Елена Делбанко
Сребърният лебед (5)

Четвърта глава
Клод

След като изсвири и последния си бис, Клод, в радостна възбуда, се оттегли в Зелената стая. Опашка от мъже и жени се беше наредила в коридора. Самата стая бе претъпкана. Хората се придвижваха в колона напред, за да могат да го срещнат, да го похвалят или да го помолят за автограф върху програмите си, да се снимат с него или да вземат подписа му върху някое CD. В другия край на стаята Уилям Розен също стискаше ръце и разговаряше ентусиазирано. Франсин стоеше близо до Клод, порозовяла от гордост, и разговаряше с почитателите му. Клод бе плувнал в пот и свали сакото на фрака, като уви една кърпа около врата си. Той се смееше, често прегръщаше почитателите си, навеждаше се да ги поздрави и говореше едновременно на няколко езика. Лавров венец би му подхождал тази вечер. Беше свирил безупречно и нямаше за какво да съжалява, нито нота, която би коригирал. Сега можеше да се отпусне.

Хайнрих Баум дойде зад кулисите, за да го освободи от страдивариуса. Баум държеше челото в ъгъла до кутията му и го показваше, като същевременно разказваше неговата история. Неколцина го попитаха какво ще стане сега с Лебеда и по предварителна уговорка със семейство Розел, той отвръщаше: „Още не е решено. Или, все едно, още не са ме уведомили“. Клод, независимо от протестите на майка си, настояваше новината за невероятния му късмет да не се оповестява, докато не разговаря с Мариана, ако тя се съгласи да говори с него, а и не бе имало време да направят промени в отпечатаната вече програма. Следователно нямаше официално съобщение относно собствеността на Сребърния лебед. Когато получи съобщението на Мариана, че приема поканата му, той си каза, че ще свири за двамата, както за Александър, така и за дъщеря му. Нейното присъствие в залата щеше да валидизира и неговото собствено.

Зелената стая бавно се изпразни и останаха само Розен, жена му и майка му. Хайнрих Баум се гласеше да занесе инструмента обратно в сейфа в офиса си.

— Очаквам да се чуем, преди да тръгнете на турне — рече търговецът, докато закопчаваше калъфа. — Трябва да уредим някои неща с Пиер. Можете ли да дойдете в магазина утре?

Клод с удоволствие прие. Докато Баум се отдалечаваше по коридора, той се обърна към Уилям Розен.

— Не знам как да ти благодаря — рече и стисна ръката му.

— Трябва пак да го направим, какво ще кажеш? Удоволствие беше да работим заедно.

— Ще помоля моят импресарио да се свърже с твоя. Нека двамата уговорят някакви бъдещи дати. Може би за следващата година? Сезонът след този?

— Задължително — Розен погледна часовника си. — Но сега закъсняваме за приема на Либи. Трябва да вървим. Както знаеш, ние имаме две малки деца и те се събуждат рано в неделя. Нямаме шанс да се успим…

— Вие тръгвайте. След няколко минути ще ви последваме.

Клод си смени ризата и среса косата си. Майка му му помогна с палтото.

— Кажи ми честно, маман, как ти се видя — на теб, най-строгия ми съдник? Какво ще разкажеш на татко?

Тя се разсмя и се повдигна, за да го целуне по бузата.

— Ще му кажа, че постигна триумф и че ми достави най-голямото удоволствие, което някога съм изпитвала.

— Добре — рече той, — в такъв случай съм щастлив — после спря и се смръщи. — Освен че имам една грижа — не съм видял Мариана. Тя не дойде в Зелената стая. Смяташ ли, че нещо не е наред?

Изражението на Франсин се промени.

— Нали си я поканил на приема. Не може да не присъства, тя не е невъзпитана. И не бива толкова да се притесняваш за нея. Ние едва я познаваме, а и на този етап да я опознаем по-добре, би означавало само да си довлечем неприятности. Твърде сложни са нещата около виолончелото.

— Но нима баща й не би искал да направим специални усилия заради нея? Нима не е била тази причината, че ни събра?

— Хайде, дай да вървим на приема. Абсолютно съм сигурна, че ще я завариш там, шери. Домакинята те очаква.

* * *

Клод и Франсин пристигнаха в „Джумейра-Есекс Хаус“ в единайсет. Още щом влязоха във фоайето, Франсин се огледа и се оплака, че „Есекс Хаус“ е била купена от араби след последната й визита тук и е била съсипана.

— Виж какъв кич!

Клод й направи знак да мълчи.

— Не се предполага да казваме подобни неща, маман. Това е Америка.

Тя сви рамене.

— Е, но е истина. Погледни фоайето.

Домакинята, г-жа Едит Либи, беше наследила огромно богатство. Вдовица на банкер, за нея се говореше, че притежава ценни произведения на изкуството. Софи знаеше за тази колекция и му беше поръчала да си отваря очите на четири.

— Легендарна е — беше му казала, когато го караше да внимава заради нея и да й докладва подробно. — Как ми се иска да можех да съм там с теб.

— А защо не? — попита я той. — Можеш да дойдеш за уикенда, само за нюйоркския рецитал.

— Знаеш, че не мога. Точно този уикенд е невъзможно.

Беше шейсетият рожден ден на майка й, празненство, което не можеше да пропусне.

— Да, знам. И обещавам да рапортувам за всичко, което видя.

Сега, когато се надяваше да прекара известно време с Мариана, чувстваше облекчение, че тя не бе дошла.

Г-жа Либи обитаваше тавански мезонет. Портиерът на асансьора следеше по един списък поканените гости и ги превозваше догоре. По време на дългото изкачване той стоеше с ръце, облечени в бели ръкавици и скръстени пред гърдите, и не проронваше нито дума. Когато вратите се отвориха, те слязоха директно във фоайето на апартамента на Либи и бяха посрещнати от домакинята. Г-жа Либи, миниатюрна, крехка женица с блеснал поглед — единственото нещо, което сякаш се движеше върху това лице, застинало в неподвижност от десетилетия пластични операции — разтърси ръцете им. Всичко у нея му приличаше на прахан — уязвимо за всяка случайна искра. Тя поздрави Франсин фамилиарно, после направи комплимент на Клод за изпълнението му и му довери колко голямо успокоение е намерила в музиката, след като съпругът й починал.

— Често стоя тук, в моето високо гнезденце, и с дни слушам музика. Трябва да разгледаш събраното тук изкуство. Може би майка ти също ще поиска да зърне пак картините ми. Г-н Фелдмън много ги харесваше. Такова удоволствие му доставяше да ги гледа, когато ми идваше на гости. Надявам се, че също ще ти бъдат интересни, Клод, ако мога така да те наричам? Един музикант трябва да има чувствителност и към визуалните изкуства. Винаги съм харесвала това у твоя ментор.

Зад нея се появи сервитьор, облечен не по-малко официално от самия Клод, и ги попита какво биха искали да пият. Клод помоли за много сухо мартини, а майка му — за чаша червено вино. Едит Либи ги придружи надолу по три застлани с килим стъпала към една огромна стая, чиито прозорци бяха обърнати на север и гледаха към Сентръл Парк. Когато влязоха, всички разговори спряха.

— Най-сетне тук е — възвести г-жа Либи с шепнещия си глас — нашият почетен гост. Убедена съм, че всички споделяте мнението ми, че твърде дълго му отне да прекоси водата, за да ни предложи своя талант.

Клод се усмихна, объркан. Това беше израз, който чуваше за пръв път: „водата“. Ще го запомни. Гостите го аплодираха и продължиха да разговарят. Г-жа Либи им предостави възможността да се възхитят на гледката. А на Франсин каза:

— Много се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре. Години минаха откакто имах удоволствието да ми гостувате с Александър. Колко тъжно, че той вече не е сред нас, но на деветдесет човек очаква, че краят ще дойде — тя погледна към небесата и добави: — Скоро ще бъде мой ред.

— Съмнявам се — бързо я репликира Клод, — със сигурност не сте стигнали тази възраст.

Тя му се усмихна за първи път, изпълнена с удоволствие:

— От седемдесет нагоре човек никога на нищо не може да разчита.

— Добре тогава, значи имате дълъг период на сигурност пред себе си.

Майка му, извън полезрението на г-жа Либи, подбели очи.

Едит Либи пак се усмихна.

— Ще помоля секретарката си Каръл да ви покаже колекцията ми. Междувременно, моля, запознайте се с онези от гостите ми, които не познавате. Тази вечер, на среднощната ни вечеря, сме шестнайсет и след като всички са тук, аз трябва да ида да се консултирам с готвача си.

Тя пресече стаята с дребни, забързани стъпки и изчезна през вратата от резбовано дърво.

Клод и Франсин се разделиха, за да идат да поздравят останалите гости. Познаваха Уилям Розен, разбира се, и концертния импресарио на Клод. Хората пиеха, разговаряха и грабваха по някой ордьовър от таблите, които обслужващият персонал разнасяше. Докато обикаляше, Клод търсеше с поглед Мариана. Зърна я в сянката на отсрещната страна на стаята. Тя се бе облегнала на прозореца с питие в ръка и се вглеждаше надолу в просветващите светлинки на града. Изглеждаше много самотна. Застиналата й поза, обърната с гръб към гостите, не приканваше към разговор. Облекчен, че в крайна сметка е дошла, Клод трябваше да прехвърли вниманието си към един мъж до себе си, който му се представи като член на борда на Линкълн Сентър.

— Поздравления — рече той. Клод не успя да долови името му, — трябва да сте горд, ние трябва да сме горди с вас. Толкова се възхищавам на сонатите на Брамс.

— Да, чудни са, нали? Не беше ли програмата малко дългичка?

— Не и за мен. Ако беше написал още произведения за чело и пиано, бих изслушал и тях с удоволствие. Брамс е бил пианист, разбира се — не е нужно да ви казвам това, — но е разбирал виолончелото, нали? Изпитвал е, или поне на мен тъй ми се струва, особена симпатия към регистъра на челото — и това не е нужно да ви казвам — и сонатите са сред най-симпатичните му творби…

Веднага щом успя да се отскубне, Клод се запъти към Мариана, приближи откъм гърба й и се загледа в панорамата иззад рамото й. Лицето му се отразяваше в стъклото, както и нейното. Усещаше деликатното ухание на парфюма й.

Мълчаливо, тя направи крачка към него и се обърна с лице. Очите им се срещнаха и останаха така няколко мига, после той се отдръпна и й се усмихна.

— Толкова си хубава, колкото баща ти винаги е твърдял — тя все още не продумваше. — Кажи ми, Мариана, одобри ли как свирих тази вечер? Усещах, че свиря в памет на баща ти, в негова чест. Но свирех и за теб, като знаех, че си там. За мен има голямо значение да знам какво мислиш?

— Да, баща ми би одобрил — рече тя хладно. — Очевидно е бил изключително горд с теб — тя сведе очи и отпи от питието си.

— А, казваш това, защото ми даде Сребърния лебед или защото ти е говорил за мен?

— Баща ми говореше почти единствено за себе си.

Разочарован, но несломен, Клод си каза, че тя не е искрена.

Беше убеден, че е имал привилегията да има уникални взаимоотношения с Александър Фелдмън и че е спечелил уважението на своя учител.

— Виждам, че майка ти е тук с теб — рече тя присмехулно. — Баща ти също ли е в града?

— Не, баща ми не дойде. Той си има собствена натоварена програма и тъй като аз участвам в страшно много концерти, не следи кариерата ми така отблизо, както майка ми. — Засмя се. — Освен това баща ми е много евроцентричен, не смята един концерт в Ню Йорк за особено съществен, не и колкото онези, които изнасям в европейските столици. Дори да свирех концерта на Дворжак с нюйоркската филхармония, той пак не би дошъл. Просто не обича Америка.

— Сякаш майка ти не споделя неговото мнение.

— Тя би дошла навсякъде с мен, ако й позволя. Напоследък няма много работа. Но понякога предпочитам компанията на жени, различни от майка ми.

И преследвайки докрай онова, което сметна за пробив, той продължи:

— А аз много те харесвам, Мариана. Ти си красива жена.

Тя постави празната си чаша на перваза на прозореца и извърна поглед. Клод хвана ръката й.

— Много ли се натъжи, като видя тази вечер Лебеда в ръцете на друг, а не на баща ти?

— Знаех, че това ще се случи някой ден — рече тя и спря. — Но винаги съм смятала, че аз ще съм човекът, който ще избере въпросния челист.

— И си разочарована от избора му ли?

Тя отново го изгледа, без да отговори. Зад тях се появи една жена.

— Ето ви и вас! Аз съм Каръл, секретарката на г-жа Либи. Тя ме помоли да ви разведа из апартамента, да ви запозная с произведенията на изкуството. Колекцията й е много специална.

Каръл беше прехвърлила петдесетте — стегната и делова. Протегна ръка. Клод притегли Мариана до себе си и каза:

— Ще ни доставите удоволствие. — Каръл се обърна и попита: — Да поканим ли и майка ви с нас? Тя винаги се е наслаждавала на картините.

— Не е необходимо — отвърна Клод. — Разбирам, че няколко пъти е била тук с Александър Фелдмън. Нека сме само тримата.

Той стисна ръката на Мариана по-силно и когато се обърна към нея, улови някаква тъга дълбоко в тъмните й очи.

* * *

Апартаментът беше огромен. Минаваха от стая в стая, изумени от онова, което виждат. Клод се сети за молбата на Софи. Помисли си, че трябва да записва нещата, за да може после да й разкаже по телефона. Но с Мариана до себе си не си направи труда. Трудно беше да извика образа на Софи тук, младото й, сериозно лице, излъскано и чисто, както подобава на добре възпитано швейцарско момиче. Стоеше съвсем близо до Мариана, ръцете му бяха в постоянен контакт с тъканта на дрехата й, докато я насочваше от стая в стая. Показваха им ценни картини — маслен портрет на една принцеса от Ханс Холбайн-младши, серия рисунки на Рафаело, цял рафт със скулптури от Цикладите, венецианска библиотека с няколко картини на Каналето, един Уислър, един Джон Сингър Сарджънт и две плажни сцени от Уинслоу Хоумър, към които, разказа им Каръл, г-н Либи питаел особена любов.

— Той беше от Мейн; имаха къща на Соъмс Скуеър. Аз лично едва го познавах — когато дойдох да работя тук, той вече умираше, — но винаги е казвал, че Хоумър му говори.

Мариана мълчеше, обвила ръце около кръста си. Клод я гледаше втренчено, като се преструваше, че разглежда изкуството по стените, а всъщност изучаваше профила й и силно изрязаното виолетово деколте. Тя омекна малко.

Имаше също портрети на предците на семейство Либи — облечени в бели ризи с рюшчета и черни палта. Имаше една танцьорка на Дега, един decoupage на Матис. Каръл влизаше в изтощителни подробности за това кой кога какво е купувал — откъде и от кой търговец.

Появи се прислужник, който се поклони леко и обяви:

— Дами и господа, вечерята е сервирана.

В трапезарията декоративен полилей в злато и стъкло блестеше над масата и между картините с цветя на Реноар и Фантен Латур висяха старинни златни скоби за свещи. Масата бе сервирана с луксозни ленени комплекти, сребърен сервиз, който сякаш бе изработен за гиганти, кристални винени чаши и изискан порцелан, чиито флорални мотиви отразяваха тематиката на маслените платна наоколо. Щом влязоха в трапезарията, Каръл се оттегли, преди да са имали дори възможност да й благодарят.

Двамата Розел заеха места от двете страни на г-жа Либи, вече настанена начело на масата, миниатюрна в троноподобния си стол. На лицето й бе застинала усмивка, а около него се виеше огромен ореол от неподвижна руса коса. Клод с неудоволствие установи, че Мариана е настанена в другия край на масата; по-нататъшен разговор беше невъзможен. Поне можеше да я гледа, може би да улавя погледа й от време на време. Зачуди се дали и тя би искала да е настанена до него. Г-жа Либи се приведе и потърси вниманието му. Оттатък, отдясно на Франсин, седеше известната руска челистка Зина Падрова, вече над осемдесетгодишна. Отдавна оттеглила се от сцената, тя се радваше на голямо уважение като учител. Той веднага я позна. Беше видял как прегръща Мариана, преди да седнат за вечеря. Фелдмън му беше разказвал безумни истории за Падрова. Беше буйна, шумна и пълна с първична, непотушима жизнена сила, на която Фелдмън се възхищаваше. Виждаше се, че сигурно е била изключително привлекателна. Вече бе подхванала някакъв виц — „… и аз му казах: никога вече!“. Всички около нея избухнаха в смях.

Г-жа Либи помоли за тишина и благодари на гостите, че са дошли, после предложи тост an die music и за „нашите почетни гости“.

Щом свърши, Клод стана и благодари на домакинята за приема и вечерята, която предстоеше. Той вдигна чаша към нея, после се обърна към Мариана и я повдигна още малко, срещайки погледа й.

Вечерята започна. Прислугата, понесла сребърни подноси, бързо влизаше и излизаше със saumon en galee, агнешки бут, пюре от орехи и табла с блестящи препечени зеленчуци. Тези сложни ястия в поканата бяха описани като проста, следконцертна вечеря. Но пък, спомни си Клод развеселен, г-жа Либи бе нарекла и апартамента си „високо гнезденце“. Очевидно имаше проблем с чувството за пропорция. Това можеше да се дължи, помисли си той, или на възрастта, или на богатството.

Сега г-жа Либи втренчи очи в Клод и не ги отместваше. Майка му изобщо не му помогна. Тя беше потънала в разговор със Зина Падрова за Александър. Щеше му се да може да чуе какво си говорят, толкова напрегнато се водеше той. От време на време Клод хвърляше поглед към другия край на масата, докато учтиво отговаряше на въпросите на г-жа Либи: да, все още живее в Лугано, да, възхищава се от вила Сербелони в Беладжио и разбира се, от вила „Д’Есте“. В един момент забеляза, че очите на майка му са плувнали в сълзи и мадам Падрова й предлага салфетка. Не можеше да си представи какво са си говорили. Майка му рядко плачеше в негово присъствие, но след смъртта на Фелдмън често бършеше сълзи от бузите си.

— Трудно е — казваше му — да загубиш такъв стар приятел. Един ден ще видиш. Човек се чувства толкова сам.

Клод забеляза, че в другия край на масата Мариана с лекота бъбри, смее се и позволява на сервитьорите многократно да й пълнят чашата. В един момент разказа някаква история за баща си — за времето, прекарано с Пабло Казалс в Прад, и за това как ядосал маестрото, като флиртувал със селските девойки и ги водел на пикник на връх Канигу. Всички се заливаха от смях. Тя не беше срамежлива, нито пък й липсваше самоувереност. И категорично не желаеше да срещне погледа му отново.

Когато приключиха с десерта, Уилям Розен попита дали някой е забелязал, че флоралната аранжировка на масата странно съвпада с тази на картините по стените.

— А, вие разкрихте тайната ми — възкликна г-жа Либи и плесна с ръце. — Винаги изчаквам да видя дали някой ще забележи. Флористката има постоянна заповед да възпроизвежда Реноар и Латур. Това е моят малък тест и вие, сър, тази вечер печелите.

Всички аплодираха пианиста и разгледаха красивите цветя — както на масата, така и на стените. Тогава г-жа Либи се изправи и даде ясен знак, че е изтощена, че е готова да се раздели с тях. Клод погледна часовника си. Беше два часът след полунощ.

При вратата на асансьора той приближи до Мариана и й каза:

— Имам още няколко дни в Ню Йорк, преди да тръгна на турнето. Бих искал да те опозная по-добре, Мариана. Чувствам как животът на двама ни се преплете благодарение на Лебеда и на всички неща, които споделяме. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

— Тримата ли? — тя го изгледа от упор.

Той се приближи още и прошепна, тъй като майка му идваше.

— Не. Ще резервирам за двама там, където пожелаеш.

Сега тя не се поколеба.

— Кафе „Люксембург“ в седем и половина.

— Благодаря, Мариана. A demain.