Елена Делбанко
Сребърният лебед (16)

Петнайсета глава
Мариана

На сутринта след като изпрати писмото, Мариана си стегна багажа, сложи Сребърния лебед в празната кутия на вилома и тръгна с колата за Стокбридж. Спря в града, за да си купи продукти на Общинския пазар и вино от „Гуд уайнз ънд спиритс“. Канавките край входната алея в „На път към Суан“ бяха буренясали, цветните лехи — валма от плевели и увивни растения и посърнали цветове. Пролетта бе дошла, а никой не се грижеше за градината. Тя се измъкна от колата с челото в ръка и влезе в спарения въздух на къщата. По пода се раздвижиха кълба от прах, когато отвори прозорците.

Извади от кутията Сребърния лебед и го занесе в сейфа, където го закачи на последния свободен ремък наред с всичките му имитатори. Затвори тежката врата. Само нейния вилом го нямаше. Липсваше й, независимо от присъствието на оригинала му.

По масата за хранене в трапезарията имаше слой прах, както и по бюфета с мраморен плот. Полилеят бе потънал в паяжини. Отвори френските прозорци, които водеха към терасата. Там нощем се виждаше избледняващия пурпурен отблясък на луната, която се издигаше над планината. Навсякъде се чувстваше присъствието на Клод. Как и се искаше той да изникне иззад сенките на градината и да се хвърли в прегръдките й. Как можа да повярва, че я обича? Какво ли мисли той сега? Как ще се почувства, след като прочете писмото на Александър? Ще се упрекне ли, че я е лъгал за Софи фон Еди-коя-си?

Шофирането я беше уморило. Върна се в студиото на Александър и затвори вратата. Настани се на велурения диван, където баща й подремваше следобед, и изрита обувките си. Едноцветното мохерно одеялце беше метнато, сгънато, през облегалката на дивана. Беше го плела майка й. Тя загърна раменете си с него и полегна, потопена в спомени за Пилар — с плетените й дантели и куките в хола, докато баща й даваше уроци.

Едно беше разбрала: никой не би могъл да прави музика като тази на Александър, без да има нужните ресурси от чувствителност и емоционален интелект. През последните години, защото той бе споделял толкова щедро времето си, ученици и колеги се връщаха при него — да го посетят, да му посвирят, да вземат уроци или да правят филми, да го записват или да говорят с него за музика. Толкова много бяха желаещите да дойдат, че трябваше внимателно да ги разпределя, за да не се изтощи той. Както баща й обичаше да се шегува: „Идват, за да докоснат крайчеца на робата ми“.

Но дори и подобна всеотдайност не успя да компенсира Александър за загубата му на сила и подвижност при свиренето на инструмента. Всеки ден той губеше от уменията си. Упражняваше се всяка сутрин, но изпитваше болезнено отчаяние от звука, който произвеждаше, от това колко бързо се уморяваше, как всичко го болеше. И когато към края на осемдесетте зрението му се влоши, точно както бе станало с майка му, можеше да свири само онова, което помнеше, често спирайки по средата на някой пасаж. Изписаните по лицето му отчаяние и объркване в такива моменти тъй силно наскърбяваха Мариана, че тя хукваше към него, за да му изтананика останалото или пък да му го изсвири на пианото. Двамата заедно се трудеха над музика, която едно време той знаеше наизуст.

Веднъж, докато му приготвяше обяд в кухнята, чу го как внезапно спря да свири. И след като не дойде в трапезарията, тя се запъти да провери дали не се е случило нещо, или пък какво го е разконцентрирало. Влезе в студиото и го видя — седнал с челото, опрял глава в шийката със затворени очи. По лицето му се стичаха сълзи.

— Не мога, Мариана, не мога да продължавам без музиката си. Вече не виждам. Едва мога да повдигна ръце. Невъзможно е — тя застана до него и го погали по раменете. — Няма смисъл — продължаваше той, — няма смисъл.

Състоянието му постепенно ставаше все по-безпомощно и уважението, което винаги беше изпитвала към него, вече не беше подплатено със страх. Сега можеше да му признае, че го обича, и знаеше, че макар да не го изрича, той също я обича. Тя седеше до баща си, докато той спеше, и четеше в люлеещия се стол до леглото му. Пръстите на лявата му ръка, опрени в бузата, полегнала върху любимата му възглавница, помръдваха — той все свиреше ли свиреше на виолончело. Сънищата му често бяха бурни, страшни. Събуждаше се и по набръчканото му лице се четеше ужас. Гледаше дъщеря си с празен поглед, докато се сети коя е. После сграбчваше ръката й и въздишаше.

— От това вече няма полза, този живот, който живея, е напълно безполезен, миличка.

* * *

Тази нощ тя вечеря сама, докато слушаше Националното радио. Поглези се с бутилка качествено бордо от избата на „На път към Суан“. Беше дошла, за да оправи всичко належащо. По време на вечерята си направи списъци с всички предстоящи задачи. На другата сутрин запретна ръкави. Седнала на пода в студиото на Александър, тя отвори първия кашон с документи и започна да сортира. Имаше рецензии, свидетелства, похвали, благодарствени писма от ученици, договори и извлечения от платени авторски права, програми и постери — цял хартиен паметник на величието на баща й и неговата самовлюбеност. Беше запазил всичко, донесъл бе вкъщи всяко най-дребно свидетелство от различните краища на света, че кариерата му е успешна, че околните го боготворят. Пилар не беше систематизирала тези документи по категории или пък по години; просто ги беше струпала в кашони. Щом един кашон се напълнеше, тя го облепяше с тиксо и го подреждаше върху рафтовете в студиото, без дори да му постави дата. За Мариана това беше израз на вял бунт от страна на майка й срещу тиранията на Александровата самомнителност.

Разпръснати сред пожълтели изрезки от вестници и снимки на Александър от дните му в Джулиърд, откри важни документи — нотариалния акт на „На път към Суан“, договорите с лютиерите, които бяха изработили копията на страдивариуса, данъчни декларации, документи за продажба и собствения си акт за раждане. Разбра, че ще трябва да прехвърли всеки лист от тези хартиени планини, иначе рискуваше да изхвърли документи, които ще й трябват за в бъдеще. Отмяташе кашон след кашон, режеше чупливата лепенка, прехвърляше, четеше. Час след час гневът й се засилваше поради невероятната бъркотия в тъй нареченото й наследство. Ако толкова го беше грижа, защо не беше наел някого, за да го подреди?

От време на време откриваше по някое лично писмо. Тях щеше да чете внимателно. Някои — например онези от Зина Падрова — бяха остроумни и очарователни. Но в цялата му кореспонденция присъстваше една обща тема — всички ласкаеха Фелдмън, почитаха го, всички искаха помощта му. Може би, помисли си тя, той е изхвърлил всичко, което не е съдържало хвалби.

Постепенно Мариана осъзна, че търси нещо определено — някакво доказателство, колкото и малко да е то на фона на събраното през целия му живот, че тя самата съществува — нещо, което е написал за нея или пък е запазил; писмо или училищен доклад, дори само програма за някой от нейните концерти. Между оръфания екземпляр на акта и за раждане и писмото, което бе получила в Бостън за смъртта му, очевидно Александър не беше сметнал нищо, отнасящо се до нея, за достатъчно важно, за да го запази. Абсолютно нищо.

Мариана затвори очи. Разкърши рамене и врат. Каза си, че би могла да се възпротиви, да не се отдава на земните останки на баща си след неговата смърт, както бе сторила, докато той беше жив.

* * *

Дни по-късно, вече почти стигнала до края на задачата си, докато сортираше един от малкото непроверени кашони, намери купчина документи от импресарската му агенция за договори от 1983 г. Както прехвърляше закачените с телбод листове, от тях в скута й изпадна плик. Беше препратен на баща й чрез офиса му и отвън бе обозначен с думите: „Моля, предайте на г-н Фелдмън. Конфиденциално.“ Пликът беше разрязан. Тя извади писмото, написано на ръка върху пилюр, който бе станал чуплив с годините.

12 септември 1980 г.

 

Скъпи мой А,

Надявам се, че това писмо няма да се бави твърде много. Адресирах го до импресарската ти дирекция. Предполагам, че бързо ще ти го предадат, тъй като знам, че сега си си вкъщи. Исках да ти съобщя, че ще идвам в Ню Йорк с Бернар и Клод след десет дни и въпреки всичките спънки, се надявам да те видя, независимо от краткия ни престой. Семейство Камелманс знаят, че ще дойда, и разбира се, ще ни предложат защита поне за едно или две виждания.

Ужасно ми липсваше, а и с такова нетърпение очаквам двамата с Клод да прекарате малко време заедно. На пет годинки, той вече се превръща в миниатюрно копие на баща си. Няма да е толкова висок може би, но има твоите красиви ръце и най-вече — твоя талант. Развива се по начин, от който ще останеш доволен и удовлетворен, дори ще се забавляваш. Но той ще има нужда да му отделяш време и внимание не само за да развива уменията си да свири на виолончело, но и защото е напълно нормално да те опознае. Ако единствената възможност е да те познава като учител и ако никога не научи истината за нашите отношения, това ще му даде нещо от теб като личност. А ако разкрие истината, то поне ще знае, че те е било грижа за него и си участвал в отглеждането му.

Преди много време ти ми каза, че мога да си мечтая за дните, когато двамата с теб ще бъдем заедно като съпруг и съпруга, за да отгледаме сина си. Аз не се отказвам от тази мечта и желанието ми да прекарам живота си с теб не е намаляло с времето, макар че надеждите ми рухнаха. Ще те видя ли в Ню Йорк?

Je t’aime,

Франсин

Потресена, Мариана изпусна писмото и започна да крещи в притихналия късен следобед: „Проклет да си, Александър Фелдмън, проклет да си!“. Тя рязко се изправи, грабна от стената една огромна снимка на Александър и вдигайки я над главата си, я тресна в пода. Стъклото се счупи на парчета, а рамката се пръсна в стената.

В резултат на бездънния му егоцентризъм, тя се беше влюбила и имаше любовна връзка със собствения си полубрат. Колко ужасно злонамерено беше от страна на баща й да ги събере след смъртта си, без да си помисли дори за последствията, без намерение да ги предупреди, да прояви честност, да излезе на чисто. Клод беше син на Александър, а Мариана — негова дъщеря. Баща им бе знаел това, но не си беше направил труда да признае истината. Дори след смъртта си, той бе продължил да мълчи и я беше лишил от шанса да бъде щастлива.

Ще трябва да каже на Клод истината. Няма да носи този кръст сама, нито пък ще спести на майка му конфронтацията, която със сигурност ще последва.

* * *

В продължение на няколко дни не можеше да се насили да яде, да свири, да излезе от къщата или пък да продължи мъчителната си задача. Обикаляше от стая в стая, от леглото до дивана, страдаше, мъчеше се да спи, докато чакаше телефонът да позвъни, да чуе гласа на Клод. Но той не се обади. Накрая отиде до Стокбридж и прати по „Федекс“ копие от писмото на Франсин в Лугано.

Нямаше си никого. Майка й, баща й, дори Зина бяха мъртви. Пиетовски се беше върнал при семейството си. Клод щеше да се ожени за Софи. Приятелствата, които имаше, се бяха разпаднали с течение на годините, откакто бе напуснала Ню Йорк, за да се грижи за Александър. Не би се доверила на малцината си познати в Стокбридж и Тангълуд. Те трудно можеха да минат за приятели.

В крайна сметка отново се залови за работа. Този път по различна причина. Включи шредера за хартия, който Александър държеше под бюрото си и никога не използваше. Започна да тъпче документи в скърцащите му зъби. Щом контейнерът му се напълнеше, тя го изпразваше в голям зелен чувал за боклук. Пиеше кафе, за да стои будна. Облечена в нощница, с дълги, изтръпнали от болка крака, изпружени напред, тя захвърляше празните кашони в антрето, където те се трупаха, пръснати като гигантски кубчета. Тъмнозелените чували пък образуваха отделна, разрастваща се купчина.

След като опразни студиото на Александър, занесе найлоновите торби, огромни, но леки, на кухненската веранда. Премести и празните кашони там. След оргията да реже на ленти всичко намерено, наследството на Александър бе сведено до записите му и колекцията от музикални партитури, обозначени с неговата пръстовка и щрих, както и коментари, които биха представлявали интерес за бъдещите челисти. Тях щеше да даде на библиотеката в Джулиърд.

Една ранна утрин, когато най-сетне всички рафтове, шкафове и стени бяха изпразнени, тя изключи охранителната аларма и излезе в градината зад къщата. Бледа светлина откъм източния хоризонт осветяваше пътя й. Приближи до неизползваемия басейн в дъното на градината и с усилие започна да върти ръждясалата ръчка, която навиваше овехтялото покривало от зебло. Празният басейн, покрит с напукана бледозелена боя, бе пълен с разхвърляни листа и блестеше злокобно на бледата светлина на зората.

Мариана започна да прави курсове от кухнята до басейна и обратно, като хвърляше кашон след кашон в обезводнената дупка. В тишината на ранното утро тъпото тупване, с което падаха кашоните, отекваше като изстрел. След това тя изпразни и чувалите, разпръсвайки ги отгоре, снежна виелица от пърхащи ленти. Лек бриз се надигна от запад.

Занесе празните чували в кухнята. Върху барплота мобилният й телефон примигваше. Имаше съобщение. От много дни никой не беше се обаждал. Пъхна телефона в джоба на стария пуловер, който бе навлякла върху нощницата си. Грабна кутията с дълги кибритени клечки от камината и парче вестник и се запъти обратно към градината. Застана на ръба на басейна, нави вестника и драсна клечка, с която го запали. После го хвърли сред нарязаната хартия долу.

Всичко пламна веднага и ярката светлина лумна нагоре. Мариана се оттегли назад към кухнята, като наблюдаваше как огънят се разраства. Горящи късчета от наследството на Александър летяха като светулки, после като фойерверки из въздуха. Те се понесоха над градината и в посока към къщата, издигаха се и падаха в лекия бриз.

Влезе вътре и се загледа в огъня през кухненския прозорец. Минаха минути, но тя продължаваше да се взира като зашеметена. О, Александър, цялото това себелюбие, цялата история, която тя подпали, изгаряше и се превръщаше в пепел. Както беше притиснала лице в стъклото, забеляза, че огънят се разпространява извън пределите на басейна, плъзва към къщата, носен от люспи горяща хартия. Големият кош с шишарки на Пилар избухна в пламъци. Огънят вече ближеше белите подпори на верандата. Пушекът се извиваше към прозорците и през отворената кухненска врата.

Изпаднала в ужас, Мариана извади от джоба си телефона и набра 911. Пламъците вече напредваха и подскачаха по верандата. Шумът беше оглушителен, кухнята също прихвана пожара.

Тя хукна по коридора към студиото на Александър, усещайки как в гърба й се блъска топлина. Ръцете й трепереха; бързо отмести картините, избута фалшивата стена и се помъчи да отвори сейфа. На бледата светлина на няколко пъти не успяваше да въведе правилно комбинацията. Когато най-сетне го стори, дръпна тежката врата и посегна към Лебеда, благодарна, че го е закачила на последния ремък, лесен за намиране. Откачи го и бутна обратно вратата. Тичешком напусна студиото и хукна към входната врата. В паниката си — докато се мъчеше да си спомни какво се предполагаше да прави по време на пожар, да стои ниско долу и да не диша дълбоко — се блъсна с челото в касата на вратата. Чу се силно изпукване.

Мариана залиташе надолу по входното стълбище, стиснала Лебеда, после изхвръкна вън от къщата. Вече на безопасно разстояние, прокара ръце по челото и напипа отворена пукнатина посред задната дъска. Разплака се от разкаяние и зачака пожарникарските коли. В далечината се чуваха сирени. Първо чу тях, а после и боботенето на приближаващите камиони по алеята. Сред дърветата ясно съзираше проблясващите им лампи.