Елена Делбанко
Сребърният лебед (7)

Шеста глава
Клод

— Как мина вечерта ти, скъпи? — Франсин опаковаше багажа си за Лугано и големият й куфар стоеше отворен върху леглото. Облечена в розов халат и без грим, на Клод му се стори, че изглежда доста по-стара.

— Много приятно — отвърна той, докато се настаняваше в стола с облегалки до прозореца. Преметна крак през страната му. — Хапнахме в Кафе „Люксембург“. Трябва да кажа, че храната там е прекрасна — той се загледа през прозореца към Парк Авеню. — Мариана го предложи.

Както сгъваше вечерната си рокля, Франсин спря и го изгледа.

— Вечерял си с Мариана? Не разбрах, че те е поканила…

— Не, маман, моя беше инициативата — той разтвори „Ню Йорк Таймс“. — Ако беше обратното, тя, разбира се, щеше и теб да покани.

Хотелската стая беше обзаведена в махагон и кретон. Стремеше се да пресъздаде някаква старовремска елегантност и до известна степен успяваше.

— Съвсем не съм убедена — отвърна Франсин.

— Ще си бъде ли вкъщи татко, когато се върнеш?

— Темата ли сменяш?

Той й се усмихна.

— Да.

Тя сложи в куфара купчина блузи — от пастелнорозова, бяла, синя и лимоненожълта коприна.

— Да. Той приключва в Цюрих и си пристига едновременно с мен, тъй че ще можем да прекараме заедно малко време, преди да отлети за Виена.

— Това е добре. През последните месеци толкова рядко се виждате — Клод обърна страницата. — Ами ти какво прави снощи?

— Вечерях със семейство Камелманс, стари приятели на Александър.

— В такъв случай трябва да са много стари — подразни я той. Тя го изгледа строго.

— Били са му колеги в Джулиърд. Далеч по-млади от него, както се оказа с всички накрая. Смъртта на приятелите му много тревожеше и натъжаваше Александър — да вижда как поколението му си отива…

— Мога да си представя — рече Клод. Кракът му се люлееше над облегалката.

— Съвсем не съм сигурна, че можеш.

— Хайде, мамо, свършвай с опаковането и се обличай. След това ще закусим. Имаш нужда да се нахраниш, изглеждаш ми малко начумерена. Аз просто ще седя тук да си довърша вестника, за да не те разсейвам.

* * *

В Pain Quotidien на Лексингтън Авеню седнаха на маса за двама в задната част на заведението. След като келнерът взе поръчката им, Франсин попита:

— Е, тя какво каза за себе си? Научи ли нещо интересно?

— Извинявай, кой?

— Мариана. Мариана Фелдмън.

— Много е очарователна. Чудесно си прекарахме.

— О?

Клод заговори предпазливо:

— Тя е дъщерята на великия ми учител и твой обичан приятел. Бедната Мариана загуби майка си, баща си, а сега и Лебеда. Смятам, че й дължим малко загриженост. Тя беше разстроена, виждаше се, от решението на баща й да остави виолончелото на мен.

— И още едно нещо, маман. Обещах на Мариана, че нито ти, нито аз ще споменем някъде, че това решение е било изненада за нея. Вместо това ще представим нещата все едно тя е участвала в това решение и го е одобрила. Това означава много за нея — Клод се втренчи в лицето на майка си. — Така хората няма да й задават неприятни въпроси. Надявам се, че разбираш.

— Наистина не виждам къде е разликата. Нима иска да насади мнението, че е твоят щедър благодетел? Челото е подарък от Александър, не от нея…

Клод я прекъсна с твърд глас.

— Обещах й го. И ти, и аз трябва да го спазим. Няма какво да обсъждаме тук — двамата извървяха пътя до хотела безмълвно и на раздяла Клод се наведе да я целуне. — Лек път и поздрави на татко. Ще си бъда вкъщи след няколко седмици.

* * *

Предната вечер двамата с Мариана излязоха набързо от таксито и хукнаха по коридора към хотелската му стая, след това скочиха в леглото. Тя го обгърна с крака и го издърпа към себе си, алчна и нетърпелива, може би и малко пияна. Но същото беше и с него. Черната й коса се пръсна върху леглото. Двамата се разсъблякоха взаимно с бързи движения и правиха любов през по-голямата част от нощта. За кратко, към два часа, той поспа. Когато се събуди, тя го галеше толкова нежно, че кожата му настръхна. После Мариана го яхна, вглеждайки се в лицето му отвисоко с тъмен, зареян навътре поглед. Попита го какво иска от нея. Каквото и да поиска от нея, каза, че също щяла да го поиска.

— Да прекарам седмицата с теб в леглото — отвърна той.

На сутринта Мариана взе бърз душ и си направи чаша кафе от хотелската кана с две чашки, после се облече отново в официалните си дрехи от предната вечер. Когато учеше в колежа, разказа тя на Клод, това го наричали „срамното завръщане“.

— Не разбирам.

— Знаеш как е. Когато от дрехите ти става ясно, че си преспал в нечие чуждо легло.

Той се изсмя.

— Искаш да кажеш, че златни сандали и мънистена чанта не са обичайното сутрешно облекло в Манхатън ли?

— Тук — може би. Но аз учех в Индиана.

— Майка ми си тръгва днес следобед — рече Клод. — Полетът й е в три, мисля. Ще прекарам сутринта с нея и щом тръгне за аерогарата, ще ти се обадя, ако това е окей за теб.

Той се надяваше, че двете с Франсин няма да се засекат във фоайето на хотела. Маман щеше да го укорява и да е стресирана. Толкова досадно би било да трябва да я успокоява и уверява точно преди да замине.

Тя го погали по гърдите, после ръката й се плъзна към бедрото му.

— Ще се видим довечера тогава?

— Със сигурност.

— Да опитаме ли друг ресторант — попита го тя, — или искаш още от същото.

— Много повече от същото.

* * *

След като Франсин замина, Клод се премести в един не толкова скъп хотел в западната част, „Бел Клеър“, близо до Бродуей и на близко разстояние пеша до апартамента на Мариана. Короните на дърветата се сгъстяваха от листа и в парка вече цъфтяха ранни пролетни цветя. Той покани при себе си Мариана и тя остана. На кратки прибежки двамата ходеха до някой музей или до Сентръл Парк, или пък в „Забарс“ по-нагоре по улицата. Хранеха се навън или си носеха в хотела плодове, пастет, сирене и вино, а Клод й подаряваше рози всеки ден. В леглото правеха любов и разговаряха.

— Много ли обичаше баща ми? — попита го тя една сутрин.

— Той винаги е бил специален за мен. Честно да ти кажа, докато не пораснах достатъчно, за да мога да осъзная какъв велик музикант и учител е той, какъв късмет имам да уча при него, чаках с нетърпение посещенията предимно заради това че винаги пристигаше с кутия шоколадови еклери. Малки, от пекарната в Монтаньола — в бяла кутия с връв, която ми позволяваше да развържа.

— Колко мило! — саркастично го сряза тя. Той сякаш не забеляза.

— И го харесвах, защото правеше майка ми щастлива. Странно, че едно дете може да установи това, но наистина ми се струваше толкова по-различна, когато той ни гостуваше — по-весела, по-лека, по-отпусната с мен. Двамата много се смееха — продължи Клод, — много повече, отколкото тя се смееше с баща ми. Майка ми обичаше да се забавлява, да излиза. Често съм си представял, когато тя и баща ти излизаха вечер, че отиват да танцуват в някое кабаре. Баща ти се обличаше толкова стилно. Притежаваше такава светска елегантност — за мен той приличаше на кинозвезда. И ти ли се чувстваше по този начин?

— О, да. Изглежда, е имал такъв ефект върху всички. Целият беше изтъкан от чар — красив, бохем. Въпреки това си беше едно момче от Олбъни.

— Какво е Олбъни? Не знам. Какво означава да си от Олбъни?

Тя прокара пръсти през къдриците му.

— Само, че не е бил изложен на нещо много повече от музика като дете. Родителите му били собственици на магазин, емигранти, евреи от Виена. Обожавали музиката и осигурили на децата си уроци, но не са си представяли за сина си живот, обвързан с нея. Собственият му баща ненавиждал тази идея. Искал децата му да имат сигурните професии на средната класа. Та се наложило Александър да се освободи от този живот. Отишъл сам в Ню Йорк. Останалото знаеш…

— Да — отвърна той, като притисна ръката й между дланите си. — Разбира се, като малко момче чувах толкова много за теб от баща ти. Например знаех, че това мистериозно момиче на име Мариана свири добре на виолончело, изключително добре, по-добре от това, на което аз можех да се надявам.

Тя се изправи на лакът.

— А твоят баща?

— Какво за баща ми?

— Той харесваше ли Александър? Бяха ли приятели?

— Отношенията им бяха много сърдечни. Не си спомням да е бил често наоколо, когато идваше баща ти. Но не мисля, че са били студени един към друг. Баща ми беше твърде зает, дирижираше из цяла Европа и обикновено пътуваше, когато твоят баща идваше. Майка ми в тези случаи си оставаше у дома, за да мога да си вземам уроците. Мисля, че мосю Фелдмън винаги е бил повече приятел на майка ми.

— Смятам, че си прав.

* * *

Табелката „Не безпокойте“ остана на вратата. Подготвяйки се за концертното турне, Клод поддържаше ръцете си във форма и свиреше, като изключваше звука на инструмента. Упражняваше Кодали и Бах и разбира се, концерта на Шуман. Мариана — с чаша кафе в ръка — лежеше гола на леглото, слушаше внимателно и критикуваше техниката му. Клод разпозна наставленията на баща й в думите й и в начина, по който ги изказваше. Присъствието на Фелдмън в стаята беше почти осезаемо.

— Не припирай през този пасаж: трябва да променяш темпото, да правиш всяко връщане към рефрена малко по-различно. Не бива да мързелуваш, нито за секунда.

Той опита пак.

— Не бива винаги да подсилваш началото на фразата — казваше му тя. — И недей да свириш повтарящите се фрази по един и същи начин. Използвай въображението си. Говори ми на езика на музиката. — А ако някой пасаж излизаше добре, му извикваше: — Браво! Точно така!

Двамата изключиха мобилните си телефони. Когато обаче излизаше, за да купи цветя или вино, Клод звънеше на Софи и оставяше съобщения, надявайки се тя да не отговори. Имаше няколко съобщения от Франсин, която си беше у дома в Лугано. Накрая той й се обади. Каза й, че не може да говори дълго.

— Закъде бързаш толкова — попита майка му. — Ако не се лъжа, в Ню Йорк е осем и половина сутринта.

— Упражнявам се, маман. По цял ден се упражнявам тази седмица. Знаеш, че трябва да се подготвя за това турне.

— Добре, няма да те безпокоя — с неохота каза тя.

— Благодаря.

Вън, по тротоарите на града, Клод се чувстваше сякаш загубил посока. Бързаше обратно към хотела. Никога досега не бе изпитвал това усещане, че някой важен за него човек липсва, когато беше сам. Това го безпокоеше.

Всяка сутрин идваше момент, когато той оставяше инструмента настрана и отиваше при Мариана в леглото. Тя протягаше ръце към него и се шегуваше, че я е омагьосал, докато е слушала трите сонати на Брамс онази първа нощ в „Тъли Хол“, че музиката му, а не той, е причина за трескавото й, неконтролируемо желание.

— А защо да се опитваш да контролираш желанието? — попита я той.

— Огънят е винаги опасен, Клод, има си причини да бъде потушаван. Но пък приличам ли ти на човек, който се опитва?

— Не много — отвърна той и я целуна. — Нито пък аз. Нищо няма да е останало от мен, когато тръгна на това турне, освен едно виолончело и празен костюм.

От време на време той дочуваше звук от телевизор, от новини или пък приглушен смях някъде от друга стая. Камериерките теглеха количките на колелца по коридора. Но за него съществуваше само Мариана, нейната пищна голота, сексът, историите за баща й, музиката. Засега не искаше нищо друго.

Тя сдържаше някаква част от себе си. Макар че цяла седмица се мъчеше да разбере нещо за миналото й, Мариана отклоняваше въпросите му. А щом споменеше Лебеда, закриваше устата му с ръка и казваше:

— Не, нека не разваляме нищо. Нека засега живеем само в настоящето.

Това го устройваше. Но колкото повече времето им заедно наближаваше края си, толкова повече тя се затваряше в себе си. Това пътуване, казваше си той, му донесе късмет — успешния дебют в „Тъли Хол“, любовната тръпка със стройната красавица до него, прекрасното чело. Искаше тя да се чувства щастлива като него, макар да виждаше, че не е така.

След дълга разходка в Сентръл Парк, тя изведнъж го попита дали си „има някого“ в Швейцария — приятелка там?

Хванат неочаквано, той се пошегува:

— На нашата възраст, мисля, че би трябвало да ги наричаме любовници.

Тя го накара да спре и да я погледне в очите.

— Знаеш какво те питам, Клод. Наричай го с каквото име искаш — любовница, метреса, сериозна връзка, партньорка, приятелка. Знаеш за какво говоря. Ти си на трийсет и пет години. Със сигурност има някой в живота ти — и сложи длан върху ръката му. — Разкажи ми.

Той я прегърна.

— Мариана, имал съм само необвързващи връзки, връзки без бъдеще. Малко време ми остава за нещо по-сериозно. Животът ми е челото, а челото е строга любовница. Толкова е трудно да направиш кариера — Клод се смръщи. — Никой не знае по-добре от теб колко всепоглъщащо е това и колко малко ти оставя за останалата част от живота ти. Не искам да правя никого нещастен. Не искам да се чувствам виновен. Не искам да съм лош съпруг или пък, още по-лошо, отсъстващ баща. Не, нямам никого в Швейцария или някъде другаде, когото бих нарекъл партньор в живота си.

Той поспря, после я попита:

— А ти?

Тя се взря право в очите му и отговори:

— Не и след Антон — и наведе глава. — Животът ни, твоят и моят, имат толкова малко допирни точки, Клод.

Той я погали по косата.

— Животът ни е свързан завинаги — чрез Лебеда и чрез баща ти, и поради чувствата ни един към друг.

Клод се зачуди дали това е истина. Отидоха пеша обратно до хотела. Щом стигнаха в стаята, той съблече сакото, свали обувките си и започна да я разсъблича. Видя нещо в държанието й, което не беше забелязвал преди — нещо изключително тъжно. Свали часовника си, ризата, панталоните. Докато бяха навън, камериерката бе оправила леглото. Върху възглавницата имаше оставени бонбони. Отстрани ги с ръка и я положи върху хладните, гладки чаршафи. Тя скръсти ръце, за да притисне гърдите си. Клод ги хвана и ги разтвори широко, после нежно докосна мокрите й бузи. Коленичи на килима в краката й и обсипа с целувки стъпалото и пръстите на краката й.

— Мариана, толкова са ти дълги краката. Ще започна оттук, бавно. Часове ще трябват да стигна до прасците, коленете и всяко място по-нагоре. Имаш ли толкова време? Ще се отвориш ли за мен?

— Имам време — отвърна тя и дъхът й секна. — Ти си този, който трябва да си върви.

— Ще освободя време за това пътешествие. Без да го скъсявам — прошепна той. Започна да ближе стъпалата, после глезените и чу как тя рязко пое въздух, после тихо простена.

* * *

Когато замина за Западния бряг, той й обеща, че ще се опита да звъни всеки ден. Щеше да свири в Хюстън, Лос Анджелис, Сиатъл, Портланд и Денвър. Когато свърши, планираше да се върне директно в Лугано от Балтимор, където, след две седмици, щеше да се състои последният му концерт.

— Вече ми липсваш — рече тя.

Клод, който се подготвяше за заминаване, й напомни, че ще се върне веднага щом Пиер Фернан го повика. В момента, в който Лебеда бъде реставриран и готов да се свири на него пред публика, двамата щяха пак да се срещнат. И ако това се окажеше твърде дълго, за да чакат, можеха да планират обща ваканция. Можеха да се срещнат в Европа, ако тя имаше желание да „прекоси водата“.

Доволен от себе си, че си е спомнил израза, той го повтори. Но нищо, което казваше, не изтръгваше усмивка от нея.

— Миличка Мариана — рече накрая. — Твърде често си била оставяна от някой челист.

Той спря едно такси, натовари багажа си и челото в багажника му и двамата се целунаха за довиждане. Щом таксито се отлепи от бордюра, той видя как тя метна чантата си през рамо и предположи, че ще се запъти към апартамента, в който все още не беше поканен.

* * *

В Скай клуба на летище „Кенеди“ виното беше долнокачествено, vin ordinaire, въпреки това той го изпи, надявайки се да спи в самолета. Чувстваше облекчение, че е сам. Макар че не му се искаше, обади се на Софи. Бяха минали дни, откакто бе разговарял с нея. Връзката беше чудесна.

— Кажи ми всичко около себе си — рече той, — настоявам.

Тя му разказа за екскурзията от музея, плановете, които разработваха за изложба на испанските им платна, и за един Веласкес, на който се надяваха да удостоверят автентичността, картина, която тя особено много обичаше.

— Знам, че твоето пътуване е било изпълнено със събития — каза тя накрая.

— Да, тази седмица направо хвърча в небесата.

— Майка ти ми каза за невероятното чело, което си получил като подарък.

Той се раздразни на Франсин, но продължи:

— Срещнах се с доста влиятелни хора в музикалния свят. Всяка сутрин се упражнявах и разбира се, всеки следобед посещавах Пиер Фернан.

— Лютиера ли?

— Да, човека, който ще реставрира Сребърния лебед.

— Много се радвам за теб, Клод — рече Софи. — Двете с майка ти обядвахме заедно преди дни. Тя ме покани, за да полеем страхотния ти късмет. Чукнахме се за теб.

Клод не каза нищо. Пийна от виното и се огледа. На съседната маса едно семейство играеше на карти. Възрастна двойка спеше и леко похъркваше. Една жена си четкаше косата.

— Там ли си?

— Викнаха полета ми. Скоро ще трябва да се качвам.

— Дъщерята на Фелдмън симпатична ли е? Майка ти каза, че и двамата сте се запознали с нея.

— Името й е Мариана и доколкото мога да преценя, тя е прекрасен човек. Преди е била известна челистка, но вече не се изявява като солист.

— Да, чух за това — рече Софи. — Много щедро от нейна страна и разбира се, на баща й да ти оставят този великолепен инструмент. Сигурно е трудно да измислиш как да й благодариш подобаващо?

А, помисли си той, маман прави онова, което съм я помолил — включила е и Мариана в подаръка. Отговори:

— Наистина трябва сериозно да помисля за това. Истински подарък.

— Може би мога да ти помогна да измислиш нещо подходящо?

— Чудесно би било, Софи. Опитай с някакво предложение. Но вече трябва да вървя. Ще ти се обаждам възможно най-често. Засега довиждане.

— Чао, скъпи. Ела си у дома веднага щом можеш. Имам нещо прекрасно и интересно да ти казвам.

— Защо да не ми го кажеш сега?

— Не, трябва да почака, докато се съберем заедно.

Той се качи на борда още щом обявиха първа класа. Мислеше си за Сребърния лебед, докато закопчаваше колана около своя Теклер на съседното място. Стюардесата взе палтото му и той прие предложението й за още една чаша вино. Това със сигурност ще го приспи. Събу обувките си и потъвайки в кожената седалка, се замисли за Мариана — нейната миризма още се усещаше по дрехите му. Може би щеше да му липсва.

Мъжът зад него се наведе напред.

— И за това нещо ли купихте билет?

— Извинете?

— Искам да кажа, трябваше и за него ли да платите? Господи, такива разходи!

Клод се обърна назад, за да му отговори.

— Да, винаги купувам билет за виолончелото си при всеки полет. Да пътуваш с виолончело, е като да пътуваш с жена — сложно, скъпо и затруднително. Но има и две положителни неща…

— Така ли?

— Ям храната му, а и не може да говори.

Човекът се разсмя на тази стара негова шега и Клод се отпусна назад на седалката.