Лорън Оливър
Паника (24)

Хедър

Хедър не се върна на Мет Роуд. В някои отношения там й беше удобно, но нямаше уединение — не и сега, когато Додж знаеше къде е тя. Не искаше той да я шпионира, да вижда как живее, може би и да се раздрънка за това.

Досега внимаваше да мести колата само посред нощ, когато опасността да я открият беше по-малка — от един паркинг по пуст път към друг паркинг. Беше си изработила система: в работни дни си нагласяше алармата за четири часа сутринта и докато Лили още спеше, подкарваше тауруса през непрогледната тъмнина към къщата на Ан. Беше намерила пролука сред дърветата, точно до алеята, където можеше да паркира. Понякога отново заспиваше. Друг път чакаше и гледаше как мракът се размива и се променя. Първо се размазваше, после се изостряше и се разделяше, започваше да се олющва и се превръщаше в ярки пурпурни сенки и триъгълници от светлина.

Хедър полагаше всички усилия да не мисли за миналото или за това, което ще се случи в бъдеще. Опитваше се изобщо да не мисли за нищо. По-късно, когато часът беше почти девет, излизаше от автомобила и тръгваше към къщата, където казваше на Ан, че Бишъп я е оставил на алеята и е продължил по пътя си. Понякога Лили идваше с нея. Друг път оставаше в колата или си играеше в гората.

На два пъти Хедър дойде по-рано и се промъкна през гората към външния душ, за да се изкъпе. Събличаше се, разтреперана от хладния въздух, и с благодарност влизаше под струята гореща вода, оставяше я да потече в устата и очите й, да облее тялото й. С изключение на тези случаи обикновено се миеше с маркуч.

Заповядваше си да спре да си фантазира за течаща вода, микровълнови печки, климатици, хладилници и тоалетни. О, тоалетни! Бяха изминали две седмици, откакто избяга от караваната на майка си, и вече имаше две ухапвания от комар по дупето, докато пишкаше в шест часа сутринта. Беше изяла повече консервирани студени равиоли, отколкото бе добре за храносмилането й.

Искаше да се добере до площад „Малдън“, където пресякоха магистралата — до този огромен безличен паркинг, осветен само от няколко улични лампи. Там през цялото време спираха и потегляха камиони от магистралата, а колите оставаха на паркинга по цяла нощ. Там имаше „Макдоналдс“ и обществени тоалетни с душове за шофьорите на камиони, които минаваха оттам.

Преди всичко им трябваше бензин. Още не беше тъмно и тя не искаше да спира в Карп. Но почти от двайсет и четири часа я караше само на остатъчна енергия и не желаеше да рухне. Затова спря на „Ситго“ на главната улица — най-малко посещаваната от трите бензиностанции в града, защото беше най-скъпата и не предлагаше бира.

— Остани в колата — обърна се тя към Лили.

— Да, да — измърмори сестра й.

— Говоря сериозно, козленце.

Хедър не беше сигурна още колко ще издържи: дърленето, постоянната размяна на реплики. Започваше да губи самоконтрол. Пречупваше се. Скръбта я беше стиснала за шията и я задушаваше. Постоянно виждаше как Вивиан отпива от чашата на Бишъп и черната й коса се вие на кичури около хубавичкото, бяло като луна лице.

— И не говори с никого, ясно?

Тя огледа паркинга: никакви полицейски коли, никакви коли, които познаваше. Това беше добър признак.

Вътре постави пред себе си двайсет долара за бензин и се възползва от възможността да купи каквото можеше: пакети със супа „Рамен“, която можеха да разтворят в студена вода; чипс и салса; телешка пастърма; и два сравнително пресни сандвича. Мъжът зад щанда, с мургаво плоско лице и оредяваща коса, зализана на една страна, като водорасли, полепнали по челото му, я накара да чака за рестото. Докато той броеше еднодоларовите банкноти и ги прибираше в касата, Хедър отиде до тоалетната. Не й харесваха ярките лампи в бензиностанцията, не й харесваше и начинът, по който я гледаше продавачът — така, сякаш можеше да проникне с поглед до всичките й тайни.

Докато си миеше ръцете, разсеяно регистрира звъна на звънчето над вратата и тихия говор. Нов клиент. Когато Хедър излезе от тоалетната, не зърна почти нищо от лицето му — бе закрито от огромен чифт евтини слънчеви очила — и тя беше стигнала почти до касата му, когато забеляза униформата му, пистолета, закопчан на хълбока му.

Ченге.

— Какво става с тази история с Кели? — тъкмо питаше мъжът зад щанда.

Ченгето — с голям корем, увиснал над колана му — вдигна рамене.

— Дойдоха резултатите от аутопсията. Оказа се, че Малкия Кели не е загинал в пожара.

Хедър изпита усещането, че нещо я е ударило в гърдите. Вдигна си качулката и се престори, че търси чипс. Взе пакет претцели и го загледа съсредоточено.

— Така ли?

— Тъжна история. Изглежда, че е било свръхдоза. Откакто се върна от войната, е вземал хапчета. Навярно е отишъл в онази къща, на Грейбил, защото е търсел някое приятно топло местенце да се надруса.

Хедър издиша. Изпита налудничаво, мигновено чувство на облекчение. Досега не беше осъзнавала, че се смята за отговорна за убийството му, поне малко.

Но не беше убийство. Не е било.

— Някой все пак е започнал този пожар — каза ченгето и Хедър осъзна, че е останала загледана прекалено дълго в един и същ плик с претцели и сега ченгето я наблюдава. Тя бутна претцелите обратно на рафта им, наведе глава и тръгна към вратата.

— Ехо! Ехо, госпожице!

Тя замръзна.

— Забравихте си покупките. Имате и ресто.

Ако изхвърчеше през вратата, щеше да е подозрително. Ченгето можеше да се учуди защо си е изкарала акъла. Тя бавно се обърна към щанда, без да откъсва поглед от пода. Усещаше, че двамата мъже я наблюдават, докато вземаше торбата с храна. Бузите й горяха, а устата й беше суха като пясък.

Беше почти до вратата, почти на свобода, когато ченгето я повика.

— Ехо!

Гледаше я внимателно.

— Погледнете ме.

Тя се насили да вдигне поглед. Лицето му беше дундесто, като тесто. Очите му обаче бяха големи и кръгли като на малко дете или на животно.

— Как се казвате? — попита той.

Хедър изрече първото име, което й хрумна:

— Вивиан.

Ченгето премести дъвката в устата си.

— На колко сте години, Вивиан? В гимназията ли учите?

— Завърших — отговори тя. Сърбяха я дланите. Искаше да се обърне и да побегне.

Очите му бързо обходиха лицето й, сякаш искаше да го запомни. Той пристъпи към нея.

— Чували ли сте за една игра, наречена „Паника“, Вивиан?

Тя погледна настрани.

— Не — прошепна. Лъжата беше глупава и незабавно й се прииска да беше казала „да“.

— Мислех, че всички я играят — продължи ченгето.

— Не всички — отговори Хедър и отново се обърна към него. Зърна в очите му искрица на триумф, сякаш бе признала нещо. Господи! Всичко оплескваше. По врата й изби пот.

Ченгето продължи да я наблюдава още няколко секунди.

— Хайде, тръгвайте — бе единственото, което каза.

Навън Хедър си пое дълбоко въздух няколко пъти.

Въздухът бе натежал от влага. Наближаваше буря, при това голяма, ако се съдеше по небето. То бе на практика зелено, сякаш целият свят се канеше да повърне. Хедър отметна качулката си и остави потта да изсъхне по челото й.

Хукна през паркинга към колонката за бензин.

И се закова на място.

Лили я нямаше.

Разнесе се оглушителен гръм, толкова висок, че Хедър подскочи. Небето се разтвори и дъждът засъска сърдито по асфалта. Тя стигна до колата точно когато първата светкавица раздра свода. Опита се да натисне дръжката. Заключено. Къде, по дяволите, беше Лили?

— Хедър! — отекна гласът на сестра й през дъжда.

Хедър се обърна. До една патрулна кола в синьо и бяло стоеше ченге, обвило пръсти около ръката на сестра й.

— Лили! — извика Хедър и се втурна към тях, забравила за страха си от униформените, както и за всякаква предпазливост. — Пуснете я.

— Спокойно, спокойно. — Ченгето беше високо и слабо, с упорито изражение на муле. — Хайде всички да се успокоим, става ли?

— Пуснете я — повтори Хедър.

Ченгето се подчини. Лили се втурна към сестра си и обви ръце около кръста й, както когато беше малко дете.

— Сега се успокойте — продължи униформеният. Отново блесна светкавица и освети зъбите му, сиви и изкривени. — Просто исках да съм сигурен, че малката госпожица е добре.

— Добре е — отсече Хедър. — Добре сме.

Понечи да се обърне, но ченгето протегна ръка и я спря.

— Не бързайте толкова. Все още имаме малък проблем.

— Нищо не сме направили — обади се Лили.

Ченгето й хвърли бърз поглед.

— Вярвам ти — каза то и гласът му леко поомекна. — Но това тук — посочи към разнебитения таурус — е открадната кола.

Дъждът валеше толкова силно, че Хедър не можеше да мисли. Лили изглеждаше тъжна и много слабичка, с тази залепнала за ребрата й тениска.

Ченгето отвори задната врата на патрулната кола.

— Хайде, влез — обърна се то към Лили. — Изсуши се.

Предложението му не допадна на Хедър — тя не искаше сестра й изобщо да се доближава до полицейската кола. Точно така ченгетата подмамваха хората: държаха се добре, караха те да си мислиш, че си в безопасност, а после обръщаха другия край без предупреждение.

Помисли си за Бишъп и почувства как гърлото й се стяга. Точно така те подмамваха всички.

Лили обаче влезе, преди Хедър да успее да каже: „Недей“.

— Хайде да отидем някъде и да си поговорим? — предложи ченгето. Поне то не звучеше като луд човек.

Хедър скръсти ръце на гърдите си.

— Тук ми е добре — каза тя. Надяваше се, че полицаят няма да забележи треперенето й. — И не съм откраднала тази кола. Тя е на майка ми.

Ченгето поклати глава.

— Майка ви каза, че сте я откраднали.

Хедър едва го чуваше през дъжда.

— Каква обстановка само сте си спретнали на задната седалка! Храна. Одеяла. Дрехи.

От върха на носа му падна капка дъжд и Хедър си помисли, че полицаят изглежда почти толкова жалък, колкото Лили.

Тя отклони погледа си. Изпита порив да говори, да му разкаже, да обясни. Това желание се изду в гърдите й като балон, притисна болезнено ребрата й. Но каза само:

— Няма да се върна у дома. Не можете да ме накарате.

— Мога, и още как.

— На осемнайсет години съм.

— Но нямате нито работа, нито пари, нито дом — възрази той.

— Имам работа.

Знаеше, че се държи глупаво и упорито, но не й пукаше. Беше обещала на Лили, че няма да се върнат, и наистина нямаше. Може би, ако разкажеше за майка си, за партитата и наркотиците, нямаше да й се наложи да се прибере при нея. Но пък тогава може би щяха да тикнат майка й зад решетките и да пратят Лили в някакъв дом с непознати, на които не им пука за сестра й.

— Имам хубава работа.

И изведнъж й хрумна нещо: Ан.

Тя погледна към ченгето.

— Нямам ли право на един телефонен разговор или нещо такова?

За първи път то се усмихна. Но очите му си останаха тъжни.

— Вие не сте арестувана.

— Знам — отговори Хедър. Ненадейно я обзе такава нервност, та й се стори, че ще повърне. Ами ако Ан не проявеше интерес? Или още по-лошо, ако застанеше на страната на полицията? — Но все пак си искам телефонния разговор.