Лорън Оливър
Паника (11)

Хедър

Изминалият ден беше хубав — един от най-хубавите през цялото лято до този момент. Поне веднъж Хедър нямаше да си позволи да мисли за бъдещето и какво ще се случи през есента, когато Бишъп замине за колежа — Нюйоркския щатски университет „Бингхамптън“, — а Нат отпраши към Лос Анджелис, за да стане актриса. Може би, помисли си Хедър, щеше да продължи да помага в къщата на Ан. Може би дори щеше да се премести там. И Лили можеше да дойде — биха могли да живеят в една стая в някоя от бараките.

Разбира се, това означаваше, че ще си остане закотвена в Карп, но поне щеше да се махне от мобилния парк „Фреш Пайнс“.

Ан й допадаше и особено много й харесваха животните. Ходеше в къщата на Мансфийлд Роуд по три пъти на седмица и след всеки път нямаше търпение да се върне. Харесваше й миризмата на мокра слама, стара кожа и трева, която обгръщаше всичко; харесваше й, че кучето Глупчо я познава, както и развълнуваното къткане на пилетата.

Реши, че и тигрите й харесват… поне от разстояние. Начинът, по който се движеха, я хипнотизираше: мускулите им се вълнуваха като водна повърхност. Хипнотизираха я и очите им, които изглеждаха толкова мъдри… и толкова пусти, сякаш се бяха взирали в центъра на Вселената и бяха останали разочаровани — чувство, което Хедър напълно разбираше.

Но с удоволствие оставяше храненето на Ан. Не можеше да повярва колко е смела. Добре че беше много стара за „Паника“. Щеше да спечели играта, категорично. Ан действително влизаше вътре в ограждението, приближаваше се само на метър от тигрите, които я обикаляха и гледаха гладно кофата с месо, макар Хедър да беше сигурна, че с огромно удоволствие биха отхапали парче от главата на Ан. Тя обаче настояваше, че няма да я наранят.

— Докато ги храня аз — казваше, — няма да ме използват за храна.

Може би — просто може би — всичко щеше да бъде наред.

Единствената неприятна част от деня беше фактът, че Бишъп постоянно проверяваше телефона си — Хедър предполагаше, че е за съобщения от Ейвъри. Това й напомни, че Мат не й изпрати нито един есемес, откакто скъсаха. Сега Бишъп си имаше Ейвъри (Хедър отказваше да мисли за нея като за гадже), а Нат си имаше Додж, който я слушаше в захлас, а освен това се срещаше с някакъв барман в Кингстън — някакъв лъскав загубеняк, който караше веспа, а Нат настояваше, че това било точно толкова жестоко, колкото и ако карал мотоциклет.

Но след като оставиха Додж, Нат попита:

— Ейвъри ще идва ли довечера, Бишъп? — И когато той отговори „не“ почти прекалено бързо, Хедър се почувства в мир със света.

Натали ги накара да заобиколят, за да вземе шест бири; после отидоха до „7-Илевън“ и купиха боклучава храна, традиционна за Четвърти юли: „Доритос“ и сос, понички с пудра захар и даже пакет препечени свински кожички, защото беше смешно, а Бишъп храбро бе предложил да ги изяде.

Отправиха се към сухото дере: стръмен гол склон от дребен чакъл и натрошен бетон, който се спускаше до изоставените железопътни релси, сега червени от ръжда и покрити с всякакви боклуци. Слънцето тъкмо започваше да залязва. Тримата внимателно слязоха по склона, прекосиха релсите и Бишъп се огледа за най-хубавото място, на което да запалят фойерверките.

Това беше традиция. Преди две години Бишъп дори изненада Хедър, като купи две двайсет и пет килограмови торби смесен пясък от „Хоум Депо“ и направи плаж. Купи даже от онези сламки с кръгчета и хартиени чадърчета за питиетата им, за да се чувстват, все едно са някъде в тропиците.

Днес Хедър не би искала да е никъде другаде на този свят. Дори на Карибите.

Нат вече беше на втората си бира и започваше да се клатушка. Хедър също изпи една и макар че обикновено не обичаше да пие, й стана топло и се почувства щастлива. Препъна се в някаква хлабава летва в релсите и Бишъп я хвана и преметна ръка около кръста й. Хедър се учуди колко е солиден, колко силен. И колко топъл.

— Добре ли си, шоколадче Хийт?

Усмихна й се, при което се появиха и двете му трапчинки; на Хедър й хрумна най-абсурдната мисъл на света: искаше да целуне тези трапчинки. Побърза да я прогони. Ето затова не пиеше.

— Добре съм — опита се да се отскубне тя.

Бишъп премести ръка на раменете й. Хедър усети мириса на бира в дъха му. Зачуди се дали и той не е леко пиян.

— Стига де, разкарай се от мен.

Каза го шеговито, но всъщност не й беше до шеги.

Нат вървеше безцелно пред тях и риташе камъните. Спускаше се мрак и сърцето на Хедър биеше силно. За миг се почувства така, сякаш с Бишъп са сами. Той се взираше в нея с изражение, което тя не можеше да разгадае. Почувства как в стомаха й се разлива горещина — нервност, за която нямаше никаква причина.

— Снимай го. Ще продължи още — каза Хедър и го сбута.

Мигът отмина. Бишъп се засмя и на свой ред я нападна. Тя му се изплъзна.

— Деца, деца! Не се бийте! — провикна се Натали.

Намериха място, от което да пуснат фойерверките.

Тези на Нат изсъскаха и угаснаха, преди да успее да ги запали добре. Хедър се пробва втора. Когато пристъпи напред със запалката, се разнесе поредица от пукания, тя отскочи назад и си помисли объркана, че е развалила нещо. Но после осъзна, че дори не е включила запалката.

— Вижте, вижте! — Натали подскачаше от въодушевление.

Хедър се обърна точно когато на изток, зад редицата дървета, избухна буря от фойерверки — зелени, червени, дъжд от златни искри. Нат се смееше като умопобъркана.

— Какво става, по дяволите?

Хедър се чувстваше замаяна от щастие и объркване. Още дори не се беше стъмнило напълно, а и в Карп никога нямаше фойерверки. Най-близките фойерверки бяха в Пофкипси, на петдесет минути от тях, в парка „Уориъс“ — където в момента се намираше Лили с майка им и Бо.

Само Бишъп не изглеждаше развълнуван. Беше скръстил ръце и клатеше глава, докато фойерверките продължаваха: още златни, а сега сини и пак червени. Разцъфваха и избледняваха, погълнати от небето, и оставяха след себе си следи от дим. И точно когато Нат хукна напред, накуцвайки, но все още засмяна, и се провикна: „Хайде, хайде!“, сякаш можеха да стигнат с тичане право до източника, Хедър също осъзна какво става: това не беше празнуване.

Беше знак.

В далечината завиха сирени, фойерверките изведнъж спряха и по небето мълчаливо пропълзяха призрачни пръсти от дим. Най-после Нат спря да бяга. Обърна се към Хедър и Бишъп и попита:

— Какво? Какво има?

Хедър потрепери, въпреки че не беше студено. Въздухът миришеше на дим, а воят на пожарните коли прорязваше главата й, остър и яростен.

— Това е следващото изпитание — отговори тя. — Това е „Паника“.

 

 

Часът беше едва единайсет вечерта, когато Бишъп остави Хедър пред караваната. Сега й се прииска да не беше пила онази бира — чувстваше се изтощена. Бишъп не беше казал нищо през целия път, откакто Натали излезе от колата.

Сега се обърна към нея и ненадейно проговори:

— Знаеш ли, още мисля, че трябва да се откажеш.

Хедър се престори, че не разбира за какво говори.

— От какво да се откажа?

— Не ми се прави на тъпа — сряза я той и потърка челото си. Светлината, която нахлуваше в колата от верандата, осветяваше профила му: правата линия на носа, извивката на челюстта. Хедър осъзна, че той наистина вече не е момче. Някак си, докато тя не беше гледала към него, Бишъп беше станал мъж — висок и силен, с упорита брадичка, гадже и възгледи, които се различаваха от нейните. Почувства болка в корема, усещане за загуба и копнеж.

— Играта само ще стане още по-опасна, Хедър. Не искам да пострадаш. Никога няма да си простя, ако… — млъкна и поклати глава.

Тя си помисли за онова ужасно съобщение, което получи: Откажи се сега, преди да пострадаш. В гърдите й пламна гняв. Защо, по дяволите, всички се опитваха да й попречат да се състезава?

— Мислех, че залагаш на мен.

— Така е — потвърди Бишъп и се обърна с лице към нея. Бяха съвсем близо един до друг в тъмното. — Просто не по този начин.

За секунда продължиха да се гледат. Очите му приличаха на тъмни луни. Устните му бяха на сантиметри от нейните. Хедър осъзна, че още си мисли за това да го целуне.

— Лека нощ, Бишъп — каза тя и излезе от колата.

Вътре телевизорът беше пуснат. Криста и Бо лежаха на дивана и гледаха стар черно-бял филм. Бо беше без риза, а Криста пушеше. Масичката за кафе бе отрупана с празни бутилки от бира — Хедър преброи десет.

— Здрасти, Хедър Лин — каза Криста и угаси цигарата си. Първия път не улучи пепелника. Очите й бяха изцъклени. Хедър не можеше дори да я погледне. В неин интерес беше да не се е натряскала и да е карала с Лили в колата — Хедър щеше да я убие. — Къде беше?

— Никъде — отговори тя. Знаеше, че на майка й не й пука. — Къде е Лили?

— Спи — отговори Криста, пъхна ръка под блузата си и се почеса, без да откъсва поглед от телевизора. — Чуден ден. Видяхме фойерверки.

— Навсякъде беше тъпкано с хора — обади се Бо. — Имаше опашка пред скапаните химически тоалетни.

— Ще си лягам — рече Хедър, без да си прави труда да бъде любезна — Криста беше прекалено пияна, за да започне с поученията. — Намалете телевизора, става ли?

Срещна известна трудност да отвори вратата на стаята си. Осъзна, че Лили е навила една от блузите си и я е натъпкала в процепа между вратата и изкорубените дъски на пода, за да не пропуска шума и дима. Хедър я беше научила на този трик. В стаята беше горещо, макар че прозорецът беше отворен, а едно преносимо вентилаторче бръмчеше ритмично на тоалетката.

Хедър не включи лампата. През прозореца влизаше малко светлина, а тя и бездруго можеше да се ориентира в стаята и само с опипване. Съблече се, нахвърля дрехите си на купчина на пода и се пъхна в леглото, където изрита одеялата си чак до долното табло и остана покрита само с чаршафа.

Беше решила, че Лили спи, но ненадейно дочу шумолене от другото легло.

— Хедър? — прошепна сестричката й.

— Аха?

— Може ли да ми разкажеш приказка?

— Каква приказка?

— Щастлива.

Лили отдавна не я беше молила за приказка. Сега Хедър й разказа вариация на една от любимите си: „Дванайсетте танцуващи принцеси“, само че вместо принцеси превърна момичетата в обикновени сестри, които живееха в рушащ се замък с кралица и крал, прекалено суетни и глупави, за да се грижат за тях. После обаче те намериха тайна врата, водеща надолу към таен свят, където бяха принцеси и всички се въртяха около тях.

Когато приказката свърши, Лили дишаше бавно, дълбоко. Хедър се обърна на другата страна и затвори очи.

— Хедър?

Гласът на сестра й беше натежал от сън. Хедър отново отвори очи изненадана.

— Трябва да спиш, козленце.

— Ще умреш ли?

Въпросът беше толкова неочакван, че за няколко секунди тя не можа да отговори.

— Разбира се, че няма, Лили — каза рязко.

Лицето на Лили беше полускрито във възглавницата й.

— Кайла Андерсън казва, че ще умреш. Заради „Паника“.

Хедър почувства как през тялото й преминава пристъп на страх — страх и нещо друго, по-дълбоко и по-болезнено.

— Откъде си чула за „Паника“? — попита тя.

Лили измърмори нещо. Хедър отново я подкани:

— Кой ти каза за „Паника“, Лили?

Но сестра й вече спеше.

 

 

Къщата на Грейбил беше обитавана от духове. Всички в Карп го знаеха и го повтаряха от половин век — откакто последният Грейбил се обеси на мертеците й, също като баща си и дядо си преди това.

Проклятието на Грейбил.

Никой не беше живял официално в къщата от повече от четирийсет години, макар че от време на време незаконни заселници и бегълци от правосъдието поемаха риска. Никой не искаше да живее там. Нощем зад прозорците светеха и угасваха светлини. В пълните с мишки стени шепнеха гласове, а по покритите с прах коридори тичаха призраци на деца. Понякога местните се кълняха, че чували как някаква жена крещи на тавана.

Поне така казваха слуховете.

А сега фойерверките: някои от кореняците, хората, които твърдяха, че още помнят деня, в който откриха последния Грейбил увиснал за шията, се кълняха, че фойерверките не били запалени от деца. Можело дори да не са фойерверки. Кой знае какви сили са изтекли от онази порутена къща, какви амулети са пращели в нощта и са избухнали в огън и пламъци?

Според ченгетата ставаше въпрос само за обичайната шега на Четвърти юли. Хедър, Нат и Додж обаче знаеха, че не е така. Както и Ким Холистър, Рей Ханраха и всички останали участници. Два дни след Четвърти юли подозренията им се потвърдиха. Хедър излезе изпод душа, включи допотопния си лаптоп и провери имейлите си. Гърлото й пресъхна, а устата й сякаш се напълни със стърготини.

[email protected]

 

Тема: Харесаха ли ти фойерверките? Този петък в 22:00 ще има още по-хубаво представление. Да проверим колко ще издържиш. Не забравяй: не можеш да викаш за помощ.