Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (17)

Глава 16

5 юни

Беше началото на юни; херцог Вилиърс боледуваше повече от месец. И все пак продължаваше да се мята на възглавницата, бузите му пламтяха в яркочервено, а думите се изсипваха от устата му като листа от дърво през есента. Финчли изпадна в ужас. Уплаши и прогони Бандърспит, който все още искаше да пусне кръв на господаря му. Разкрещя се на госпожа Ферърс, когато тя поиска да даде на херцога прясна кръв от петел.

— Ако до сутринта не дойде на себе си — каза лекарят, докато излизаше, — значи изобщо няма да дойде. Помни ми думата. Никой пациент не може да оцелее след такава треска, ако не поема течности.

Никой не беше в състояние да накара херцога да преглътне нещо повече от най-малката глътка вода. Последния път, когато беше пил наистина, беше през онзи кратък период на ясно съзнание, когато Финчли опита измамата с шаха.

— Става въпрос за шах — обърна се Финчли към госпожа Ферърс. — Това е единственото нещо, което го вълнува. Слушайте!

И наистина, херцогът се обади с глас, който бе приглушен и дрезгав от бълнуване цяла нощ:

— Две пешки в замяна на саможертвата…

Ръцете му размахаха шахматни фигури във въздуха: прислужниците бяха принудени да му дадат такива, защото иначе вземаше въображаеми, а това бе толкова зловещо, та госпожа Ферърс се плашеше.

— Ще отида да доведа херцогинята — каза Финчли.

— Херцогиня Боумонт? Нали ми казахте, че господарят никога няма да ви прости, ако допуснете херцогинята да го види в това състояние.

— Наистина няма — потвърди Финчли и погледна към господаря си. Косата на Вилиърс отново беше мокра от пот, а лицето му — зачервено и измъчено. — Но скоро ще умре. Трябва да опитам.

Той взе каретата на самия херцог и изтрополи по стълбите към градската резиденция на херцог Боумонт. Но мисията му не мина гладко.

— Няма да го допусна — отсече икономът на семейство Боумонт, господин Фоул, когато чу молбата му. — Херцогът си има достатъчно грижи и без неговата херцогиня да посещава Вилиърс в дома му. Половин Лондон вече си мисли, че двамата са на път да започнат любовна авантюра.

— Той е много болен, умира! — отговори отчаяно Финчли. — Никой не би си помислил подобно нещо.

— Не се дръжте като глупак! — сряза го икономът. — Знаете, че дори Вилиърс да лежи мъртъв в леглото си, пак ще има слухове, че палува между чаршафите. Единственият изход е да говорите със самия Боумонт. Защото, ако херцогът придружи херцогинята, никой няма да си помисли нищо лошо.

— Наистина ли мислите, че ще дойде? — попита Финчли. — Знаете, че Вилиърс и Боумонт не са големи приятели.

Господин Фоул изпъна рамене.

— Негова светлост може да не одобрява действията на Вилиърс, но никога няма да обърне гръб на човек в нужда.

И той самият нямаше да го стори. След минута думите вече се изливаха от устата на Финчли в присъствието на херцога.

— Проклети да са тези дуели! — измърмори Боумонт. — И проклет да е Грифин, задето изобщо предизвика Вилиърс. Донеси ми дебелото палто, Фоул.

— Херцогинята? — попита Финчли.

— Херцогинята вече си легна — отговори Боумонт. — Ако Вилиърс трябва да играе шах, аз ще играя с него.

— Той трябва да пие вода! — възкликна отчаяно Финчли. — Опитах се да играя шах с него, Ваша светлост. Въпросът не е просто в това, че трябва да играе шах — боя се, че никой друг противник, освен херцогинята няма да помогне. Моля ви, не можем ли да я събудим? Моля ви!

За миг Боумонт го измери с поглед.

— Вие сте добър човек — каза той. — Ако до един час не съм накарал Вилиърс да започне да пие вода, лично ще докарам каретата обратно тук и ще заведа жена си в къщата му. Това достатъчно ли е?

Финчли се поклони.

— Да, Ваша светлост.

Бяха изминали само няколко седмици, откакто Елайджа стана свидетел на зрелищното пристигане на Вилиърс на увеселението на Джема. Но сега очите на Вилиърс сякаш бяха хлътнали. Челото му бе ужасно бледо и това караше алените петна на бузите му да пламтят ярко.

Херцогът тръгна към него, като свали палтото си и го метна зад себе си. Вилиърс стискаше в ръката си един топ. Елайджа наклони глава и чу как Вилиърс измърморва нещо за пешка, която се движи назад.

„Ще се опитам“, беше казал Елайджа на Финчли. Но не можеше да разговаря с Вилиърс, не и в присъствието на лакей, който държеше мокра кърпа на челото му, на Финчли, който дишаше тежко от дясната му страна, и икономката, която надничаше от стълбището.

— Ще помоля всички ви да излезете.

Финчли понечи да каже нещо, затова Елайджа го стрелна с онзи поглед, с който обикновено удостояваше инатливите законотворци в Камарата на лордовете.

След като в стаята се възцари тишина, Елайджа дръпна стола си по-близо.

— Вилиърс — каза той.

Не чу отговор.

— Ваша светлост! — каза той по-високо. — Вилиърс!

— Бялата му царица е обкръжена от всички страни — каза Вилиърс, без дори да погледне към Елайджа — просто размаха топа във въздуха.

Елайджа взе чаша с вода и се опита да я поднесе към устните на Вилиърс, но топът се удари в стъклото и Елайджа едва не изтърва чашата върху завивките.

— Обкръжена — повтори дрезгаво Вилиърс. — Тя е… — гласът му се пречупи и се превърна в неразбираемо мънкане.

„Ще умре — помисли си Елайджа. — Вилиърс… Вилиърс, кой е той?“ Двамата не бяха говорили истински от години, но човекът пред него не беше Вилиърс. Това беше Лиополд, най-старият и най-добрият му приятел. Някъде под тази потна разрошена коса и зачервени очи се таеше Лио, първият човек, към когото Елайджа бе изпитал истинска обич в живота си.

Той остави чашата и дръпна топа на Вилиърс от ръката му. Това предизвика реакция: зачервените очи на Лиополд се плъзнаха наоколо и той каза:

— Черните са отчаяни. Вече нямат никаква възможност за шах.

— Лиополд! — проговори Елайджа с най-властния си глас. — Лиополд, дойдох да играя шах с теб.

Вилиърс се опита да дръпне топа обратно.

— Това е моят топ — каза Елайджа. — Аз винаги играя с белите, не помниш ли?

За пръв път погледът на Вилиърс се прикова върху него.

— Кой сте вие? — попита той.

— Елайджа — отговори посетителят. — Аз съм Елайджа.

— Елайджа — промълви замаяно Вилиърс. И после: — О, не, сега Елайджа е херцог. Женен е за херцогиня.

— И ти си херцог — каза твърдо Елайджа. — Дойдох да играя шах с теб.

Вилиърс се помъчи да седне, затова Елайджа го подпря на възглавниците.

— Първо трябва да пийнеш малко вода. После можеш да направиш хода си.

Сега у Вилиърс имаше нещо по-различно. Той отново бе дошъл на себе си. Елайджа избягна погледа му, взе шахматната дъска и бързо нареди фигурите. После взе чашата с вода и я допря до устните на приятеля си. Вилиърс се взря в него над стъклото, но отвори напуканите си устни… и отпи.

— Кой сте вие? — попита ненадейно той.

— Елайджа. Херцог Боумонт — отговори Елайджа и се усмихна леко. — Съпругът на Джема.

— Джема няма съпруг — каза Вилиърс.

— Няма ли?

Елайджа премести пешка на D4.

Вилиърс протегна ръка, но Елайджа го спря.

— Не и докато не пиеш.

Вилиърс отпи голяма глътка, а после вдигна една черна пешка. Ръката му трепереше, но той успя да премести пешката си на D5.

Елайджа премести един кон. След като подкани Вилиърс отново да отпие, старият му приятел се подчини и с ужасно трепереща ръка успя да премести една пешка на C5.

— Джема не е омъжена — каза Вилиърс, когато чашата с вода почти се изпразни. — Знам, че не е омъжена, защото не изглежда омъжена.

— А как изглежда? — попита с интерес Елайджа.

Вилиърс жадно допи водата си и протегна чашата си.

— Изглежда, съм необяснимо жаден. — И той премести напред царицата си.

Елайджа бе подразнен, че макар да играе срещу човек, който не е на себе си, той все пак плетеше изкусна паяжина около царицата му.

— Защо казваш, че Джема не изглежда омъжена? — попита той отново.

— Прилича на жена, която никога не е била истински обичана — отговори Вилиърс. — Вие няма откъде да знаете, но тя всъщност е омъжена за човек, когото познавах навремето.

Елайджа го стрелна с бърз поглед, но Вилиърс се мръщеше на дъската.

— Вече не сме приятели — каза той, направи хода си и отпи вода, без да го канят.

— Може би съпругът й я обича — предположи Елайджа.

— О, не! — увери го Вилиърс. — Тя ми каза, че той обича любовницата си, което е адски странно предвид обстоятелствата, но очевидно й го е казал лично.

Елайджа стисна зъби. Разбира се, наистина изтърси тази глупост, но оттогава минаха години! Възможно ли бе Джема да си спомня? Не можеше да не предположи…

— Бих искал аз да съм женен за нея — продължи Вилиърс. Сега, когато гласът му не беше толкова дрезгав, изглеждаше доста разговорлив. Почти беше допил втората си чаша, затова Елайджа му наля още вода.

— Така ли?

Гласът му звучеше като стържене на желязо.

— Тя знае какво да прави в леглото — потвърди Вилиърс. — Наистина ли преместихте топа си на Е7? Изключително глупаво. — И той незабавно взе фигурата. — Тя знае какво да прави в леглото, освен това е изключително интелигентна. С удоволствие бих легнал с нея, но се боя, че ще я загубя. Глупаво, нали?

— Не, защо? — успя някак си да изрече Елайджа. Царицата му беше в опасност; той виждаше, че царицата му е в опасност, но не можеше да направи нищо. Дори обзет от треска и лудост, дори когато не можеше да го познае, Вилиърс бе изплел около него паяжина от черни пешки, а сега пред царицата му застрашително се извисяваше един черен топ.

— Желая я, но повече желая приятелството й — призна Вилиърс. — Боя се, че загубихте тази партия. Как казахте, че ви е името? Вие сте лекарят, нали? Сега наистина се чувствам по-добре.

Той взе царицата на Елайджа и се облегна на възглавниците. Очите му се затвориха, но все пак каза нещо.

— Какво? — попита Елайджа, наведен над него.

— Боже господи, как този уж разумен род човешки цял е глупости и грешки!

Възможно ли бе да цитира Шекспир^[1], докато лежеше, обзет от треска? Елайджа се престраши, сложи ръка на челото му и то му се стори хладно. Сега той самият сякаш гореше от треска. Треска на ярост.

Вилиърс отново отвори очи и каза:

— Просто се погрижете да изведете Бетси, преди да си тръгнете.

— Бетси? Бетси?

— Моето куче — обясни Вилиърс. — Трябва да излезе навън. Досега все ми прави компания.

— Тя не е твое куче — успя да изрече Елайджа. — Тя беше моето куче, макар че умря преди много години!

За миг очите на Вилиърс се отвориха докрай и той погледна към него.

— Да, наистина — съгласи се с учудване. — Ти ли си, Боумонт? Да не би да задържа и кучето, и жената? За кръчмарската прислужница ли си женен? Щастливец си ти!

— Не, не съм — отрече Елайджа. — Пийни още малко вода.

В гласа му като че ли имаше нещо, което проникна в съзнанието на Вилиърс, защото той се намръщи. Но изпи цялата чаша. Елайджа я взе обратно и вдигна палтото си.

— Ако имаш Бетси — разнесе се гласът зад него — и Джема, значи… значи имаш всичко, не е ли така?

Не за пръв път в живота си Елайджа осъзна колко маловажно може да се струва на човек това „всичко“.

Финчли беше зад вратата.

— Изпи пет чаши вода — каза Елайджа. — Предполагам, че ще има нужда да се облекчи. Не съм подготвен да му подам нощно гърне — това ще го оставя на вас.

— Ваша светлост — промълви Финчли и очите му се насълзиха. — Ще дойдете ли пак?

Елайджа стисна устни.

— Ако има нужда от мен, ще дойда — обеща той. — Изпратете ми бележка в Уестминстър. Казвате, че сутрин няма треска?

Финчли кимна.

— Накарайте го да изпие пет-шест чаши вода. Не само глътки. Трябва да пие достатъчно за целия ден.

Финчли сключи ръце.

— Ще го накарам, Ваша светлост. А вие ще…

— Ако има нужда от мен, ще дойда.