Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (3)

Глава 2

Морнинг пост (продължение)

Не коментираме доколко е достоверно това сведение, но не можем да не се запитаме дали херцог Боумонт няма да е следващият, който ще предизвика Вилиърс, като се има предвид слухът, че херцогинята, която наскоро се върна от Париж, играе интимна игра на шах с въпросния херцог…

— Имаш нужда от любовница. За бога, човече, ще изнемощееш и вятърът ще те отвее. Ще ти пораснат цици, ако не внимаваш.

Флеч сви устни.

— Чуй какво ще ти кажа. Ако ми пораснат гърди, ще ти позволя да погледнеш, та най-накрая да видиш как изглежда женска гръд.

Фредерик Огъстъс Гил, бъдещият граф Глас, отговори с дружелюбна ругатня и двамата отново се облегнаха на стената и се загледаха във въодушевената, хаотична сцена, която се разиграваше пред очите им. Стаята беше пълна с титулувани господа, които не спираха да обсъждат на висок глас победата на граф Грифин в дуела с херцог Вилиърс.

— Пет минути! — чу Флеч един мъж с почервеняло лице да крещи на друг. — Точно така се прави!

Гил потръпна и отпи голяма глътка бренди.

— Видя ли момента, в който Вилиърс опита удар от трета позиция? Помислих си, че Грифин е пътник.

— Грифин имаше надмощие още от самото начало — отсече Флеч. — Единственият въпрос беше кога ще реши да прониже херцога.

— Казват, че Вилиърс загубил много кръв, преди хирургът да го зашие.

— Би трябвало да се оправи. Беше чист удар в рамото.

— Грифин е истински щастливец! — въздъхна леко Гил. — Трябва да видиш как го гледа годеницата му.

— Какъв си романтик! — усмихна се подигравателно Флеч.

— Навремето не беше толкова суров — отговори приятелят му, очевидно достатъчно стъписан, за да се опита да оспори думите му. — Държиш се като мечка с болен зъб. За бога, намери си любовница! Е, добре, съпругата ти не се интересува от леглото ти. Практически всеки мъж в тази стая е преживял същото. Ако дадеш на една обикновена англичанка петнайсет дюли^[1], окото й няма да мигне.

— Що се отнася до любовницата, която смяташ, че трябва да си намеря… — каза Флеч с ужасно отегчен глас. — Нямах представа, че толкова се вълнуваш какво става в спалнята ми.

Лицето на Гил почервеня, той каза нещо, което не беше за повтаряне, и си тръгна.

Флеч въздъхна и отново отпи от чашата си. Какъв глупак беше! Бяха минали години. Имаше нужда от любовница. Трябваше да признае, че бракът му се оказа пълен провал. Трябваше да…

Попи се понесе към него от другия край на стаята. Горната част на гърдите й се издуваше над твърдия тесен корсаж на роклята. Той мигновено се възбуди. Това беше като Танталови мъки — да желаеш някого, който не ти отвръща с желание. Да бъдеш женен за такава жена беше все едно да си привързан към кладенец, без никога да можеш да отпиеш от него.

Но самата мисъл да се приближи към вратата на спалнята й го накара да посърне. Тя, разбира се, щеше да го пусне. Майка й я беше обучила добре. Щеше да се усмихва и да бъбри весело, но той не беше глупак. Виждаше бдителността и примирението в погледа й, да не говорим за начина, по който смъкваше нощницата си, лягаше на леглото (единственият му триумф: тя вече не настояваше непременно да бъдат под завивките) и изтърпяваше нежностите му.

Отново отпи.

Думата „изтърпяваше“ наистина беше най-подходящата.

Каквото и да правеше Флеч, тя просто лежеше неподвижно. Отначало той обсипваше с внимание гърдите й с надеждата, че тя ненадейно ще се задъха и заизвива под него, както Елиз при най-лекото докосване. Елиз му даваше инструкции за тялото си така, сякаш му преподаваше нов спорт.

— Ето там — казваше тя. А после: — По-силно! — и накрая: — Oui!^[2]

За бога, беше му омръзнало да мисли за Елиз!

Попи, от друга страна, понякога го милваше по косата. Целуваше го, от време на време дори му позволяваше да вкара език в устата й, но никога не откликваше на нищо. Отначало Флеч си мислеше, че е просто неопитна.

Измина година, а после втора, но Попи никога не прояви интерес, никога не мръдна и пръст, никога не поруменя, камо ли да се провикне: „Да, да!“. Мисленето на Флеч се беше променило.

Сега беше сигурен, че нещата с Попи просто никога няма да се получат. Преди няколко месеца спря да ходи в спалнята й. Тя не каза нищо; той не каза нищо. Попи изпитваше тайно облекчение. Навярно празнуваше промяната с всичките си приятелки.

И все пак Флеч още я обичаше.

Това беше истински ад. Тя отново мина покрай него, засмяна. Всички обичаха Попи. Какво у нея не заслужаваше обич, с този неин благ поглед и любезността, с която изслушваше и най-глупавите оплаквания? Никога не каза на страховитата си майка да върви по дяволите, дори когато тя я разкарваше от единия край на Лондон до другия, толкова доволна, че има дъщеря херцогиня, че я показваше като дресирана маймуна.

Попи никога не я укори, никога не каза нито дума.

Накратко, тя беше ангел.

Проклятие, каква скука беше да спиш с ангел!

И все пак вътрешностите му се бунтуваха при самата мисъл да плати на жена, за да легне с него. „Вземи си любовница, вземи си любовница“ — това беше съветът на Гил. Тоест, да плаща на някоя жена, за да се преструва, че проявява интерес към него. Да й плаща, за да се задъхва и да стене.

Да, но имаше други английски аристократки… жени, които се интересуваха от креватните забавления и може би дори от него. Херцогиня Боумонт току-що се бе върнала от Париж, а всички знаеха, че Джема и Боумонт не спят заедно, и то от години. Нещо повече, тя участваше в скандално състезание по шах с херцог Вилиърс, а всички знаеха, че ако Вилиърс спечели две от три партии… наградата ще бъде самата херцогиня.

Е, сега Вилиърс беше извън строя. Казваха, че е загубил много кръв. Навярно щеше да остане в леглото седмици наред, ако не и цял месец.

Флеч се оттласна от стената и оправи високата яка на жакета си. Херцогинята имаше око за хубавото мъжко облекло: Вилиърс бе най-добре облеченият мъж в Лондон. Но Флеч бе довел от Франция свой собствен tailleur^[3]; смяташе, че има известно предимство.

Той остави празната си чаша. Тръгна напред. Почти никой не би познал онзи млад англичанин с невинно лице, който мина по „Пон Ньоф“ само преди четири години. По онова време беше миловиден, както му каза Попи, с трапчинка по средата на брадичката.

Сега…

Косата му беше прибрана назад в строга опашка, която подчертаваше скулите му. В пристъп на гняв към Попи си беше пуснал малка, къса брада, покриваща любимата й трапчинка. И вървеше с овладяната, жадна хищна походка на мъж, който не е правил свестен секс от години и възнамерява да промени положението.

Не можеше да не признае колко абсурдно е всичко това. След като целият му брачен живот се сви до едно посещение месечно и дори по-малко, той започна да работи безмилостно над себе си, докато се превърна в онзи тип мъж, който привлича погледа на всички жени.

Освен на съпругата си, разбира се.

Обличаше се само в един цвят — крещящата екстравагантност на херцог Вилиърс не беше в негов стил. Флеч се обличаше не с цел да покаже колко е агресивен, а да подчертае еротичната си привлекателност. Панталонът му беше почти без копчета. Крачолите падаха, гладки като коприна — и често пъти ушити от коприна — над бедра, издути от мускули, оформени от всекидневната изтощителна езда. Кройката на жакетите му подчертаваше раменете и гърдите му и се разделяше над плоския му корем.

От непретенциозния херцог, който замина за Париж и се влюби в едно английско момиче, беше останал само навикът да не пудри косата си. Сега го правеше не толкова от неприязън към пудрата, а защото бе осъзнал, че когато освободи косата си от лентата, непокорните кичури, разпилени по раменете му, създаваха впечатлението, че току-що е станал от легло, в което е намерил огромно удоволствие.

Накратко, Флеч чудесно съзнаваше каква сложна фасада е създал. Само Гил знаеше, че това е измама. Само старият му приятел Гил бе наясно как щяха да се стъписат жените, които го следяха с пламенен поглед и мечтаеха за акробатичните му изпълнения в спалнята, ако знаеха, че той на практика е… че на практика е девственик — поне така се чувстваше понякога.

Попи играеше чудесно ролята си — трябваше да й го признае. Понякога дори се изчервяваше в негово присъствие. Представа нямаше как успява да поддържа тази измама и можеше само да предполага, че за нея двуличието е съвсем естествено.

Виждаше я с крайчеца на окото си — за свое най-голямо отвращение той сякаш винаги знаеше къде се намира съпругата му, — но не тръгна към нея. Нарочно тръгна в обратната посока.

И тогава се отказа.

Имаше нужда от любовница.

Незабавно.