Даниел Стийл
Блу (8)

8

Нужно беше известно време за събирането на всички необходими документи и препоръки, но накрая Джини и Блу попълниха формулярите за кандидатстване в гимназията по изкуствата, и ги допълниха с есе колко много означава за него да учи там. На следващия ден Джини лично подаде документите. Определиха час за прослушване следващата седмица. Блу бе много нервен. Джини правеше всичко по силите си да го окуражи и да не изпада в паника. Обеща да отиде с него. Беше се обадила на заместник-директора на сегашното му училище с молба да го извини за отсъствието и да обясни трудното му положение. Каза му за кандидатстването в „Ла Гуардия Артс“ и буквално го замоли да направи всичко по силите си, за да помогне на Блу да влезе. Той отговори, че няма да е лесно, с оглед на продължителните му отсъствия, но призна, че оценките му са добри и че е способен, и накрая му написа много добра препоръка. Каза на Джини, че ако Блу се представи добре на последните изпити и навакса с материала, ще завърши през юни. Така че тя втълпи на Блу колко е важно да се представи добре, ако иска да постъпи в гимназията, където щеше да е много по-забавно, отколкото в обикновено училище.

Двамата разговаряха за това, докато вървяха по улицата, и тя го попита какви изпити още има да взема. Най-неочаквано се беше превърнала в приемна майка на тийнейджър с всички свързани с това отговорности, макар че това беше второстепенно занимание за нея, тъй като отсъстваше три месеца от всеки четири и го познаваше едва от четири и половина месеца, ала все пак си оставаше нещо, на което се учеха и двамата.

Минаха покрай една църква и тя спря, както правеше често. Обичаше да пали свещи за Крис и Марк. Блу я изчака търпеливо отвън. Не пожела дори да стъпи вътре. И този път, когато тя излезе, той изглеждаше притеснен.

— Защо го правиш? Само даваш пари на свещениците, те са лъжци и мошеници. Не им трябват пари — подхвърли той. Тонът му бе доста рязък.

— Защото ме кара да се чувствам добре — просто отвърна тя. — Не се моля на свещениците. Получавам утеха, когато паля свещи. Правя го от малка.

Блу не отговори. Докато вървяха, Джини реши да прояви храброст и го попита защо има презрително отношение към свещеници, църкви и към всичко религиозно. Гневът му към тях беше очевиден и нескритата му омраза към духовниците понякога стигаше до крайност. Джини знаеше, че майка му е пеела в църковен хор, така че религията не можеше да му е напълно чужда.

— Защо мразиш толкова много свещениците, Блу?

— Просто ги мразя. Лоши хора са. Карат всички да си мислят, че са добри, но не са.

— Например? — Категоричното му мнение събуди още повече любопитството й. — Познавал ли си лош свещеник, когато си бил малък? — Запита се дали не прави някаква асоциация между свещениците и смъртта на майка си.

— Ами, отец Теди — каза той и на лицето му се изписа ярост, която я изненада. — Свещеник е в църквата на леля ми. Играеше си с мен в подземието.

Джини едва не се препъна от думите му и с мъка скри изумлението и страха си.

— Как така си е „играл с теб“? — попита, като се опитваше да говори небрежно въпреки внезапната червена лампичка, която бе светнала в ума й. А повдигането на темата от негова страна беше израз на доверието му в нея.

— Целуваше ме — отвърна Блу и я погледна открито с пронизително сините си очи, които сякаш достигаха право в душата й. — Караше ме и аз да го целувам. Казваше, че на Бог му харесва и иска да го правя.

— Колко голям беше тогава?

— Не знам. Случи се, след като мама умря. Може би съм бил на девет или на десет. Отецът ме оставяше да свиря на пианото в подземието, но каза, че можел да загази, ако се разприказвам, така че трябвало да го пазя в тайна. Не можех да споделя с никого, че ме пуска там. Понякога свирех целия следобед. Тогава ме караше да го целувам. Бях готов на всичко, за да свиря на онова пиано. Той сядаше на пейката до мен, веднъж ме целуна по врата и после… нали разбираш… започна да… Не исках да го правя, но той каза, че повече няма да стъпя в подземието, ако не му позволя.

На Джини й се зави свят от чутото. Описаната от Блу сцена изникна толкова живо пред очите й, че й призля. Искаше да му зададе най-важния въпрос, но не знаеше как да се изрази така, че да не го засрами.

— Той… ти направи ли го? — попита, като се мъчеше да говори колкото се може по-безстрастно въпреки яростта към свещеника, позволил си да злоупотреби с малко дете.

Блу поклати глава.

— Не, не го направих. Мисля, че той искаше. Но аз престанах да ходя там, преди да успее. Само ме докосваше, много пъти… нали се сещаш… там… слагаше ръка на чатала ми, докато свирех. Каза, че не искал да го прави, но съм свирел толкова хубаво, че се изкушил. Каза още, че аз съм виновен и че много ще загазя, ако разкажа на някого, че съм изкушил свещеник. Можел съм дори да ида в затвора като татко ми. Уплаши ме. Не съм искал да го изкушавам, да си имам неприятности с Бог или да влизам в затвора, така че престанах да ходя да свиря. След църква той ми шепнеше и ме молеше да започна отново да ходя, но така и не го направих. Посещаваше леля ми в неделя след литургия. Тя си мислеше, че това е най-хубавото нещо, случвало й се някога, смяташе го за светец.

— Ти каза ли й какво е правил с теб?

— Опитах веднъж… Казах й, че ме е целунал, но тя ме нарече лъжец, заплаши ме, че ще ида в ада, щом говоря лоши неща за отец Теди. И тъй като трябваше да избирам между ада и затвора, така и не й разказах останалото. А и тя нямаше да ми повярва. Не съм казвал на никого, освен на теб. — Блу усещаше, че тя има вяра в него и можеше да сподели с нея тайна, която бе крил в себе си четири години.

— Блу, нали разбираш, че онова, което е направил той, е лошо? Той е лош и ти нямаш никаква вина. Не си го „изкушавал“. Той е много противен човек и се е опитвал да хвърли вината върху теб за нещата, които е направил.

— Да, наясно съм — отвърна Блу и я погледна. Отново приличаше на малко дете. — Затова ти казах, че свещениците са лъжци и мошеници. Мисля, че отецът ми позволяваше да свиря на пианото, за да може да ме опипа.

Джини знаеше, че е абсолютно прав. Отвратителен замисъл да съблазни невинно дете и пълно погазване на доверието на момчето. Направо ужасяващо. Беше благодарна, че не го е изнасилил.

Лесно би могъл да го направи в подземието, когато наоколо няма други хора. Помисли си, че други момчета в енорията му може би не са извадили такъв късмет. Слава богу, че пианото не е било достатъчно за Блу да позволи на свещеника да го малтретира още повече. И се надяваше заради самия Блу това да е истина.

— Той е отвратителен човек, Блу. За подобни неща се влиза в затвора.

— Не, никога няма да пратят отец Теди в затвора. Всички го обичат, включително и Шарлийн. Винаги излизах, когато той се появяваше на литургия в неделя. Не исках да съм близо до него. И казвах на Шарлийн, че ми е лошо, всеки път, когато ходехме на църква. След известно време тя вдигна ръце и просто ме остави на мира. Никога повече не стъпих в църква и няма да стъпя. Противен дърт тип. — Блу потръпна от спомена.

— Съжалявам — каза Джини и добави: — Не е правилно никой да не знае. Ами ако прави същото и с други?

— Сигурно го е правил. Джими Ивалд също казваше, че го мрази. Никога не съм го питал защо, но се досещам. Той беше на дванайсет, прислужник при олтара, а майка му обожаваше отец Теди. Печеше му сладкиши. Всички го обичаха. Шарлийн винаги му даваше пари, макар да й трябваха за нейните деца. Той наистина е лош човек.

Каза го с огромно презрение.

Джини се умълча, замислена върху чутото. Не искаше да разстройва момчето с повече въпроси или да го кара да изпитва срам, че й е разказал, но беше потресена до дъното на душата си от мисълта, че той, едно девет — или десетгодишно момче, е бил тормозен от свещеник. За подобни неща човек чете във вестниците и изобщо не му хрумва, че същото може да се случи и с негов познат. Блу е бил уязвим, майка му е била мъртва, баща му в затвора, а леля му напълно омаяна от извратения свещеник. Нищо чудно, че момчето не искаше да влезе в църква. И тя бе дълбоко трогната, че й се беше доверил. Искаше да направи нещо по въпроса, но нямаше представа откъде да започне и дали идеята е добра. Надяваше се, че й е разказал всичко и че не е бил изнасилен от свещеника. От тази мисъл й призляваше. Наистина се надяваше да не се е случило. Онова, което й беше разказал, беше достатъчно лошо и би могло завинаги да повлияе на психиката му. Горкото дете беше минало през твърде много изпитания. И вярата му в нея сега изглеждаше като още по-голям дар.

Сготви вечеря и се нахраниха, после Блу продължи да работи върху изпитната си работа по обществознание за влиянието на телевизионните реклами върху децата; Джини пък се опита да почете, но през цялото време мислите й се въртяха единствено около онова, което й беше разказал за „отец Теди“. Непрекъснато си представяше малкия Блу, свирещ на пиано в подземието на църквата, и свещеника, сложил ръка на чатала му и обвиняващ го, че го е „изкушил“, заплашващ го, че може да влезе в затвора заради това.

През нощта почти не мигна, картината се връщаше в съзнанието й отново и отново. Блу не беше споменал нищо повече по темата и тя се запита дали споменът не измъчва и него, дали не сънува кошмари. Беше гневен, но говореше спокойно, докато й разказваше.

На сутринта, след като той тръгна на училище, Джини остана умислена до прозореца. Смяташе да се обади на един човек и просто да поговори за това с него. Кевин Калахан беше стар приятел от телевизията — познаваха се от години и бяха много близки. Но след смъртта на Марк и Крис тя се бе преместила в Ню Йорк и беше прекъснала връзките с него, както и с всички други. Тогава искаше да скъса с миналото си и двамата не бяха разговаряли от повече от три години, но сега тя възнамеряваше да го чуе. Кевин беше най-добрият разследващ репортер в бизнеса. Със сигурност щеше да знае какво да направи, как други хора се справят с подобни неща и какви са процедурите. И щеше да е наясно какви са възможните последици за Блу. Тя не желаеше в никакъв случай да навреди на момчето, но огромната несправедливост, експлоатирането на дете по такъв начин я изпълваше с хъс да преследва свещеника. Не знаеше дали е правилно да го направи. И не искаше да казва нищо на Блу, докато не научи повече.

Изчака, докато в Ню Йорк стана дванайсет — Кевин щеше да е в офиса в Ел Ей в девет сутринта, стига да не разследваше някакъв случай. Криминалните истории бяха специалността му и тя бе убедена, че той ще е наясно с темата за свещеници, посягащи на деца. Разговорът с него щеше да възбуди силни емоции, тъй като Кевин и Марк бяха добри приятели. Ръката й потрепери, когато той вдигна телефона и се разнесе познатият му глас.

— Кев? Джини е — изграчи тя с дрезгав от емоциите глас.

Последва дълга пауза.

— Коя Джини? — Не беше я познал, а последното, което очакваше, бе да я чуе след толкова време.

— Джини Картър. Много мило, че си ме забравил — подразни го тя и той ахна изненадано.

— Много мило, че не ми позвъни три години, не отговори на обажданията ми, на имейлите и на есемесите! — Беше се опитвал да се свърже с нея близо година и накрая се бе отказал. Беше се обаждал на сестра й, за да разбере как е, и Беки му бе казала, че се е превърнала в зомби, не разговаря с никого, скъсала е всякакви връзки и работи за някаква хуманитарна организация на най-ужасните места по света с надеждата, че ще намери смъртта си там — тя така виждаше нещата. Кевин изпита съжаление, когато научи това, макар че се възхищаваше на дейността й. Написа й куп имейли, особено на първата годишнина, но тя не отговори на нито един и затова той престана. Реши, че ако тя поиска да говори с него, ще му се обади. Ала надеждата го беше напуснала преди години. И ето че внезапно чуваше гласа й по телефона.

— Съжалявам — извини се Джини. Вълнуваше се, че го чува отново — сякаш се докосваше до Марк, толкова близки бяха двамата. Именно затова не му отговаряше — просто й идваше прекалено. Но в този случай нещата бяха различни. Правеше го за Блу. — Опитвах се да забравя коя съм през последните три години. Беше истински ад — честно рече тя. Вече не беше съпруга и майка и в собствените й очи нямаше самоличност без любимите й същества. Беше просто хуманитарен работник, пращан от едно назначение на друго в най-забравените места на света. Чувстваше се като призрак на личността, която е била някога. — Но ми липсваше — тихо добави. — Понякога си мисля за теб на някой планински връх и ти пращам добрите си пожелания. Бях на някои изумителни места. Никога не съм си представяла, че мога да го направя, но тази работа дава смисъл на живота ми. — Нищо друго вече не го правеше, до появата на Блу. — Не би ме познал, ако можеше да ме видиш. От три години не съм си правила прическа и не съм слагала грим. — Освен за речите пред Сената, когато дори обуваше обувки с високи токчета. През останалото време приличаше на стопаджийка и не й пукаше.

— Много жалко — със съжаление подхвърли той. — Винаги си била невероятна красавица. Обзалагам се, че още си такава.

— Не е същото, Кев — тъжно отвърна тя. — Всичко е различно, но така стоят нещата. — Беше се възползвала максимално от промяната и помагаше на другите. Той бе един от малцината, които биха я разбрали — за разлика от сестра й, за която Джини беше загадка и може би винаги е била. Започваше да си го мисли.

— Как се справяш? — меко попита той. — Бих ти предложил да се свържем по скайпа, но сигурно ще се разрева. Липсваше ми. Не е като в добрите стари времена, когато бяхме тримата. — Кевин бе имал няколко горещи връзки, живял е с две жени, но така и не се ожени. Джини изведнъж осъзна, че вече е станал на четирийсет и четири.

— Справям се — каза. — Ти още ли не си женен?

— Не, май изпуснах влака. Но пък така се чувствам удобно. Момичетата обаче сякаш стават все по-млади и по-млади. Последната беше на двайсет и две, синоптичка от друг канал, прясно завършила. Малко смущаващо е, но забавлението е твърде добро, за да се отказвам. — Кевин беше много красив мъж и жените не можеха да му устоят. Джини и Марк често се шегуваха с него заради това. — Какво те накара да се изтресеш като гръм от ясно небе? — попита я най-сетне той. — Само да кажеш здрасти ли? — Познаваше я много добре и подозираше, че обаждането й не е случайно. Джини открай време беше истински професионалист, дори когато се забавляваха.

— Намирам се в една доста интересна ситуация — призна тя. — Неофициално осинових дете… е, не точно. Пътищата ни се кръстосаха преди няколко месеца и може да се каже, че съм му нещо като ментор.

Той е бездомник, сираче. На тринайсет е. В момента живее при мен. Сестра ми ме мисли за побъркана, но той е чудесно хлапе, умно момче. Опитвам се да го насоча по правия път, мъча се да го вкарам в гимназия. Не се задържам дълго в града, непрекъснато пътувам заради работата си, отсъствам за по три-четири месеца и се връщам в Ню Йорк за месец, докато не ме пратят отново някъде. Опитвам се да направя каквото мога за него, докато съм тук. Той е наистина много добро хлапе.

Кевин я изчака да продължи — беше заинтригуван от чутото. От една страна, не си я представяше да прибира бездомен тийнейджър, но от друга, се питаше дали присъствието на някого, за когото да се грижи, няма да я спаси. Тя беше чудесна съпруга и майка и личният й компас се бе объркал ужасно след трагедията.

— Разговаряхме вчера и той ми разказа нещо, което ме зашемети. Всички сме чели за подобни неща през последните няколко години. Историята не е нова, но става въпрос за хлапе, за което наистина ме е грижа. Бил е тормозен от свещеник, когато е бил на девет. Точно като по филмите, но по-лошо, защото е станало наистина. Тъмно църковно мазе, свещеникът го прилъгва там, като му позволява да свири на пианото, и му казва, че трябва да го пазят в тайна, в противен случай щял да си изпати. Сяда до момчето при пианото, целува го, плъзга ръка надолу, после го обвинява, че го е „изкушил“, че вината за станалото е на момчето, и го заплашва със затвор, ако разкаже на някого. Заплахата означавала много за хлапето, тъй като по това време баща му бил в затвора, а майка му вече била починала. А леля му си мисли, че свещеникът е светец. Момчето се опитало да й каже, но тя не искала и да чуе. Типична история, известна на всички.

— Господи, как мразя тези типове — ядоса се Кевин. — За мен е още по-отвратително, защото съм католик и познавах чудесни свещеници като малък. Онези, които правят такива неща, са циреи на църквата. Ненавиждам ги, те представят вярата в лоша светлина. Църквата трябва да ги отлъчи и да съдейства да влязат в затвора, а не да ги защитава. — Но в новините често се съобщаваше как подобни престъпления били потулвани от висшестоящите и от отделните църкви. Джини инстинктивно беше разбрала, че е правилно да се обади на Кевин, а това й даваше и повод отново да се свърже с него. — Изнасилил ли е момчето? — попита той. Беше заинтригуван от историята.

— Не мисля. Блу твърди, че не го е направил, но кой знае? Вероятно само го е опипал. Бил е много малък.

— Най-добре го заведи на психолог и виж какво ще ти каже той. Може да излезе нещо с хипноза. Ако е късметлия, разминал се е само с целувка и опипване. Това е тотална злоупотреба с доверие, да не говорим, че е престъпление и сексуален тормоз. — Кевин реагираше толкова бурно, колкото бе реагирала самата тя, и Джини изпита облекчение, че се престраши да говори с него. Думите му бяха в съзвучие с нейните чувства.

— Не знам какво да правя, Кев, нито откъде да започна. С кого да говоря? Към кого да се обърна? Или е по-добре да зарежа всичко? Ако повдигнем обвинение срещу свещеника, това ще навреди ли на Блу, дали изобщо онзи ще понесе наказанието си? Цяла нощ мислех за това.

— Момчето ли се казва Блу?

— Да, има невероятни сини очи.

— Също като теб — меко вметна той. Винаги си бе падал по нея, но не бе опитал нищо — тя бе съпругата на най-добрия му приятел. Наистина вече не беше, но той въпреки това я смяташе за недосегаема. Да започне да я сваля дори три години по-късно щеше да е проява на неуважение към Марк. — Ако трябва да съм честен, не знам каква е процедурата — призна Кевин. — Чувал съм подобни истории като всички други, но само толкова. Какво ще кажеш да проуча? Пък и така отново ще имам повод да разговарям с теб — подхвърли с топлота и Джини се усмихна.

— Няма да изчезна отново — увери го. — Сега съм по-добре. Макар че след няколко седмици отново заминавам. Току-що се върнах от Афганистан.

— Мамка му. Надявам се, че не си била в онзи район, където някакъв хуманитарен работник бил убит от снайперист.

— Бяхме заедно в планината. Конят му беше непосредствено до моя, когато го простреляха. Работехме в един и същи лагер.

— Джини, това е сериозно. Не рискувай живота си така. — Новината го освести и той си помисли как щеше да реагира Марк в подобна ситуация.

— Какво друго ми остава да правя? — изтъкна тя. — Тази работа поне ми дава някаква цел и смисъл в живота, поне съм полезна за някого.

— Оставам с впечатлението, че вършиш много за това бездомно хлапе. Няма да му помогнеш, ако те убият.

— Той казва същото. Но аз обичам работата си.

Кевин познаваше човешката природа и имаше гадното чувство, че е рискувала живота си нарочно, може би дори с мисълта да умре след смъртта на съпруга и детето си; сестра й си мислеше същото. Подобно поведение не беше рядкост и понякога резултатите бяха трагични.

— После ще поговорим за това — практично рече Кевин. — Нека първо проверя тази история със свещеника. Знаеш ли дали още е в същата енория?

— Историята така ме зашемети, че изобщо не се сетих да попитам. Мога да проверя или да попитам Блу. Но пък той може и да не знае. Оттогава не е стъпвал в църква.

— И все пак се поинтересувай дали е още там, или се е преместил? Може да има някакви оплаквания срещу него. Няма да е зле да разберем.

— Блу спомена, че някакво друго момче също го мразело, и подозира, че свещеникът е правил подобни неща и с него. Било е по-голямо, на дванайсет.

— Поразрови тази информация, а аз ще разуча процедурата за докладване на подобни неща. Твоето момче трябва да е готово да свидетелства, разбира се. Много от жертвите предпочитат да си мълчат и не подават сигнали. Именно затова на подобни типове им се разминава. Всички се страхуват да разклатят лодката. Всъщност някои — слава богу, вече не са всички. Ще ти се обадя, когато науча нещо. Провери също и къде е свещеникът.

— Ще го направя — обеща тя. — Кев, благодаря ти. Наистина. Беше чудесно да поговоря с теб.

— Няма да позволя да изчезнеш отново, дори да избягаш в Афганистан — предупреди я той. — Иска ми се обаче да не ходиш там. Трябва да има нещо също толкова полезно, което да правиш и тук, а не на другия край на света. И в ситуации, в които няма риск да те убият.

— Имат голяма нужда от нас на местата, на които ходя.

— И през ум не ми е минавало, че си като майка Тереза. Беше толкова великолепна в ефир.

Кевин просто не разбираше, но тя явно бе отдадена на делото си и това го тревожеше. Би опитал да я накара да размисли, ако можеше. Но той знаеше колко упорита е Джини и се съмняваше, че ще успее. Тя говореше така, сякаш е тръгнала на някаква свещена мисия. Същото се отнасяше и за историята с момчето. Възхищаваше й се, че го е взела под крилото си, и смяташе, че е постъпила правилно с решението си да провери историята. Момчето заслужаваше да бъде отмъстено и виновникът да бъде наказан и вкаран зад решетките. Надяваше се, че тя ще продължи докрай.

— Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо. Дотогава се пази и внимавай.

— Обещавам. — Чувстваше се по-добре, когато затвори. Кевин беше точно човекът, към когото да се обърне.

Вечерта не каза нищо на Блу. Не смяташе да повдига въпроса, докато не разполага с конкретна информация. Първо трябваше да научи фамилията на отец Теди и да разбере дали още служи в същата църква, но си помисли, че би могла да се сдобие с тази информация от енориашите, стига да е достатъчно съобразителна. Освен това искаше да го види с очите си.

Легна си и продължи да мисли за това, когато телефонът иззвъня. Беше Беки. Рядко се обаждаше толкова късно — по това време в Калифорния вечеряха и тя винаги беше заета със съпруга си, децата и готвенето.

— Станало ли е нещо?

— Татко падна днес и си счупи ръката — съкрушено съобщи Беки. — Отново си изгуби ума. Мисля, че лекарството спря да му действа. Откарахме го в болницата. Той нямаше представа коя съм. Още няма. Може да се почувства по-добре на сутринта, когато се съмне, но, Джини, трябва да дойдеш. Татко просто няма да живее вечно и се влошава. Ако не дойдеш сега, а изчакаш отново, може дотогава да си е отишъл. Поне умът му ще си отиде. Дори да не те познае, все пак понякога е с бистро съзнание.

Сестра й бе силно разтревожена и на Джини й стана мъчно за нея.

— Съжалявам, Беки. Ще направя каквото мога. Може да дойда за уикенда. — Премисли бързо положението. Не искаше да спира Блу от училище. Не искаше по никакъв начин да излага на риск завършването му през юни. Но още не беше казала на Беки, че той отново живее при нея. И не й харесваше идеята да го оставя в приюта през седмицата — щеше веднага да избяга. — Ако дойда — рече тя, — ще се наложи да доведа някого със себе си.

Сестра й се изненада.

— Виждаш ли се с някого? — Джини не й бе споменавала нито дума за някаква връзка.

— Не е каквото си мислиш. Блу отново е при мен. Опитвам се да го вкарам в много специална гимназия. Следващата седмица има прослушване, така че през уикенда ще дойдем.

— Господи, само не това. За бога, какво си мислиш? Последното, което ти трябва, е бездомен тийнейджър в апартамента ти. Или в живота ти.

— Той се справя много добре.

— Да не би да го осиновяваш? — Просто не можеше да проумее какви ги върши сестра й. Сякаш си беше изгубила ума.

— Не, ментор съм му. Живее при мен, докато съм в града.

Идеята беше толкова чужда на Беки, че тя изобщо не видя смисъл в нея. Нищо от онова, което вършеше Джини, нямаше смисъл. Но Беки беше твърде уморена, за да мисли по въпроса. Трябваше да се грижи за баща си. А и Джини се беше съгласила да дойде в Ел Ей. Крайно време беше да го направи и тя се радваше, че най-сетне е успяла да я убеди.

— Не искам да ти се натрапвам, особено като сме двама — каза Джини. — Ще отседнем в хотел.

— Имаме стая за гости, а момчето може да спи при Чарли, ако се държи прилично. — От тона й личеше, че смята Блу за някакъв дивак. Джини се опита да не реагира.

— Той е много вежлив. Мисля, че ще го харесаш. — Поне се надяваше да го хареса, но пък нямаше да останат дълго. Възнамеряваше да отлетят в петък следобед и да се върнат късно в неделя, за да може Блу да отиде на училище в понеделник. Гостуването щеше да е кратко. — Ще ти пусна имейл с кой полет ще пътуваме — добави тя и няколко минути по-късно двете затвориха.

Джини се замисли за разговора и осъзна колко ще се разстрои да види баща си в такова положение. А с Беки и семейството й щеше да се срещне за първи път от три и половина години. Това я изпълваше с безпокойство. Надяваше се, че всичко ще мине добре.

Съобщи на Блу на сутринта и той силно се развълнува, че ще отиде в Калифорния. Обясни му, че ще гостуват заради баща й, който е стар и болен, а момчето отговори, че очаква с нетърпение да се запознае със сестра й и децата й. Беше много въодушевен и това повдигна и нейното настроение. След като той тръгна на училище, на Джини й хрумна да се обади на леля му. За щастие, тя вдигна още на първото позвъняване. Джини й каза, че отива в Ел Ей и смята да вземе Блу със себе си.

— Бихте ли подписали, че го пускате? — попита. — Той е малолетен, а аз не съм му настойница. Ако на летището ми поискат някакви документи, не искам да решат, че го отвличам.

— Няма проблем — с готовност се съгласи Шарлийн и се разбраха да се срещнат отново в болницата довечера. Джини написа писмото вместо нея и свършиха работа за две минути в кафенето.

Шарлийн я погледна с учудване. Още не можеше да разбере защо Джини прави всичко това за Блу, но беше много мило от нейна страна. Предположи, че е много самотна, щом е готова да приеме Блу в дома и живота си.

— Как се справя той? — попита Шарлийн, докато излизаха.

— Чудесно — с уверена усмивка отвърна Джини. — Завършва осми клас през юни.

— Ако се задържи в училище — със съмнение подхвърли Шарлийн. Още не вярваше, че е в състояние да остане.

— Ще се задържи — твърдо настоя Джини и двете се разсмяха. Джини изгаряше от желание да я попита за фамилното име на отец Теди, но не искаше да събужда подозренията й. Вместо това небрежно се поинтересува коя е енорията й и Шарлийн с гордост отговори, че е към църквата „Сейнт Франсис“. За да скрие причината за интереса си, Джини спомена, че още не е водила Блу на църква, но смята да го направи.

— Не си правете труда — вещо рече Шарлийн. — Той мрази да ходи на църква. Накрая се отказах да го водя.

Джини се запита дали тя изобщо си спомняше разказа на Блу, че свещеникът го е целувал. Май беше решила, че е някаква детска лъжа.

Благодари й отново за подписа. Шарлийн се върна на работа, а Джини взе такси до апартамента. Блу беше готов да си ляга. Вече бе извадила дрехите му за пътуването на следващия ден. Беше му купила още един чифт джинси, светлокафяв панталон, три ризи, тънко яке, нови маратонки, бельо и чорапи. Искаше да му осигури най-добрия шанс сестра й да го одобри. Не вярваше, че само маратонките ще свършат работа — за спечелването на Беки беше нужно много повече. Но пък бе сигурна, че Блу ще се държи добре, докато гостуват на семейството на сестра й. Той с нетърпение очакваше пътуването, макар да изрази съжаленията си, че баща й е болен.

— Лека нощ — пожела му тя и се наведе да го целуне, когато той си легна. Току-що беше прегледала отново багажа му. Имаше всичко необходимо, включително и нова пижама.

— Обичам те, Джини — тихо промълви момчето.

Тя се усмихна, стресната от думите му. Беше минало много време, откакто ги бе чувала, особено изречени от дете.

— И аз те обичам — усмихна се тя, изгаси лампата и отиде в спалнята си да приготви и своя багаж. Надяваше се, че всичко ще мине добре.