразнение.

Госпожа Сноу определено беше бивша гувернантка, беше го преценила и го беше сметнала за незадоволителен.

Той потисна усмивката си. Гувернантките, които прогони от къщата като момче, също не го харесваха. Беше странно успокоително да осъзнае, че поне един тип жени са абсолютно честни в оценката си за един мъж.

Юджиния си пое дълбоко дъх и залепи усмивка на устните си. Колкото и глупаво да бе постъпил господин Рийв, като уволни една от гувернантките й, той не беше виновен, че тя така се подразни от неочакваното желание, което събуди у нея външният му вид.

Тя тръгна към него, но направи само една крачка, преди дългите му крака да прекосят цялата стая до нея.

— Добър ден, госпожо Сноу.

Той протегна ръка с ленива самоувереност, която Юджиния разпозна.

Естествено, че я разпозна: беше израснала с нея. Това означаваше, че господин Рийв, също като баща й, обикновено се оказва най-интелигентният човек в стаята.

Тя докосна пръстите му. Смяташе веднага да отдръпне ръката си и да направи реверанс. Чарът на „Сноу“ се дължеше в немалка степен на това, че Юджиния бе аристократка. Никой никога не забравяше този факт.

Голямата му ръка се обви около нейната и я разтърси рязко.

Освен когато клиентът не знаеше този факт.

Сега той й кимаше с цялата дистанцирана любезност, с която човек поздравява някой от по-високопоставените членове на персонала. Икономка. Или — да останем на темата — гувернантка.

Досега не беше й хрумвало, че господин Рийв няма да знае коя е тя. Никога не се бяха срещали, но бащите им бяха приятели. Макар че имаше смътен спомен, че той е прекарал много години в чужбина… може би в някой университет?

— Как сте? — попита тя и отдръпна ръката си. Акцентът й обикновено караше и най-самомнителния баща да разбере, че в настоящата обществена йерархия мястото й е на върха.

Господин Рийв обаче сякаш не стигна до подобно прозрение, а огледа кабинета с лениво любопитство.

— Добре, благодаря — отговори той, наведе се и погледна по-отблизо една бронзова статуетка на Челини, която стоеше на странична масичка. — Питах се дали не можем да минем направо към въпроса, госпожо Сноу.

Агенцията на Юджиния се намираше в малка, но красиво обзаведена къща в най-модерната част на Лондон. Столовете бяха „Хепълуайт“, а килимът — обюсонски. Тапетите бяха ръчно изрисувани в Париж с изящни, подобни на мрежа шарки във виолетово и небесносиньо.

Помещението беше толкова елегантно, че обстановката помагаше на клиентите, които страдаха от заблудата, че правят услуга на „Сноу“, като търсят гувернантка, бързо да разберат каква е истината. Нещо повече, тя охлаждаше ентусиазма на негодниците, които преследваха било нея, било състоянието й.

Господин Рийв очевидно не беше впечатлен нито от обстановката, нито от собственичката.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? — попита Юджиния, забравяйки, че възнамеряваше да го изгони без церемонии.

Той се изправи, обърна се към нея и чистата мъжествена сила на присъствието му премина през тялото й като светкавица.

— Ще съм ви благодарен, ако си спестим формалностите.

Нямаше съмнение: пред нея стоеше онзи рязко срещан клиент, който нямаше представа коя е тя.

Изобщо.

Това й се стори много… вълнуващо.

Примамливостта на агенцията на Юджиния се дължеше на нейния ранг — на това, че се бе родила дъщеря на аристократ и се бе омъжила за друг аристократ. Огромното й наследство също допринасяше за това, но не то, а произходът й позволяваше да я смятат за „ексцентрична“, задето се занимава с бизнес, вместо да я прокудят от висшето общество.

Макар че, честно казано, имаше хора, които смятаха, че е опозорила семейството си. Но дори и те не забравяха, че баща й е маркиз, а покойният й съпруг — син на виконт.

Господин Рийв като че ли вярваше, че тя е гувернантка.

Юджиния с ужас осъзна, че той я смущава. Това беше направо смешно! Той беше просто поредният клиент, който трябваше да бъде успокоен или поставен на мястото си, в зависимост от оплакването си. Тъй като бе уволнил Пенелъпи, трябваше да бъде поставен на мястото си.

Щеше да бъде любезна, но непоколебима, както винаги. Той съвсем не беше първият родител, на когото отказваше да изпрати гувернантка. И дума не можеше да става да му изпрати втора.

Тя седна и кимна.

— Няма ли да седнете?

Той се отпусна на стола срещу нея.

— Предполагам, вече знаете, че се наложи да уволня госпожица Лъмли. Трябва ми някоя друга.

— Мога ли да знам на какво се дължи неудовлетворението ви?

— Не виждам причина да навлизам в подробности — отговори господин Рийв и забарабани с пръсти по облегалката на стола си. — Тя е приятна жена, но не е подходяща.

— Госпожица Лъмли не е чаша мляко, което можете да изпратите обратно, защото е пресечено — отсече Юджиния.

— Думата „пресечено“ я описва чудесно. Искам да е ясно, че не ви обвинявам. Нито пък нея. Вината за пресечения характер на госпожица Лъмли със сигурност е на родителите й.

Откога преподавателите в „Оксфорд“ имаха дрезгав глас, който караше една жена да си помисли за… не че Юджиния си мислеше за това, защото не беше така. И все пак навремето учителите й говореха с плавен обработен глас, докато тембърът на господин Рийв определено беше рязък.

— Можете ли да бъдете по-конкретен по отношение на предполагаемите недостатъци на госпожица Лъмли?

— Тя не притежава нито волята, нито съобразителността, които се изискват, за да се справи с брат ми и сестра ми. — По лицето му премина изражение на нетърпение. — Бих могъл да направя изключение, ако Лизи и Отис я обичаха, но те не я обичат. Сигурно ще можете да заделите някоя гувернантка? Разбрах, че при вас работят най-добрите.

— Така е — отговори Юджиния. — Но като правило аз не се занимавам с повторни назначения. Щом не сте доволен от госпожица Лъмли, можете да си потърсите гувернантка другаде. Мога да ви насоча към няколко много добри агенции.

Тези думи биха накарали обикновен клиент да изпадне в паника, но Юджиния започваше да мисли, че господин Рийв не е склонен към паника.

— Бих предпочел вие да ми изпратите нова. — Устните му се извиха в усмивка, която… която.

За миг Юджиния отказа да възприеме факта, че тази усмивка накара сърцето й да забие лудо.

— Господин Рийв, извинявайте, че го казвам, но ми се струва, че не разбирате как функционира агенция „Сноу“.

Звучеше като надута глупачка, но какво можеше да направи? Той като че ли не знаеше нищо нито за нея, нито за агенцията й.

— Подозирам, че сте права.

В погледа му просветна веселост, която неимоверно я подразни, но тя не за пръв път се срещаше с джентълмен, който я подценяваше.

— Моите гувернантки са чудесно обучени и много търсени — каза тя. — Те са важна част от детската стая в най-добрите домакинства. Има родители, които крият децата си в провинцията и се преструват, че те изобщо не съществуват, ако не успея да им намеря гувернантка. — Тя направи пауза, за да подчертае следващите си думи. — Не мога да ви предложа друга от гувернантките си.

Господин Рийв не трепна.

— Навярно все пак ще можете да заделите една? Така и не успяхме да се срещнем, преди да изпратите лампата… Искам да кажа, госпожица Лъмли, но…

— Лампата? — прекъсна го Юджиния.

— Децата не харесаха госпожица Лъмли — каза той с извинителен тон.

— „Лампата“ е крайно неуважителен епитет! — прекъсна го остро Юджиния.

— Сигурен съм, че не са го използвали пред нея.

Според него това май беше достатъчно.

— Но както казвах — продължи той, — предвид факта, че с вас така и не успяхме да се срещнем, преди да изпратите госпожица Лъмли в дома ми, дойдох в Лондон, за да се уверя, че следващата гувернантка ще е по-подходяща. Ще бъда откровен с вас: трябва ми нещо средно между звероукротителка и магьосница.

— Нека оставим настрана факта, че това е невъзможно — искането ви предполага, че аз ще ви се доверя и ще ви изпратя още една от гувернантките си — възрази Юджиния. — Ще се наложи да потърсите своята звероукротителка някъде другаде.

Вместо отговор той я удостои с още една дяволита усмивка — усмивка, която навярно можеше да убеди всяка жена да му даде всичко, което поиска.

— Може ли първо да ви разкажа за децата?

През ума на Юджиния премина мисълта за жената, която го бе изоставила. Просто не можеше да повярва. Навярно е била целомъдрена като ледена висулка, щом бе успяла да стигне до олтара, без да капитулира пред тази усмивка. И все пак нямаше съмнение, че годеницата му бе успяла да го задържи настрана.

Този мъж никога не би оставил една жена да си отиде, след като я е любил — Юджиния беше сигурна в това.

Тя си пое дъх, без да издава звук. Какво, за бога, й ставаше днес? Навярно това, че бе прекарала последните седмици затворена в кабинета, й се отразяваше. Имаше нужда от чист въздух.

— Лизи е деветгодишна — казваше господин Рийв. — Бих я описал като извънредно драматична и с неестествена страст към зловещото.

— Под каква форма се проявява тази страст? — попита Юджиния.

— Първо, носи черен воал.

Юджиния бе слушала за чудатостите на децата години наред, но това беше нещо ново.

— Според мен само вдовиците носят траурни воали — продължи господин Рийв, — но има и друго. Повечето деветгодишни не карат гувернантката си да припада, като правят дисекция на заек на масата в детската стая.

— Дисекция? Тоест, нарязала го е на парчета?

— Точно така. Макар че според мен госпожица Лъмли се притесни повече от опита на Лизи да призове духа на заека — добави господин Рийв, сякаш ставаше въпрос за нещо най-обикновено.

— Разбирам — каза Юджиния. — Доколкото разбирам, не е успяла?

Внезапната усмивка на събеседника й разпали огън в стомаха й.

— Не се появи никакъв призрачен заек, ако това имате предвид. Братът на Лизи, Отис, е на осем и е доста по-обикновен. През есента ще постъпи в „Итън“, но тъй като нито той, нито тя са получили каквото и да било обучение, първо трябва да навакса.

Юджиния още мислеше за призрачни зайци, но сега вниманието й се насочи отново към него.

— Никакво обучение?

Какво? Да не са били отгледани от вълци? В първото си писмо господин Рийв казваше, че му трябва гувернантка, а не вълшебница.

— Никакво формално обучение — поправи се той. — И двамата могат да четат. Струва ми се, че Отис е много добър по математика. Преди няколко дни направи книга за залози в конюшните — истинска.

— За какви залози става въпрос?

— Кой кон ще даде най-много тор. Всички конярчета се разделиха с по няколко монети.

Един джентълмен никога не споменаваше за изпражнения в присъствието на дама, но, разбира се, господин Рийв не я смяташе за дама.

— Докато не се разкри, че Отис е дал на избрания от него кон цял куп моркови посред нощ. Тогава върнахме залозите — добави господин Рийв.

— Чичо ми работи в Речната полиция на Темза — каза Юджиния. — Мога да му възложа да си поговори сериозно с Отис. Брат ви знае ли, че джентълмените никога не приемат пари от конярчетата, колкото и интересен да е облогът?

— Имате право — съгласи се господин Рийв. — Може би трябваше да обясня, че майка ни прекара последните десет години от живота си в трупата на един пътуващ театър.

О, за бога!

Юджиния знаеше — цялото общество го знаеше, — че господин Рийв е незаконороден син на граф. Но информацията, че майка му е актриса, им беше спестена.

Разбереше ли се за майка му, вече нямаше да го канят никъде. Това очевидно не го интересуваше — което обясняваше защо Юджиния никога не го беше срещала и защо той очевидно не беше чувал клюките за овдовялата дама, която е открила агенция за гувернантки.

Всъщност предполагаше, че Рийв е толкова арогантен, че пет пари не дава какво мисли обществото за него.

Не, „арогантен“ предполагаше, че има преувеличена представа за собствените си способности. Юджиния обаче имаше чувството, че той се съпоставя с другите мъже без излишно самомнение.

— Да не би гувернантките на „Сноу“ да обучават само децата на богатите хора и на титулуваните особи? — попита той. В гласа му трепна някаква нотка, от която нервите на Юджиния пламнаха в първична реакция, като заварден от лисица заек.

Тя не беше заек.

Измери го с най-ледения си поглед.

— В никакъв случай. Гувернантките ми работят и в най-нетрадиционните домакинства. Петте деца на херцог Кларънс имат три гувернантки от „Сноу“ в Буши Парк.

Очите му просветнаха развеселено и облакът от опасност, който се излъчваше от него, се разсея.

— Аз съм много по-голям традиционалист от Кларънс. В моята къща няма никаква прекрасна Доротея.

Сърцето й подскочи при това лениво, закачливо споменаване на любовницата на херцога.

— Да не очаквате да ви съчувствам за липсите в дома ви? — Това съвсем не беше подобаващо силен отговор, но не й хрумна нищо друго.

Уорд не биваше да се шегува с една достопочтена бивша гувернантка, но госпожа Сноу беше неустоима. Божурената розовина, избила по бузите й, беше най-хубавото нещо, което виждаше от седмици насам.

А и тя все пак беше вдовица. Уорд никога не флиртуваше с омъжени жени или с членове на домакинството си, но тя не беше част от прислугата му, колкото и да й беше платил за сълзливите услуги на Лампата.

— Май не биваше да споменавам за липсата си на компания — каза умиротворително той. Ароматът й бе сладък и неопределим… като къпини. Малки плодчета, които миришеха сладко, но щипеха езика.

— Джентълмените не се оплакват от липсата си на компания. Нито пък, бих могла да добавя, говорят за изпражнения в присъствието на дами.

Той се разсмя отривисто. Тя наистина щипеше!

— Знам какво си мислите, госпожо Сноу. Че аз имам нужда от гувернантка.

— За вас е вече късно — отвърна тя без заобикалки. — Да се върнем към темата: боя се, че и за брат ви и сестра ви също е късно. Как би могъл брат ви да отиде в „Итън“, щом не е получил никакво обучение?

— О, той ще научи всичко необходимо много бързо — увери я Уорд. — И двете деца са забележително интелигентни. — И след кратка пауза уточни неохотно: — Всъщност аз не познавам други деца на тяхната възраст.

Тя му се усмихна… за първи път? И цялото й лице се промени.

Всички кости в тялото на Уорд, включително и тези на най-интимните места — пламнаха. Госпожа Сноу имаше очи, нос, брадичка… всички обикновени черти, които притежаваше всяка жена. Но тази усмивка направи лицето й най-красивото, което някога бе виждал.

Може би чертите й не бяха толкова обикновени.

Червени устни. Порцеланова кожа. Коса с цвета на пламнали есенни листа. Тя говореше и той знаеше, че трябва да слуша, но вместо това…

Какво, по дяволите, правеше?

Едва сдържаше желанието си към една гувернантка, макар и бивша? Беше си загубил ума. Е, тя поне беше вдовица; щеше наистина да се отврати от себе си, ако започнеше да копнее по омъжена жена.

С Миа никога не бе изпитвал такава лудост.

Той се вкопчи в тази мисъл като в спасение.

Всичко беше заради бившата му годеница. Тя го бе отблъснала. И вълната на неимоверно желание сега беше резултат от тази неприятна изненада.

Това обясняваше дивото биене на сърцето му, което отекваше надолу в тялото му, чак до.

Да, в това имаше логика.

Донякъде.

Той обичаше жените и очевидно месеците въздържание по време на годежа с Миа му се бяха отразили. Трябваше да си намери постоянна любовница.

Или може би да си уговори среща с някоя приятна блудница, която щеше да го приеме с готовност. Жена, която очакваше само гвинеи и щеше да остане изненадана от удоволствието.

Уорд направи усилие да се върне към настоящето.

— Госпожица Лъмли може да ги научи на всичко, което трябва да знаят — казваше госпожа Сноу. — Тя е чудесна учителка по латински, история и етикет, както и по-важни умения като ръководене на домакинство, игра на тенис и печене на торта.

— Печене на торта ли? — възкликна Уорд. — Защо, за бога, ще ги учи точно на това?

Юджиния гледаше как лицето на господин Рийв изстива до изражението на обиден благородник. Сузан беше права — той наистина приличаше на граф.

— Мога да ви уверя — заяви той, — че брат ми и сестра ми нямат нужда от кулинарни умения. Като дете имах безброй гувернантки, но никоя от тях не е стъпвала в кухнята.

— Всички деца на „Сноу“ се учат да пекат пандишпанова торта — обясни Юджиния. — Печенето изисква съсредоточаване и прецизност, а освен това крие дори известна доза опасност. Децата много го обичат.

Той й се усмихна кисело.

— Ножове. Огън. Подозирам, че щях да го обожавам.

— Сигурно сте били много непослушно дете — отбеляза Юджиния, макар да знаеше, че не бива.

— Думата, която най-често употребяваха по мой адрес, е „проклето“ — осведоми я той.

Този тлеещ огън в очите му трябваше да бъде забранен със закон. През тялото й премина тръпка, леко разтърсване от главата до петите.

От време на време Юджиния виждаше как някой джентълмен завива на ъгъла пред нея и нещо в линията на раменете му или в блясъка на косата му й напомняше за вълнението, което изпита, когато видя съпруга си за първи път.

Сега не виждаше никаква лъскава коса. Господин Рийв имаше буйни кестеняви къдрици, на които очевидно бе отделил само един поглед. Навярно и личен камериер нямаше.

Определено нямаше камериер, поправи се тя, когато погледна към шалчето му, завързано на възел — не като на джентълмен, а както го връзват децата.

— Тортите на „Сноу“ вече са нещо като таен код — каза тя припряно. — Чудесен начин за Лизи и Отис да се приобщят към съучениците си.

Господин Рийв сви рамене.

— Те изобщо не се притесняват за маниерите си и всъщност са удивени, когато някой им направи забележка. Съмнявам се, че способността да пекат торта ще се окаже вълшебен талисман.

— Когато хората са правили едни и същи неща, това ги сближава — каза Юджиния. — При нормални обстоятелства повечето от децата никога вече няма да докоснат кухненски прибори, макар че се надявам да проявяват повече уважение към хората, които работят в кухнята. Това, което се опитвам да кажа, господин Рийв, е, че според мен трябва да вземете обратно госпожица Лъмли, ако тя се съгласи да се върне.

Той я погледна намръщено.

— Имам двайсет семейства, които чакат за гувернантка — добави тя, — а мисля, че и двамата сме съгласни, че вие не можете да чакате.

— Госпожица Лъмли няма да свърши работа.

— Сменям гувернантки само в краен случай — отсече Юджиния и когато той вдигна вежда, добави: — Например, една гувернантка отиде на особено въздействаща църковна служба в почивния си ден и от този ден нататък заяви, че вече няма да учи децата на танци и френски. Преместих я в едно квакерско семейство.

— Не бих имал нищо против да ми пратите нея — измърмори господин Рийв. — На Лизи и Отис ще им се отрази добре да им припомнят Десетте божи заповеди — най-вече тази да почитат своя по-голям полубрат.

— Която не съществува — изтъкна Юджиния. — Това, което искам да кажа, е, че никой не отхвърля гувернантка на „Сноу“ просто защото не я харесва. „Харесването“ няма никакво значение.

— Сълзите се търкалят от очите й като бълхи от мокро куче — каза господин Рийв с безизразен глас.

Юджиния присви очи.

— Никой при никакви обстоятелства не може да сравнява някоя от моите гувернантки с куче. Или с бълха.

— Брат ми и сестра ми неотдавна загубиха майка си — започна да я увещава той с умолителен поглед, който изобщо не я заблуди. Сузан беше права: беше свикнал да става на неговата и нямаше излишни скрупули за начините, по които го постигаше. — Една ридаеща гувернантка, която припада при най-лекото безпокойство, няма да им е от полза, меко казано.

Юджиния усети тръпка на съмнение.

— Знам, че госпожица Лъмли е доста чувствителна, но не съм и помисляла, че това ще се изрази в постоянен плач.

— Имате думата ми, че точно така стана. Това не дава добър пример на Лизи. Сестричката ми и бездруго е погълната от мисълта за смъртта.

— Не е справедливо да осъждате госпожица Лъмли, задето е припаднала при изкормването на заек. Гледката навярно е много неприятна.

Той сви рамене.

— Всички други успяха да запазят самообладание.

Сега от него се излъчваше предизвикателство, сякаш очакваше Юджиния да порицае сестричката му, но тя не можа да сдържи усмивката си.

— Лизи ми се струва много необикновено и интересно дете. Нещо като натурфилософ.

За малко да признае, че като дете се интересуваше от математика, но размисли.

— Сестра ми изгради интересна теория за формирането на костите и циркулацията на кръвта. Абсолютно съм убеден, че греши, но това няма значение.

— Иска ми се да можех… — започна Юджиния, но той я прекъсна. Очевидно бе осъзнал, че ще получи поредния отказ. Лицето му се промени — всяка следа от веселост изчезна, а устните му се стиснаха в тънка линия. Той се наведе напред и я погледна в очите.

— Децата нямат роднини по бащина линия, но баба им по майчина настоява да им стане настойник. Предвид обстоятелствата около моето раждане везните клонят в нейна полза.

— Мили боже! — въздъхна Юджиния.

— Опитала се да свали воала на Лизи и аз намерих сестричката си чак след няколко часа, скрита на тавана. Отис си има домашен любимец, Джарвис, към когото е много привързан, но баба му настоява да го изхвърли.

Юджиния се намръщи.

— Котка или куче могат да бъдат чудесен другар за едно скърбящо дете. Ако желаете, бих могла…

Той отново я прекъсна:

— Джарвис е плъх.

— Плъх — повтори Юджиния немощно. Изпитваше ужас от гризачи, откакто като дете едва не умря от треска след ухапване от плъх.

— Ако прогонят Джарвис в конюшните, и Отис ще отиде там — каза господин Рийв. — Аз нямам родителски опит, но смятам, че не беше добра идея да се опитва да свали със сила воала на Лизи.

Юджиния кимна.

— Баба им е една стара вещица, госпожо Сноу, и вече изрази мнението си, че децата трябва да се приучат с камшик на благоприличие. Няма значение дали говори сериозно: тя не е подходящ настойник за деца, които в разстояние на няколко години са загубили и майка си, и баща си.

— Доводите ви са много убедителни — съгласи се Юджиния и добави: — Нито една от моите гувернантки при никакви обстоятелства не прибягва до телесни наказания.

— Трябва ми гувернантка — заяви той. Погледът му още бе прикован в нейния със сила, която разклащаше самообладанието й. — Когато подписахте договора и ми дадохте госпожица Лъмли, вие ми обещахте точно това. Една жена, която постоянно лее сълзи, не може да убеди Камарата на лордовете, че моят дом е подходящо място, в което да растат Лизи и Отис. Трябва ми гувернантка с кураж. Някоя, която може да се противопостави на баба им по време на посещенията й.

Господин Рийв имаше право.

— Мислех, че Пенелъпи Лъмли ще бъде подходяща, защото е любяща и е чудесен модел за традиционно поведение — обясни Юджиния. — Сега разбирам, че при тези обстоятелства не е била идеален избор. Ще ви намеря нова. — Тя се поколеба. — Има ли още нещо, което трябва да знам за децата? Те са на осем и девет години, нали така?

— Да.

— Може би ще ми кажете повече за воала?

— Черна дантела. Пада по раменете на Лизи. Сваля го само при хранене и дисекции.

Юджиния изпита неочаквана болка, когато си спомни колко много бе копняла за майка, когато беше малко момиченце.

— Майка й сигурно много й липсва — каза тихо тя.

— Така изглежда — съгласи се господин Рийв.

Отговорът й се стори странен, но нямаше време за по-нататъшни въпроси — имаше чувството, че херцогиня Вилиърс вече е пристигнала за срещата им. Човек не можеше да кара една херцогиня да чака.

— Ще положа всички усилия да ви намеря нова гувернантка — увери го тя и му протегна ръка. — Най-късно до три дни.

Той стисна ръката й кратко и енергично.

— Наистина го оценявам, госпожо Сноу. Ще дойда пак в понеделник.