Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (1)

Пролог

„Сен Жермен де Пре“, Париж, 1778 г.

Ледът висеше от первазите и блестеше като стъкло, а прясно навалелият сняг превръщаше потъналите в сажди улици в реки от мляко. Вперил поглед в града от камбанарията на църквата „Сен Жермен“, херцог Флечър можеше да види горящите зад витрините свещи и макар че не можеше да долови уханието на печена гъска, бодливата зеленика и блестящите ягоди над вратите показваха, че умът на всички парижани се е насочил към великолепно пиршество от сладкиш с мед, джинджифил и подправки, силни вина и захарни сладкиши. Позната от незапомнени времена радост, светеше в очите на всички минувачи и се лееше от смеха на децата. Магията звучеше в трескавия звън на църковните камбани, който не спираше да изригва първо от една, а после от друга църква, в нежните целувки, които се разменяха под всяка клонка имел. Беше Коледа… Беше Коледа в Париж и ако съществува град, създаден за любов, и сезон, през който човек може най-добре да й се наслади, тези две неща, взети заедно, бяха по-опияняващи и от най-силното червено вино.

Всъщност философите от години спореха възможно ли е човек да се озове в Париж и да не се влюби… ако не в някоя ослепителна жена, то в камбаните, във франзелите, в блясъка на забраненото, което докосва всяко сърце, дори сърцата на благовъзпитаните английски благородници. Херцогът можеше да отговори на този въпрос без колебание. Той загуби сърцето си още след първия поглед към „Нотр Дам“, поддаде се на изкусителния зов на превъзходната храна след първата хапка френски хляб и най-накрая всеотдайно и безвъзвратно се влюби в една млада и ослепително красива представителка на нежния пол.

От кулата с камбанарията, в която се намираше Флеч, мостът „Пон Ньоф“ се спускаше към Сена във великолепна дъга, а под него трептеше с меко сияние цял Париж — същинска гора от кули и покриви, посипани със сняг. Всеки водоливник бе снабден с дълъг сребърен нос. „Нотр Дам“ се извисяваше като кралица над другите по-тесни и неспокойни кули, които сякаш умоляваха Бог да ги удостои с вниманието си. Катедралата не обръщаше внимание на тези тънки кулички — смяташе се за по-красива, по-набожна, по-разкошна от останалите. „Коледа е моя“ — сякаш казваше тя.

— Чувствата, които изпитваме един към друг, са истинско чудо.

Флеч примигна и погледна към бъдещата си съпруга, госпожица Пердита Селби. За миг „Нотр Дам“, Попи и Коледа се сляха в ума му в объркваща смесица, сякаш една катедрала беше по-еротична от жена; сякаш една жена беше по-свята от празника.

Тя му се усмихна. Лицето й беше обрамчено от меки къдрици с цвят на бяло злато, с изсветлели от слънчевата светлина нишки. Устните й бяха сладки и сочни като френска слива.

— Нали не мислиш, че е прекалено хубаво, за да е вярно, Флеч? Нали не мислиш?

— Не, разбира се! — отговори веднага Флеч. — Ти си най-красивата жена в цялата страна, Попи. Единственото чудо е, че се влюби в мен.

— Не е никакво чудо — промълви Попи и сложи тънкия си пръст върху трапчинката на брадичката му. — В мига, в който те зърнах, разбрах, че ти си точно такъв, какъвто искам да бъде съпругът ми.

— Тоест? — попита той и я прегърна, без да го е грижа кой може да ги види. Все пак се намираха в Париж и макар че тук се срещаха множество представители на английското благородничество, обществените порядки не бяха толкова строги, колкото в Лондон.

— Е, ти все пак си херцог — отвърна закачливо тя.

— Значи ме обичаш само заради титлата ми? — наведе се той и я целуна по бузата. Кожата й беше невъобразимо бяла и мека. Тласкаше го към истински екстаз, породен от страст… страст с френска нишка. Страст, която изпълваше мъжа с желание да започне да целува жената от пръстите на краката чак до върха на ушите й, да я ближе, души и разкъсва, сякаш е по-вкусна от трюфел. (Попи, разбира се, наистина щеше да се окаже по-вкусна.)

Никога не бе изпитвал подобна страст, преди да дойде във Франция. В Англия мъжете гледаха на жените като на съдове, в които да нахлуят. Флечър обаче усещаше как се променя и расте под влиянието на силата на Париж и на любовта. Искаше да обожава тялото на Попи, да усети сладката сол на потта й, да пресуши с целувка радостните й сълзи, след като й покаже какво е върховното щастие.

— Точно така! — засмя се Попи. — Единственото, което ме интересува, е титлата ти! Изобщо не забелязах колко си красив или колко уважително се държиш с дамите, или че танцуваш толкова красиво, или… или тази трапчинка.

— Трапчинка ли?

Флеч бе твърдо решен отново да я целуне и искаше да я разсее, като я накара да говори колкото се може по-дълго, да създаде задушевност, която да я накара да се отпусне. Малката Попи беше най-сладкото момиче в целия свят, но беше ужасно трудно да я целунеш. Всеки път когато успееше да остане насаме с нея, изникваше някаква причина, поради която не можеше да я прегърне, не можеше да я целуне. Ако нещата продължаваха така, щяха да бъдат принудени да изчакат до сватбената нощ, преди да се отдадат на всички онези похотливи занимания, които минаваха през ума му цял ден и цяла нощ.

— На брадичката ти — поясни Попи и кимна към нея. — Точно трапчинката ми помогна да реша окончателно.

Той се отдръпна, малко подразнен.

— Мразя тази трапчинка. Всъщност може да си пусна брада, за да я скрия.

— О, не бива! — въздъхна тя и погали брадичката му. — Божествена е! Само като я погледнеш, разбираш от кой тип мъже си.

— И от кой тип мъже съм? — попита той и отново сведе глава, без да подозира колко често отговорът й ще кънти в главата му през следващите години.

— Почтен, искрен и… и всичко, което една жена би могла да желае от съпруга си. Всички дами са съгласни. Трябва да чуеш как говори за теб графиня Пелоние. Казва, че си апетитен.

Флеч си помисли, че Попи може да не е разбрала правилно възхищението на графинята.

— Всички ли така казват?

Сега устата му се намираше достатъчно близо до нейната и ненадейно се стрелна към нея. За миг Флеч си помисли, че Попи ще поддаде; тези нейни сладки розови устни, за които мечтаеше половината нощ, трескаво възбуден, омекнаха под напора му. Но когато добави и лек допир с език…

— Пфу! Какво правиш?!…

— Целувам те — отговори той и свали ръце от раменете й, защото тя го удряше с маншона си и така му се стори най-правилно.

— Това е отвратително! — изгледа го тя яростно. — Отвратително! Нали не мислиш, че херцогините правят подобни неща?

— Не се целуват ли? — попита той безпомощно.

— Не се целуват така. Ти вкара… ти вкара слюнката си в устата ми! — Попи изглеждаше истински ужасена. — Как можа да си помислиш, че ще позволя подобно нещо? Отвратена съм!

— Но, Попи, целувките са такива! — възрази той и почувства как по гърба му пропълзява ледена тръпка на тревога. — Не си ли виждала как се целуват хората под имела? Можеш да питаш, когото искаш.

— Как да питам, когото и да било? — попита тя с яростен шепот. — Да попитам някого би означавало да му кажа колко си перверзен, а аз никога не бих го сторила. Все пак ще ми станеш съпруг!

В очите й се появи странна смесица от обожание и порицание.

— Сетих се! — възкликна облекчено той. — Питай херцогиня Боумонт. Тя знае точно за какво говоря.

Попи се намръщи.

— Майка ми казва, че херцогинята е най-безпринципната англичанка в Париж. Аз наистина съм много привързана към Джема, но не съм сигурна, че…

— Неодобрението на майка ти — изтъкна Флечър — прави херцогинята най-подходящия човек, на когото трябва да зададеш подобен малък въпрос.

— Но Джема не целува никого! — възрази Попи. — Майка ми казва, че херцогът почти не я посещава. Дойде едва миналото лято, чак когато сесията на парламента свърши.

Тя погледна към него с невъзможно невинни сини очи.

— Как да й задам въпрос за целувките с теб? Това ще я натъжи — ще я накара да си спомни колко ужасно празен е нейният брак, докато нашият ще бъде толкова прекрасен!

Тя сложи ръка на бузата му и случилото се ненадейно загуби значение.

— Изобщо не ме интересува дали ще я питаш — отсече Флеч и отново я привлече в прегръдките си. Поне му позволяваше да я прегръща. Трябваше да се задоволи с това до сватбата. — Ще уредим всичко в сватбената нощ.

Беше решен да дари на любимата си Попи същото удоволствие, което щеше да намери в нейното тяло. Беше прочел всичко най-подробно в една френска книга, като се запъваше на странните думи. И тъй като беше достатъчно проницателен, си даде сметка, че нито едно от онези полупрофесионални преживявания с жени, които бе имал, преди да дойде в Париж, не беше доставило на партньорките му ни най-малко удоволствие. Всъщност мисълта за отработените им стенания го караше да потръпва.

Париж го беше научил на едно: можеше да легне със самата Клеопатра, но ако тя не изпиташе удоволствие от съединението им, той нямаше да иска да я люби. Когато някоя парижанка се усмихнеше, усмивката й бе покана, изцяло свързана с нейното удоволствие и ни най-малко с неговото. Когато му се усмихнеше парижанка, Флеч си спомняше за Сесил, която му каза, че устните му са красиви като череши, или за Елиз, която започна да издава тихи викове в мига, в който го видя гол. Разбира се, Елиз и Сесил бяха част от първия му месец в Париж, преди да се влюби. Сега сърцето му принадлежеше единствено на Попи… и слабините му много искаха да последват сърцето.

Но Попи, облегната на широкото му рамо, се намръщи замислено. Какво точно имаше предвид Флеч, като каза, че ще го „уредят“? Прозвуча така, сякаш бе твърдо решен да продължи точно с този вид целувки.

Попи беше практично момиче. Даваше си сметка, че непринудените маниери и благият поглед на годеника й прикриват непоколебима решителност непременно да постигне своето. Само един поглед към разрошените му от вятъра къдрици стигаше да го покаже. Нито прашинка пудра! Майка й мърмореше, но Флеч отказваше… и Попи трябваше да признае, че изглежда много добре с тези гарвановочерни къдрици, разпилени около врата му.

— Ще питам Джема — обеща тя.

Сега Флеч я целуваше по ухото и това й харесваше. Всъщност много от нещата, които правеше той, й харесваха, например това, че я прегръщаше (стига да не й разваляше прическата), че я целуваше по ухото, по бузата и брадичката и дори по устните… до момента, в който станеше прекалено настоятелен с последното.

В това отношение майка й, й беше дала много твърди инструкции.

— Трябва да му позволяваш да допре устни до твоите — така каза тя. — Все пак той е херцог. Ти ще станеш херцогиня. За да хване херцог, едно момиче трябва да се примири с някои оскърбления.

Тогава Попи се засмя при мисълта, че някой може да сметне устните на Флеч върху нейните за оскърбление. Душата й се изпълни с радост и благодарност за щастието й. Беше влюбена в херцог и това правеше майка й щастлива. Един херцог (скъпият Флеч) беше влюбен в нея… и това я правеше щастлива. Всъщност всичко беше цветя и рози… стига само да успееше да уреди тази работа с целувките.

— Нека ти покажа колко е хубаво — подхвана Флеч с убедителен тон. Когато гласът му станеше толкова дълбок, Попи не можеше да му откаже нищо, макар че, разбира се, никога нямаше да му го признае. Майка й често казваше, че една жена не бива да позволява на мъжете да разберат каква власт упражняват над нея. И, разбира се, беше права.

Но Попи покорно вдигна глава към неговата, наклони я назад и той докосна с устни нейните.

— Хубаво е — каза насърчително тя. — Аз дори…

В следващия миг той я придърпа в обятията си с такава сила, че банелите на корсета й се забиха право в гърдите; брошката й се разкопча и падна на каменния под.

— Флеч! — извика Попи.

Той се възползва от удобната възможност и пъхна език право в устата й. Право в устата й! И… и го прокара навсякъде, сякаш чистеше шкаф.

— Ух, уф, не! — изписка тя и го отблъсна. Макар и дребничка, Попи притежаваше неподозирана сила.

— Но, Попи…

Дори тъжният му поглед не можеше да промени решението й, не и за това.

— Обичам те, Флеч, и ти го знаеш — каза тя, присви очи и зачака.

— Нали знаеш колко много те обичам — промълви той и й се усмихна леко и придумващо.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Просто трябва да разбереш, че има неща, които… че има някои неща, които една английска дама не прави.

— Какво имаш предвид?

Изглеждаше леко объркан и Попи изпита прилив на гордост. За пръв път й се случваше да знае нещо, което той не знаеше!

— Мама казва, че правилата за интимност при дамите били по-различни от тези при… да речем, при нашата lavandiere^[1] — обясни тя, като внимаваше в гласа й да не проличи нито капка снизходителност.

— Какво, дамите не се целуват ли? Разбира се, че се целуват! Перачките също, все едно дали са французойки, или англичанки!

— Може и да се целуват — отговори Попи, — но, разбира се, различните класи практикуват различни видове интимност — така, както носим различни дрехи и ядем различни храни. И сме от различни нации. Ние сме коренно различни. Майка ми казва, че английските аристократки изобщо не приличат на френските.

Той впери поглед в нея и Попи едва не примигна. Възможно ли беше в очите му да се чете малко — мъничко — … ами, разочарование? Тя мразеше да разочарова хората.

— Разбираш ли? — попита тя и в гласа й се прокрадна нотка на тревога.

— Да, предполагам — отговори бавно той.

— Можеш да го забележиш и сам, Флеч, ако сравниш нашата монархия с френската. Английският двор е добродетелен, докато френският гъмжи от скандали. Майка ми казва…

— Повярвай ми, в английския двор има също толкова скандали, колкото във френския. Просто изглежда по-благопристоен, защото от него ни разделя целият Ламанш. Техните клюки не стигат до другия бряг на морето.

Попи се замисли.

— Значи искаш да кажеш, че когато миналата седмица се вдигна такъв шум заради флирта на лейди Серар с Л’Ану…

— В Англия изобщо не са чули за това, разбира се, но ние го обсъждахме дни наред. И все пак не излезе нищо. Ние никога не чуваме английските клюки, така както англичаните никога няма да чуят за предполагаемата авантюра на лейди Серар.

— Имаш право — призна Попи.

Той й се ухили и дъхът й секна. Не можеше да не си помисли, че Флеч е прекалено красив за нея.

Нито една французойка не можеше да откъсне очи от него, дори графиня Пелоние. Често се случваше той дори да не го забележи, но Попи виждаше. Сега, когато го гледаше, имаше чувството, че може да се вкамени така, запленена от прекрасните му очи (черни в центъра, с блестящ сив ръб по края), от гъвкавото му тяло, от грациозността на небрежната му походка. Веднъж една дама въздъхна и каза, че поклонът на Флечър е самото въплъщение на грациозността на мъжкото тяло. Как такъв несравним мъж можа да се влюби в нея — в Попи, скъсено от Пердита, както беше къса самата тя във всяко отношение?

Тя не беше единствената, която си задаваше този въпрос. Френските дами я гледаха и цъкаха с език зад ветрилата си. Носеха се покрай нея, като я поздравяваха за находчивостта или я наричаха mignonne^[2], което бе почти същото като да я нарекат „детенце“.

Предишната вечер Флеч дойде на бала на херцогиня Орлеан с пелерина от черно кадифе епангл, бродирана с черни мъниста. Вързал косата си на врата, той съчетаваше екстравагантната нехайност с облеклото на истински елегантен мъж. Французойките свалиха ветрилата си и му се усмихнаха с онова специално цупене, което пазеха за апетитните мъже. Тя го видя как се усмихва в отговор, а после се покланя пред графиня Д’Аржанто и я кани на втори танц.

— Стой с изправен гръб! — изръмжа майка й. — Ти ще бъдеш неговата херцогиня, а не тази опърпана аристократка. Недей ги гледа тайно като някое чезнещо от любов момиченце. Принизяваш се, като забелязваш интереса й към него.

— Но, мамо — възрази Попи, защото възелът в стомаха й я подтикна към откровеност, — графинята е толкова по-красива от мен! А роклята й е много по-предизвикателна.

— Ти си облечена идеално за младо момиче, което прави своя дебют в обществото! — отсече майка й, след като я огледа. — Лицето и фигурата ти може да не са образец на правилност и красота, но никой не може да каже, че съм си спестила и най-малкия разход.

Вярно беше. Когато един волан можеше да свърши работа, майка й предпочиташе два и накрая често се спираше на пет. Полите на Попи бяха украсени с ивици от дребни бисери, а горната част на роклите й — с хермелин.

Но Попи си мислеше (тайно), че някоя по-семпла рокля би й отивала повече. Фигурата й беше толкова дребничка, че страничните обръчи, дългият шлейф и огромната прическа, колкото и модни да бяха, я караха да прилича на издокарано дете.

Сега Флеч сложи пръст под брадичката й.

— Не исках да те карам да се замайваш, Попи. Ето ти брошката, но се боя, че карфицата се е изкривила. Ще поръчам да я поправят.

Беше глупаво да се тревожи. Флеч беше тук… и беше неин. Тя му се усмихна.

— Благодаря.

Флеч завъртя украшението в ръката си.

— Каква странна камея!

— Никога не съм виждала друга камея с птица. Компанията „Уеджууд“ я е изработила в чест на кралица Шарлот.

— И как точно един летящ жерав с корона на главата изразява почит към кралицата?

— Изглежда глупаво, нали? Но погледни тук — посочи тя. — Изработката е чудесна. Виждаш всяко перо в тези разперени криле.

— Но с короната изглежда така, сякаш птицата има рога — възрази той.

— Знам. Малък проблем с изпълнението, но пак ми харесва.

Тя пъхна ръка в сгъвката на лакътя му.

— Да се връщаме ли? Доста е студено и не искам мама да се притеснява за мен.

А после, понеже той все още изглеждаше малко отчужден и това не й харесваше, тя добави:

— Ще питам Джема какво точно правят и не правят дамите, когато става въпрос за целувки, Флеч. Обещавам.

След няколко минути двамата излязоха от вратата на абатството. От двете им страни се простираше Париж, замечтан в студения утринен въздух до мига, в който въздухът отново оживя от волния звън на камбани. От кулата над главите им се разля море от звуци и отекна в снежните тухлени стени и стръмните шпилове на катедралата.

— Коледа е! — възкликна Попи с неочакван прилив на радост. — Любимият ми ден в годината! Обожавам Коледата!

— А аз обожавам теб — отговори Флеч и се спря. — Виждаш ли това, което и аз, Попи?

— Какво? — прошепна тя и вдигна поглед към него, а не в посоката, в която сочеше.

— Имел — поясни той и я обгърна с ръце. — Имел, който виси направо във въздуха.

Попи затвори очи и вдигна лице. Целувката беше съвсем правилна: нежна, кратка и любяща. А после двамата се отправиха обратно, като Попи внимателно подбираше пътя си по калдъръма, покрит с тънък блестящ слой лед.

Една млада жена бързаше към тях с наведена глава. Носеше под мишница дълъг самун хляб. На Флеч му се стори, че усеща аромата му, топлината му и преди да се усети, вече си представяше извивката на пищната й гръд, притисната към топлата кора. Искаше да…

Той се насили да не мисли за това. Когато с Попи се оженеха, щеше да поръча да им донесат в спалнята прясно опечен хляб, да го разчупи и да го изяде от тялото й, сякаш Попи беше поднос, изпратен като дар от боговете.

— Усмихваш се така особено — обади се тя. — За какво си мислиш?

— За теб. Само за теб.

Попи се усмихна и един възрастен парижанин, който мина покрай нея, си помисли, че той, един от най-големите познавачи на красотата, никога не е виждал толкова прелестна дама. Зад лицето и фигурата й стояха поколения английска и френска кръв и тъй като бе израснала предимно във Франция, всяка подробност от фигурата и тоалета й бяха a la mode^[3]. Но очите и начинът, по който гледаше само към високия англичанин, крачещ до нея, я караха да сияе с онази особена радост, която прави красив и най-безличния човек.

— Ах! — въздъхна възрастният французин. — L’amour^[4]!