Елена Делбанко
Сребърният лебед (13)

Дванайсета глава
Клод

Шестнайсет дни по-късно, в Амстердам, Клод приключи последното си концертно изпълнение от турнето. След като веднъж бе започнало, не му беше трудно да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Съсредоточи се върху репертоара, който трябваше да свири, самолетите, които трябваше да хваща, диригентите, на които трябваше да угажда, и прането, което трябваше всяка вечер да пере в мивката на хотелската си стая.

Изтегнат върху леглото си в амстердамския „Софител Гранд“, той закусваше и се мъчеше да разбере нещо от рецензиите в холандския сутрешен вестник, донесен му заедно с таблата с храната. Погледна часовника — шест часа. Искаше му се — внезапно и много спешно — да чуе гласа на Мариана. В Ню Йорк беше полунощ или пък един. Никога не смогваше да запомни времевата разлика. Отвори телефона си, намери номера и го набра. След четири позвънявания се включи автоматичният секретар. Тя може би спеше или все още беше на някое следконцертно парти — обезпокоителна мисъл — навън с някой друг.

— Мариана — каза той на машината, — Клод е. Току-що свърших турнето си. Обаждам се от Амстердам. Къде си и как мога да се свържа с теб?

След малко я чу да вдига телефона.

— Ужасно ми липсваше — продължи въпреки мълчанието отсреща, — съжалявам, че не се обадих досега.

— Клод, о, Клод, най-сетне — прошепна тя. — Бях изпаднала в потрес. Защо не ми се обаждаше?

— Съжалявам. Надявах се, че не се безпокоиш. Знаеш как е на турне, как губиш представа за дните, седмиците. Как не можеш да мислиш за друго, освен за следващия полет, за следващия концерт — той млъкна, осъзнавайки, че ще трябва да даде някаква по-сериозна причина за невниманието си. — Толкова често си мислех за теб, скъпа, което, за жалост, оказваше неблагоприятно влияние върху изпълнението ми.

— Получи ли съобщенията ми?

— Чак днес — излъга той, — когато проверих мобилния си телефон.

Тя направи дълга пауза.

— Безпокоях се, разбира се, че се безпокоях. Тъжно ми беше, че не чувам гласа ти — и пак замлъкна. — А също трябваше да разговарям с теб за датата в Тангълуд. И като не ми вдигаше телефона, помислих си, че сигурно мога да вляза във връзка с теб чрез майка ти. Обадих се на нея.

Клод замръзна.

— А, успя ли да я откриеш?

— Да. Чудесно си побъбрихме, много приятелски. Но реших да не ти оставям съобщение. Взех сама решенията относно Тангълуд.

Загледан през прозореца в каналите на града, той усети безпокойство.

— И какви бяха тези решения?

Тя игнорира въпроса му.

— Кажи ми кога ще се видим, Клод.

Опита се да мисли ясно и бързо, усещайки недоверчивост в гласа й.

— Идва ми на ум: ако „Баум и Фернан“ ми позволят, ще дойда да взема челото. Реших, че предпочитам да свиря на Лебеда така, както е, в продължение на година и после да го донеса за реставрация. Наистина искам да опозная инструмента, както Александър го е познавал, да свиря на неговото виолончело, преди Фернан да го разфасова. И ако той се съгласи, с теб ще се видим много скоро. Не съм сигурен колко още ще издържа, преди пак да те взема в обятията си.

— Аз се чух с Баум вчера. Пиер не се чувства добре. Не мисля, че е започнал работа по челото.

— Съжалявам да чуя това за Пиер. Надявам се, че няма да ми откаже.

— Как би могъл, Клод? Нали ти си собственикът.

— Ще им се обадя още сега.

Навън мъглата се вдигаше. Днес той имаше ранен полет от Схипхол. Дано, докато стигне до летището, самолетите вече да излитат.

— Скъпи — продума тя в тишината, — имам прекрасна идея. Толкова отдавна имам желание да се върна в Пиринеите, в Прадес. Александър имаше такива мили спомени от годините, прекарани там с Казалс, а аз не съм ходила там от детството си. Няма ли да е прекрасно да направим двамата едно поклонническо пътуване дотам?

Мислейки за Софи и обещанието си да се върне у дома, той отговори колебливо:

— Мисля, че бих могъл да го уредя, поне за няколко дни. Но първо трябва да се върна в Лугано, за да свърша една работа — той замълча. — Ако се срещнем в Европа, как ще си взема Лебеда, при положение че Пиер се съгласи да ми го даде?

Мариана се засмя.

— Всичко съм обмислила. Бих могла да ти го донеса. Ще летя до Барселона с челото. Ако ме посрещнеш на летището там, можем да вземем кола под наем и заедно да отидем в Прадес. Ще бъде райска седмица.

— Няма да имам цяла седмица, Мариана, но дори и няколко дни биха били специални — той се облегна върху възглавниците. — Господи, как съм се затъжил за теб.

Тя прошепна:

— Разкажи ми как. Кажи ми, че ме искаш. Разкажи ми какво ще направиш с мен в първата ни нощ заедно… и какво искаш аз да ти направя.

— Телефонен секс ли е това сега? — попита той.

— Хайде, Клод, не бъди такъв благоприличен швейцарец — заповяда му Мариана. — Кажи ми го!

* * *

След това Клод звънна от апартамента си в офиса на „Баум и Фернан“. Двайсет минути по-късно Баум му върна обаждането. Търговецът се държа приятелски и се съгласи, в отсъствието на Фернан, да удовлетвори молбата му.

— Няма проблем — заяви той. — Още повече че самият Фернан не е достатъчно добре, за да започне работа. Проектите му се забавят. Ще ви приготвим Лебеда в нова кутия за пътуването. Разбира се, щом той напусне нашия магазин, вие трябва да си покриете застраховката. Свирете на него, но после, когато Фернан е готов, трябва да го върнете за реставрация — такова беше желанието на маестро Фелдмън. Кога ще дойдете да го вземете?

— Мисля, че Мариана Фелдмън планира да пътува до Европа — отговори Клод. — Смятах тя да ми го донесе. Двамата с нея сме обсъдили този вариант.

Баум се замисли и забави отговора си.

— Убеден ли сте, че не бихте предпочели да дойдете лично?

— Не виждам защо, след като тя предложи да се срещнем и да ми го донесе.

— Много добре, щом сте сигурен. Но ще трябва да подпишете документи, г-н Розел, които ни освобождават от отговорност до момента, в който ни го върнете обратно, а ще има и допълнителни застрахователни разходи.

— Разбира се — отвърна Клод, — просто ми ги пратете по факса.

Даде му адреса си, номера на телефона и факса си и най-сетне, името на банката си — Union des Banques Suisses.

— Къде ще се срещнете с г-ца Фелдмън?

— В Барселона, след десет дни.

— Наслаждавайте се на виолончелото — рече Баум, — а и на посещението си на града с дъщерята на маестрото.

* * *

Преди да тръгне за Барселона, трябваше да разговаря със Софи, колкото и труден да очакваше, че ще бъде разговорът. Софи беше решила да задържи това бебе. Клод смяташе, че при всички случаи ще е късно да й въздейства да промени мнението си. Тя наистина искаше детето. И това го караше да се чувства още по-зле.

Обади се в офиса й.

— О, г-н Розел — отговори секретарката. — Г-ца Фон Ауер още не се е върнала. Забавиха я на конференцията в Берлин. Няма да се върне още една седмица. Каза да ви предам как да се свържете с нея.

Клод отвърна, че не е необходимо. Щял да разговаря с нея лично, когато се прибере. После се обади на Мариана и й каза:

— Ела веднага, Мариана. Отвори ми се неочаквана дупка. Да се срещнем в Барселона веднага щом успееш да си вземеш билет. Донеси и Лебеда. Уредил съм всичко с Баум. Имам пет дни.

— Ще използвам Експидия или някой от другите сайтове, но Клод, билетите ще бъдат абсурдно скъпи, ако изобщо мога да намеря такива. Първа класа в последната минута.

— Няма значение. Ще платя колкото поискат.

* * *

Когато посрещна Мариана на летището в Барселона, в ръцете й нямаше нищо. Забързана към него, с коса като каскада от тъмни къдрици, със зелена чанта, преметната през рамо, в ръцете й нямаше кутия за виолончело. Целунаха се, но той едва сдържаше безпокойството си. Къде се намираше Лебеда и защо не беше при нея?

Мариана бе току-що нагласена и сияеше. Прегърнаха се и той усети познатия люляков мирис. Хората минаваха край тях, влачеха куфари, бутаха детски колички, разделяха се около тях и ги заобикаляха.

— Нима току-що слизаш от самолета? — попита той. — Имаш вид все едно си прекарала сутринта на спа процедури.

Тя му се усмихна.

— Толкова съм доволна, че забеляза усилията ми. Пристигнах снощи и успях да си почина. Отседнах в „Риц“.

Безпокойството му се увеличи. Да не би да е оставила челото в хотелската си стая?

— О, определено изглеждаш неустоимо.

Пак се целунаха.

— Не се и предполага да ми устояваш.

Той дръпна кожената чанта на колелца зад себе си и я поведе към изхода.

— Предполагам, че си оставила Лебеда в хотела. Да спра ли такси?

— Няма нужда, взех кола под наем — сладко малко автомобилче — и то е оставено на паркинга.

Сега тя го поведе за ръка и двамата тръгнаха под топлото августовско слънце.

— Как, за бога, ще успеем да вместим Лебеда и всичките си чанти в тази малка кола?

— Няма да е нужно, Клод. Челото е заключено в сейф в клона на твоята банка в града. Така предложи Баум — ще отсядаме в не особено безопасни хотели и какъв е смисълът да го влачим навсякъде със себе си? Освен това, ако имам само няколко дни с теб, не искам конкуренция от някакво си чело. Искам цялото ти внимание — докрай, до последната ласка. Ще свириш на Лебеда, докато си жив — за момента си изцяло мой.

Мъчейки се да прикрие разочарованието си, той стисна ръката й и попита:

— И си абсолютно сигурна, че е в безопасност?

— Естествено — отвърна тя с леко повишен тон. — Но не се колебай да провериш в банката, щом си толкова притеснен. Можеш да им звъниш, за да проверяваш любимия си Лебед, на всеки кръгъл час, ако искаш — тя му подаде визитка от барселонския клон на банката му с името на вицепрезидента и телефонен номер отгоре. — Давай!

— Не е нужно — опита се да звучи игриво той. — Ти си достатъчно любим лебед за мен. Дай да побързаме. Имам нужда да ти попригладя перата. В „Риц“ ли отиваме?

— Не, изнесох се оттам.

Влязоха в гаража и се изкачиха по някакви мръсни стълби. Тя го заведе при колата, черен фиат 500C, съвсем нисък. Над тях бучаха самолети. Вече не можеха да се чуват, затова спряха да разговарят. Той сложи чантата си при нейната в багажника и се настани на шофьорското място. Тя го погледна тъй изкусително, че му се прищя наистина да отиваха обратно към хотел „Риц“, а не да тръгваха на път към Прадес. На магистралата я попита:

— Трудно ли беше да носиш Лебеда със себе си?

Не успя да се въздържи да не се върне на темата.

— Изобщо не. Забравяш, че съм свикнала да нося чело със себе си. Всъщност беше ме страх дори една нощ да го държа в апартамента си. От време на време в нашата сграда се случват кражби. Затова взех такси и минах през „Баум и Фернан“ на път за аерогарата и Ханс донесе страдивариуса долу, до таксито. Направил му е чудесна нова кутия със сериозна закопчалка. Ключът е у мен. Ще ти го дам след първата ни нощ заедно — ако не ме разочароваш.

Вендрел, селце с варосани къщи и магазинчета с кепенци, на около един час път на юг от Барселона покрай морето, им се видя прашно в лятната жега, дори маслиновите дръвчета изглеждаха посърнали. По тесните улички се движеха жени, облечени в черно, и носеха кошници. Музиката, която чуваха, идваше от високоговорители. Пабло Казалс, великият ментор на Фелдмън, беше се родил тук, но имаше малко неща в негова памет. Четири километра по-нататък обаче, в селцето Сан Салвадор, посетиха Музея на Казалс.

Тук поспряха за по-дълго. Имаше салон с бюста на челиста, чело, поставено на самоделен на вид подиум, и редици от яркочервени столове. В една от стаите излагаха каменна смъртна маска на Бетовен, лист с няколко такта от Брамс, поставени в рамка, и кичур от косата на Менделсон. Марина беше словоохотлива. Изглеждаше му нервна и някак странно изолирана, не срещаше погледа му. Обядваха и се отправиха на север през планините в посока Прадес.

Казалс бе живял в отшелничество тук, след като избягал от Франко. Уличните табели бяха на каталунски, освен на испански и френски. Хотелът им беше малък и разположен на централния площад, наричаше се „Алхими“. Тясната главна улица — Авеню Шарл дьо Гол — със сигурност не бе носила това име по времето, когато Казалс и Фелдмън са вървели по нея, както сега той вървеше с Мариана. В покрайнините на селото стигнаха до дома на виртуоза, вила „Колет“. Входът, за тяхно разочарование, беше заключен. Надникнаха през портала и после тръгнаха обратно към хотела.

Заразпитваха старците в бара, където спряха да пийнат. Всички те твърдяха, че си спомнят Казалс, че лично са го познавали. Някои твърдяха, че и Фелдмън си спомнят. Разказаха на Мариана за баща й, Алехандро, който се упражнявал до късно през нощта и безпокоял останалите гости. Собственикът на бара заяви, че самият той е на седемдесет и осем години и е син на предишния собственик. Припомни истории за споровете на баща си с учениците на Казалс, някои от които, като Александър, живеели точно над този бар и свирели силно и до много късно.

— Алехандро — намигна той към Мариана, — беше „на ти“ с мадамите.

* * *

На горния етаж на „Алхими“ двамата с Мариана правиха любов. През тази първа нощ тя изгаряше от страст, но на закуска на следващата сутрин му се видя резервирана и неутешима. Нямаше представа защо.

— Нещо не е наред. Не изглеждаш щастлива.

— Имаш ли нещо да ми казваш? — попита тя и го погледна с въпросителен поглед.

— Да, моя сладка, имам. Много съм щастлив да съм тук с теб. Радвам се, че предложи това пътуване.

— Дори без Лебеда? Без начин да се упражняваш?

Усети, че тя го дразни.

— Дори без него — излъга я. — С теб искам да бъда.

— И с никой друг?

Какъв странен въпрос, помисли той, и си доля кафе.

* * *

На третия и последен ден в Прадес изкачиха един виещ се нагоре в планината път към връх Канигу. Къщите се смениха с маслиновите горички на община Кодале, а после с каменни укрепителни стени, докато най-сетне в далечината видяха кулата на древния манастир „Сен Мишел де Кукса“. Безмълвен, с изключение на вятъра и крясъците на птиците, и някъде в далечината звъна от чановете на овцете, манастирът изведнъж запълни хоризонта, когато приближиха. Дори в августовската жега сградите запазваха хладното си спокойствие. Светецът, който почитал Кукса, като спял навън върху плоската камениста земя, беше изобразен върху скалата. Параклисът, построен през девети век и повторно издигнат векове по-късно, след като бил сринат със земята от войници антиклерикали, бил място, където Казалс свирел често — бенедиктинска обител, която Клод приемаше за свещена, мислейки за учителя си и за учителя на своя учител.

Мариана му припомни, че тя всъщност бе срещала Казалс лично преди много години на фестивала „Марлборо“ във Върмонт, когато беше малко дете. Разказа му за почитанието на баща й към стария майстор, чиято ръка той бе целувал многократно. Това не беше черта, която до този момент бе забелязвала у него, а и никога повече не я видя да се проявява. Този легендарен творец беше част от семейната им история. Тя бе израснала в изискания кръг на баща си, бе се срещала с великите творци на епохата. Клод й завиждаше. И макар че сега щяха да го наричат „музикалния наследник“ на Александър, Мариана беше истинската наследница. Той получи своята порция — Лебеда — само защото тя бе позволила това.

Съзнанието му блуждаеше, докато тя говореше. Разказа му как част от манастира била закупена от американския милионер Джон Д. Рокфелер и отнесена в Америка с кораби. Там той я построил пак и я превърнал в музей, наречен „Клойстърс“, в северната част на Манхатън.

— Можеш ли да си представиш? — попита го тя. — Да пренесеш всички тия камъни през океана?

— Водили ли са те там родителите ти?

— В „Клойстърс“ ли? Никога. Отидох сама. Александър мразеше музеите; караха го да се чувства глупав, дори го отегчаваха. Той си нямаше представа от изкуство или литература. Единствено за музика го беше грижа. Всичко друго беше без значение. Мисля, че през всичките години, в които пътуваше из Европа, за да свири, нито веднъж не е стъпил в музей — тя прозвуча рязко, пренебрежително.

Клод се разходи около манастира сам, докато Мариана седеше на една пейка в старинната църква. Той се върна и я завари разплакана. Трогна се, смятайки, че плаче в памет на баща си, който толкова често бе свирил на това място. Обгърна с ръка талията й.

— Хайде да се връщаме в хотела. Не ни остава много време.

Мариана се облегна върху него. Отново го попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш?

— Да — повтори той. — Незабравими ще останат дните, които сега прекарахме заедно.

Върнаха се по същия лъкатушещ път надолу към Прадес и пристигнаха в селото тъкмо когато църковните камбани започнаха своята жаловита вечерна песен.

* * *

Рано на следващата сутрин подкараха бързо фиатчето към Перпинян, а после на юг към Барселона. И двамата бяха изтощени и отнесени. Клод се връщаше вкъщи, за да се изправи пред майка си и Софи. По време на пътуването беше твърде уморен, за да говори за бъдещето — къде и кога ще се срещнат пак. За негова изненада Мариана също избягваше темата. Опита се да я разсмее, като коментираше безкрайната серия от кръгови движения — ronde-points — които французите правеха, за да контролират трафика. Човек не можеше да измине и 500 метра, без да започне да обикаля. Но сякаш беше паднала завеса. Щом преминаха границата с Испания, Мариана стана мълчалива и напрегната. Тъй като самолетът й за Ню Йорк излиташе първи, в два следобед, тя трябваше да е на аерогарата по обед. Клод, който нямаше търпение да вземе Лебеда, я беше молил да го придружи до банката, но тя не искаше да влиза в града. Каза, че се притеснява да не изпусне полета си и настояваше да я остави на летището.

Отбиха се от магистралата, за да пият кафе в едно крайпътно кафене. Когато се опита да я целуне, тя извърна лицето си. Вместо това той я погали по косата.

— Какъв беше проблемът с Тангълуд, за който ме търсеше?

— Нищо, освен претекст. Исках да те открия, а ти не ми вдигаше, когато звънях.

— Не вдигах на никое от повикванията.

— Мисля, че има нещо, за което не си ми казал — тя сложи длан върху ръката му.

Той пак изпита объркване.

— Колко ще ми липсваш ли?

Тя се взря в лицето му изпитателно.

— Обичам те, Клод.

Може би това я тормозеше. Той не й беше казвал, че я обича. Изведнъж му се прииска да го стори, да й признае, че и на него му е мъчно, че се разделят. Но дали ще чувства същото и през следващата седмица, месец или година? Вместо това отвърна:

— Знам, знам, че е така, мила.

Моментът отмина. Тя бръкна в зелената чанта в краката си.

— Документите за колата под наем са в жабката. Ето ти ключа от новата кутия на челото. Ще ти дотрябва.

Той го взе и го пъхна в джоба на ризата си. Продължиха пътя си в тишина.

* * *

Клод остави Мариана на летището, върна взетата под наем кола и се отправи директно към банковия клон, една мрачна сграда на площад Каталуния. Представи се на управителя, който енергично разтърси ръката му и го предупреди, че ще отнеме момент да потвърдят, че личните му документи са в ред, преди да извадят виолончелото от сейфа. После се отдалечи бързо. Клод крачеше по застлания с плочки под и трепереше от нетърпение; тук най-сетне, сам в Барселона, щеше да влезе във владение на Сребърния лебед. Той щеше да му е доживотен другар, нещо, което да цени и пази. Заля го радостно настроение и благодарност за страхотния късмет.

Банковият управител се върна и го придружи до малка стаичка с маса и два стола; там му донесоха кутията с инструмента. Нетърпението го правеше нескопосан, докато се бореше с ключалките. Запипка се с разните закопчалки. Яркосинята кутия от фибростъкло беше твърде фрапантна за неговия вкус. Щеше да я смени с нещо много по-достолепно, което да отива на Лебеда. Кутията проскърца, когато я разтвори. Нежно отмахна меката защитна тъкан около инструмента, сякаш повдигаше булото на невеста. После, стаил дъх, развърза връзките, които го обвързваха, и повдигна инструмента срещу светлината.

Нещо не беше наред. Той се вгледа. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че не държи в ръка ценния Лебед. Едва можеше да диша. Постави челото върху махагоновия плот на масата и се втренчи в етикета през ефа. За негова изненада и ужас Мариана му беше донесла своето виолончело — Ж. Б. Вилом.

Надявайки се да успее да я хване преди излитането, той излезе в коридора и се опита да се свърже, но телефонът й беше изключен. На вратата се почука. Вицепрезидентът на клона на USB, възрастен каталунец в черен костюм и с черна напомадена коса, му се представи и попита дали всичко е задоволително. Клод, посивял от ужас, с мъка произнесе:

— Не.

— Не ли?

— Това не е инструментът, който очаквах да получа.

Банковият служител видимо се стегна. Потри една в друга ръцете си и каза:

— Уверявам ви, сър, тази кутия не е бил докосвана, откакто сеньората ни я донесе. Ние веднага я заключихме в сейфа. Това, което намирате вътре, е онова, което тя е оставила за вас.

— Може би е така, но не разбирам какво се е случило. Не ви обвинявам в нищо…

— Длъжен съм да повторя. Каквото и да се е случило, сеньор Розел, то не е станало в нашата банка. Можем ли с нещо друго да ви помогнем? Бихте ли желали да се обадите по телефона, или може би в полицията?

— Не, не — рече Клод. — Това не е работа за guardia civil. Ще се върна в Швейцария и ще реша проблема там — той постави обратно челото в кутията и заключи закопчалките. — Убеден съм, че има основателна причина и г-ца Фелдмън ще ми я обясни, когато се върна в Лугано.

— Трябва да подпишете тези документи — каза мъжът, — за да го отнесете.

Клод погледна хартиите, където просто пишеше „виолончело“. Зашеметен, той се подписа и напусна банката с яркосинята кутия в ръка.