Елена Делбанко
Сребърният лебед (9)

Осма глава
Клод

Онова, което Мариана чувстваше като липса, за Клод бе приятно присъствие. Докато тя го развеждаше из къщата, сякаш можеше да чуе гласа на учителя си. В голямата спалня на закачалката още висяха чифт тиранти. Клод с любов приглади завивката на леглото, като че ли старецът всеки момент можеше да се върне за следобедната си дрямка. На масата в трапезарията почти бе готов да повярва, че маестрото току-що е станал от нея, след като е хапнал от същото задушено и е пил от виното, което двамата с Мариана сега споделяха. Миризмата в антрето, усещането, което оставяха килимът и дъсченият под, текстурата на гипсокартона и пердетата, бяха неща, доскоро принадлежали на Фелдмън, които той сега също притежаваше.

Телефонът звънеше доста рядко и никой не се отбиваше, нито ги посещаваше. Никой не знаеше, че са там. Мариана приготвяше вкусни малки пиршества за двама. Пиеха вино от избата на Александър. За обяд хапваха остатъците, поднесени върху одеяло за пикник в градината, вън до стария празен басейн. Когато времето позволяваше, дремваха заедно на топлото майско слънце.

Клод, който толкова скоро трябваше да си тръгне, я искаше цялата. Искаше я във всяка стая, във всеки ъгъл на къщата. Искаше през тази седмица да погълне всичко, което можеше, от Мариана и от баща й, да сподели, да стане част от легендата на това място и собственика му. Докато той се упражняваше, по негово настояване тя седеше с него и подлагаше на критика свиренето му. Искаше и последната капка, и най-малката частичка от прозрението на своя учител, пренасочено към него чрез собствената му дъщеря.

Всеки следобед тръгваха да скиторят из окъпаните в слънце, сладко уханни земи, изобилстващи на птици, цъфнали люляци и момини сълзи. Оставаше сам единствено когато тя се оттегляше всеки ден в някое далечно кътче на „На път към Суан“, за да не я чува той, и свиреше на своя Вилом. Тогава проверяваше мобилния си телефон, за да види колко обаждания е пропуснал от майка си и от Софи. Не им отговаряше. Не искаше да прекъсват онова, което имаше тук. То скоро щеше да свърши.

Към края на седмицата се обадиха на Мариана от Тангълуд — покана за вечеря в имението на Кусевицки, „вечеря-прелюдия“ за дарителите и спонсорите по случай откриването на сезона. Извиниха се, че я канят тъй късно. Току-що научили, че се е върнала в „На път към Суан“. Като чу за поканата, Клод спомена, че би било забавно да идат на тържеството заедно.

— Кога ще бъде то? — попита я.

— През уикенда, след като си заминеш — тъжно отвърна тя.

— Наистина много жалко. Тъй бих искала да се запознаеш с каймака на Тангълуд.

— Но смяташ ли, че би било удачно да дойда с теб?

— Разбира се. Та ти си Клод Розел, най-изтъкнатият ученик на Фелдмън.

Нима му се подиграваше?

Но Мариана го хвана за ръката.

— Как ми се иска да можеше да дойдеш.

Той се замисли. Всъщност не беше наложително да се връща в Швейцария толкова бързо. В крайна сметка той наистина се упражняваше тук, а и нейните наставления бяха безценни. Може би щеше да срещне хора, които можеха да го ангажират за концерт в Тангълуд. Клод реши да отложи заминаването си. Резервира нов обратен полет до Лугано и си осигури още десет дни в къщата на маестрото. Щеше да се наложи по някакъв начин да обясни това на майка си и Софи.

— Сякаш са ми отложили присъдата — коментира Мариана. — Още десет дни, преди да ми нанижат примката на врата! — радостта й му достави удоволствие. Нищо чудно пък и аз да споделям тази радост, помисли си той. Нима се влюбвам?

* * *

Имението на Кусевицки бе разположено на един склон на осем километра от „На път към Суан“. Входната алея беше изпълнена с коли. Докато пристигнат, настъпи здрач. Клод я прегърна през кръста, докато двамата се взираха в обширната панорама на Централен Беркшир и пронизващите небето силуети, както бяха застанали на високото място, откъдето се простираше гледката.

На тържеството ги посрещнаха сърдечно. Никой не беше виждал Мариана от месеци. Тя го представяше с думите: „Талантливият ученик на баща ми Клод Розел. Той ми е на гости, за да помогне с документите и ръкописите на Александър. Трябва да направим разбор на това, което ни е оставил. Надявам се някой ден да чуете изпълнение на Клод“.

Те, разбира се, бяха чували за него, а неколцина притежаваха негови записи. Двама от гостите дори бяха присъствали в „Алис Тъли Хол“, когато той свири сонатите на Брамс с пианиста Уилям Розен. Клод беше удовлетворен. Те не само бяха научили за нюйоркския му дебют, но и отдавна бяха чували Фелдмън да говори за „младия си швейцарски последовател“. За негова изненада — Мариана не беше го предупредила — наследяването на Сребърния лебед вече бе станало обществено достояние. Непрекъснато получаваха поздравления — той, за големия си късмет, а тя — за щедростта си. Мариана отговаряше, че този избор — неин и на баща й — е бил абсолютно правилен. „Александър изпитваше ужас да вижда музикалните инструменти заключени. Оставени на паша, казваше той.“

На вечерята седнаха на маса за осмина с някои от ръководителите на Бостънския симфоничен оркестър и на музикалния фестивал. Вдигнаха се тостове в памет на Фелдмън. Казваха, че Александър ще им липсва. Някъде по-нататък някой се пошегува, че без съмнение сега маестрото ги гледа отгоре и роптае против мненията им и качеството на виното. Това беше първата от петдесет последователни години, в която Фелдмън не участваше в събитието, но те твърдяха, че не е забравен и никога няма да бъде забравен. Ще основат стипендия на негово име или пък конкурс за челисти, като се помъчат да извлекат от несравнимата загуба за музикалния свят поне една полза. Очакваха Мариана да остане в тяхната общност, прикрепена към музикалния център. Надяваха се, че Розел ще се върне. С удоволствие ще го посрещнат пак. Клод усети, че е навлязъл в дълбините на една сфера от света, където толкова бе искал да проникне.

На отсрещната страна на масата Мариана сияеше. Клод с удоволствие я наблюдаваше и я слушаше, докато подкачаше и забавляваше мъжете от двете си страни. Те се бореха за вниманието й. Тя се чувстваше у дома сред стари приятели. Един изискан мъж дръпна стола до него и Клод се обърна натам.

— Надявам се, че ще склоните да свирите за нас в Тангълуд, мосю Розел?

— Ще бъде голямо удоволствие за мен — отвърна Клод. — Винаги когато ме поканите.

* * *

Вечерята свърши в единайсет и двамата поеха с колата към къщата. С въодушевление той й разказа как са го поканили да свири с Бостънския симфоничен оркестър през лятото на 2012 г. Това щеше да бъде първата му изява на фестивала; импресариото му трябваше да определи датата и условията. В този момент не го интересуваше какви ще бъдат те.

— Прекрасно е, миличка — каза Клод, — наистина, това, което направи за мен. По толкова много причини съм ти задължен. Нека и аз да сторя нещо за теб. Какво да бъде?

Без колебание тя отговори:

— Върни се при мен след следващото ти турне. Ще отворя „На път към Суан“ за през лятото и можем да бъдем заедно — и му се усмихна — едва доловима усмивка, в която му се стори, че прозира някакво предизвикателство. Тя отпусна дясната си ръка и погали неговата. — Може би трябва да помисля да задържа къщата. За нас.

Изведнъж му стана хладно. Облегна се назад и се загледа в тъмното. Мариана, изглежда, си представяше живот с него, правеше планове за някакво общо бъдеще в Америка, дори след като той беше толкова откровен с нея в Ню Йорк за намеренията си да остане необвързан. Никога не би живял в Америка. Домът му беше в Европа, в Швейцария беше мястото му. Би ли могъл изобщо да си представи живот с Мариана, където и да е било?

Помогна й да излезе от колата и двамата се отправиха към къщата, набързо изкачвайки входните стъпала. Вътре Клод я притегли в хола и я положи върху дивана, където правиха любов на тъмно. След това, объркан, я държа в обятията си, докато тя спеше.

* * *

Сутринта той се почуди как и кога са се качили по стълбите. Мариана лежеше до него, гола, но нямаше спомени да я е водил или пък тя да го е водила нагоре по дългото стълбище и по коридора. Плътна мъгла бе обвила планината. Въздухът беше влажен и хладен. Той се измъкна от леглото и облече халата си. В кухнята направи кафе. После се обади на майка си да й разкаже прекрасните новини за Бостънския оркестър.

Франсин беше доволна. След като разговаряха минута, тя каза:

— Сега трябва да се върнеш вкъщи, Клод, твърде дълго остана в чужбина. Има неща, които трябва да се решат.

— Какви неща?

— Не мога да ги обсъждам по телефона. Моля те, liebchen, ела си у дома веднага.

— За какви неща говорим?

Тя не продума. Можеше да си я представи — телефонната жица увита около китката й, чаша жасминов чай до нея, отварата, която приемаше следобед в стола си до еркерния прозорец. Може би бродираше или четеше вестник, или пък си лакираше ноктите.

— Наистина прекарах прекрасно в „На път към Суан“, маман. Александър винаги говореше за него толкова въодушевено. Прав е бил. Това е много специално място. Презареждам се с енергия.

— Никога не съм била там — суховато отвърна тя. — Трябва да ми разкажеш за него.

* * *

Последният им ден беше тъжен. Разхождаха се по вече познатите им пътеки, упражняваха се с виолончелата си поотделно в различни стаи и си поделиха бутилка „Помар“ на вечеря на верандата. Цяла нощ разговаряха и правиха любов, а той я успокояваше, като й обещаваше: „Ще се видим пак много скоро“.

На следващата сутрин потеглиха с колата към Бостън през „Масачузетс търнпайк“. На „Логън“ тя го остави, без да паркира колата. Целуваха се, докато полицаят настойчиво й махаше с ръка да продължава напред и й викаше да потегля. Той я загледа тъжно, когато се отлепи от бордюра. После взе челото и куфара и мина през автоматичните врати на път към вкъщи и към работата си.