Даниел Стийл
Блу (13)

13

Джини не разговаря отново със сестра си след спора в понеделник вечерта. Беки й беше пратила есемес, в който повтаряше същите възгледи и мнения, но Джини не й отговори. За нея това дори не бяха аргументи. Смяташе, че позицията на Беки е безчестие.

Във вторник се срещна с Елън Уорбърг и след много внимателно обмисляне и консултация с други международни хуманитарни агенции се реши Джини и още неколцина работници да заминат за Сирия. „Червеният кръст“ имаше силно присъствие там, SOS/ ЧП винаги заемаше категорично неутрална позиция спрямо местната политика, което ги защитаваше до известна степен. Разбира се, точката беше гореща и имаше по-безопасни места, на които можеше да бъде пратена, но Елън я увери, че и при най-малката промяна на обстановката или при засилване на напрежението Джини ще може да напусне по своя преценка или щяха да я изтеглят, ако научат за някаква заплаха. Джини прие — фондацията винаги беше удържала на думата си. Проблемът бе Блу. Тя беше поела отговорност за него и приемането на най-трудните назначения вече не й се виждаше разумно. Съгласи се да замине за Сирия, но искаше да премисли какви задачи да поема в бъдеще. Животът й се беше променил.

Елън не се съмняваше, че Джини ще се справи. Положението бе неприятно, но от присъствието им имаше огромна нужда. Момчета над четиринайсетгодишна възраст биваха затваряни без основания, понякога измъчвани и дори изнасилвани, а оцелелите често оставаха почти непоправимо пречупени и осакатени — както физически, така и психически. Задържаха и по-малки деца, понякога ги вкарваха в затвора. „Червеният кръст“ имаше два лагера с международни екипи, които се грижеха за тях. SOS/ЧП осигуряваше по двама работници за всеки лагер и Джини беше сред тях. Избирането й показваше вярата на фондацията в нея, но и вещаеше много тежка работа. Затова назначението й щеше да е кратко и Елън обясни, че ще я върнат след осем седмици, в началото на август. Джини изпита облекчение, че няма да бъде дълго време далеч от Блу.

— Заминавам след седмица — съобщи му тя на вечеря, — а това означава, че ще пропусна завършването ти. Никак не ми е приятно, но ще трябва да го приемеш. Добрата новина е, че ще се върна един месец по-рано. — Бяха очаквали, че ще пропусне завършването, и тя беше доволна, че ще се върне преди края на лятото. — Ще ти купя мобилен телефон, преди да тръгна. — Още не го беше направила, което несъмнено създаваше неудобства. — Трябва да си налице, ако детектив Сандърс или Андрю о’Конър те потърсят във връзка със случая. — Разследването тъкмо започваше, затова можеше да им се наложи да сверят нещо с Блу или да поискат допълнителен разговор. — Ще ти се обаждам, когато мога, но не ми се вярва комуникациите в лагера да са добри. — Подмина рисковете, на които се излагаше, и се опита да ги омаловажи. — Държа да останеш в „Хюстън Стрийт“. Знам, че не ти харесва, но става въпрос само за осем седмици. — Настоя и се надяваше Блу да го възприеме. Бе предупреден, че ще се наложи да остане в приюта, когато тя замине.

— Не мога ли да остана тук? — Блу изглеждаше много разочарован, че тя отново заминава, ако и да знаеше, че това ще се случи. Реалността се оказваше тежка и за двамата, особено когато моментът наближеше.

— Няма как да останеш сам в апартамента. На тринайсет си. Ами ако се разболееш? — Пък и някой социален работник можеше да открие, че е малолетен и живее сам.

— Никой не се грижеше за мен, когато се разболявах на улицата — напомни й той.

— Ще се чувствам по-добре, ако знам, че си в по-нормална обстановка с други деца и ще можеш да разчиташ на помощ, ако се наложи.

— Мразя онзи приют. — Той скръсти ръце на гърдите и се облегна намусено назад.

— Става въпрос само за осем седмици. Този път ще се върна по-рано и ще остана тук през почти целия август. Няма да ме пратят на ново назначение до септември — изтъкна тя. Чувстваше се разтревожена и тъжна, че го оставя. Но пък той беше оцелял и без нея, преди да се срещнат, а тя го оставяше на грижите на приют. Хулио Фернандес беше обещал този път да го наглежда по-внимателно и да му позволи да свири на пианото. Вярно, че това далеч не компенсираше всичко. — Ако избягаш, кълна се, че ще побеснея, когато се прибера. Ще те завържа за леглото, ще ти скрия любимите маратонки и ще направя още нещо ужасно, само да се сетя какво. — Той се усмихна на празната й заплаха. Джини не знаеше как да бъде лоша с него. Блу не искаше да остава в „Хюстън Стрийт“, докато я няма. Но щеше да го направи заради нея, макар и неохотно и с мърморене.

Андрю о’Конър й се обади в деня след получаването на назначението от фондацията. Беше се сетил за нещо и искаше да поговори с нея по време, когато Блу не е наоколо, затова я потърси, докато момчето беше на училище.

— Ходил ли е на психотерапевт? — попита той.

— Едва ли. Щеше да ми каже.

— Мисля, че няма да е зле някой да го прегледа. Ако посегателството му е навредило психически, това може да бъде от полза за нас. Пък и кой знае? Може да си спомни нещо, което не ни е разказал, може самият той не си спомня дори. Просто ми хрумна. Изглежда ми изненадващо уравновесено хлапе, като се има предвид през какво е минал, но съм сигурен, че и вие имате важна роля в това. — Беше впечатлен, че тя се е нагърбила с грижите за него. Постъпката й бе почти като на светица. И двамата с Блу очевидно държаха един на друг. Тя бе мила и се държеше с уважение и много обич към момчето.

— Аз се появих съвсем наскоро в живота му — скромно отвърна тя. — А той се е справял и без мен. Сега има къде да живее, но психическото му състояние е друга работа.

— Той е момче с много късмет — искрено рече Андрю. Ала Джини си даваше сметка, че бившият юрист на Ватикана също е част от този късмет, след като пое безплатно гражданския иск.

— Заминавам след по-малко от седмица, но преди това ще се опитам да го заведа при психотерапевт. Можете ли да ми предложите някого?

Андрю й даде името на психолог, с когото беше работил много успешно и преди по случаи като този, и Джини си записа.

— Къде отивате? — попита я той. Изпитваше любопитство към нея. Макар че вече не бе телевизионен репортер, тя бе не по-малко интересен човек. Работата й като хуманитарен работник бе завладяваща, макар да не знаеше подробности.

— В Сирия — каза тя, сякаш говореше за съвсем нормално място.

— Сирия? Защо там?

— Работя за SOS/ЧП като работник на терен. Обикновено ходя на три или четиримесечни мисии по три пъти в годината, предимно в бежански лагери. Неотдавна се върнах от Афганистан.

— Откога се занимавате с това? — Чутото го заинтригува още повече. Тя очевидно ходеше на опасни места, беше храбра жена и бе понесла страдания в собствения си живот.

— Откакто… — Тя се усети. — От три и половина години, откакто напуснах телевизията. — Не искаше да звучи жалко, като му разкаже за Марк и Крис.

— Къде ще бъде Блу, докато ви няма?

— Този път заминавам само за осем седмици. Разбрах се с него, макар да не е много щастлив от сделката. Ще остане в приюта „Хюстън Стрийт“, който е доста сносно място. Избяга, докато бях в Афганистан. Обеща ми, че няма да го направи отново. Ще ви дам номера му.

Андрю се усмихваше, докато я слушаше. Тя беше невероятен човек, наистина страхотен, като се имаше предвид какво правеше за Блу.

— Между другото, вероятно ще е нужно разрешение от леля му за психолога. Може да откаже да го приеме без такова. Терапевтите се придържат строго към правилата.

— Ще се обадя на леля му да подпише — просто рече Джини.

— Сигурно е неприятно тя да е настойник, когато вие се грижите реално за него.

— Не. Досега не е възниквал никакъв проблем да подписва разрешения, когато се наложи. Ще й се обадя.

Побъбриха още малко за пътуването й до Сирия, след което затвориха. После Джини звънна на Шарлийн — тя работеше в болницата нощем и по това време си беше у дома. Шарлийн остана много доволна, когато Джини й разказа как се справя Блу и че след няколко седмици завършва, макар че самата тя нямаше да присъства. Джини й обясни, че иска да подпише още едно разрешително.

— Този път за какво? — засмя се леля му. — Да не го водите в Европа за лятната ваканция? — Беше останала силно впечатлена, когато Джини го заведе в Ел Ей. Смяташе, че момчето е късметлия.

— Не — сериозно отвърна Джини. — Бих искала да го заведа на терапевт.

— Какъв терапевт? — учуди се Шарлийн. — Да не е пострадал? Все скача от или върху нещо. Не че съм изненадана.

— Не, добре е — успокои я Джини. — Имам предвид психолог.

— Това пък защо? — Шарлийн звучеше шокирана и Джини се запита дали не се страхува, защото приятелят й е посегнал на Блу и не иска това да се разчува. Джини не възнамеряваше да й обяснява по телефона, но май нямаше възможност за избор, нито искаше да лъже и да казва, че е за нещо друго.

— Мисля, че Блу се е опитвал да ви го каже преди доста време. Бил е много малък и сигурно не се е изразил достатъчно убедително. — Опитваше се да даде извинение на Шарлийн, задето не го е изслушала за толкова важно нещо. — Блу е бил насилен сексуално от вашия енорийски свещеник, когато е бил на девет или десет. И сега правим нещо по въпроса. Подадохме сигнал в полицията срещу извършителя и ще заведем гражданско дело срещу архиепископията, след като той бъде осъден.

Посрещна я гробно мълчание.

— Какъв извършител? — избъбри потресената Шарлийн.

— Отец Теди Греъм — каза Джини и лелята на Блу изпищя пронизително.

— Не можете да го направите! Блу ви лъже! Този свещеник е най-добрият човек на света. Блу ще гори вечно в ада, ако говори лъжи за него! — Трескавата й защита ужаси Джини.

— Видях се с него и разбирам позицията ви. Той е много представителен мъж. Но е факт, че е блудствал с племенника ви, а може би и с други момчета от енорията. Този човек съсипва живота на деца и трябва да бъде спрян. Полицията вече го разследва. И Блу няма да отиде в ада нито заради това, нито заради каквото и да било друго. Той е станал жертва на сексуално насилие. — Джини се стараеше да говори колкото се може по-сдържано и да не дава воля на чувствата си.

— Блу е лъжец, винаги е бил такъв! Вярно, каза ми. Но бъдете сигурна, че в думите му няма капка истина. Вие вършите престъпление, ако се опитвате да вкарате този свят човек в затвора. Отец Теди е светец!

На Джини й идеше да изкрещи, но се насили да остане спокойна и да говори разумно — разрешението за психотерапевта й трябваше.

— Разбирам, че е много разстройващо. И съм сигурна, че ви е трудно да повярвате, тъй като харесвате свещеника. Но си мисля, че е измамил всички ви и истината скоро ще излезе на бял свят. И други момчета ще проговорят. Но междувременно ми трябва разрешителното за Блу.

— Няма да ви дам нито разрешително, нито нищо, което да ви помогне да преследвате този човек. И имам предвид не да съдите, а да преследвате! Няма да помогна с подписа си за безбожното ви дело и кажете на Блу да забрави, че имам нещо общо с него, ако не оттегли още сега обвинението си срещу отец Теди.

Беше се изразила достатъчно ясно и миг по-късно затвори телефона.

Джини се обади незабавно на Андрю о’Конър и му разказа всичко. Той не беше изненадан.

— Случва се често. Хората се чувстват заплашени, когато ги принудиш да се изправят срещу подобно нещо, и леля му сигурно се чувства виновна, че не се е вслушала по-рано в думите на Блу.

— Не ми се вярва. Отецът е много убедителен и съблазнителен, видях го с очите си. Както и да е, тя няма да ми даде разрешение, така че не мога да го заведа на психотерапевт — обезкуражено рече Джини. Разговорът с Шарлийн беше ужасен.

— Не се безпокойте — успокои я Андрю. — Разрешителното не ни е нужно веднага. Не е спешно. Опитайте отново, когато се върнете.

Тя каза, че ще го направи, но й изглеждаше малко вероятно Шарлийн да подпише. Собствената й сестра беше заела същата крайна позиция, за да запази мълчанието около църквата, независимо какво е направил извратеният свещеник. Андрю пожела отново успех на Джини в мисията и затвориха.

Тя не каза на Блу за разговора с Шарлийн — нямаше смисъл.

Купи обещания телефон за Блу в седмицата на завършването му — беше добре да знае, че може да се свърже с него, ако успее да намери телефон.

После се обади на адвоката си, направи добавка в завещанието си и го завери нотариално. Още имаше някакви пари от застраховката на Марк, от продажбата на къщата и от собствени спестявания, така че завеща значителна сума на Блу. Беки и семейството й не се нуждаеха от парите и ако нещо й се случеше, тя искаше Блу да ги получи. Виждаше й се правилно. В събота го заведе да се настани в „Хюстън Стрийт“. Той изглеждаше отчаян, докато тя му помагаше да разопакова нещата си. Обеща му на следващия ден да го заведе на обяд. В понеделник заминаваше.

Върна се и провери пощата си. Имаше писмо за Блу от гимназията „Ла Гуардия Артс“. Сърцето й се разтуптя. Изгаряше от желание да го отвори, но се сдържа. По-добре да го запази за срещата утре, за да може Блу сам да го отвори. Надяваше се, че новините са добри.

Когато отиде да го вземе в неделя, Блу я чакаше на изхода. Обядваха в едно кафене на открито във Вилидж, когато извади плика от чантата си. И двамата знаеха какво е. Джини беше нервна не по-малко от него, докато той го отваряше, и се тревожеше какво ще се случи, ако са го отхвърлили. Знаеше, че Блу ще е горчиво разочарован, и не искаше да го оставя за два месеца в такова настроение. Взираше се напрегнато в лицето му, докато той четеше писмото. Отначало нямаше реакция. И после, някъде по средата, електрически сините му очи се отвориха широко и я погледнаха.

— Боже мой, боже мой, приемат ме! — извика той. Няколко глави на терасата се обърнаха към тях, но на Блу не му пукаше. — Приемат ме! — Скочи на крака и я прегърна. — Отивам в „Ла Гуардия Артс“!

— Май така се очертава. — Тя се усмихна със сълзи на очи. Това бе огромно постижение, което можеше да промени живота му, както бе си мислила, когато взе формулярите и го накара да кандидатства. До края на обяда той почти не беше в състояние да говори. После се поразходиха из Вилидж, след което взеха такси до Сентрал Парк. Ядоха сладолед, направиха дълга разходка и полежаха в тревата. Блу изглеждаше по-щастлив от всеки друг път и с право се гордееше със себе си. И Джини се гордееше неимоверно с него. Блу беше пуснал есемес на Лизи по новия си телефон веднага след обяда и тя също много се радваше за него. Племенницата й също беше влязла в гимназията, която си беше избрала на първо място в Пасадена. Много искаха да се видят отново. Блу непрекъснато увещаваше Джини да покани Лизи в Ню Йорк.

Този път, когато го остави в „Хюстън Стрийт“, той не изглеждаше разстроен. Бе твърде развълнуван, че са го приели в „Ла Гуардия Артс“. Похвали се на Хулио Фернандес веднага щом прекрачи прага.

— Май е по-добре да се порадваме на компанията ти, преди да си станал прекалено знаменит, че да се мотаеш при нас — подразни го Хулио и смигна на Джини. — Надявам се да наблегнеш на пианото, докато си тук. Малко свястна музика ще ни дойде добре. — Блу не беше на себе си от радост.

Още се усмихваше, когато прегърна Джини и получи целувка за довиждане.

— Дръж се добре. Ако избягаш и този път, ще те убия — заплаши го строго тя, макар да се усмихваше и беше ясно, че не говори сериозно. — Ще ти се обаждам всеки път, когато мога. — Но го предупреди отново, че едва ли ще бъде често, защото лагерът й се намираше на отдалечено място. Както обикновено, през повечето време щеше да е откъсната от света.

— И ти да се пазиш — нежно й каза той. — Обичам те, Джини.

— И аз те обичам, Блу. Не го забравяй. Ще се върна — увери го тя, за да му напомни, че вече не е сам, че има някой, който го обича и го е грижа за него. Блу беше тръгнал по пътя към изумителния живот, който му бе обещала. Това я накара да осъзнае по-добре от всеки друг път, че иска да се върне жива и здрава от назначението. За да бъде до Блу.