Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (34)

Глава 33

На следващия ден

7 декември

Музеят „Ашмолиън“ беше ужасно скучно място, пълно с препарирани мишки. Попи се въодушеви от една злочеста летяща катеричка, но на Флеч животинчето му се стори достойно за съжаление, приковано за стената с разперени мънички лапи.

— Виж тук — посочи той, — катеричето се моли за живота си. Умолява. Пуснете ме!

Попи обаче не му обърна внимание.

— Виж му петия нокът! — възкликна тя. — Извит е назад, почти като палец. Не е ли интересно?

Флеч си помисли, че навярно ще сънува кошмари за малката катеричка.

— Казват, че летяла през дърветата, но не вярвам, че наистина може да лети без крила — отговори той с отвращение. — Не и докато е закована за дъска. Тук вони.

— Препарирането не е съвършена наука — отговори Попи, но беше очевидно, че вонята ни най-малко не я вълнува.

Естествено, уредникът на „Ашмолиън“ така се прехласна по сините й очи, че започна да отваря какви ли не шкафове с надпис „Не за изложба“. А после започна да рови в мазето и им показа прашни кутии, пълни с най-противни неща.

— Сбръчкана глава?

— Няма нужда да пищиш — сгълча го Попи и се наведе над отблъскващия малък предмет така, сякаш бе от злато.

Уредникът измери Флеч с унищожителен поглед, затова той излезе в преддверието, където миризмата не беше толкова силна, и извади онзи проклет доклад на Линчбъри. Направо беше извратен заради грижата си само за френските стоки, но не и за английските фермери.

Препрочете го и взе от уредника мастило и перо. Той почти не му обърна внимание — дотолкова беше завладян от Попи. Флеч нави ръкавите си и започна да пише. Трябваше да се изразява с прости думи, както предложи Попи.

През последните месеци, в които почти не излизаше от Камарата на лордовете и слушаше реч след реч, забеляза, че нито един от ораторите не говори ясно. Всичко, което казваха, беше скрито под такива витиевати фрази, че нищо не се разбираше. Проклятие, та нали самият той направи същото, когато реши да произнесе реч. Това навярно обясняваше защо никой не проумя какво е казал.

Ако щяха да подписват договор с Франция, трябваше да вземат предвид начина, по който този договор щеше да се отрази на английските фермери. Не на английските аристократи и на слабостта им към френския коняк и френската коприна — тук Флеч погледна с обич рипсеното си палто с диагонална сплитка, — а на английските фермери. На хора като Хигъл, който обработваше част от земята на херцогство Флечър. На Хигъл му беше ужасно трудно да върже двата края — имаше осем деца, а хлябът беше безбожно скъп.

Флеч се замисли за това, започна един абзац и захвърли документа.

Един ден херцог Боумонт му беше дал съвет: ако наистина иска да разгроми някой противник, трябваше да измисли история, която ще привлече вниманието на всички. Хигъл можеше да се превърне в такава история.

Накрая започна отначало. Този път просто говореше за Хигъл. Как работеше от зори до здрач и разораваше земята. Как всичките му деца работеха на полето с него, докато Флеч не сложи край на това и не го накара да пусне децата да посещават селското училище. За факта, че получаваше по-малко от едно пени за пет килограма жито, а после трябваше да плаща по седем пенса за самун хляб.

Когато сенките запълзяха в преддверието на музея, беше написал цели пет страници. Нещо повече, знаеше, че може да произнесе тази реч, без да поглежда към документа, макар фактът, че го записа, да му помагаше. Текстът беше прост, ясен и, ей богу, въздействащ.

Точно тогава Попи се подаде иззад ъгъла. Той скочи на крака. Съпругата му имаше вид на човек, който току-що се е бил. Розовата й рокля полонез^[1] беше изцапана с кафяви петна, а дантеленият подгъв беше скъсан.

— Какво се случи, по дяволите? — попита той и гласът му отекна в мраморното фоайе.

Тя го погледна, примигна и той незабавно осъзна, че ни най-малко не е пострадала. Няколко къдрици се бяха измъкнали от сложната й прическа. Никога не я беше виждал толкова разрошена. Дори когато се любеха, държеше главата си неподвижна, та къдриците й да не се омачкат.

Музеите, изглежда, бяха изключение от това правило.

— Господин Мънсън ми позволи да видя колекциите, които капитан Кук е изпратил след второто си пътуване, дори тези в мазето, които още не са каталогизирани.

— Още летящи катерички? — осведоми се Флеч и се опита да изтрие едно черно петно от рамото й.

— Има едно животно, което е два пъти по-голямо от огромен плъх! — съобщи му тя.

Флеч подаде на господин Мънсън една кесия, докато Попи не гледаше. Никога не я беше виждал толкова развълнувана. Въодушевлението й оказа ужасно въздействие върху тялото му: членът му напираше да изскочи от панталона. За щастие Попи никога не обръщаше внимание на тялото му. Просто косата й се беше разхвърчала, а очите й преливаха от вълнение. Бузите й бяха поруменели — лек розов отблясък върху скулите, който го накара да изпита желание да я целуне там, а може би и да я гризне по ухото.

Той осъзна, че Попи е вперила поглед в него.

— Добре ли си, Флеч?

— Камериерката ти ще получи апоплектичен удар, когато те види. Просто си мислех за това.

— Странното е — отбеляза Попи без никакъв интерес към темата за камериерките, — че това животно носи малкото си в торба.

— Какво?

— Нарича се опосум, макар че капитан Кук очевидно е решил, че е от семейството на кучетата.

— Аха — отвърна интелигентно Флеч.

— Аз не съм съгласна — продължи Попи. — Веднага ще пиша на доктор Лудън и ще му го кажа. Макар че главата му прилича на кучешка, торбата означава, че е от съвсем различен вид. Разбираш ли какво имам предвид, Флеч?

— Разбира се — отговори той и й помогна да се качи обратно в каретата. — „Кучето и яребицата“ — обърна се той към кочияша си Джеймс. Името на странноприемницата му прозвуча странно подходящо, в тон с темата.

Когато се качи след нея, Попи продължаваше да бърбори за кучето. Всъщност Флеч не мислеше, че е млъкнала дори за секунда.

— Уредникът каза, че според капитан Кук тези животни обичали плодове. Той дал портокал на едно от тях. Няма куче, което да яде портокал.

— В никакъв случай — съгласи се Флеч.

Спряха пред „Кучето и яребицата“ и Флеч слезе, посрещнат от влажен здрач. Въздухът ухаеше на нещо свежо и първично, сякаш снегът не беше далеч. Попи май все още не беше осъзнала колко ужасно изглежда, затова Флеч просто пое ръката й, сякаш във външния й вид нямаше нищо нередно.

Ако се съдеше по силния шум, идващ от общата стая, както и от факта, че някакъв човек спеше в края на коридора, „Кучето и яребицата“ беше препълнена с клиенти. Съдържателят дойде да ги поздрави. На лицето му бе изписана насилената усмивка на човек с прекалено много гости в странноприемницата си.

— Милорд — измърмори той и се поклони нервно, — не съм сигурен, че ще успеем да ви намерим място…

— Запазихме стаите — отговори Флеч. — Моят човек трябваше да е пристигнал още преди няколко часа. Аз съм херцог Флечър.

— Боя се, че още не е пристигнал — каза съдържателят. — Андрю Уистън е отседнал тук, Ваша светлост, и както виждате, привлече доста внимание — продължи той, без дори да трепне, когато един пияница излезе от една врата, олюля се и се блъсна в стената.

— Още не е пристигнал — повтори Флечър. — Как е възможно? Втората карета тръгна от Чалгроув заедно с нас, рано сутринта.

— Мислите ли, че може да е станала злополука? — попита Попи и сбърчи чело.

— Възможно е — отговори съдържателят, щракна с пръсти и двама коняри скочиха на крака. — Тръгнете с хората на Негова светлост; претърсете Чалгроув Роуд — нареди той и се обърна пак към Флеч. — Възможно е да са заседнали в калта. — За съжаление най-близката странноприемница е поне на един час път с карета. Но ще направя всичко възможно да ви намеря място.

— Аз, разбира се, ще обезщетя всички, на които пристигането ни ще създаде неудобство.

Още един мъж изтрополи през вратата и започна да повръща шумно отвън. Попи потръпна.

— Кой е Андрю Уистън? — попита тя.

— Кралят на просяците — отговори съдържателят. — Висок е само седемдесет и един сантиметра и хората тук се тълпят да го видят. Идва от Лондон веднъж годишно и ни пее няколко песни.

— Пияница е, но е много дребен — обади се Флеч. — Когато е в Лондон, всяка нощ се напива в избите на „Сур“.

— Обича той пиенето — съгласи се съдържателят и се обърна към салона. — А момчетата обичат да пият с него, ако ме разбирате. Ще направя всичко възможно да ви настаня удобно. Сега мога да ви сложа в хубава спалня, но ще трябва да намеря частна трапезария за вас и за милейди.

— Трябват ни две спални — изчурулика Попи, — както и да настаните камериерката ми, разбира се.

На лицето на съдържателя се изписа паника.

— Вече дадох стаите си, Ваша светлост. Навярно ще мога да събера двама гости в една стая, но се боя, че не мога съвсем да изгоня хората.

Флеч докосна ръката на съпругата си.

— Нали не искаме да изхвърлим никого навън, в студа и на тъмно, Попи?

Тя погледна към него и отговори:

— Разбира се, че можем. Ако им платиш двойно, Флеч, те навярно ще са ти много благодарни.

Флеч открай време знаеше, че жените са по-жестокият пол. Но в гласа й имаше някаква леко нервна нотка, която му се стори интересна.

— Колко си безчувствена! Аз не мога да изгоня хората навън в тъмното. Започва да вали сняг. Не е редно.

Тя сви устни, но той се извърна настрани.

— Нейна светлост любезно се съгласи да приеме тези неудобни условия — обърна се той към съдържателя, който се поклони толкова ниско, че носът му сигурно докосна коленете.

— Ще приготвя частна трапезария — каза той и ги поведе към стълбището, — както и най-хубавата вечеря, която сте опитвали в Оксфорд, уверявам ви. Само ми дайте един час да приготвя трапезарията и ще се почувствате съвсем удобно, уверявам ви.

— Можеш да спиш в салона — прошепна Попи на Флеч, докато се качваха по тъмните тесни стъпала.

— В никакъв случай! — отсече той. — Целият съм в прах, а ти си още по-зле. И двамата ще се изкъпем, ще вечеряме и ще заспим. Нали помниш, Попи, че сега вече не мисля за нищо, свързано с леглото? А аз съм мъж, който държи на думата си.

Тя кимна. Ако наистина беше повярвала на това, значи спокойно можеше да й продаде цяла армия летящи катерички. По някаква причина желанието му отново се възпламени също толкова силно, колкото при първата им среща.

Той пое ръката на съпругата си. Единственото, което искаше, беше да я притисне с гръб към стената и да я целуне така, че коленете й да се подкосят. Навярно защото беше толкова раздърпана. Флеч никога не успяваше да развали съвършения й външен вид; дори и гола, тя винаги изглеждаше така, сякаш носеше невидим корсет.

Спалнята беше голяма, със скосен покрив, който слизаше ниско над леглото.

— Много е уютно — обади се съдържателят с нервен тон. — Това е най-хубавата ни стая, Ваши светлости.

Чаршафите бяха снежнобели и стаята изглеждаше чиста. Това и едно питие бяха единственото, от което Флеч наистина се интересуваше.

— И двамата ще искаме гореща вана — каза той, — а дотогава ми донесете бренди, ако обичате. И чаша вино за Нейна светлост.

— Вино ли? — попита Попи и вдигна поглед от бележките, които си беше водила в музея.

— Вино — отговори твърдо той. — И вана.

Съдържателят си тръгна и вниманието на Попи се съсредоточи върху Флеч.

— Не е ли по-добре да излезеш? Искам да кажа, ако ме оставиш да се изкъпя първа.

Флеч тъкмо бе успял да си смъкне ботушите; в отговор се приближи до леглото и се стовари отгоре му като дърво, което пада в гората.

— Сигурно се шегуваш — каза той измежду планините от пухен пълнеж, които се издуха около лицето му. — Изтощен съм, Попи. От два дни сме в каретата, а после прекарахме седем часа в един проклет музей. Опитвам се да изчистя неприятния вкус на прах от устата си.

Попи се приближи до огледалото. Когато зърна отражението си, нададе тих писък и задърпа косата си без никакъв успех.

— На нищо не прилича — отбеляза Флеч, който бе успял да пребори възглавниците и да седне. — Изглеждаш ужасно.

— Никога не си казвал подобно нещо — намръщи му се тя. Беше успяла да влоши нещата още повече — сега малко от онази черна козина беше полепнала по косата й.

— Тогава бяхме наистина женени. Сега е различно. Сякаш сме женени от четирийсет години. Не проявяваме никакъв интерес един към друг в леглото. Можем да си казваме истината и да не се притесняваме, че ще нараним чувствата на другия.

Тя отново се обърна към огледалото и задърпа косата си.

— Само разнасяш черното навсякъде по косата си — отбеляза Флеч след известно време.

Тя отново изписка.

— Не можа ли да го махнеш с четката?

— Разбира се, че не. Сигурна съм, че ти никога не си подреждал сам косата си.

— Естествено, че съм. Не обичам мъже да докосват тялото ми — отговори Флеч. — Винаги съм се обличал сам, може би само с малко помощ за ботушите.

— Е, жените не могат да се справят — каза Попи с равен глас. — Дори не мога да завържа страничните турнюри.

— Не знам дали си забелязала, но камериерката ти я няма. Можеш ли да се съблечеш сама? — попита той и се благодари за юргана, който прикриваше издутината в панталона му.

— Разбира се — отговори тя решително.

— Е, добре, защо не го направиш? — Флеч започваше да се забавлява. — Защото — добави той с най-разумния си глас — стаята наистина не е достатъчно голяма за тези кошници, които носиш на хълбоците си. А и, честно казано, не мисля, че съдържателят ще се зарадва, ако разнесеш навсякъде тази черна козина.

— Козина ли? — повтори Попи, извъртя се да го погледне през рамо и отново закрещя. В интерес на истината козината беше отвратителна. Един Бог знаеше откъде бяха дошли тези петна — най-вероятно от нещо в мазето на музея.

— Ако си свалиш турнюрите, ще се смалиш — ухили се Флеч и седна само колкото да си свали сакото и жилетката и да си разкопчае ръкавелите.

Тя го изгледа изпитателно и предупреди:

— Не гледай.

Той се облегна назад и затвори очи.

— Оставих всичко това в миналото, не помниш ли? А и никога не съм си фантазирал за жени, покрити с мръсотия.

А после я погледна изпод мигли, защото, честно казано, в момента за пръв път си фантазираше за жена, покрита с мръсотия. Полите на Попи бяха огромни; тя не спираше да ги вдига, при което изпускаше фустите. Най-накрая успя да набере целия плат и да го стисне в юмруци.

Когато вдигна полите си, Флеч трябваше да си поеме дълбоко дъх. Извивката на глезена й беше най-красивата, която бе виждал някога. Той не можеше да види кой знае колко по-високо от сгъвката на коляното й заради всички обръчи и банели около тялото й. Попи се мъчеше да се справи с тях пипнешком, като сляп опосум нощем, ако можеше да използва някоя от нейните собствени метафори. Никога нямаше да успее да развърже това нещо.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита най-накрая Флеч.

Тя рязко обърна глава към него и той й се ухили.

— Бил си с отворени очи! — възкликна тя обвинително.

Той преметна крака през ръба на леглото и тя остави полите си отново да паднат.

— Никога няма да можеш да развържеш всички тези дрехи, Попи. Виждал съм те гола, нали помниш? Каква е разликата?

Тя измърмори нещо за уединение.

— Преди събличаше всичките си дрехи и лягаше на леглото пред мен съвсем гола — напомни й той, докато вдигаше полите й. — От какво се страхуваш? Нали не си забравила, че сме възрастна семейна двойка? Навярно ще започна да пърдя пред теб при всяко хранене.

— Не би посмял!

— Напротив, и ако сме на официална вечеря, ще обвиня теб — увери я Флеч, като се бореше с ширитите, придържащи страничния турнюр. — Ще те побутвам по лакътя и ще казвам много високо: „Не се тревожи, миличка, ще кажа, че съм бил аз.“

— Ще те убия — каза Попи с решителен глас.

— И как точно? — поинтересува се той и я обърна на другата страна, за да развърже другия шнур. Трябваше да я накара да продължи да говори, в противен случай можеше да забележи как треперят пръстите му. Беше полудял от страст, което беше смешно при положение че Попи беше облечена, когато можеше да я обладае по всяко време, преди тя да напусне къщата, а се бе въздържал.

— Ще ти направя клизма.

Тя му се усмихваше широко и в очите й блестеше дяволито пламъче. Вместо да я развърже, той успя само да дръпне силно възела.

— Ще ти направя клизма — продължи тя с весел глас, — а после ще издълбая дупка в нощното ти гърне.

— Ужасна си! Как, по дяволите, сваля това нещо камериерката ти?

Тя изви врат и надникна през рамо.

— Развързват се, много ясно. Ти развърза първата без проблеми.

— Е, тази се е омотала.

Помисли си да я помоли да се наведе на някой стол, за да му предостави по-добра гледка към възела, и прехапа език. Ако Попи го послушаше, той навярно щеше се хвърли към нея, полудял. Вместо това прехвърли полите й над лявата си ръка и започна да развързва шнура.

— Каква противна идея беше това за нощното гърне! — отбеляза той, като се опитваше да не поглежда към извивката на дупето й, абсолютно видима през прозрачната риза.

— Майка ми… — започна тя и изведнъж млъкна.

— Трудно ми е да си представя как майка ти атакува нощно гърне.

— Може да те изненада.

Вторият турнюр падна на пода сред буря от тел. Флечър го изрита настрана и Попи нададе тих вик:

— Внимавай! Много е фино!

— Харесваш ми повече без тези неща — каза той, върна се до леглото и бързо се отпусна на него, преди Попи да е видяла предницата на панталона му.

— Изненадвам се да го чуя от твоята уста. Все пак обръчите са на мода, а това положително е най-важното нещо за херцог Флечър.

— Малко прекалих в това отношение — призна той и се подпря на стената. — Знаеш ли, опитвах се да те накарам да ме забележиш.

Тя се обърна с гръб към прозореца и го изгледа с отворена уста.

— Какво?

— Исках да ме забележиш. Но вече приех, че никога няма да ме желаеш, затова няма нужда да се старая толкова много.

Вместо да изглежда благодарна, тя изведнъж придоби вид, сякаш щеше да се разплаче.

— Това е толкова тъжно, Флеч!

— Вече го преодолях — увери я той. — Сега не е проблем.

Тя се извърна пак към огледалото и отново започна да се занимава с косата си, но каквото и да правеше, то просто влошаваше положението.

— Питам се, възможно ли е това черно нещо да е катран? — измърмори той след известно време. — Защото сега се разпространи по голяма част от косата ти отзад.

— Катран ли? Какво е катран?

— Едно черно и лепкаво нещо, което не се маха — отговори той и пак стана от леглото.

Попи бе започнала деня с великолепна прическа, в която имаше едно дълго и три по-къси пера и куп панделки отзад. Както и с огромно количество къдрици и масури, естествено, ситни къдрички най-отгоре и навярно цяла кутия пудра за коса.

Сега перата се бяха огънали, а косата й… Той докосна с пръст черното вещество и каза:

— Със сигурност е катран.

— Не можеш ли да го махнеш с четката? — попита Попи и отново се опита да погледне през рамо в огледалото. — Виждам, че има нещо черно, но…

— Първо трябва да извадим всички тези пера и панделки от косата ти.

За миг се възцари тишина.

— Как мислиш, дали скоро ще намерят Лус?

— Не е възможно да не знаеш как да си разпуснеш косата.

— При жените не е същото като при мъжете! — тросна се Попи, обърна се и го изгледа с ръце на кръста. Изглеждаше толкова сладка, че Флеч едва не си загуби ума и не я целуна. — Мъжете трябва само да си сложат малко пудра…

— Не и аз.

— И да си приберат косата на опашка. Това мога да го направя.

— Защо не го правиш понякога?

Тя избухна в смях.

— Да изляза с вързана коса като някое петгодишно момиченце?

— Но сигурно можеш да го правиш поне вкъщи?

— Така не се прави.

— Аз на твое място щях да го направя. Тази прическа изглежда тежка и мирише ужасно.

— Косата ми не мирише!

— Нямам предвид на мръсно. Просто тази лавандулова пудра е толкова много, че изобщо не мога да усетя твоя мирис.

— Аз нямам мирис! — отсече Попи, стисна зъби и го изгледа свирепо.

— Аз имам — подуши се Флеч под мишницата. — Чудя се кога ли ще донесат тази вана.

— Ах, че си противен!

— Не съм — възрази той. — Просто харесвам миризмата на потта си. И твоята ще харесам.

Едно почукване на вратата оповести идването на съдържателя, понесъл тенекиена вана. След него вървяха трима мъже с ведра с гореща вода. Той постави ваната до прозореца и се обърна с лице към гостите си.

— Открихме прислужниците ви, Ваши светлости.

— О, колко хубаво! — възкликна Попи. — Камериерката ми идва ли?

— За съжаление каретата им се е преобърнала в една канавка. Доколкото разбирам, мъжете отвън са успели да скочат навреме. Но личният прислужник и камериерката на Ваши светлости са били вътре в каретата. Прислужникът е загубил съзнание и се е съвзел едва преди час. А камериерката си е счупила ръката.

— О, не! Горката Лус! — извика Попи. — Трябва да отида при нея!

— Чувства се добре, настанена е в „Лисицата и колибрито“, Ваша светлост. Моят човек казва, че е пила посит^[2], за да облекчи болката, и сега спяла като новородено.

— И моят камериер ли е там? — обади се Флеч.

— И двамата са на сигурно място в леглото — увери го съдържателят. — Мислих за положението на херцогинята и си казах, че Елзи от кухнята ще може да ви помогне за вашите женски неща.

Той отстъпи назад, за да направи път на едно огромно яко момиче с ръце, по-космати от тези на Флеч. То се ухили и разкри трите си зъба.

Флеч хвърли поглед към Попи и каза:

— Със съпругата ми ще се насладим на първичното удоволствие да се приготвим за лягане без чужда помощ. Изобщо не го мислете — не искам да откъсвам Елзи от задълженията й в кухнята.

Попи отвори уста, но Флеч изгони съдържателя и помощниците му от стаята, преди да е успяла да изрече повече от няколко възмутени нечленоразделни думи.