Даниел Стийл
Блу (4)

4

На сутринта Джини си правеше кафе, когато Блу се появи в кухнята, още по пижама. Приличаше на някое от изгубените момчета от „Питър Пан“. Тя се обърна и се усмихна, когато го видя.

— Добре ли спа?

— Аха, като бебе. Толкова рано ли си станала?

Тя кимна.

— От часовата разлика е. Гладен ли си? — Не беше престанала да го храни, откакто се срещнаха, но той, изглежда, се нуждаеше от храна, а и растеше.

— Малко — смутено призна той. — Но всичко е наред. Обикновено ям веднъж дневно.

— Защото така се налага или по избор?

— И двете.

— Правя сносни палачинки и имам готова смес. Искаш ли? — Беше купила сместа веднъж в пристъп на носталгия, но така и не я използва. Опитваше се да не мисли за палачинките „Мики Маус“, които Крис толкова обичаше. Последния път, когато бе правила палачинки, беше за него. Знаеше, че никога повече няма да приготвя „Мики Маус“.

— Звучи добре — призна Блу и тя извади сместа и направи палачинките. Имаше масло във фризера и кленов сироп в шкафа.

След като закусиха, тя звънна на Беки да честити Коледа на всички в Пасадена. Алън вдигна телефона и побъбриха няколко минути, след което той предаде телефона на Беки.

— Да говоря ли с татко, или това само ще го обърка? — попита я Джини. Не беше сигурна дали баща й помни коя е и дали, ако помнеше, нямаше да се разстрои и да поиска да го посети.

— Днес малко не е на себе си. Мисли си, че аз съм мама, а Марджи и Лизи сме аз и ти. Няма да разбере кой се обажда или дали изобщо те е виждал днес.

— Сигурно е трудно — смотолеви Джини и моментално се почувства виновна, че не е там.

— Така е — честно призна Беки. — Ами ти? Какво ще правиш днес? — Можеше само да си представя какво е да прекараш Коледа напълно сама, единствено с призраците на предишни празници.

— Смятам да прекарам деня с приятел — малко тъжно рече Джини. Беше казала на Блу, че може да използва банята, и чуваше течащата вода. Смяташе да пусне дрехите му в пералнята и сушилнята на сградата, за да е чист.

— Не знаех, че имаш приятели в Ню Йорк — озадачи се Беки. Беше се отказала да окуражава Джини да се среща с хора — тя никога не го правеше и не желаеше да го прави. Твърдеше, че среща достатъчно хора при назначенията си и не иска да познава никого в Ню Йорк, тъй като винаги остава в града само за няколко седмици. А подобно положение винаги е трудно за обяснение. Не желаеше никой да я съжалява, нито пък бе готова да споделя историята си с когото и да било. Това не беше тяхна работа, а човек не може да има приятели, ако не може да е открит с тях — а тя не беше готова за това. Беше се затворила в черупката си като мида. Всъщност разказа на Блу за Крис и Марк повече, отколкото на когото и да било от години.

— Нямам приятели, току-що го срещнах — неопределено отвърна Джини.

— Мъж? — За миг Беки се шокира.

— Не е мъж, а момче — обясни Джини и се запита дали трябваше да го прави.

— Как така момче?

— Бездомно дете. Оставих го да прекара нощта тук. — Веднага щом думите излязоха от устата й, тя разбра, че не трябваше да ги изрича. Двете с Беки години наред не бяха на една и съща честота. Сестра й имаше живот, семейство, дом и много за губене. Джини пък нямаше нищо и не й пукаше.

— Пуснала си бездомник да пренощува при теб? — ужаси се Беки. — Спиш ли с него?

— Разбира се, че не. Той е дете. Спа на канапето. Живееше в една барака недалеч от апартамента ми, а навън е минус десет. Можеш да умреш от измръзване в такива нощи. — Не й се вярваше, че Блу би могъл да измръзне, беше млад и силен, но всичко беше възможно.

— Да не си се побъркала? Ами ако те убие, докато спиш?

— Глупости. Той е на единайсет или дванайсет, много сладко момче.

— Нямаш представа кой е или какъв е. Може да е по-голям, отколкото казва, може да е престъпник. — Представата за Блу като престъпник по пижама, която висеше по него, беше повече от абсурдна. Джини дори не си беше направила труда да заключи вратата на спалнята си снощи. Беше си го помислила, но бе отхвърлила идеята. Нищо в него не я плашеше.

— Повярвай ми. Просто е сладко хлапе. Няма да ме нарани и ще се опитам да го уговоря да отиде в приют за младежи. Не може да живее по улиците в такова време.

— Защо му е да се съгласява, щом го прибираш в апартамента си?

— Най-малкото защото заминавам след няколко седмици и той не може да остане тук. — Блу се появи на прага на спалнята, пак в голямата пижама, и носеше дрехите си за пране, както му беше предложила.

— Както и да е, сега не мога да говоря. Имам да пера. Просто се обадих да ви пожелая весела Коледа. Целуни Алън и децата от мен.

— Джини, махни онова момче от апартамента си! — почти изписка Беки. — Ще те убие!

— Не, няма. Повярвай ми. Ще поговорим утре. Целуни и татко от мен.

Минута по-късно тя затвори телефона, а в Пасадена Беки погледна съпруга си паникьосано.

— Сестра ми си е изгубила ума — едва не проплака тя. — Пуснала е бездомно момче да спи в апартамента й.

— Мили боже, наистина се е побъркала. — Алън беше колкото разтревожен, толкова и възмутен. — Трябва да се върне към някакво подобие на нормален живот, преди да е станало нещо с нея.

— Да, но какво мога да направя? Аз съм тук, гледам татко да не се изгуби или да не бъде блъснат от някоя кола, докато пресича улицата. А сега се налага да пазя и сестра си да не бъде убита от някакво бездомно момче, което е пуснала в дома си, така ли? Трябва да я затворят в някоя лудница.

— Един ден може и дотам да се стигне — мрачно предсказа Алън. Той открай време се тревожеше, че рано или късно Джини ще се побърка заради смъртта на сина и съпруга си. Но Беки беше права, не можеха да направят нищо.

А в Ню Йорк Блу беше не по-малко разтревожен.

— Кой се обади?

— Сестра ми от Калифорния — отвърна Джини, докато вземаше дрехите му, за да ги пусне в пералнята в мазето. — Преди живеех в Ел Ей — обясни тя, а момчето я погледна нещастно.

— Скоро ли заминаваш? — попита с печален поглед. Беше чул какво беше казала на Беки. Току-що я беше срещнал, а ето че скоро щеше да изгуби и нея.

— Засега не — отвърна тя със спокоен тон. Виждаше в дълбоките му сини очи страха, че ще бъде изоставен. Косата му беше чиста и изглеждаше чудесно в пижамата й. Двамата седнаха на канапето. — Може да замина по някое време през януари, още не знам кога. Но после ще се върна. Винаги се връщам. — Тя му се усмихна.

— Ами ако те убият?

Джини понечи да отговори „няма да липсвам на никого“, но видя по лицето му, че ще липсва на него, макар че двамата почти не се познаваха. Изглеждаше паникьосан от мисълта, че тя ще замине.

— Няма да ме убият. Занимавам се с това от две и половина години. Добра съм. И ще внимавам. Не се безпокой. А сега да решим какво ще правим днес. И двамата мразим Коледа, затова ти предлагам да правим нещо, което няма нищо общо с празника. Някакви идеи? Да идем на кино? На боулинг? Или на пързалка?

Той поклати глава. Още беше разтревожен.

— Навремето играех боулинг с леля Шарлийн, преди… преди тя да стане прекалено заета.

Джини долови, че той премълчава нещо, но не искаше да го изкопчва от него.

— Искаш ли да поиграем?

— Добре — съгласи се той и на лицето му се появи колеблива усмивка.

— А после можем да идем на кино и да хапнем нещо.

Звучеше му като кътче от рая. Джини искаше той да прекара добре, докато е с нея. Нямаше представа какво ще стане след това. Трябваше само да изкарат деня и да го превърнат в прилична Коледа и за двамата. Беше смятала да остане в леглото, да чете и да завърши доклада си, но това вече не влизаше в плановете. Можеше да го направи и по-късно.

Час по-късно дрехите на Блу бяха изпрани и изсушени и двамата отидоха в центъра до една зала за боулинг — Джини се беше обадила предварително да провери дали е отворена. И двамата не ги биваше в играта, но въпреки това се позабавляваха, а после отидоха на кино. Тя избра някакъв 3D екшън, за който реши, че ще му хареса, и наистина му хареса. Блу никога досега не беше гледал триизмерен филм и остана като хипнотизиран. После си взеха хотдог от едно магазинче за деликатеси и спряха в малка бакалия да купят храна, преди да се върнат в апартамента. Когато се прибраха, вече бе тъмно и отново валеше сняг. Тя му предложи да преспи отново на канапето, вместо да ходи в бараката и той кимна. Джини отново му постла, остави го да гледа телевизия и се прибра в спалнята си. Тъкмо си легна и Беки й звънна.

— Още ли си жива? Още ли не те е убил? — Наполовина се майтапеше. През целия ден се беше измъчвала от тревоги за психическото състояние на сестра си и как е могла да направи нещо толкова опасно.

— Не е и няма да го направи. Коледа е, Беки, остави детето на мира. — Не че тя го беше оставила на мира, но пък му осигури страхотен ден и двамата се забавляваха чудесно.

— Ще го махнеш ли утре?

— Ще видя. Искам да попадне на правилното място. Страх го е от приюти.

— Ох, за бога. Аз пък се страхувам за живота ти. На кого му пука, че го е страх от приюти? Къде е семейството му?

— Още не знам. И двамата му родители са мъртви. Живял е при леля си, но там нещо се е объркало.

— Това не е твой проблем, Джини. По света има милиони бездомни хора. Не можеш да прибереш всички. Не можеш да изцелиш всички съсипани и ранени на света. Просто се погрижи за себе си. Защо не си потърсиш работа в Ню Йорк? Мисля си, че цялата тази хуманитарна дейност ти създава комплекс на майка Тереза. Вместо да прибираш бездомни сирачета от улиците ела да видиш баща си.

Джини подмина без коментар язвителните й думи. Беки й се стори уморена.

— Нямам семейство, при което да се връщам — напомни й тя. — Това ми позволява да посветя живота си на другите.

— Имаш нас. Върни се в Ел Ей.

— Не мога. Това ще ме убие — тъжно промълви Джини. — И не желая да работя в офис в Ню Йорк. Харесвам работата, с която се занимавам. Тя ме удовлетворява.

— Не можеш да обикаляш целия свят до края на живота си. И ако искаш семейство, при което да се връщаш, трябва да останеш на едно място повече от десет минути, да престанеш да ходиш във военни зони и да работиш в бежански лагери. Трябва ти истински живот, Джини, докато все още можеш да имаш такъв. Продължиш ли да се занимаваш достатъчно дълго е тази работа, няма да си в състояние да се установиш отново.

— Може и да не искам — честно отвърна Джини.

Тъй като Беки трябваше да откара по-малката си дъщеря на среща с приятелка, за щастие, разговорът приключи. Джини прекара остатъка от вечерта в четене, а Блу гледаше телевизия в дневната. Тя отиде да го провери в десет часа и видя, че беше заспал дълбоко на канапето, с дистанционното в ръка. Джини внимателно взе дистанционното и го остави на куфара пред него, зави го е одеялото и изгаси лампата. После се върна в спалнята си, затвори вратата и продължи да чете до полунощ. Помисли си за думите на Беки. Знаеше, че според нея е лудост да прибере Блу, но точно сега, в този момент, това й се струваше правилно. По-късно щеше да реши какво да прави с момчето. Възнамеряваше да го убеди да се свърже с леля си и да й каже, че е добре. А след това смяташе да му намери добър приют, където да му помогнат. Засега това беше мисията й. И искаше да е сигурна, че е в сигурни ръце, когато дойде време да замине отново. Беше убедена, че пътищата им са се пресекли неслучайно. Трябвало е да му осигури убежище и тя се закле пред себе си, че ще го направи. Изгаси лампата и две минути по-късно вече спеше дълбоко.

Докато Джини приготвяше закуската, Блу влезе отново в интернет. Тя забеляза, че отново провери няколко сайта за бездомни младежи, на които си оставяха съобщения един за друг. Видя го как се намръщи, когато се зачете по-внимателно на едно място. Докато оставяше чинията с бърканите яйца до компютъра, Джини зърна, че съобщението е от някоя си Шарлийн, която го молеше да й се обади. Очевидно ставаше дума за леля му, тъй като той бе споменал точно това име. Джини запомни името на сайта, за да го отвори отново, ако момчето излезе. Искаше да се свърже с Шарлийн, да научи повече за Блу и да реши какво да прави с него, когато дойде време да напусне Ню Йорк.

След закуска повдигна пред него въпроса къде ще живее в бъдеще.

— Не можеш да се върнеш в бараката, Блу. Прекалено студено е. Пък и рано или късно някой от общината ще я заключи отново.

— Има и други места, на които да нощувам — заяви той и дръзко издаде брадичка. После я погледна със сините си очи и изражението му омекна. — Но не са толкова приятни като тук.

— Можеш да останеш при мен, докато съм в града — щедро предложи тя. До появата му не си бе давала сметка колко мъчително самотна е била. А сега знаеше. — Но другия месец трябва да се връщам на работа и ще отсъствам известно време. Нека, преди да замина да ти намерим някое добро място, на което да останеш.

— Само не и приют — упорито се запъна той.

— Има места за дълготрайно настаняване на бездомни деца. Някои от тях са доста добри. Можеш да идваш и да си отиваш, когато си пожелаеш. — Беше направила справка по въпроса в интернет. Решението не беше идеално, но щеше да му осигури убежище, покрив над главата, храна, компетентна помощ и работа, стига да поиска. Но той всъщност не беше достатъчно голям, за да работи.

— В приютите те ограбват и повечето хлапета се друсат.

Личеше, че той не взема наркотици, което бе забележително предвид тежкия живот, който живееше.

— Е, ще трябва да измислим нещо. Не мога да те взема със себе си. — Държеше се сякаш го беше осиновила и твърдо възнамеряваше да разреши положението с настаняването му, докато всъщност той бе крехко птиче, кацнало случайно на нейната клонка. И нямаше друг избор, освен да отлети, ала Джини искаше той да е в безопасност, когато замине.

— Искам само стая и работа — рече той. Прекалено високо изискване за хлапе на неговата възраст, колкото и умно да е то. Никой не наемаше единайсет или дванайсетгодишни деца, освен за пласиране на дрога в лоши квартали, а Блу, изглежда, бе съумял да остане далеч от подобни занимания.

— На колко си години, Блу? Този път честно — сериозно го попита тя.

Той помълча известно време — очевидно решаваше дали да й каже истината, или да премълчи. Накрая отвори уста.

— На тринайсет — изръмжа. — Но мога да правя много неща. Добър съм с компютрите и съм силен. — Беше хилав от недохранване, но имаше воля.

— Кога за последен път ходи на училище? — Боеше се, че е било преди години.

— През септември. В осми клас съм.

— В такъв случай догодина можеш да продължиш в гимназия. — Тя се замисли и го погледна в очите. Ако Кристофър беше жив, сега щеше да е на шест. Нямаше опит с тийнейджъри, освен с племенника си, но беше твърде заета, за да му обръща много внимание, докато той растеше. Сестра й знаеше много повече от нея за хлапетата на тази възраст, но не можеше да я пита за Блу. — Ще ти предложа сделка — тихо рече Джини. — Ако тръгнеш отново на училище, ще ти плащам за работа, която да вършиш за мен.

— Каква работа? — подозрително попита той.

— Каквато се сетиш. Апартаментът има нужда от редовно почистване. Искам и да преместя някои неща. Може дори да се отърва от чудните си мебели и да направя някои подобрения. — Тя се огледа и предизвика усмивката му.

— Аха, може да ги изгорим — предложи Блу и двамата се разсмяха.

— Да не стигаме до крайности. Можеш да изпълняваш дребни задачи за мен. Ще го измислим.

— Колко плащаш? — сериозно се поинтересува той и я накара отново да се разсмее.

— Зависи от работата. Какво ще кажеш за минимална надница?

Блу се замисли и кимна. Звучеше му добре.

— Защо трябва да ходя на училище? Там винаги се отегчавам.

— Ще се отегчаваш до края на живота си, ако не завършиш. Ти си умно момче. Трябва да ходиш на училище. Няма да можеш да си намериш добра работа, ако не си завършил поне гимназия. А може един ден да влезеш и в колеж.

— И после какво?

— От теб зависи. Но без училище ще белиш картофи в „Макдоналдс“. А ти заслужаваш нещо по-добро — убедено рече тя.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, знам.

— Но ти дори не ме познаваш — предизвикателно подхвърли той.

— Така е, но виждам, че си умен и че можеш да стигнеш далеч, ако искаш. — Наистина бе убедена, че е добро хлапе. Беше находчив и предприемчив. Нуждаеше се само от правилно насочване. — Ще го направиш ли? Имам предвид, да се върнеш в училище? Ще ти помогна да се запишеш в едно държавно училище недалеч оттук. Можем да кажем, че известно време си отсъствал.

Мина цяла вечност, преди да отговори. Накрая Блу бавно кимна и я погледна. Не изглеждаше особено щастлив, но се съгласи.

— Ще опитам — отстъпи той. — Но ако е скучно и пълно с тъпаци или ако учителите са гадни, махам се.

— Не. Тъпаци или умници, оставаш там до юни и наесен продължаваш в гимназия. Това е предложението ми.

Тя протегна ръка и зачака, и след известно колебание той я стисна.

— Добре. Кога започвам работа при теб?

— Какво ще кажеш още сега? Можеш да измиеш чиниите и да пуснеш прахосмукачка. И трябва да се купят някои неща. — Вече беше свършила млякото, което бяха взели вчера, и бе забравила да купи плодове. — Ще отскочиш ли до магазина? Ще направя списък. Какво ти се яде? — Тя взе лист и химикалка от бюрото и записа основните неща, а той добави и свой списък от прекалено сладки мюсли, плодови сладкиши, чипс, бисквити, телешка пастърма, фъстъчено масло, всякакви други любими на децата лакомства и какви ли не газирани питиета. — Зъболекарят ти ще се влюби в мен — подметна тя и завъртя очи, а в следващия момент се сети, че той сигурно си няма зъболекар, но реши да не го пита. Всяко нещо по реда си, училището бе на първо място. Ако успееше да го махне от улиците, да му осигури сигурно място и да го върне в училище, мисията й щеше да е изпълнена.

Няколко минути по-късно го прати до магазина с три банкноти по двайсет долара и списъка. И веднага щом чу вратата на асансьора да се затваря, тя отвори сайта, който беше преглеждал, и намери съобщението до Блу от Шарлийн. Беше пратено предишния ден. Джини отговори бързо с надеждата, че е леля му — помнеше, че беше споменал името Шарлийн, когато разговаряха за боулинг.

„Имам информация за Блу. В безопасност е, здрав е и се намира в добри ръце. Моля ви, обадете се. Вирджиния Картър“. И добави номера на мобилния си телефон.

Джини седеше на канапето и невинно четеше списание, когато той се върна с торбата покупки и съвестно й даде рестото. После започна да си записва времето, през което бе изпълнявал задачи, за да може да му плаща. Когато видя какво прави, Джини се усмихна.

— Като истински бизнесмен — одобрително рече тя и с изненада забеляза, че почеркът му е равен, четлив и подреден.

Блу прекара част от деня в чистене на апартамента с прахосмукачката. Помогна й да разместят мебелите и изхвърли с погнуса отдавна увехналото растение. Следобед излязоха на разходка. Минаха покрай училището, което бе имала предвид. Не беше далеч, макар че все още не знаеха къде ще живее той. Блу направи физиономия. После минаха покрай една църква и лицето му стана още по-намръщено. Изглеждаше гневен и отвратен.

— И църкви ли не обичаш? — Джини беше изненадана. Той имаше много категорични идеи. Самата тя не беше много религиозна, но имаше нагласа да общува с Бог по начин, който й помагаше.

— Мразя свещениците — почти се озъби Блу.

— Защо? — Искаше да научи повече за него, но той бе много потаен относно живота си. Трябваше да изчака да се разкрие сам, подобно на цвете, отварящо се към слънцето. Не искаше да го притиска, но беше заинтригувана от отношението му към духовниците.

— Просто ги мразя. Изроди са. Въздух под налягане. Преструват се на добри хора, но не са.

— Някои са — тихо възрази тя. — Не всички свещеници са добри или пък лоши. Те са просто хора.

— Да, но обичат да се правят на Бог. — Каза го малко възбудено. Джини не искаше да го разстройва и затова не каза нищо. Блу явно изпитваше пълно презрение към всички свещеници.

Хапнаха и пак отидоха на кино. Този път филмът не беше триизмерен, но също им хареса и го обсъждаха на връщане към апартамента. Джини вече започваше да свиква да върви и да разговаря с него, сякаш бяха стари познати, а не се бяха срещнали преди дни. Той имаше добро чувство за хумор, изразяваше се безупречно и веднага щом се прибраха, я попита колко е изкарал през деня. Направиха сметката и остана доволен от сумата. Ухили се щастливо и включи телевизора. Джини все проверяваше телефона си за съобщение от Шарлийн, но такова нямаше. Започна да се чуди дали ще се свърже с нея. Надяваше се, че ще го направи.

Вечерта поработи на лаптопа и видя, че Блу отново е влизал в сайта за бездомни деца. Запита се дали не е търсил съобщение от конкретен човек.

А на сутринта, докато още беше в леглото, Шарлийн се обади. Наистина се оказа, че е леля му.

— Коя сте вие? — незабавно попита тя. — Социален работник от някоя агенция за закрила на деца ли? Или сте ченге?

Гласът й бе подозрителен, но явно изпитваше облекчение. Джини й обясни как са се срещнали и че Блу спи на канапето й.

— Откога не сте го виждали? — попита тя. Беше й любопитно що за човек е и какво се е случило, и се чудеше дали жената на телефона ще й каже истината. Имаше приятен, интелигентен глас.

— От септември. Просто не се получи. Имам три деца, живеем в тесен апартамент с една баня, няма къде да се обърне човек. Децата ми спят в спалнята. Аз спя на канапето, а Блу на пода. Едно момче не може да живее по такъв начин. Сърцето на майка му щеше да се скъса, ако можеше да научи, че си няма дом. — Явно разглеждаше положението с Джини като временно, както правеше и самата тя. — И не харесва приятеля ми — предпазливо добави Шарлийн, след като вече знаеше, че Джини не е официален служител. — Той наистина малко прекалява с чашката, но двамата през цялото време се карат.

Блу не харесва начина, по който говори с мен. Много е покровителствен, понякога дори прекалява. Веднъж се скараха жестоко и моят човек му посегна. След това Блу си отиде. Наистина нямаше място за двамата тук, а Харолд остава понякога. Тогава Блу спеше във ваната, а банята е само една. Бащата на Блу приличаше много на Харолд — биеше го редовно, биеше и майка му. Тя бе толкова добра жена и обичаше момчето до смърт. Всичко бе готова да направи за него. Той бе единствената й тревога, когато умираше. Аз го прибрах, бях й обещала, но тогава имах само едно дете. С три просто не мога да се оправя. Няма пари, няма място, няма време. Най-добре е Блу да отиде в приемно семейство, така ще си намери добър дом.

— Той като че ли не иска подобно нещо, а и може да е твърде голям за приемно семейство. На тринайсет децата често са трудни.

— Блу е добро и умно момче — с обич изтъкна леля му. — Преживя лош период, докато майка му умираше. А татко му вечно отсъстваше. Влезе в затвора заради наркотици и умря там три години по-късно, но Блу така или иначе почти не го виждаше. Аз съм единствената му кръвна роднина.

Положението наистина изглеждаше много объркано и сърцето на Джини се сви от болка. Знаеше, че има хиляди деца като Блу, но у него имаше нещо специално, което бе докоснало душата й.

— Смятам да го пратя в център за бездомни подрастващи, а и той се съгласи да тръгне отново на училище — с надежда рече тя.

— Няма да остане нито на едното, нито на другото място — попари я лелята. Познаваше го добре, много по-добре от Джини. — Винаги бяга, от всичко. И от вас ще избяга. Сега е като диво същество. Ако го доближиш прекалено, бяга. Мисля, че е уплашен, може би си мисли, че всички ще умрем като майка му и баща му. — Това беше ценна информация. — Но иначе е добро дете — отново повтори тя.

— Искате ли да се опитам да го накарам да се видите? — предложи Джини.

— Няма да поиска. А и ако се появи Харолд, ще стане пълна каша. Просто ми кажете къде е. Не мога да направя нищо за него. — Тя на практика се беше отказала от племенника си — имаше да храни твърде много гърла и не искаше още един проблем, особено ако засягаше и приятеля й. Държеше повече на Харолд, не на Блу. Очевидно бе, че не иска да го вижда. Блу наистина си нямаше никого на този свят. Беше сирак във всяко отношение.

— Ще ви кажа, ако успея да го настаня в приют. След няколко седмици заминавам и ще отсъствам месеци. Искам да го уредя някъде преди това — каза Джини. Сега се тревожеше още повече за момчето. Блу нямаше на кого да се опре, на кого да разчита. Нямаше нито един приятел на този свят, освен нея.

— Където и да го вкарате, няма да остане. Отново ще се върне на улицата. Там знае как да се оправя. И не мисля, че ще тръгне пак на училище. — Лелята на Блу очерта мрачна участ, която обаче беше готова да приеме. — Аз съм медицинска сестра в „Маунт Синай“. Известно време се опитвах да събудя интереса му към работата ми. Той обаче заяви, че му се струвала мръсна. Много мечтае и си мисли, че ще си намери добра работа, защото е умен. Но и двете с вас знаем, че това не е достатъчно.

— Точно затова искам да започне отново да учи — подчерта Джини. — Засега той се съгласи.

— Винаги го прави — примирено въздъхна леля му.

— Не му позволявайте да ви разбива сърцето — предупреди тя. — Не се привързва към никого, откакто майка му умря. Мисля, че я изгуби много рано.

Джини беше изненадана, че леля му е приела, че Блу е увреден завинаги и го оставя да си търси сам съдбата по улиците, без поне да се опита да промени нещо. Самата тя бе готова да го направи, както го правеше за хората в страните, в които работеше — да промени положението им. А Блу беше умно тринайсетгодишно момче, живеещо в цивилизован град и цивилизована страна. И желанието й бе той да има шанс. Заслужаваше го.

— Ще ви съобщя къде е и какво прави, преди да замина — обеща Джини, но леля му далеч не изглеждаше толкова разтревожена, колкото бе самата тя. Шарлийн го познаваше и беше наясно със силното му желание да се откъсне и да избяга.

Джини мислеше за това, докато приготвяше закуската на следващата сутрин. Щеше й се да му каже, че е разговаряла с леля му, но не смееше. Не искаше той да си помисли, че двете кроят някакъв заговор срещу него.

— Какво ще кажеш да огледаме днес някои от приютите? — предложи тя след закуска и видя как погледът му стана студен и твърд.

— Предпочитам да работя за теб и да изкарам малко пари — опита се да се измъкне той. Не желаеше да мисли за скорошното й заминаване, личеше си, че това го разстройва. Но Джини беше твърдо решена да му намери безопасно място за живеене и да го запише в училище, преди да тръгне на следващото си назначение. Сега това бе единственото, за което можеше да мисли.

Без му да казва нищо, тя му купи тетрадки и бележници, химикалки и моливи, калкулатор и всичко необходимо за училище. Остави ги в торба в гардероба си и не спомена нито дума за тях.

Прекараха вечерта срещу Нова година пред телевизора, гледаха насъбралото се множество и как огромното кълбо на Таймс Скуеър пада. Блу изглеждаше развълнуван и двамата се позабавляваха добре.

Следващия понеделник двамата отидоха в училището, което му беше показала, и се срещнаха със заместник-директора, за да поговорят за записването му. Джини остави адреса си и не спомена, че положението е временно — искаше да му даде най-добрата възможност да влезе в училището. Заместник-директорът попита кое е било последното му училище и тя обясни, че е живял с леля си, но вече не е при нея. Тъй като често хлапетата се местеха от едно място на друго, повече въпроси не последваха.

— Вие ли сте законният му настойник? — поинтересува се заместник-директорът и Джини помълча, преди да отговори.

— Не, не съм. Леля му е, макар че сега не живее при нея.

— В такъв случай ще се нуждаем от подписа й за формулярите — обясни той и й ги даде. — Щом ги подпише, че го запишем в осми клас. Трябва да навакса, щом не е ходил на училище от септември.

Блу изглеждаше съкрушен и когато няколко минути по-късно си тръгнаха, я погледна отчаяно.

— Наистина ли се налага?

— Да, налага се. И трябва леля ти да подпише тези формуляри. Ще й се обадиш ли?

Той дълго се колеба, но накрая кимна.

— Добре. На нея не й пука дали ходя на училище или не.

— Сигурна съм, че й пука — твърдо рече Джини. Знаеше, че той е прав, но не можеше да го каже, защото щеше да се издаде, че е разговаряла с леля му.

— На мен също ми пука. Нямаш избор, Блу, освен ако не искаш през целия си живот да работиш най-долнопробните работи. Не можеш да си намериш свястна работа, без да си завършил и осми клас.

Той знаеше, че е права, но мразеше да го чува. Вечерта се обади на леля си. Тя каза, че няма проблем да разпише документите. И отново предупреди Джини, че момчето ще напусне училището и ще избяга, съгласи се да подпише формулярите, ако Джини ги занесе същата нощ в болницата. Джини прие. Смяната на Шарлийн започваше в единайсет. Преди да излезе, Джини попита Блу дали иска да я придружи, но той поклати глава, без да става от канапето.

— Ще те изчакам тук — тихо промърмори. Сякаш нямаше връзки, които да означават нещо за него. Беше пуснат да се носи сам по течението. Джини не искаше той да се удави и макар че двамата почти не се познаваха, тя се беше ангажирала да му помогне и възнамеряваше да го направи. Точно затова беше толкова добра в работата си. Никога не се отказваше да се бори и беше готова да продължава упорито напред, докато не получи резултат. Мотото й бе „Няма невъзможни неща“, както вече бе казвала на няколко пъти на Блу. И сърцето я болеше заради него, задето се чувства толкова самотен и отритнат, че дори не иска да види леля си. Подозираше, че последният сблъсък с Харолд наистина е бил много лош, може би по-лош, отколкото бе казала Шарлийн. Сигурно затова сега не искаше да отиде с нея.

Джини се срещна с Шарлийн в болницата — тя вече беше облякла сестринската си униформа. Беше красива чернокожа жена на възраст горе-долу колкото нея, на около трийсет и пет. Докато разговаряха, Шарлийн на няколко пъти спомена, че бащата на Блу е бил бял и е имал същите зашеметяващо сини очи. Дължеше на родителите си цвета на очите и на кожата, която бе като капучино. И двете се съгласиха, че е много красиво момче.

— Благодаря, че правите това за него — с въздишка рече Шарлийн, след като подписа училищните формуляри. — Надявам се да не ви разочарова.

— Може и да го направи — практично отвърна Джини. — Но ако избяга от училище, пак ще го замъкна там. Нямам намерение да губя тази битка.

— Защо? Защо ви пука толкова? — Шарлийн беше озадачена. Джини бе бяла, живееше в добър квартал, вероятно имаше добра работа и свой живот, преди да го срещне. Не можеше да проумее защо е толкова загрижена за момчето.

— Той заслужава шанс в живота — решително заяви Джини. — Всички го заслужаваме. Някои от нас имат повече късмет от други. Блу има право на изумителен живот, подобно на всеки друг. Още е млад. Може да му се случи. Има нужда от човек, който да го подкрепя и да вярва в него. Вие си имате свои деца, за които да се безпокоите. А аз имам единствено себе си, така че мога да посветя време на Блу.

В погледа на Джини имаше нещо, което озадачаваше Шарлийн — някаква дълбока болка, но тя не тръгна да я разпитва. Просто каза, че Блу е късметлия. Но Джини знаеше, че досега не е бил, и искаше да обърне късмета му, както беше правила за други хора, и да му даде шанс за по-добър живот, а не да спи в спален чувал в барака на улицата, без никого да го е грижа за него.

Шарлийн й благодари отново. Джини си тръгна, взе такси до горно Пето авеню да се върне в апартамента, където я чакаше Блу.

По пътя телефонът й иззвъня. Помисли си, че може да е той, но когато погледна екрана, видя, че е Беки.

— Къде си? — Звучеше уморена. В Калифорния беше девет вечерта и бе имала дълъг ден, изпълнен с грижи за трите деца и баща й.

— На път съм към апартамента. Имах среща за подписване на едни документи.

— Какви документи? — Беки бе колкото любопитна, толкова и разтревожена.

— За Блу. Днес го записахме в училище. Утре започва — тържествуващо съобщи Джини.

— Каква е тая работа с хлапето? — раздразнено попита сестра й. Момчето се беше появило в света на Джини точно от две седмици, а изведнъж сякаш целият й живот се въртеше около него.

— Всеки заслужава шанс, Беки. Понякога са нужни усилията на много хора, за да се получи. И аз съм част от тези хора за него. И като не броим една леля, която няма време и място за него, той си няма никого, освен мен. Свикнала съм да прекрачвам границите и да се бия с вятърни мелници. Момчето се нуждае от човек, който да вярва в него, и сега аз съм този човек.

— Късметлия е, че си до него. Просто не разбирам защо го правиш. Какъв е смисълът? След две седмици отново ще си на другия край на света в някой бежански лагер и разни бунтовници ще стрелят по теб, а той ще бъде отново на улицата. Започваш битки, които не можеш да спечелиш — каза малко остро тя. Най-голямото й желание бе сестра й отново да заживее нормално.

— Да, така е — тихо се съгласи Джини. — Но някой трябва да води битките, а понякога и побеждаваш.

Таксито беше стигнало на адреса й и тя приключи разговора. Веднага щом прекрачи прага, Блу се обърна. В очите му сякаш се бяха събрали всички тревоги на света.

— Подписа ли? — попита той.

Джини кимна и закачи палтото си на закачалката.

— Подписа и помоли да ти предам, че те обича — каза, макар да не беше съвсем вярно. Шарлийн изобщо не бе споменавала нищо за обич. — Започваш училище от утре — твърдо заяви тя, а Блу завъртя очи и я изгледа кръвнишки.

— Налагали се?

Тя също го изгледа кръвнишки и потвърди, че се налага. Той тръгна начумерено към банята да си измие зъбите, досущ като всяко тринайсетгодишно момче.

Следващата сутрин бе малко трескава, докато му правеше закуска и го приготвяше за училище. Даде му пособията, които бе купила, и го изпрати до училището. Той не каза нито дума и тя се запита дали е нервен. Когато стигнаха до ъгъла, Джини му пожела успешен ден и остана да го гледа как изчезва в сградата. Знаеше, че има вероятност да излезе веднага щом тя си тръгне. Но беше направила всичко по силите си да го насочи в правилната посока. Останалото зависеше от него, също като при децата, на които помагаше в бежанските лагери. Ала беше и някак различно. Поради някаква неразбираема и за самата нея причина й пукаше за момчето. Между онази нощ, когато го бе видяла да се шмугва в бараката, до тази сутрин той бе успял да докосне сърцето й. Преди три години се беше заклела никога повече да не обича никого. И чувстваше, че Блу е взел същото решение като малък, когато е умряла майка му. И ето ги сега, две изгубени души, които се бяха намерили и плуваха рамо до рамо към брега. Беше странно усещане. Върна се в апартамента си, отвори лаптопа и се хвана на работа. Беше зарязала работата си през последните дни, а утре трябваше да отиде в офиса. И скоро щеше да замине. Но поне Блу вече отново ходеше на училище. Сега й оставаше само да му намери къде да живее.