Елена Делбанко
Сребърният лебед (11)

Десета глава
Клод

Построена от стомана и стъкло, сградата, в която бе апартаментът на Клод, се извисяваше над каменните постройки на стария Лугано. Клод поздрави портиера, влизайки във фоайето. Взе асансьора до дванайсетия етаж, извади ключа си от кутията на виолончелото и отключи вратата, като остави чантата и шлифера си в антрето. Подпря челото на пианото „Стейнуей“ — върху него бяха натрупани купчини партитури и една кристална чаша, на чието дъно имаше утайка от пресъхнало червено вино — и се почувства доволен, че си е у дома. Беше отсъствал повече от месец.

Стаята грееше на утринното слънце, големият прозорец не беше засенчен. Два стола, заедно с пултовете, стояха край пианото и това му припомни, че в деня, в който тръгна за Бостън, беше свирил трио за пиано. Колко неща се бяха променили оттогава!

Полетът му мина без премеждия и той спа през повечето време, но се чувстваше изтощен. Както беше обещала, Франсин му бе поръчала кола от летище „Малпенса“. Искаше да почине и да си вземе душ, преди да отиде да обядва с родителите си в Монтаньола. Толкова много хора — Мариана, Софи, майка му, баща му, импресариото му, приятелите, концертната му публика — се домогваха до вниманието му. Натоварваха го техните очаквания. Мечтаеше да остане сам.

Пийна малко дегазирана минерална вода от отворената бутилка в хладилника. На мраморния плот до мивката намери бележка от Джина, икономката му, написана на италиански с детски почерк: „Господине, вдигах телефона, докато бях тук, щото той звъни толкова много. Мислех, че сте вие, дето ми се обаждате, но беше госпожица Софи. Баща ви също звъни да каже, че не може да ви види за обяд утре, като пристигнете. Трябва да му се обадите в студиото. Добре дошли у дома“.

Той въздъхна раздразнен. Франсин ще бъде сама вкъщи. Довлачи куфара си в спалнята и изсипа съдържанието му на пода. Леглото беше безупречно оправено, завивката — гладка като стъкло. Полегна.

Колкото и да се стараеше да поддържа интерес към живота на околните, Клод често ги забравяше, когато те не присъстваха. Осъзнаваше, че това е недостатък, но трудно можеше да го поправи. Когато беше сам, в главата му присъстваше само музиката, техниката на виолончелото и изискванията на най-належащите пътувания и изпълнения. С челото той живееше най-пълноценния си живот. Може би защото беше единствено дете и родителите му не бяха млади, то беше най-близкият му приятел. Беше започнал отрано и толкова бързо потъна в изучаването на музиката, та знаеше, че сигурно е изпуснал някои други страни от младостта си. Каквито и да са причините, поради които един млад човек избира музиката и тя става доживотната му страст, докато други искат да се освободят от нея, призванието на Клод беше ясно още от петгодишна възраст. През всичките години от детството си, когато наградите му бяха лични — безбожни часове на упражнения сам в стаята — той никога не бе пожелал да е на друго място, никога не погледна часовника, освен за да се увери, че е оставил достатъчно време за домашните си и скучните задължения за училището.

Това бяха ценните за него часове и усилията му се възнаграждаваха с всяко следващо усъвършенстване в свиренето. Другите момчета вкарваха голове, сервираха асове, спускаха се със ски по Алпите или се изявяваха в училище. Клод живееше за челото, за уроците, за шанса да свири камерна музика в консерваторията и да седи на първия пулт в оркестъра. Той пътуваше из Лугано с инструмента през рамо, чуваше в главата си музика, упражняваше фрази върху крака си, докато седеше в автобуса или ферибота, във влака или трамвая. Тъй като беше красив и с открит характер, никога не му липсваха приятели, макар да имаше малко време за тях, освен ако и те не бяха музиканти. Заедно бъбреха глупости, слушаха плочи, анализираха представления и обсъждаха техники по начина, по който другите момчета говореха за футболни мачове.

След като започна да свири на сцена, наградите му станаха по-осезаеми: вниманието и аплодисментите, парите и вълнението от пътуванията, началото на кариера и способността му да вълнува хората с изпълнението си. Но интересът му към хората стигаше дотук.

Защо почувства облекчение, когато се сбогува с Мариана? Реши, че не е, защото искаше да я напусне, а защото беше готов да се върне на работа. Не беше свикнал с интимности. С всяка изминала година програмата му ставаше все по-пълна. И с разрастване на кариерата му се увеличаваха и очакванията му от себе си, и увереността, че в живота му няма място за партньор. От самото начало беше заявил това на Софи. Тя може би не му бе повярвала и го чакаше търпеливо да промени мнението си. Никога не беше го упрекнала, но той започна да се притеснява, че може да я нарани. Перспективата за сълзи, укори, обяснения беше доста досадна. При следващото им виждане ще трябва да си поговорят за това. С Мариана щеше да е много внимателен. Каквато и да беше силата на настоящите му чувства, той предполагаше, че до голяма степен те са свързани със секса.

* * *

Телефонът му звънна. Провери кой е, беше баща му. Трябваше да вдигне. Облегна се на възглавницата и отговори.

— Татко?

— Клод. Добре дошъл.

— Прекрасно е, че пак съм вкъщи. Ти кога се върна в Лугано?

— Вчера. Винаги е приятно да се върнеш тук.

— Получих съобщението ти за обяда и съжалявам, че не можеш да дойдеш.

— Да, чаках го с нетърпение — рече Бернар, — но в Консерваторията има едно събрание, което се боя, че не бива да изпусна. Може би утре вечеря? Каква е твоята програма?

— Изненадах се, че си тук. Маман ми каза, че си бил зает във Виена.

— Дойдох си в Лугано, за да отпразнуваме заедно Сребърния лебед. Не е ли невероятно?

Клод се протегна.

— Абсолютно! Едва мога да мисля за нещо друго.

— Трябва да призная, че новината ме свари напълно неподготвен — продължи Бернар. — Майка ти често е споменавала, че Александър може един ден да ти даде челото — тя не изглежда изненадана като мен. При всички случаи новината е прекрасна, струваше си да пътувам, за да я отпразнуваме.

— Благодаря. Направо беше върхът да свиря на Лебеда на дебютния си концерт в Ню Йорк.

— Чух за големия ти успех там. Майка ти ми изпрати отзивите.

— Да, турнето мина добре, макар че съм много уморен. Да вечеряме заедно довечера, татко?

— Утре ще стане, така са ми казали. Маман ме предупреди, че тази вечер си със Софи.

Клод се обърка. Не си беше правил среща със Софи. Дори не беше възнамерявал още да й се обажда.

— Добре, до утре.

— Майка ти има грижа за всичко.

— Да, винаги е така — рече Клод. Чувстваше се раздразнен. Бернар затвори.

Клод взе душ и се обръсна. Отново се облече — най-сетне с дрехи от гардероба си, а не от куфара — и взе асансьора за подземния гараж. В затъмненото пространство сребристото му „Порше тарга“ го очакваше. Той запали с тихо прищракване, отвори люка отгоре и даде на скорост. Гаражната врата зад него се затвори и той примижа, моментно заслепен от обедното слънце. Сложи си слънчевите очила, форсира двигателя и забуча по стръмните склонове на Монтаньола.

* * *

Франсин го очакваше. Клод се изкачи по каменните стълби и тя отвори със замах вратата. В антрето имаше цветя — ярки гербери, любимите му, долавяше се и познатият мирис на къщата: почистващ препарат за мебели, пресен хляб и кафе. От старото стерео се лееха мазурките на Шопен. Прозорците бяха отворени за летния въздух. Майка му, с престилка на червени и бели райета, вдигна ръка да докосне главата му.

— Сигурно си уморен, шери.

— Да, няма да стоя дълго днес. Имам нужда да спя.

Тя го дръпна в къщата.

— Наистина, Клод, много ти е претоварена програмата. Трябва да освободиш време за почивка.

Въздържа се да й припомни, че тя беше тази, която уговори днешната среща и му попречи да си легне директно в леглото. На кръглата маса в дневната беше наредила кана с кафе с две порцеланови чаши и най-различни сладкиши: pain au chocolat, кроасани със сладко, резени сирена.

— Тъй като си бил цяла нощ във въздуха — рече Франсин, — реших, че сигурно би предпочел закуска вместо обяд.

— Чудесно — той се усмихна. — Мечтаех си за хубаво кафе.

Изведнъж той се трогна от вниманието на майка си и се отпусна с благодарност в мекия стол край прозореца. Тя знаеше как обича кафето си — колко захар и колко кафе — и шоколадовите кифлички бяха топли.

Докато се хранеха, тя го разпитваше за американското му турне, за това какво мисли за концертите, за градовете, които бе посетил, хората, които бе срещал. Гордостта й от постиженията му беше толкова очевидна, че той почувства срам, че й е раздразнен, въпреки това предпочиташе тя да си има по-богат собствен живот. Щеше му се кариерата й да бе във възход, както неговата и на баща му. Разговаряха за Сребърния лебед, за благодарността им към Фелдмън, за това след колко време ще започне реставрацията му и кога той ще се върне в Ню Йорк, за да донесе инструмента вкъщи.

— А Мариана? — попита тя накрая.

— Тя беше много мила с мен. Нали помниш, представи ме на управата в Тангълуд и Бостънския симфоничен оркестър.

Слънчевата светлина се изсипваше през прозорците и топлеше скута му.

— Да, пак добър късмет — тя му сипа още кафе. — Но като ученик на Фелдмън ти тъй или иначе щеше да влезеш в полезрението им.

— Може би. Но не толкова бързо — Клод не виждаше особен смисъл да продължава разговора за Мариана. Нещо в нея очевидно дразнеше майка му, толкова беше ясно. Тя му предложи плодове и ядки. Той обели една ябълка и й предложи парче.

— Клод, знаеш, че те чакам, за да говорим.

— Да, знам, но нямам идея защо. Какво те притеснява? Откакто настоя спешно да се върна вкъщи, все съм нервен. Наред ли си? А татко?

Впрочем не беше вярно, че чак толкова се притеснява, но сметна, че така е най-добре да каже. Майка му често драматизираше. Сега тя допря пръстите на двете си ръце в колибка.

— Всъщност би трябвало Софи да е тази, която да ти съобщи новината. Реших, че не е моя работа, просто трябва да ти кажа да идеш и веднага да се видиш с нея.

— О, боже, да не си е намерила друг приятел? — пошегува се той. — Някой, дето си седи в Лугано през цялото време и се грижи за нея?

— Не ставай глупав. Не се шегувам.

— Да не се е прехвърлила на работа в друга държава? Може би в Китай? — усети, че това би било добра новина.

— Стига, Клод, сериозно е. Тя ми се обади, доста разстроена, когато не беше те чула повече от две седмици. Казах й, че си в Тангълуд и уреждаш бъдещите си концерти и че ще се върнеш скоро у дома. Не споменах, че си там с друга жена.

— Защо не? — Той пийна кафе и погледна майка си над чашата. — Мариана едва ли може да мине за „друга жена“.

— Посъветвах я да почака, докато се върнеш, за да проведете разговора. Помислих, че така ще е най-добре…

— Какъв разговор?

— Слушай, миличък… — тя сви устни, — мъча се да стоя далеч от личния ти живот, както е било винаги. Затова ще оставя Софи сама да разговаря с теб, но сега нямаш много дни, останали за дома. А ще е нужно за доста неща да размишляваш. Трябва да й се обадиш веднага.

Кога, зачуди се той, се бе опитвала майка му да стои далеч от личния му живот? Изгледа я. На ярката утринна светлина тя изглеждаше изтощена, цялото й лице беше в бръчки.

— Ще се обадиш ли?

Опита се отново да я предизвика.

— Наистина ли трябва? Разбирам, че вече си уредила двамата да вечеряме заедно тази вечер. И резервация ли си ни направила?

— Не ставай смешен. Просто казах на баща ти, че няма да вечеряме с теб довечера, защото ще се виждаш със Софи. Не съм й се обаждала. Това е твоя работа.

Клод сви рамене. Стана да си върви и прегърна Франсин.

— Ок, маман, ти печелиш. Ще й се обадя, докато пътувам за вкъщи. Винаги правя това, което ти искаш.

Тя го изпрати до вратата и го гледа, докато той притичваше надолу по стълбите и после се качваше в поршето.

— Благодаря за прекрасната закуска — извика й и й помаха. Запали двигателя и замина.

* * *

Езерото Лугано блестеше под него, докато се спускаше надолу към града. По водната повърхност сновяха лодки и фериботи, а около планините висеше огърлица от ярки облаци. Зави на североизток покрай езерото и се насочи към музея „Тисен-Борнемиса“, където работеше Софи. Минавайки край собствения си апартамент, мислено се ожали за изпуснатата възможност да подремне.

От колата се обади в офиса на Софи. Отговори секретарката й и след миг го свърза. Представяше си я пред работната маса в красивата стара сграда с витражи с изглед към езерото, с книгите за изкуство и каталозите по рафтовете, с акварелите и маслените платна по стените. Гърбът на старинния й стол, добре знаеше, се издигаше чак до главата й.

— Да, Софи фон Ауер на телефона.

— Клод е. Току-що се връщам. Имаш ли малко време сега? Научих от майка ми, че нещо трябва да ми казваш.

— Добре дошъл вкъщи — рече тя с делови тон. — Да, очаквах да те чуя днес. Къде се намираш?

— Тъкмо пристигам на паркинга пред музея.

— Ще питам Тая какви срещи имам. Надявам се, че ще мога да те видя.

След десет минути, полузадрямал, той чу тракането на високите й токчета, които приближаваха към колата. Тя ходеше енергично, облечена в шикозен сив костюм, и носеше куфарче за документи. С тъмнорусата си коса, вдигната на кок, имаше вид на типичната жена с професия. Вмъкна се в колата, обърна главата му към себе си и го целуна по устните.

— Колко време имаме? — попита той и завъртя ключа.

— Свърших за днес. Внезапно силно главоболие — усмихна му се.

— Тогава може би Гандрия?

— Защо не? Следобедът е прекрасен.

Той веднага съжали, че е предложил селцето край езерото. Това беше мястото на първата им свалка преди две години и за нея то би имало сантиментални спомени. В онази вечер, след вечеря в хотел „Моосман“ на ръба на езерото, той й предложи да преспят там. Софи го погледна над чашата с еспресо и каза: „Да, защо не?“. Беше го впечатлила с откритата си, неподправена сексуалност, с начина, по който се съблече и сгъна дрехите си на стола до леглото, как не направи въпрос от детайлите по прелъстяването, лекото засичане на дъха й, когато свърши, и това как след секса стана да си измие зъбите. Забеляза, че предварително си беше взела четката за зъби.

Сега тя извади от куфарчето шалче и го върза на главата си. Сложи си очилата и си закопча колана. Клод се отправи на изток. Вятърът и бученето на двигателя правеха разговора невъзможен. Той пак се зачуди дали не са й предложили нова работа в някой друг град или държава. Това би било нелош начин да приключат с връзката си. Като имаше предвид неочакваната поява на Мариана в живота му, моментът наистина му се струваше много подходящ за това.

Пътят следваше извивките на планината, като ту излизаше на ярко слънце, ту попадаше в сянка. В Гандрия паркираха отстрани на шосето и се спуснаха към езерото по стръмните каменни стъпала, които пресичаха старото село.

* * *

— Радвам се да те видя, Клод. Започнах да си мисля, че няма да се върнеш — тя отпи от виното си. — Колко време ще си тук?

Седяха на сянка на терасата на кафенето, празна в средата на следобеда. Една гребна лодка, завързана за железните перила на терасата, се блъскаше в мокрите камъни под тях. Над тях селото се беше вкопчило в скалата. Клод я потупа по ръката. Той отново се почувства уморен, а виното му бе замаяло главата.

— Колко време ли? Другата седмица тръгвам на турне. Първо Франция, после Германия.

— Чух, че са ти дали невероятния страдивариус. Огромна чест е, че Александър Фелдмън ти е оставил инструмента си. Радвам се заради теб. Кога ще мога да го видя?

Той отпъди с ръка една муха.

— И аз самият още не мога да повярвам. Невероятен късмет. Знаеш ли, още не съм го взел при себе си. Известният манхатънски лютиер — Пиер Фернан, онзи, за когото ти споменавах, ще го реставрира, работа, която е обещал на мосю Фелдмън, че лично ще извърши. Инструментът не е бил пипан с години и няма да вляза във владение, докато това не приключи.

С характерната си прямота, тя го запита:

— Трудно ли беше с дъщеря му?

— Какво искаш да кажеш?

Софи счупи на две една багета и му подаде половината.

— Майка ти спомена, че тя не е много доволна от този подарък.

Сега той разбра, че маман не е спазила обещанието си.

— Да, трудно беше. Затова останах — излъга той.

Софи се усмихна. Не за пръв път забелязваше каква е усмивката й. Тя се усмихваше със затворена уста, без да показва зъби — нещо, което в Европа се приемаше за добри маниери. За разлика от това, в Америка човек виждаше всичките зъби, та дори дупките и пломбите на хората, когато се смееха.

— Не те виня. Проявил си добрина, като си останал. Но се оказа неблагоприятно за теб да те няма толкова дълго. Сега това усложнява нещата.

— А, да, твоите новини. Майка ми спомена, че имаш новини.

Една моторница включи двигателя си на пристана на съседното кафене. Разнесе се силен тътен, плисък и песен от радиото на лодката. Тя почака, докато шумът затихне.

— Бременна съм с нашето дете почти в деветата седмица.

Клод се приведе напред и дъхът му секна.

— Вече от месец знам. Можех да ти кажа, докато беше в Америка, но ми изглеждаше по-добре да почакам. Тъй се беше съсредоточил върху концертите си. И не исках да ти казвам по телефона. Все едно, ти престана да се обаждаш.

Той я зяпаше, загубил дар слово. Остави чашата с вино и отпи от водата. Софи го наблюдаваше с неутрално изражение.

— Съобщила ли си на родителите си? — едва успя да отрони той.

— Естествено, че не, те ще изпаднат в ужас. Така или иначе смятах, че първи ти трябва да разбереш.

— Много ли ще бъдат шокирани? Възможно ли е да си мислят, че никога не си спала с никого? Господи, та ти си на трийсет години!

Тя се усмихна.

— Изобщо не става дума за това. Просто те със сигурност са се надявали, че ще имам достатъчно мозък да не забременея, преди да се омъжа. Това е, което ще ги разочарова. Ще сметнат, че съм проявила безотговорност.

Клод се загледа в езерото. Къщите от отсрещната страна се къпеха в следобедното слънце. Заля го вълна на невероятна умора. Това изобщо не беше новината, която очакваше.

— Убедена ли си, че искаш това дете?

— Нашето дете — поправи го тя.

— Готова съм — потвърди с трезв тон. — Сигурна съм, че ще го задържа. В крайна сметка аз съм католичка.

Той мълчеше, мъчеше се да намери нещо да каже. Щеше му се да възкликне: „Как, за бога, двама възрастни хора като нас позволиха това да се случи?“. Накрая я попита какво е казала на майка му.

— Казах й истината — рече Софи. — Когато ти реши да останеш в Америка, я попитах как да се свържа с теб по телефона. Тя нямаше друг номер, а ти не вдигаше мобилния си. Обаждах се много пъти.

Сервитьорът приближи. Клод го отпрати с жест.

— Майка ти видя, че съм разтревожена, и ме покани на обяд. Боях се, че си срещнал някого в Америка. Знам колко абсурдно звучи това, но бях в такова състояние…

Той я хвана за ръката.

— Естествено, че ще е така — не му се искаше да разпитва за реакцията на майка му. Отчаяно му се искаше тя да не знае.

— Наясно съм, че не е моментът — гласът й потрепери. — Не е подходящ момент да ти съобщя новината — нашата новина. Скоро пак ще тръгнеш на път, уморен си и имаш да подготвяш концерти. Но всъщност нямам избор. Надявах се, че ще имаме повече време заедно — тя отдръпна ръката си от неговата и се стегна. — При всички случаи, Клод, трябва да знам дали ще се женим. Ако ще го правим, бих предпочела да е бързо, по очевидни причини.

Сякаш уловен в капан, на Клод му се прииска да избяга, да обърне масата и да затича нагоре по стълбите. Беше на трийсет и пет, на път да изгради международна кариера, с огромни възможности и ангажименти пред себе си — не желаеше нито да се жени, нито да има деца. Чувствата му към Софи не се бяха променили или пък нараснали от момента, в който я беше срещнал. С нея си прекарваше добре, но винаги е бил много ясен. Брак, бащинство? Не, не, и в двете ще се провали. Трябваше му време много прецизно да подбере думите си. Седнал насреща й, той се надяваше, че успява да прикрие бурните си емоции.

Пое дълбоко въздух. Изпи последната глътка от чашата си. Знаеше, че е посрещнал новината, без да прояви радостта, която се предполагаше. Заговори тихо.

— Ти си имала време да свикнеш с това, да анализираш възможностите си, съвестта си и да решиш как го приемаш и какво искаш да направиш. Но аз не съм. Това идва като огромна изненада за мен. Не мога още да го осъзная. Нямам време да го осъзная. Все едно — ти си избрала своя път. Но аз трябва да подготвя концертите си. Трябва да запазя концентрация — само за още няколко седмици.

— И после? — додаде тя с блеснали от сълзи очи.

— Ще довърша турнето си и тогава ще намерим разрешение.

— Доколкото те разбирам, Клод, мой е изборът дали да родя това дете. Не очаквам нищо от теб, само се надявам да се оженим, заради детето и защото те обичам.

Досега никога не го беше казвала. Отчаян, той я гледаше как отпива от виното си.

— Засега, Софи — каза той и се опита да се усмихне, — нямам какво повече да кажа.

Пресегна се и взе чашата й. С една глътка я изпразни. После извика сервитьора и плати.