Лорън Оливър
Паника (35)

Додж

Денят на Двубоя беше мокър и студен. Додж нахлузи любимите си дънки и износена тениска, отиде в дневната без чорапи, яде зърнена закуска от смесителна купичка и изгледа няколко риалити шоу програми заедно с Дейна, като пускаше шеги по адрес на онези нещастници, които позволяват да заснемат целия им живот на камера. Тя изглеждаше облекчена, че той се държи нормално.

Но през цялото време умът му беше на няколко километра разстояние, на една тъмна отсечка от пътя, при двигатели, които увеличават скоростта, скърцащи гуми и миризма на дим.

Притесняваше се. Притесняваше се, че пожарът ще започне прекалено рано, докато самият той шофира. И се притесняваше, че Рей няма да се съгласи да се сменят.

Разчиташе на тази размяна, беше си подготвил речта.

— Искам да си сменим колите — щеше да каже той, след като Хедър го оставеше да спечели първия рунд. — За да знам, че е честно. За да знам, че не е направил нещо с двигателя ми или със спирачките.

Как би могъл Рей да откаже? Ако Додж караше внимателно, с не повече от шейсет километра в час, двигателят не би трябвало да се затопли прекалено много и тогава експлозивът нямаше да се задейства. Хедър трябваше да му позволи да спечели, дори да пълзеше. Рей никога нямаше да заподозре нищо.

А после Рей щеше да се качи в колата, да натисне съединителя и тогава двигателят щеше да започне да пуши и да изпуска искри и след това…

Отмъщение.

Ако всичко минеше според плана. Ако, ако, ако. Ненавиждаше тази глупава дума.

В три часа следобед Бил Кели дойде да заведе Дейна на физиотерапия. Додж не разбираше как така Кели успя да си проправи път в живота им. Сестра му беше като залепена за него. Сякаш изведнъж се бяха превърнали в едно голямо щастливо семейство и Додж беше единственият, който помнеше, че не са семейство и никога няма да бъдат. Открай време бяха Додж и Дейна и никой друг.

А сега бе загубил дори и нея.

— Ще се оправиш ли? — попита тя. Справяше се все по-добре с количката си, заобикаляше мебелите и подскачаше на онова място, на което подът беше леко неравен. Додж мразеше, че й се налага да се оправя добре с факта, че е осакатена.

— Аха, да — отговори той, но нарочно не я погледна. — Ще погледам телевизия, такива неща.

— След няколко часа се връщаме — каза тя. И добави: — Мисля, че наистина действа, Додж.

— Много се радвам за теб — отвърна той. Изненада се, когато усети, че гърлото му се стяга.

Сестра му беше вече на половината път до вратата, когато той я повика:

— Дейна. — „Правя всичко това заради теб.“

Тя се обърна.

— Какво?

Додж успя да се усмихне.

— Обичам те.

— Не ставай глупав — отговори тя и му се усмихна на свой ред. После излезе с количката от къщата и затвори вратата зад гърба си.