Лорън Оливър
Паника (8)

Хедър

Хедър и Нат стигнаха до мястото, където оградата завиваше на север, настрани от пътя, точно когато кучетата се разлаяха. Вече бяха изостанали от плана. А Додж разчиташе на тях.

— Трябва да побързаш! — обади се Хедър.

— Опитвам се — отговори Нат. Приятелката й усети по гласа й колко се напряга.

От двора се разнесе залп от крясъци… вик от болка и ръмжене на разярено животно.

Хедър почувства трескавите удари на пулса във врата си. „Съсредоточи се! Съсредоточи се! Запази спокойствие!“

Бяха стигнали до онази част от оградата, която подготвиха предишния ден. И никой не ги бе проследил. Добре!

Додж им бе изрязал врата в оградата. Хедър я натисна силно, тя изскърца и се отвори, като й даде точно толкова място, колкото да мине. Нат я последва.

Изведнъж се закова на място. Очите й се разшириха и се изпълниха с ужас.

— Заклещих се — прошепна тя.

Хедър се обърна нетърпеливо. Левият ръкав на Нат се беше закачил на оградата. Тя посегна и го откачи.

— Вече не си заклещена. Идвай.

Нат обаче не помръдна.

— Аз… аз не мога. — Лицето й беше измъчено, ужасено. — Не съм наравно.

— Не си какво? — Хедър започваше да се ядосва. Додж щеше да влезе в къщата всеки момент и очакваше те да стоят на пост. Бяха сключили сделка. Той щеше да им помогне. Хедър не знаеше защо, но и не й пукаше.

— Не съм наравно — гласът на Нат беше писклив, истеричен. Все още стоеше застинала, сякаш и двата й крака бяха приковани към земята.

В този миг Джак Донахю изфуча през вратата.

Мамкатидатешибамкучисине.

— Хайде!

Хедър сграбчи Нат за ръката и я дръпна силно. Повлече я през моравата към къщата, без да обръща внимание на хленченето й и на думите, които тя мърмореше под нос. Броеше. Броеше до десет, а после обратно до едно. Хедър заби нокти в ръката на приятелката си. Почти й се искаше да я удари. Боже! Времето им свършваше, а Нат беше започнала да се паникьосва. На Хедър не й пукаше за глезена й, нито за треперенето й, нито за факта, че се мъчеше да потисне риданията си.

Пук. Пук. Пук.

Хедър бутна Нат да се наведе и я дръпна в сенките, когато Донахю излезе с гръм и трясък на верандата с вдигната пушка и започна да стреля. Светлината на верандата беше бяла, почти ослепителна, и на нея той приличаше на филмов герой. Бедрата на Хедър трепереха. Не виждаше Додж. Не виждаше никого — само сенки, които се сливаха в тъмнината, и малкия конус от светлина, който осветяваше гърба на Донахю, къдравите косми по раменете му, пластовете му тлъстина, ужасния приклад на пушката му.

Къде беше Додж?

Хедър едва си поемаше въздух. Притисна се до страната на къщата, прехвърли тежестта на тялото си върху петите и се опита да помисли. Беше се вдигнал прекалено много шум.

А освен това не знаеше дали Додж вече е влязъл в къщата. Ами ако не беше? Ако беше оплескал работата?

— Стой тук — прошепна тя. — Аз влизам.

— Недей! — извърна се Натали към нея и я изгледа с разширени трескави очи. — Не ме оставяй тук.

Хедър я хвана за раменете.

— Точно след една минута, ако още не съм излязла, искам да хукнеш обратно към колата. Разбра ли? Точно след една минута.

Дори не знаеше дали Нат я е чула — и на този етап почти не й пукаше. Изправи се. Струваше й се, че тялото й е подпухнало и тромаво. И ненадейно осъзна две неща едновременно: че изстрелите са били истински и че вече са спрели; че вратата току-що се е отворила и затворила с шумно „трак“. Някой беше влязъл.

Тялото й веднага се вледени. Ами ако Додж беше вътре? Тя, Хедър, уж трябваше да наблюдава. Трябваше да подсвирне, ако Донахю се приближеше.

Но вратата се беше отворила и затворила. А тя не подсвирна.

Хедър вече не мислеше. Инстинктивно се прехвърли на верандата, отвори вратата и се вмъкна вътре, в тъмното. Вонеше на пот и на стара бира и цареше непрогледен мрак. Преди това Донахю беше светнал една крушка — която тя забеляза, лоша поличба, — така че защо сега я бе изгасил? Сърцето й се качи в гърлото, Хедър протегна ръце, потърка леко двете стени с върховете на пръстите си и застана в центъра на коридора. Преглътна.

Пристъпи няколко крачки напред и чу шумолене, изскърцване на нечии стъпки. Замръзна. Всеки момент очакваше лампите да светнат и да види блеснало дуло на пушка, насочено право към сърцето й. Не се случи нищо.

— Додж? — рискува да прошепне тя в тъмното.

Нечии стъпки бързо тръгнаха към нея. Хедър заопипва стената и напипа дръжка. Вратата се отвори лесно и тя излезе от коридора и я затвори възможно най-тихо, без да си поеме въздух. Стъпките обаче продължиха. Чу как вратата се отваря и затваря със скърцане.

Донахю ли беше? Додж? Някой от другите участници?

Тук през голям прозорец без пердета нахлуваше лунна светлина и Хедър рязко си пое въздух. Стените бяха покрити с метал, който блестеше матово на подобната на мляко светлина. Пушки. Пушки, прикрепени към стените, увиснали от преобърнати копита на елени, кръстосани като решетка на тавана. Стаята с оръжията. Помисли си, че дори мирише малко на барут, но може би си въобразяваше.

Стаята беше препълнена с работни маси и меки фотьойли, от чиято разпорена тапицерия по пода бе нападал дунапрен. Под прозореца имаше голямо бюро. Ненадейно Хедър изпита усещането, че въздухът в стаята е прекалено разреден. Не можеше да си поеме дъх, зави й се свят, когато си спомни имейла, който получи сутринта.

Бонус: намерете бюрото в стаята с оръжията и вземете това, което е скрито там.

Хедър тръгна към бюрото, като заобикаляше нахвърляните предмети. Започна с чекмеджетата от двете страни — първо дясното, а после и лявото. Нищо.

Плиткото чекмедже в центъра беше разхлабено, сякаш го вадеха прекалено често. Пистолетът лежеше в него като огромен черен бръмбар, блестящ и твърд.

Бонусът.

Хедър посегна, поколеба се, а после го сграбчи бързо, сякаш можеше да я ухапе. Усети как в гърлото й се надига гадене. Мразеше оръжията.

— Какво правиш?

Тя се обърна рязко. Едва-едва различи силуета на Додж на прага, макар че беше прекалено тъмно да види лицето му.

— Шшшт — прошепна Хедър. — Тихо.

— Какво правиш, по дяволите? — Додж направи две крачки към нея. — Нали трябваше да стоиш на пост!

— Стоях.

Преди да успее да обясни, той я прекъсна:

— Къде е Натали?

— Отвън — отговори Хедър. — Помислих си, че чувам…

— Това някакъв номер ли е? — Додж говореше тихо, но тя долавяше острата нотка в гласа му. — Вие двете да ме накарате аз да свърша черната работа, а после да се промъкнете и да грабнете бонуса? За да наберете преднина?

Хедър го зяпна.

— Какво?

— Не се ебавай с мен, Хедър!

Още две крачки, и той се озова право пред нея.

— Не ме лъжи.

Тя се помъчи да си поеме въздух. Зад клепачите й напираха сълзи. Знаеше, че са прекалено шумни. Твърде шумни. Всичко се беше объркало. Пистолетът в ръката й беше ужасен, но беше и жив, като извънземно създание, което изведнъж можеше да оживее.

— Ти какво правиш тук? — попита най-накрая Хедър. — Трябваше да ни вземеш доказателства и да излезеш.

— Чух нещо — отвърна ядно Додж. — Помислих си, че може да е някой от другите участници…

Лампите светнаха.

Джак Донахю стоеше на прага. Погледът му беше подивял, гърдите — мокри от пот. После се разкрещя и дулото на пушката се завъртя към тях, избухна експлозия от счупено стъкло и Хедър осъзна, че Додж току-що е хвърлил един стол право през прозореца. Всичко се превърна в чупене, рев, размазаност.

— Давай, давай, давай! — крещеше той и я буташе към прозореца.

Хедър се хвърли с рамото напред в нощта. Чу втора експлозия и усети как я облива поток от мека дървесина, докато минаваше през прозореца, усети болката, която преряза ръката й, и веднага след това — влагата, която се стече под мишницата й. Додж я издърпа да стане и двамата хукнаха, побягнаха в нощта, към оградата, докато Джак крещеше след тях и стреля още два пъти в тъмното.

През оградата — с горящи дробове, задъхани, — към пътя, на който нямаше почти никакви коли. Ярка светлина, широк лъч от фарове. Хедър позна колата на Бишъп. Нат ненадейно изплува пред нея. Фаровете я огряваха отзад и тя приличаше на черен ангел.

— Добре ли сте? — гласът й беше обезумял, изпълнен с трескава настойчивост. — Добре ли сте?

— Добре сме — отговори Хедър и за двамата. — Да тръгваме!

В следващия момент бяха в колата и се движеха бързо, люшкаха се над дупките по черните пътища. За няколко минути не казаха нищо, само се вслушваха в далечния вой на полицейски сирени. Хедър стискаше зъби при всяка бразда, в която попаднеха. Кървеше. Меката кожа от вътрешната страна на ръката й бе разрязана от стъкло.

Пистолетът все още беше у нея. Някак си се беше озовал в скута й. Тя не откъсваше поглед от него, объркана и почти в шок.

— Исусе Христе! — промълви най-после Бишъп, когато изминаха няколко километра, а звукът на сирените заглъхна, изместен от тихия шепот на вятъра през дърветата. — Мамка му! Това беше шантаво.

Изведнъж напрежението се разчупи. Додж започна да крещи победоносно, Натали избухна в плач, а Хедър свали прозорците и се разсмя като някоя маниачка. Беше изпълнена с облекчение, с благодарност, беше жива — седеше на топлата задна седалка на колата на Бишъп, която миришеше на газирана вода и стари дъвки.

Бишъп им призна, че едва не се напикал от страх, когато Джак Гърмяча изфучал от къщата; каза им, че Рей замерил едно от кучетата с голям камък, то изскимтяло и избягало в тъмното. Но половината от хлапетата не успели дори да прескочат оградата и според него Байрън Уелчър можело да е жестоко изпохапан. Трудно било да се разбере със сигурност в тази тъмница и с целия хаос наоколо.

Додж им разказа, че се озовал толкова близо до Донахю, та си помислил, че със сигурност ще получи куршум в главата. Донахю обаче бил разярен, а най-вероятно и пиян. Не се прицелил добре.

— Слава богу — завърши Додж през смях.

Беше откраднал три предмета от кухнята — нож за масло, солница и чашка за уиски във формата на каубойски ботуш, за да докаже, че и тримата са били в къщата. Даде чашата на Нат, а на Хедър — ножа. За себе си задържа солницата. Накара Бишъп да спре и я сложи над таблото, за да й направи хубава снимка.

— Какво правиш? — попита Хедър. Все още имаше усещането, че умът й е обвит във влажно одеяло.

Додж мълчаливо й подаде телефона. Хедър видя, че е изпратил снимката на [email protected], а в полето „Тема“ е написал: „ДОКАЗАТЕЛСТВО“. Хедър потръпна. Не обичаше да си мисли за загадъчните съдии — невидими, наблюдаващи, съдещи.

— Ами пистолетът? — попита Додж.

— Пистолетът ли? — повтори Нат.

— Хедър го намери — каза неутрално Додж.

— Аз и Додж го намерихме едновременно — поправи го автоматично тя. Не знаеше защо. Усещаше, че той се взира в нея.

— Значи и двамата трябва да получите бонус — заключи Нат.

— Ти го снимай, Хедър — предложи й Додж. Гласът му беше малко по-нежен. — Ти го изпрати.

Хедър намести непохватно чашата и пистолета в скута си с една ръка. Стомахът й се сви. Запита се дали оръжието е заредено. Най-вероятно. Толкова странно, че го видя как просто си седи там. Беше на една годинка, когато баща й се застреля — навярно с точно такъв пистолет като този в скута й. Обзе я параноичен страх, че може сам да гръмне, да избухне в нощта и да остави след себе си шум и болка.

Изпратиха снимката и Бишъп попита:

— Какво ще правиш с оръжието?

— Предполагам, ще го задържа — но не й харесваше мисълта за пистолет в къщата й, как чака, как се усмихва с металната си усмивка. Ами ако Лили го намереше?

— Не можеш да го задържиш — възрази той. — Ти го открадна.

— Е, добре, какво да правя с него? — Хедър усещаше в гърдите й да се надига паника. Беше се промъкнала незаконно в къщата на Донахю. Беше откраднала нещо, което струваше много пари. Хората влизаха в затвора за такива неща.

Бишъп въздъхна.

— Дай ми го, Хедър. Аз ще се отърва от него вместо теб.

Тя изпита такова облекчение, че едва не го прегърна. Едва не го целуна. Бишъп прибра пистолета в жабката.

Сега всички замълчаха. Часовникът на таблото блестеше със зелени цифри. 1:42. Пътищата бяха потънали в мрак, нарушаван единствено от мъждукащата светлина на фаровете. Земята от двете им страни също беше тъмна — мракът поглъщаше къщи, каравани, цели улици, сякаш пътуваха през някакъв безкраен тунел, през място, което нямаше граници.

Заваля. Хедър облегна глава на прозореца. Скоро май заспа. Сънува, че пада в тъмното хлъзгаво гърло на животно, че се опитва да се измъкне от корема му с нож за масло, който се превърна в пистолет в ръцете й и гръмна.