Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (34)

Глава 34

Юджиния си беше отишла.

Денят наближаваше към края си и Уорд седеше в библиотеката си, рухнал на един стол като кукла без конци. Тя си беше отишла.

По време на обяда Лизи избухна в сълзи. Гамуотър й каза нещо подигравателно и Уорд го уволни. Не искаше сестра му да израсне заобиколена от такава явна неприязън.

Да, самият той бе израснал с неуважението на прислугата, но какво, по дяволите, си мислеше, като позволи сестра му да бъде подложена на същото презрение, макар и не заради произхода, а заради пола си?

Когато дойде време за лягане, Отис се разплака, а когато влезеше в детската стая, Уорд се сблъскваше с хладната неприязън на Руби. Мосю Марсел? Уорд не беше припарвал до кухнята, но тази вечер за пръв път му поднесоха изгоряло пиле.

Последвано от суха торта. Нямаше как да сбърка посланието.

Все едно, знаеше, че е взел правилното решение.

Той гаврътна рязко брендито. Във всяко отношение Лизи и Отис му бяха като родни деца и бъдещето им бе заложено на карта. Всеки път, когато си помислеше за сладникавото снизхождение на лейди Хайъсинт към Юджиния или за очевидното презрение на баба си, си даваше сметка, че никога не е имал избор.

Не можеше да допусне Лизи и Отис да бъдат отгледани от херцогинята — жената, която го бе изоставила като бебе. Тогава баща му е бил само на осемнайсет, но не беше прокудил невръстния си син в провинцията, за да го отгледа някой говедар. Графът посещаваше детската стая всеки ден, и то често пъти повече от веднъж.

Като малко момче нощем Уорд скиташе из къщата и неведнъж се озоваваше в леглото на баща си. Когато си мислеше за миналото, не можеше да не предположи, че графът е имал любовници, но той самият никога не ги беше срещал.

Лейди Лизет, от друга страна, никога не бе жертвала нищо заради децата си. Този тъжен факт ставаше все по-очевиден с всяка история, която разказваха Отис или Лизи. Тя никога не бе поставяла интереса на децата си над своя: нито сигурността им, нито удобството им, нито бъдещето им.

И жената, която я бе превърнала в това чудовище, бе херцогиня Гилнер.

На сутринта Уорд се събуди със стон, когато прислужникът му отвори завесите и съобщи:

— Пристигна Нейна светлост херцогиня Гилнер, сър. Очаква ви в южния салон.

Уорд се претърколи на другата страна и преметна ръка върху очите си.

— Кафе.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, сър, че мосю Марсел ми каза, че е използвал последното кафе за усъвършенстване на арабското суфле с мока на госпожа Сноу. Вместо това ще желаете ли чай?

Уорд мразеше чая и Марсел го знаеше. Надигна се, прокле наум брендито, което изпи снощи, и се отправи към банята.

— Банята е малко хладна — каза прислужникът, след като Уорд влезе във ваната. — Ще добавя гореща вода.

Той изля в ледената вана най-малкия чайник, който Уорд бе виждал през живота си, и с плавна походка излезе от стаята. Още един отстъпник, който се бе поддал на чара на Юджиния.

След като спря да трепери и се облече сам — по някаква необяснима причина личният му прислужник бе напуснал стаята — Уорд отиде в детската стая. Отис скочи, стиснал Джарвис в ръка, и се втурна към него. Уорд се наведе, взе го и го вдигна. Тънките крачета на Отис се разлюляха във въздуха. Той миришеше на кифлички със стафиди и на малко момче.

— Сънувах лош сън — че Джарвис се е удавил — каза Отис и намести плъха на рамото на Уорд.

— Джарвис е много здраво животно и добър плувец — каза Уорд и остави Отис на пода. — Виж го само.

И наистина, черните очички на Джарвис блестяха и той очевидно беше в идеално здраве, докато скачаше от рамото му към рамото на Отис.

— Ако този плъх някога скочи върху мен, ще го оставя да падне на пода — каза Лизи с наслада, приближавайки се към тях.

— Баба ни пристигна — каза Уорд. — Руби, би ли довела Лизи и Отис на долния етаж след половин час? Без Джарвис — добави той.

— Какъв ужас! — простена Лизи. — Мразя херцогинята. Тя е истинска летяща чавка.

Юджиния щеше да знае от коя пиеса е тази възхитителна фраза. Уорд прогони тази мисъл от съзнанието си.

— Моля те, не говори за Нейна светлост като за чавка — каза той. — Херцогиня Гилнер заслужава уважението ни.

— Защо? — попита Отис.

— Тя е по-възрастен член на нашето семейство — отговори Уорд.

— Майка каза, че била…

— Майка ни е мъртва и смятам, че сме единодушни, че тя не беше пример за подобаващо поведение.

Лизи изсумтя.

— Госпожа Сноу каза…

Уорд отново я прекъсна:

— Руби, ако обичаш, облечи децата в най-хубавите им дрехи, за да поздравят херцогинята.

— Пак ще си сложа воала! — заплаши Лизи.

Уорд обгърна с пръсти войнствено вдигнатата й брадичка.

— Няма да позволя на баба ни да ти вземе воала.

Детето пристъпи напред и се облегна на него. Уорд вдигна глава и установи, че Руби е благоволила да го удостои с усмивка.

Когато излезе в коридора, си даде сметка, че е готов почти на всичко, за да не трябва да слиза по стълбите към салона. Никога не бе срещал херцогинята, преди да й напише писмото, в което й съобщаваше за съществуването на децата.

Тя прие новината, че има още две внучета, без радост, а срещите им бяха направо ужасни. Например, когато се срещнаха в „Гънтър“ — как само погледна Юджиния.

Той се препъна и едва не се блъсна в стената на коридора. Почувства се така, все едно бе строил пясъчна дига, сега пометена от прилива.

Истината нахлу в главата му като този прилив. Всички тези представи, които си бе изградил за жената, за която трябва да се ожени — жена, която е истинска дама? Това бяха глупости. Абсолютно безполезни.

Беше толкова загрижен дали Лизи ще се омъжи добре — и защо? За да се превърне в жена като херцогинята… или като лейди Хайъсинт? Жена, която говори за другите с такова унищожително презрение? За да може Отис да се ожени за някоя безжизнена млада жена като дъщерята на лейди Хайъсинт?

Пази Боже!

Най-подходящият човек, който можеше да му помогне да отгледа Лизи и Отис, беше жената, която те обичаха и която също ги обичаше: Юджиния.

Нещо по-важно: той я обичаше. Обичаше я повече от живота си.

Хора като херцогинята наистина се държаха грубо с Юджиния — но само защото тя беше прекалено интелигентна, за да позволи да бъде ограничена от тесногръдите им представи за света. Те бяха груби и я презираха.

Както постъпи и той.

Съжалението го блъсна като удар и обгори като пламък сърцето му. Тялото му. Ето, това е любовната мъка — обади се услужливо мозъкът му.

Чувстваше се сякаш бе излязъл гол насред снежна буря и последствията бяха измръзване, жестока болка в крайниците и непоносима, раздираща пустота в сърцето.

От гърдите му се изтръгна сподавен стон. Проклятие, това беше нетърпимо!

Той нарани Юджиния. Нарани я много дълбоко. Прокара разтреперана ръка през косата си и се насили да продължи към стълбището.

Нито едно от нещата, които смяташе за важни, нямаше значение. Мислеше, че иска въздържана съпруга, но не беше така. Юджиния разбиваше на пух и прах всички правила.

Навремето ухажва Миа и поиска ръката й, но сега разбра, че е постъпила правилно, като го напусна: чувствата му към нея не бяха достатъчно дълбоки.

Всъщност, когато разбра, че в негово отсъствие Миа се е омъжила за херцог, изпита само леко раздразнение. Поздрави се, задето се държа като джентълмен и се отказа от годеницата си, без да се стига до насилие.

Но при мисълта, че Юджиния може да е с друг мъж, през тялото му премина ярост. Никога не би успял да събере и капка любезност, ако видеше нея с нов съпруг.

Стигна до горната площадка на стълбището и пое надолу. Красива, засмяна, с ярка като пламък интелигентност, аромат на малини, който беше само неин, начинът, по който крещеше, когато той й доставяше удоволствие.

Любовната мъка, установи той, не се различаваше кой знае колко от пневмонията, която прекара като дете. Крайниците му пулсираха в ритъм с болката в сърцето му.

С огромно усилие на волята се насили да кимне на лакея, застанал до вратата на салона. Щеше да се срещне с херцогинята, а после да поправи стореното. Някак.

Трябваше да има начин да бъде с жената, която обича, без да изгуби попечителството.

Баба му седеше на ръба на един стол, приковала поглед в часовника над камината. Уорд се поклони.

— Моля да ми простите, че не дойдох веднага, Ваша светлост.

— Чакам от час и четирийсет и три минути — отговори дамата с глас, с който „Гънтър“ можеха да замразяват сладоледите си.

— Моля за извинение — отговори Уорд и седна, без тя да го е помолила, защото имаше чувството, че би предпочела да стои пред нея като ученик, когото мъмрят.

— Къде са децата? — попита тя и стисна с две ръце кръглата дръжка на бастуна си.

— Бавачката им ще ги доведе след малко.

Тя веднага се възползва от тази възможност.

— Бавачка! Не бяхте ли наели гувернантка от „Сноу“?

— Госпожица Мидж напусна, но утре очакваме нова гувернантка.

— Защо е напуснала?

Очите й много приличаха на тези на Джарвис, макар че Отис нямаше да хареса това сравнение.

— Преди две седмици — отговори Уорд.

— Значи вие…

— Госпожица Мидж напусна без предупреждение и госпожа Сноу великодушно се съгласи да заеме мястото й, докато уреди пристигането на заместничка. Тръгна си едва вчера. Смятам, че ще видите забележителна разлика в поведението на децата.

— Ще остана удивена, ако госпожа Сноу е успяла да научи Отис как да се покланя — отговори язвително херцогинята. — Значи от време на време работи като гувернантка? На графиня Сефтън ще й бъде много интересно да го чуе.

От презрителен тонът й стана удовлетворен и това се стори зловещо на Уорд.

— Предполагам, че нямате представа за какво говоря.

— Признавам, че е така — отговори Уорд.

Усмивката на херцогинята разкри всичките й зъби, сякаш беше акула с перлена огърлица.

— Лейди Сефтън, една от покровителките на „Алмак“, не анулира членството на госпожа Сноу, след като откри агенцията си, макар че очевидно е трябвало. Няма нужда да казвам, че хората, които се занимават с търговия, не са добре дошли в „Алмак“.

Тя отвори чантичката си, извади кърпичка и потупа носа си.

Лизи и Отис влязоха в стаята, преди Уорд да е успял да измисли отговор, който да не включва заплаха за насилие. Е, не насилие, тъй като херцогинята беше възрастна жена и негова баба — но щеше да защитава до последен дъх Юджиния и решението й да открие агенция „Сноу“.

Той отиде да поздрави децата и това му даде време да овладее гнева си. Лизи не носеше воала си, а Отис не носеше Джарвис.

И двамата бяха облечени в черно, разбира се, но светлорусата коса на Лизи блестеше, а лицето й изглеждаше по-здраво от преди. В очите на Уорд децата изглеждаха безупречно облечени, възпитани и малко скучни. С други думи, съвсем традиционни.

— Госпожице Дарси, лорд Дарси — обади се баба им и кимна. — Изглежда, госпожа Сноу върши задоволителна работа като гувернантка — поклонът ви е почти изящен, лорд Дарси.

— Госпожа Сноу не е гувернантка — каза Лизи.

Тънките устни на херцогинята станаха още по-тънки.

— Тя е дама — уточни Лизи.

— Една дама се държи като такава — отговори високомерно баба им. — Гувернантките учат момичетата да правят реверанс, а дамите — не. И нещо също толкова важно: децата не говорят, освен ако някой не се обърне към тях.

— Госпожа Сноу беше наша гостенка — отсече Отис, нарушавайки това правило.

— Така ли? Как определяш понятието „гостенка“? Една гостенка щеше ли да те учи как да се покланяш?

Отис сбърчи вежди.

— Няма значение какво правят дамите! Тя пак е дама.

Уорд се ухили. Малкият имаше право.

— Аз съм на друго мнение — отсече Нейна светлост.

— Бащата на госпожа Сноу е маркиз, а това означава, че е дама — заяви предизвикателно Отис.

Какво?

Думата изкънтя в главата на Уорд.

— Маркиз? — повтори той.

— Нещо повече, тя ми даде кутия за Джарвис, за да спи вътре — продължи Отис, — а гувернантките не правят подаръци.

Вдовстващата херцогиня погледна към Уорд.

— Не ви обвинявам, че не можете да повярвате. Рядко се случва представител на аристокрацията да се строполи така шеметно по обществената стълбица. Покойният съпруг на госпожа Сноу щеше да бъде ужасѐн. А неговият баща, виконтът, несъмнено се обръща в гроба си.

— Ще ви покажа кутията! — възкликна Отис, обърна се към вратата, спря, обърна се пак и се поклони, преди да изтича от стаята.

— Никоя гувернантка не може да направи чудеса за две седмици, но госпожа Сноу очевидно е компетентна — оповести Нейна светлост. — Може би, ако й предложа три пъти по-висока заплата от обичайното, ще се съгласи да постъпи на работа в дома ми.

Уорд почти не забеляза излизането на Отис, защото все още се опитваше да проумее чутото. Юджиния бе дъщеря на маркиз и е била омъжена за виконт? Или за син на виконт? Това не означаваше ли, че е лейди Сноу? Може би не. Може би беше просто почитаемата Юджиния Сноу.

Проклет да е, ако знаеше. Никога не бе обръщал особено внимание на гувернантките, които се опитваха да му набият в главата такива неща.

Освен това титлата й нямаше значение — ако имаше такава, тя очевидно предпочиташе да не я използва. По-важно беше друго: защо, по дяволите, не му беше казала? Когато й каза, че не прилича достатъчно на дама в обноските си, например. Би било чудесна възможност.

Изведнъж си спомни как тя го попита дали знае, че е дама.

Той отговори с „да“, разбира се. Какво друго можеше да каже?

Проклятие, защо през последните години не отиде на едно-две соарета? Тогава може би щеше да срещне Юджиния в подходящата среда. Щеше да знае какво е общественото й положение, вместо да се излага с предположението, че е била гувернантка.

— Не съм съгласна — заяви Лизи в отговор на нещо, което той изобщо не беше чул.

Той отново насочи вниманието си към злобната старица, която все още не бе поканила сестра му да седне. Опитваше се да я сплаши, но Уорд определено имаше чувството, че ще претърпи неуспех. Нищо не можеше да уплаши сестричката му.

Освен умрелите риби.

Качествата на херцогинята се бяха предали на потомците й. Лизи по нищо не й отстъпваше.

— Ти не можеш нито да се съгласяваш, нито да не се съгласяваш — отсече Нейна светлост. — Ти си дете, затова трябва да бъдеш тиха и покорна.

Тя вдигна преплетените си ръце и удари с бастуна по пода. Очите на Лизи се присвиха.

— Знам коя сте!

— Надявам се — отвърна остро баба й.

Момиченцето се отпусна на стола срещу херцогинята.

Тънкото му телце се скова, а лицето му се смръщи. То протегна ръце пред себе си и сграбчи невидимата месингова топка, увенчаваща невидим бастун.

Преди някой да успее да изрече и дума, тя прошепна с нелоша имитация на аристократичното произношение на херцогинята:

— „Вид си давай на мило цвете, а бъди змията, завила се под него!“

Лизи се оказа далеч по-добра актриса, отколкото си бе давал сметка Уорд. Това, разбира се, нямаше значение. По лицето на възрастната жена премина стъписване, а може би и болка.

— „Зная как сладко е детенце да погалиш — продължи Лизи, — когато суче, но — дори в този миг да се усмихва, — дръпнала бих…“

Уорд ненадейно разбра коя пиеса — и коя героиня — представя Лизи. Това бяха думите на лейди Макбет, когато казваше, че би убила собственото си дете, за да стане кралица^[1].

— Стига толкова — обади се припряно той. — Лизи, държиш се извънредно грубо. Незабавно се извини на Нейна светлост!

Лизи скочи от стола и направи реверанс.

— Извинявам се, бабо.

— Значи казваш, че Лизет ми е подражавала на сцената? — попита с приглушен глас херцогинята. — На родната си майка?

За щастие Отис се втурна пак в салона, преди Лизи да потвърди тази неприятна истина.

— Майка ми беше жена с много проблеми — чу се да казва Уорд. — От собствен опит знам, че лейди Лизет често проявяваше грубост, за която по-късно съжаляваше.

Херцогинята го погледна в очите, после отклони поглед и се преобрази от наскърбена майка в надменна, изпълнена с пренебрежение аристократка.

— Ето я кутията! — извика Отис и се възползва от моментното мълчание, за да покаже леглото на Джарвис на баба си.

Тя се дръпна назад и вдигна във въздуха облечените си в ръкавици ръце.

— Да не мислиш да дадеш точно на мен предмет, докосван от плъх?

— Вижте колко е хубава! — настоя Отис и вдигна капака. — Госпожа Сноу я е получила от баща си, маркиза, и ми я даде. Никоя гувернантка не би го сторила.

Всички в къщата ли знаеха за потеклото на Юджиния? Уорд обаче не можеше да се сърди на друг, освен на себе си. Беше направил прибързани заключения за възпитанието на Юджиния, вместо да повярва на очите и ушите си.

И тогава значението на общественото положение на Юджиния го удари като ритник в корема.

Можеха да се оженят. Тя беше аристократка, за бога! Маркизът, баща й, навярно заседаваше в Камарата на лордовете. Как биха могли там да възразят пред него, че тя не е подходяща майка за децата?

Сърцето му подскочи. Едва успя да запази изражението си спокойно.

— Тази кутия е отблъскваща — казваше херцогинята на Отис. — Подплатата е оръфана и някой сякаш е дъвкал дървото. Едно конярче би ти дало подарък, който струва горе-долу толкова.

— Само защото Джарвис обича да си остри зъбите — възрази Отис, но изглеждаше несигурен.

— Какво е това? — попита Нейна светлост и гласът й стана по-дълбок, а тънкият й пръст посочи вътрешността на капака. — Това картина ли е?

Тя грабна кутията от ръката на Отис и задърпа оръфаната подплата от зелено кадифе.

— Ще откъснете кадифето! — извика Отис. — Заради него Джарвис се чувства на сигурно място и му е топло!

Херцогинята пусна на пода парче плат и изсъска:

— Госпожа Сноу ти е подарила тази кутия? Това е отвратително!

Уорд едва успя да дръпне Отис назад, преди момчето да нападне баба си и да вземе обратно леглото на Джарвис.

— Дори един плъх не трябва да спи близо до такава поквара. Не мога да не ви призная едно, господин Рийв — каза херцогинята и подаде кутията на Уорд. — Вие дори не сте подозирали кого сте прибрали под покрива си. Изглежда, госпожа Сноу е значително по-обиграна, отколкото смятат хората.

В гласа й имаше мрачно задоволство, от което очите на Уорд се присвиха.

Той погледна под капака на кутията, бързо я затвори и се обърна към децата:

— Лизи и Отис, кажете „довиждане“ на баба си, ако обичате. Отис, ще намеря ново легло на Джарвис.

— Приятен ден, бабо — каза Лизи и направи реверанс.

Отис се поклони сковано.

Вече се бяха обърнали да излязат, когато херцогинята ги спря с леден глас:

— Децата трябва да кажат „довиждане“ на всички възрастни в стаята и в този случай това включва и господин Рийв.

Отис се обърна, сграбчи ръката на Уорд и я целуна, преди да хукне към вратата, а Лизи направи реверанс.

— Приятен ден, скъпи братко.

Фъфленето пак се беше появило, придружено от завъртане на очите.

— Изчезвай, магаренце такова! — отвърна Уорд.

Когато Лизи излезе от стаята, той отново вдигна капака на кутията. Вътре имаше изящно изображение на безумно еротична сцена… а той бе виждал не една и две такива. Един гол мъж целуваше интимните части на една гола жена, докато тя се самозадоволяваше. Пищните й извивки бяха изобразени със също толкова подробности, колкото огромният възбуден член на любовника й.

Юджиния щеше да се ужаси при мисълта какво е дала на Отис, макар и неволно. Всъщност имаха голям късмет, че Джарвис още не беше скъсал кадифето, предлагайки на братчето на Уорд ранно образование в изкуството на еротиката.

— Абсолютно отвратително! — изрече троснато херцогинята и се надигна с помощта на бастуна си. — Лошо ми е.

Уорд не можеше да я остави да си тръгне, преди да се е уверил, че няма да съсипе репутацията на Юджиния, като разкаже за кутията.

— Очевидно госпожа Сноу дори не е подозирала за съществуването на рисунката — каза Уорд. — Ще ви помоля да го запазите в тайна, Ваша светлост.

— Как смеете да защитавате.

— Винаги ще защитавам брат си и сестра си с всички сили. Ако се разбере за това изображение, това ще привлече нежелано внимание към тях. Няма да се учудя, ако слухът за кутията се окаже свързан с дъщеря ви, а не с госпожа Сноу.

— Глупости! В момента държите доказателството в ръцете си!

— Изображение на еротичен акт, което е притежание на много млад мъж — уточни Уорд и отправи суров поглед към баба си. — Следите ли мисълта ми, Ваша светлост? Нито аз, нито вие имаме желание да напомним на света за любовните предпочитания на лейди Лизет. И моят баща беше по-млад от нея, както може би знаете — макар и съвсем не толкова млад, колкото покойният лорд Дарси.

Вдовстващата херцогиня изведнъж отново седна. В тишината, която последва, бръчките около устата й се стегнаха.

— Никой няма да посмее да обвини дъщеря ми в разврата, за който намеквате. Отис е неин син!

— Надявам се да се окажете права — отвърна Уорд и остави мълчанието да се проточи, защото, честно казано, светът нямаше да се поколебае да обвини лейди Лизет в какви ли не порочни склонности.

— Няма нужда да споменаваме отново за този ужасяващ инцидент — оповести херцогинята. — Фактът, че госпожа Сноу се е изявявала като гувернантка, е достатъчен, за да я изхвърли от висшето общество, както трябваше да стане още преди години.

— Не.

Думата излетя от устата на Уорд като куршум, сурова и неумолима.

— Не можете да се възползвате от добротата на госпожа Сноу към осиротелите ви внуци, за да накърните положението й в „Алмак“ или където и да било.

Тя се усмихна подигравателно.

— И как смятате да ме спрете, господин Рийв?

Уорд удостои баба си с усмивката, която бе усъвършенствал в най-опасния затвор в цяла Великобритания.

— Когато бях на четиринайсет, посетих дъщеря ви. Може би лейди Лизет не е споделила подробностите… по-точно защо изведнъж реших да се върна в дома на баща си?

Тя потръпна едва забележимо, но той го забеляза.

— Не.

Той отново използва мълчанието като оръжие, после добави:

— Няма да кажа нищо пред Камарата на лордовете. Но ако някога разбера, че сте разпространявали слухове за професията на майка ми, за детството на брат ми и сестра ми или за неоценимата помощ на госпожа Сноу, ще споделя подробностите затова посещение.

Той млъкна. Костеливите ръце на херцогинята стиснаха по-силно бастуна, но тя не каза нищо.

— Позволете ми да обобщя фактите — продължи той. — Брат ми и сестра ми са израснали във Франция. След трагичната смърт на родителите си децата са били поверени на грижите на гувернантка от „Сноу“ тук, във Фокс Хаус. Ако съдът стигне до заключението, че е в техен интерес да бъдат отгледани от баба си по майчина линия в разрез с изричните желания на покойния лорд Дарси, така да бъде.

Салонът беше толкова тих, че изпукването на коленете на херцогинята, когато отново стана, прозвуча като пистолети изстрели.

— Ще си тръгвам.

— Мога ли да приема това за съгласие от ваша страна?

— Аз никога не се унижавам да клюкарствам — каза тя, макар че беше точно обратното.

Уорд се поклони; независимо дали му харесваше — а на нея със сигурност никак не й харесваше, — възрастната дама му беше баба.

— Ще се срещнем в Камарата на лордовете, господин Рийв.

Той отново се поклони.

Херцогинята спря на прага и отново погледна към него. Лицето й изглеждаше измъчено и за миг той си помисли, че тя ще се откаже от борбата за попечителство.

— Тя ви обичаше — каза вместо това Нейна светлост.

Юджиния? Откъде можеше да знае какво изпитва Юджиния?

— Дъщеря ми не можеше да се владее.

В гласа й се долавяше неизразима мъка.

— Но Лизет ви обичаше. Така и не ми прости, че когато бяхте бебе, ви взех и ви дадох на баща ви.

Той застина неподвижно, изненадан от болката, която го прободе при тези думи. Беше се запознал с майка си едва когато беше на четиринайсет, и тя беше ту очарователна, ту свирепа.

— Разбирам — каза той накрая.

— Може да не ми вярвате, но го сторих, за да спася живота ви.

Тя изчака за миг отговор, после вдигна глава и излезе от стаята.