Лорън Оливър
Паника (7)

Додж

В петък през нощта тълпата беше по-малка, а атмосферата — напрегната, нещастна. Нервна. Нямаше бира, музика, изблици на смях. Само няколко десетки души, скупчени мълчаливо на пътя, на петнайсет метра от оградата на Джак Гърмяча. Подскачащите лъчи на предните фарове осветяваха побелелите им лица.

Бишъп угаси двигателя и Додж чу накъсаното дишане на Натали. През цялото пътуване дотук се бе опитвал да я разсее с лесни фокуси — накара една карта да се появи в джоба на якето й, а една монета да изчезне от дланта й. Сега каза:

— Просто следвай плана, нали? Следвай плана, и всичко ще бъде наред.

Нат кимна, но изглеждаше болна — сякаш можеше да повърне. Беше му казала, че изпитва смъртен страх от кучета. Както и от стълби, височини, тъмнина и чувството, което изпитваш посред нощ, когато си провериш телефона и видиш, че никой не се е обадил. Доколкото разбираше, Нат се боеше на практика от всичко. И все пак бе решила да участва в играта. Това го накара да я хареса още повече.

И беше избрала него, Додж, за свой съюзник.

Бишъп не каза нищо. Додж се запита какво ли си мисли. Открай време го смяташе за симпатичен и умен на теория, но като цяло нищо повече от едър тъпанар, който следва Хедър по петите като куче. Сега обаче мнението му започваше да се променя. За миг погледът на Бишъп се бе отклонил към неговия в огледалото за обратно виждане и Додж видя в него някакво предупреждение.

Нощта беше ясна и спокойна. Луната се издигаше високо и се намираше в първата си четвърт. Превръщаше всички фигури в силуети и чертаеше ъгли около оградата. И все пак беше тъмно. Едно фенерче се включи и изключи няколко пъти — мълчалив сигнал. Хедър, Бишъп, Нат и Додж тръгнаха нататък. Додж изпита порив да хване Нат за ръката, но тя бе обвила плътно ръце около тялото си.

Поне имаше време да планира, да се подготви. Ако Нат не му беше казала за плашилото, което Хедър бе зърнала във вторник, можеше да разбере за най-новото предизвикателство чак тази сутрин.

Имейлът стигна до всички играчи едновременно от адрес [email protected].

Място: Корал Лейк Роуд.

Време: Полунощ.

Цел: да вземете сувенир от къщата.

Бонус: намерете бюрото в стаята с оръжията и вземете това, което е скрито там.

— Добре — Дигин говореше тихо, докато четиримата се приближаваха към групата. Бяха закъснели. — Играчи, излезте напред.

Те се подчиниха и се откъснаха от хората, които бяха дошли само да гледат. По-малко играчи, по-малко зрители. След полицейската проверка всички бяха изнервени. А Корал Лейк носеше лош късмет. Джак Гърмяча беше зъл, зъл до мозъка на костите си. Откачалка, пияница и още по-лошо.

Додж знаеше, че изобщо няма да се замисли, преди да ги застреля.

Лъч от фенерче се плъзна по лицата на участниците един след друг. Струваше му се, че минутите се точат като часове. Преброяването отне цяла вечност. Додж виждаше Рей Ханраха, който шумно дъвчеше дъвка във външния ред на кръга от играчи. Лицето му бе скрито в сянка. Додж усети познатата хватка на гнева. Странно как не си отиваше — през последните две години като че ли само растеше, като рак в стомаха му.

— Уолш го няма — каза Дигин най-накрая. — И Мерл.

— Значи отпадат — обади се някой.

— Полунощ е. — Дигин на практика все още шепнеше. Вятърът повдигаше клоните на дърветата и съскаше срещу новодошлите, сякаш знаеше, че са неканени. Кучетата обаче все още мълчаха. Спяха или чакаха. — Второто изпитание…

— Второто изпитание ли? — прекъсна го Зев. — Ами водните кули?

— Невалидно — отговори Дигин. — Не всички успяха да се пробват.

Зев се изплю на земята, а Хедър издаде звук на протест. Дигин не им обърна внимание.

— Когато кажа „Тръгвай“ — продължи той.

Млъкна. За миг всичко сякаш замря. Додж усещаше бавните удари на сърцето си в кухината на гръдния кош. И докато стояха в мрака, му мина през ума, че тук, някъде в тази тълпа, са съдиите — крият се зад познати лица и това може би им харесва.

— Тръгвай — каза Дигин.

— Хайде! — обърна се Додж към Хедър и Нат.

Хедър кимна и хвана приятелката си за ръката; двете изчезнаха заедно в мрака. Нат се движеше сковано, все още накуцвайки, като счупена кукла.

Додж се запъти право към оградата, както се бяха разбрали. Беше огледал мястото и знаеше какво прави. И точно както бе предрекъл, след него се втурнаха половин дузина хора, мълчаливо, приведени надве, сякаш някой ги наблюдаваше дори сега.

По-голямата част от групата обаче не пристъпи веднага към действие. Хората тръгнаха безцелно към оградата, започнаха да обикалят край нея, да гледат, прекалено уплашени да се покатерят. Щяха да ги дисквалифицират всички, задето не са направили нищо. И все пак те стояха там, наблюдаваха тъмната къща, гледаха как превърнатите в сенки хора се катерят по оградата. Всичко беше тихо, с изключение на случайното проскърцване на метал, на някое измърморено проклятие и на вятъра.

Додж беше един от първите, които се прехвърлиха през оградата. Около него имаше други играчи — хора, които сумтяха и дишаха тежко, тела, които се блъскаха в неговото, — но той не им обръщаше внимание, съсредоточен върху металните брънки под дланите си, върху дишането си и върху секундите, които летяха и изтичаха като вода.

Всичко беше въпрос на изчисляване на времето. Също като фокусите: планиране, майсторство, умение да оставаш спокоен под напрежение. Можеш да предвидиш отговора на друг човек; можеш да знаеш какво ще направят хората, какво ще кажат или как ще реагират още преди да се е случило.

Додж знаеше, че не след дълго Донахю ще излезе при тях с пушка в ръка.

На върха на оградата той се спря, макар че адреналинът му бушуваше и му заповядваше да продължи. Неколцина други — беше прекалено тъмно, за да разбере кои са — се пуснаха и паднаха преди него и макар че не се чу почти никакъв звук, бурята от лаене се разрази веднага. Четири кучета — не, пет — се откъснаха от задната част на къщата и се разлаяха като луди. Додж усещаше всяка секунда така, сякаш имаше различен вкус, различна плътност от предишната, сякаш отделните моменти тиктакаха един след друг в главата му. Тик.

Някой крещеше. Щяха да му отнемат точки. Так. Само още няколко секунди, и Донахю щеше да започне да стреля. Так. Хедър и Нат трябваше вече да са стигнали до дупката в оградата.

Тик.

Отдели се от оградата, а после почувства как се удря в земята и затърси спрея за самозащита „Мейс“ в джоба си. Не тръгна направо към входната врата на къщата, а заобиколи покрай малката тълпа от играчи. Кучетата бяха полудели, ръмжаха и щракаха със зъби. Неколцина участници вече се катереха отново по оградата, опитваха се да се върнат на сигурно място от другата страна. Додж обаче продължи напред.

Так.

Едно куче се приближи към него. Той за малко да не го види; силните челюсти почти се бяха сключили около ръката му, когато Додж се завъртя и го напръска право в муцуната. Кучето се дръпна назад и заскимтя жално. Додж продължи напред.

Тик.

Точно тогава, когато очакваше, една крушка в къщата светна. Прокънтя рев — звук, който отекна навън дори през хаоса и безумния лай — и нещо се разби на земята. Една черна фигура се изстреля през входната врата навън в нощта. Дори от стотина метра разстояние Додж различи отделните псувни в пороя, който се лееше от устата й.

Мамкатидатешибамкучисине.

А после Джак Донахю — шкембелия, без риза, само по торбести боксерки — вдигна пушката си и започна да стреля.

Пук. Пук. Пук. Изстрелите гърмяха един след друг — по-високи и по-пронизителни, отколкото очакваше Додж. Първото нещо, което наистина го стресна. Никога досега не се бе озовавал толкова близо до стрелба.

В предния двор Джак Гърмяча все още крещеше. Тишибанпедерастмъртъвсищете…

Так.

Не оставаше много време. Рано или късно Донахю щеше да повика ченгетата. Щеше да му се наложи.

Додж хукна и заобиколи къщата. Дъхът му беше спрял някъде в гърлото, сякаш при всяко поемане на въздух вдишваше в дробовете си стъкло. Не знаеше какво се е случило с другите участници, къде е Рей, дали някой вече е успял да влезе. Стори му се, че чува шепот в тъмното. Предположи, че Хедър и Нат са заели позициите си, както се бяха уговорили.

От задната страна на къщата имаше полуизгнила веранда, задръстена с тъмни форми — Додж смътно различи някакъв хладилник. А после видя издутия комарник, който едва се държеше на пантите си. Изстрелите все още свистяха във въздуха. Един, два, три, четири.

Тик.

Не се спря да помисли. Хвърли се към вратата и я отвори със замах.

Вече беше вътре.