Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (1)

Глава 1

Сряда, 15 април 1801

Агенция за подбрани гувернантки „Сноу“

Кавендиш Скуеър 14, Лондон

Нищо не проваля една вечеря така, както експертните познания. Дама, присъствала на четиринайсет лекции за китайския порцелан, несъмнено цяла вечер ще споменава за династията Мин и династията Цин; барон, публикувал есе за лешоядите в списание по зоология, ще дрънка постоянно за неприятните навици на птиците, които се хранят с мърша.

Областта, в която Юджиния Сноу беше експерт, от друга страна, щеше да накара гостите да се разсмеят гръмко… стига да беше уместно да им признае за нея. Така например тя знаеше точно как втората най-хубава перука на графиня Ардмор се е озовала на главата на едно ужасено прасенце, което се стрелнало по терасата, докато свещеникът пиел чай. Знаеше кой от потомците на херцог Флечър е откраднал златна клечка за зъби и емайлирано нощно гърне, и дори — което бе още по-хубаво — какво е направил с тях.

Не само че трябваше да пази в тайна тези интересни подробности, но дори не можеше да избухне в смях, преди да е останала сама. Като собственичка на най-елитната агенция за гувернантки на целите Британски острови, тя винаги трябваше да пази приличие.

Никога не биваше да се смее! Дори когато прислужничката й въведе при нея момче, увито с брокатена завеса, прикрепена с игли като римска тога, макар че блестящото синьо, което покриваше ръцете и лицето му, рязко контрастираше с величествените гънки на завесата.

Майката на момчето, лейди Пибъл, се влачеше след него. На Юджиния рядко й се случваше да вижда сини момчета, но често виждаше майки с истеричния вид на жени, неподготвени да опитомят вида диво животно, познат като осемгодишно момче.

— Лейди Пибъл и Мармадюк, лорд Пибъл — оповести прислужничката.

— Добър ден, Уини — поздрави Юджиния, стана от писалището си и се приближи към Нейно благородие с искрено удоволствие. Старата й приятелка от училище беше хубава, мила и мека като суфле.

Уви, тези качества не бяха от полза, когато ставаше въпрос за отглеждане на деца. На Съдбата, или на Природата, бе хрумнало да съберат Уини с пълната й противоположност: Мармадюк беше дяволче, роден пакостник, а Юджиния се смяташе за експерт по този въпрос.

— Не издържам! — проплака Уинифред вместо поздрав, запрепъва се през стаята и се строполи на дивана. — Не издържам, Юджиния. Не издържам! Ако не ми намериш гувернантка, ще го оставя тук при теб. Сериозно говоря! — Гласът й се извиси в писък и това направи заплахата й много убедителна.

Мармадюк ни най-малко не се стресна от перспективата да го изоставят в агенция за гувернантки.

— Добър ден, госпожо Сноу — поздрави я ведро той и направи доста приличен поклон, предвид факта, че държеше цяла шепа стрели и една извънредно дебела жаба. — Аз съм древен пикт и контрабандист — оповести той.

— Добър ден, Мармадюк. Не знаех, че контрабандистите са с различен цвят на кожата — каза Юджиния.

— Контрабандистите може и да не са сини, но пиктите винаги са такива — обясни той. — Те са били келтски воини, които се боядисвали преди битка. Татко ми разказа за тях. — Той вдигна жабата си. — Започнах да оцветявам и Фред, но не му хареса.

— Фред изглежда доста по-закръглен, отколкото при последната ни среща — забеляза Юджиния.

— Бяхте права за зелевите червеи — ухили се момчето. — Много ги обича.

— Надушвам пчелен восък — предполагам, че точно с него си се оцветил в синьо, — но тази воня на речна тиня от Фред ли е?

Мармадюк подуши шумно въздуха и кимна.

— Фред смърди.

— Не казвай „смърди“, миличък — обади се майка му от дълбините на дивана, където бе притиснала една кърпичка към очите си. — Можеш да опишеш нещо като миризливо, но само ако е абсолютно наложително.

— Мирише на развалено яйце — уточни Мармадюк. — Макар и не толкова лошо, колкото лейди Хюбърт, когато излезе от водата.

От устните на Уини се изтръгна задавен стон, какъвто може да се чуе от жена в родилни мъки.

— Почти бях забравила за реката. Юджиния, няма да си тръгна, докато не ми дадеш гувернантка.

— Не мога — отговори търпеливо Юджиния. — Вече ти обясних, Уини, че…

Уини изправи гръб на дивана, стиснала в ръка кърпичката, и посочи сина си.

— Кажи й! — заповяда тя с треперещ глас. — Кажи й какво каза на лейди Хюбърт! Нямаше да го домъкна тук само защото се е боядисал в синьо. Мръсотията вече не може да ме трогне.

За пръв път Мармадюк придоби леко неспокоен вид, премести тежестта си върху единия крак и вдигна другия назад и нагоре, така че заприлича на синя чапла.

— Лейди Хюбърт каза, че винаги трябва да казвам истината, затова я казах.

— Звучи зловещо — отсъди Юджиния и за пореден път потисна усмивката, която напираше на устните й. — Къде беше, когато лейди Хюбърт ти даде този съвет?

— Бяхме си устроили пикник край Темза, в края на нашата морава — отговори Уини вместо сина си. — Споменах ли, че лейди Хюбърт е кръстница на Мармадюк и няма деца? Надявахме се, че… но не. След днешния ден в никакъв случай.

— Тя ми изнесе проповед, сякаш бяхме в църква, само дето тя е дама — обади се Мармадюк, очевидно решил, че е по-добре да си каже всичко и да приключи с темата. — Каза, че измамата и милицерието били пречка за богоугодния живот.

— Лицемерието — поправи го Юджиния. — Продължавай.

— Затова го направих.

— Какво направи?

— Ами, първо започнах да я забавлявам с танца на пиктите. Те са били диви варвари. И са виели. Искате ли да видите? — Той погледна с надежда към Юджиния.

Тя поклати глава.

— Ще разчитам на въображението си. Лейди Хюбърт хареса ли изпълнението ти?

— Не много — призна момчето, — но не ми се кара кой знае колко. Попита ме какво мисля за книгата за църковна история, която миналия месец ми подари за рождения ден, и дали съм я прочел цялата.

— Мили боже! — промълви Юджиния.

— Реших да бъда честен, както ми каза тя. Отговорих, че книгата не ми харесва, защото е скучна и е дълга цели триста страници. Мама се притесни, но се успокои и след известно време лейди Хюбърт ме попита какво мисля за новата й рокля. Отговорих, че щеше да й стои по-добре, ако не беше изяла половин теле. Татко винаги казваше това за нея.

— Не е било възпитано да повтаряш думите на баща си — каза Юджиния. С годините бе установила, че децата усвояват най-добре простичко заявените факти.

Той се намръщи.

— Бях честен, а освен това, след като изиграх бойния танц, тя каза, че баща ми навярно е умрял, защото е имал нужда от почивка.

— Това е било много невъзпитано — намръщи се Юджиния — и абсолютно невярно, Мармадюк. Баща ти беше герой от войната, който би направил всичко, за да остане с теб и майка ти.

Тя погледна към Уини, която се бе проснала по гръб и бе преметнала ръка над очите си. Покойният съпруг на приятелката й бе морски капитан, загубил живота си при обсадата на Малта под командването на адмирал лорд Нелсън.

В отговор Мармадюк само сви рамо.

— Ти помогна ли по някакъв начин на лейди Хюбърт да се озове в Темза? — попита Юджиния, обзета от прилив на неприязън към въпросната дама.

— Не! Тя си падна сама!

— След като един бръмбар рогач, който синът ми държеше у себе си, се озова върху ръката й и й влезе под ръкава — уточни Уини.

— Не съм си и помислял, че може да скача така — осведоми ги Мармадюк с изражение на човек, направил научно откритие. — Каквато е едра и така нататък. Но скочи и се озова във водата.

— С главата напред — добави глухо Уини.

— Иска ми се да го бях видяла — призна Юджиния и дръпна шнура, за да повика прислужничката.

— Беше смешно — сподели Мармадюк, — защото отдолу дрехите й бяха само от розови воланчета. Трябваше да изтичам да доведа лакеите и двама коняри, защото брегът беше хлъзгав заради калта. Икономът каза, че се чувствал така, сякаш тегли херефордско добиче от някоя кална яма.

— Това е извънредно вулгарно описание — укори го майка му с уморения глас на свещеник, който чете проповед на латински пред аудитория от препиращи се деца.

Вратата се отвори.

— Руби — каза Юджиния, — бих искала да заведеш лорд Пибъл в градината и да го залееш с няколко кофи вода.

— Госпожо Сноу! — извика Мармадюк, направи крачка назад и се ококори.

— Фред не е единственият, който мирише. Какво си сложил във восъка, за да получиш този цвят?

— Индиго на прах от кутията ми с бои.

— Изглежда, индигото е доста силно, което ще рече, че мирише. Едно хубаво къпане би трябвало да го отмие — обърна се Юджиния към Руби. — Не съм сигурна за восъка.

— Не искам! — изхленчи Мармадюк. — Мама каза, че мога да остана така до лягане.

— Фред изглежда много изсъхнал — заяви Юджиния категорично. — И той има нужда от изплакване.

След четири години на тази работа Руби бе придобила опит с непокорни деца. Тя хвана Мармадюк за ръката и го изведе от стаята.

Уини седна на дивана и проследи с поглед отдалечаването на сина си.

— С мен нямаше да дойде, нито пък с бавачката. Мога ли да взема назаем прислужницата ти?

Юджиния седна до приятелката си.

— Мармадюк трябва да тръгне на училище, скъпа.

— Той е моето бебче! — промълви Уини и очите й отново се наляха със сълзи. — Просто му трябва гувернантка, Юджиния. Защо не ми намериш гувернантка?

— Защото Мармадюк трябва да общува с други момчета. Баща му не вписа ли името му за „Итън“?

— Не мога да го пусна.

— Трябва.

— Ти не разбираш! — проплака Уини. — Милият Мармадюк е всичко, което ми остана от Джон. Ти просто не знаеш колко е тежко да си овдовяла и сам-сама!

За миг настъпи тишина.

— Нямах това предвид — наруши я припряно Уини. — Разбира се, че знаеш. И ти си вдовица.

— Но за теб е различно — отговори Юджиния. — При мен минаха седем години.

— Точно това имам предвид — съгласи се Уини и си издуха носа. — Просто искам синът ми да си остане у дома, при мен, където му е мястото.

— Мястото му е сред други момчета. Това е третото ти идване при мен за три седмици, нали?

Уини кимна.

— Това, което се случи с котката… слава богу, козината й започна пак да расте… а после заглавните страници на книгите с църковни песни. Вчера свещеникът ме поздрави ужасяващо сковано. А чичо ми Тиодор все още вярва, че имаме маймунка за домашен любимец. Не смея да му кажа какво наистина се случи с корсета му.

Юджиния прегърна приятелката си.

— „Итън“ — каза твърдо тя. — Напиши им писмо, че Мармадюк ще започне училище след Архангеловден. Ще ти изпратя учител — някой млад мъж, който може да води сина ти на риболов, щом приключат с уроците.

— Баща му искаше да го научи да лови риба веднага щом се върне от Малта — промълви Уини, изхълца и отново избухна в плач.

— Съжалявам — прошепна Юджиния и придърпа главата й към рамото си. Когато преди шест години откри агенцията, изобщо не подозираше, че ще се окаже в центъра на многобройни семейни кризи. Можеше да напише книга за скритите драми на висшето общество.

Макар че, когато ставаше въпрос за вдовство, нито произходът, нито общественото положение имаха значение.

Бюрото й бе затрупано с писма, а навън несъмнено имаше майки, които чакаха да се видят с нея. Юджиния започна да люлее Уини напред-назад, докато наблюдаваше как Мармадюк лудува в градината зад къщата.

— Мисля, че сега ще го заведа у дома — измърмори унило Уини и стана. — Бавачката няма да остане доволна, когато види какво се е случило със завесата в детската стая.

— Мисля, че е време за чай и сладкиши — каза Юджиния. — Осемгодишните момчета винаги са гладни.

— Не бих могла! Нали не искаш той да седне на хубавите ти столове?

Вярно.

— Заведи го в някое заведение с градина — предложи Юджиния. — Можете да седнете навън, което означава, че Фред няма да предизвика смут.

— Само ако и ти дойдеш.

— Боя се, че не мога. Този следобед имам ангажименти.

Очите на Уини се разшириха.

— О, не! Съжалявам! — Тя бързо стана и грабна чантичката си. — Скъпа моя, ти си ми такава утеха! Изпрати ми учител! — провикна се тя, докато излизаше тичешком.

Юджиния трябваше да се върне към работата си, но вместо това застана до прозореца и се загледа в Уини, която гонеше сина си, все още леко син, около фонтана, където Фред се наслаждаваше на банята си.

Дори през стъклото можеше да чуе крясъците на Мармадюк и смеха на Уини.

Струваше й се, че вдовството би било поносимо, ако съпругът ти ти е оставил дете — част от себе си.

Вратата зад нея се отвори.

— Госпожо, да поканя ли госпожа Сийтън-Ролсби?

— Да — отговори Юджиния и се обърна. — Разбира се.