Лорън Оливър
Паника (20)

Хедър

Бишъп имаше батут — или поне рамка за батут. Найлонът отдавна бе изгнил и го бяха заменили с тежък, стегнато опънат импрегниран брезент. Хедър не се учуди, когато го намери там, скрит от останалите гости. Открай време не беше от най-общителните. И тя не беше. Това бе едно от нещата, които ги свързваха.

— Добре ли си изкарваш? — попита тя и седна на брезента до него. Бишъп миришеше на канела и малко на масло.

Той вдигна рамене. Усмихна се и носът му се сбърчи.

— Горе-долу. Ти?

— Горе-долу. Как е Лили?

Нямаше друг избор, освен да я доведе. Настаниха я в работната стая и Бишъп предложи да я наглежда, когато влиза за още картонени чаши.

— Добре е. Гледа маратон на шоуто на не-знам-коя-знаменитост. Направих й пуканки.

Той се облегна назад, погледна към небето и махна на Хедър да направи същото.

Когато бяха малки, понякога спяха тук, на открито, един до друг в спални чували, заобиколени от празни пакетчета чипс и бисквити. Веднъж Хедър се събуди и видя, че на гърдите й се е настанила миеща мечка. Бишъп изкрещя, за да прогони животното — но преди това направи снимка. Това беше един от любимите спомени на Хедър от детството й.

Все още не бе забравила усещането да се събуди до него, помнеше росата, която покриваше спалните им чували и се просмукваше в брезента, как дъхът им вдигаше пара във въздуха — беше им толкова топло един до друг. Сякаш се намираха на единственото хубаво, сигурно място в целия свят.

Сега Хедър несъзнателно намести главата си в ямката между гърдите и рамото му, а той я обгърна с ръка. Пръстите му се отъркаха в голите й ръце и тялото на Хедър изведнъж настръхна и се затопли. Тя се запита как ли изглеждат двамата отгоре: като две парченца от пъзел, които си пасват идеално.

— Ще ти липсвам ли? — попита неочаквано Бишъп.

Сърцето й заби силно и ужасно, сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

През цялото лято се опитваше да не обръща внимание на факта, че Бишъп ще замине за колежа. Сега им оставаше по-малко от месец.

— Не ставай глупав! — измърмори тя и го побутна.

— Говоря сериозно.

Бишъп се размърда, измъкна ръката си изпод главата й, обърна се на лакът, за да застане с лице към нея. Небрежно преметна другата си ръка през кръста й. Тениската й се бе надигнала и ръката му беше направо върху корема й — неговата загоряла кожа срещу нейната, която беше бледа и покрита с лунички — и белите й дробове не можеха да работят правилно.

„Това е Бишъп — напомни си Хедър. — Просто Бишъп.“

— Ти много ще ми липсваш — каза той. Бяха толкова близо, че тя можеше да види пухчето, полепнало на единия му клепач, отделните спирали от цвят в очите му. И устните му. Изглеждаха толкова меки. Съвършеното несъвършенство на зъбите му.

— Ами Ейвъри? — изтърси Хедър. Не знаеше откъде са дошли думите. — Тя ще ти липсва ли?

Бишъп се отдръпна с няколко сантиметра и се намръщи. После въздъхна и прокара ръка през косата си. Веднага щом дланта му се отдели от Хедър, тя бе готова да даде всичко на този свят, за да усети отново докосването му.

— Вече не съм с Ейвъри — каза внимателно Бишъп. — Скъсахме.

Хедър го погледна изумена.

— Откога?

— Има ли значение? — Бишъп изглеждаше раздразнен. — Виж, това и бездруго не беше истинска връзка.

— Просто ти харесваше да се натискаш с нея — рече Хедър. Ненадейно изпита гняв, стана й студено и се почувства съвсем беззащитна. Седна и смъкна тениската си. Бишъп щеше да я остави в миналото. Щеше да намери други момичета — хубави, дребнички момичета като Ейвъри — и да забрави за нея. Винаги ставаше така.

— Виж — започна Бишъп и също седна.

Хедър не искаше да го погледне, затова той посегна, хвана я за брадичката и обърна главата й към себе си.

— Опитвам се да говоря с теб, става ли? Аз… Аз трябваше да скъсам с Ейвъри. Харесвам… друга. Има друга. Точно това се опитвам да ти кажа. Но е сложно…

Гледаше я толкова настойчиво, че тя почувства топлината помежду им.

Изобщо не помисли. Просто се наведе, затвори очи и го целуна.

Усещането беше същото като при хапка сладолед, изваден от хладилника точно преди толкова време, колкото трябва: сладко, лесно, съвършено. Хедър не се притесни дали го прави както трябва, както преди толкова години в киното, когато можеше да мисли единствено за пуканките между зъбите си. Просто усещаше абсолютно всичко, вдишваше мириса му, аромата на устните му, докато музиката пулсираше тихо някъде далеч, а цикадите й акомпанираха. Почувства как в гърдите й избухват мехурчета от щастие, сякаш някой бе сложил вътре фойерверки.

А после Бишъп изведнъж се дръпна.

— Чакай — каза той. — Чакай.

Фойерверките в гърдите й веднага угаснаха, оставяйки след себе си само черна бездна, от която се вдигаше пушек. Само тази дума, и тя разбра: беше сбъркала.

— Не мога…

Изведнъж Бишъп й се стори различен — по-голям, изпълнен със съжаление, човек, когото изобщо не познаваше.

— Не искам да те лъжа, Хедър.

Тя почувства как лицето й започва да пламти. Не беше тя. Бишъп беше влюбен в друга. А Хедър току-що си навря езика в гърлото му като някоя умопобъркана.

Трябваше да запълзи заднешком по-далеч от него към ръба на батута.

— Глупаво — каза тя. — Беше глупаво. Просто забрави, съгласен ли си? Не знам какво ми стана.

За миг Бишъп й се стори наранен. Тя обаче бе прекалено притеснена, за да й пука. А после той се намръщи и на лицето му се изписа изражение само на умора и малко раздразнение, сякаш Хедър беше непослушно дете, а Бишъп — търпелив баща. Тя изведнъж осъзна, че той я вижда точно така: като дете. Като по-малка сестричка.

— Няма ли просто да седнеш? — попита той с гласа си на уморен баща. Косата му стърчеше право нагоре — така би изглеждала, ако можеше да крещи.

— Става късно — рече Хедър, което не беше вярно. — Трябва да заведа Лили вкъщи. Мама ще се притесни.

Трупаше лъжа след лъжа. Не знаеше защо го каза.

Може би, защото в този миг наистина го искаше — искаше й се да се връща в нормална къща при нормална майка, на която й пука, вместо в колата и оттам — на паркинга на Мет Роуд. Искаше й се да беше дребничка и деликатна, като изящно коледно украшение, което трябва да държиш нежно. Искаше й се да беше някоя друга.

— Хедър, моля те! — промълви Бишъп.

Светът се разпадаше, разбиваше се на безброй цветове… и тя разбра, че ако не се махне оттук, ще се разплаче.

— Забрави за това. Сериозно. Става ли? Просто забрави, че се е случило.

Успя да се отдалечи само на няколко крачки, преди сълзите й да потекат. Избърса ги припряно с основата на дланта си — за да стигне до къщата, трябваше да мине покрай цяла дузина бивши съученици, сред които и най-добрият приятел на Мат. По-скоро би умряла, отколкото да се превърне в момичето, което плаче на рождения ден на най-добрата си приятелка. Навярно всички щяха да решат, че се е натряскала. Странно колко грешно мнение можеха да имат хората за някого, когото познават от толкова години.

Хедър влезе в къщата през задната врата и за миг остана неподвижна. Вдиша дълбоко и се опита да се овладее. Странно, макар че целият имот на Бишъп представляваше на практика склад за отпадъци, къщата беше чиста, с малко мебели и винаги миришеше на препарат за килими. Хедър знаеше, че дългогодишната приятелка на господин Маркс, Каръл, смята двора за безнадеждна кауза. Къщата обаче беше нейното царство и тя постоянно търкаше, оправяше и крещеше на Бишъп да си свали мръсните крака от масичката за кафе. Къщата не беше обновявана от седемдесетте години на двайсети век и килимът вече се бе превърнал в дрипа, а линолеумът в кухнята беше със странен десен на оранжеви и бели квадрати, но всичко изглеждаше безупречно чисто.

Гърлото на Хедър отново се сви. Всичко тук й беше така познато: пластмасовата маса в трапезарията; пукнатината, която минаваше по цялата дължина на кухненския плот; фотографиите с подвити крайчета, залепени на хладилника с магнити, които рекламираха зъболекарски кабинети и магазини за домашни потреби. Всички те й бяха така познати, сякаш бяха нейни собствени.

Наистина бяха нейни. И Бишъп беше неин. Някога.

Но вече не.

Чуваше шум от течаща вода и приглушения звук на телевизор от работната стая, където Лили гледаше. Хедър излезе в тъмния коридор и видя, че вратата на банята е открехната. На килима се очертаваше дебел лъч светлина. Сега въпреки шума от водата тя чу, че някой плаче. Зърна тъмна грива, която бързо се появи и изчезна.

— Нат? — попита Хедър и предпазливо отвори вратата докрай.

Водата шуртеше от крана, а от порцелановия умивалник се вдигаше пара. Струята навярно бе толкова гореща, че можеше да те попари, но Нат продължаваше да търка ръцете си и да подсмърча. Кожата й беше разранена, зачервена и блестяща, сякаш се бе изгорила.

— Хей…

За миг Хедър забрави за собствените си проблеми. Пристъпи напред и влезе в банята. Инстинктивно посегна и спря водата. Дори кранчетата бяха горещи.

— Хей. Добре ли си?

Въпросът беше много глупав. Нат очевидно не беше добре.

Тя се извърна към Хедър. Очите й бяха подути, цялото й лице изглеждаше странно и подпухнало, като неправилно втасал хляб.

— Вече не действа — изрече шепнешком тя.

— Кое? — не разбра Хедър.

Изведнъж застана нащрек с цялото си тяло. Забеляза капането от крана, чудовищно зачервените ръце на Нат, увиснали като спукани балони край тялото. Помисли си, че приятелката й винаги обича нещата да са равни, чертата да минава право през центъра. Как понякога се къпеше повече от един път на ден. Как цъкаше с език. Подробности, на които Хедър не обръщаше внимание, защото беше свикнала с тях. Още едно от нещата, които хората не забелязваха у другите.

— Затова застинах на магистралата, нали разбираш — продължи Нат. — Просто… изключих.

Очите й отново овлажняха.

— Нищо не действа — гласът й трепереше. — Не се чувствам в безопасност, нали разбираш.

— Ела тук — каза Хедър, прегърна я и Нат продължи да лее пиянски сълзи на гърдите й. Вкопчи се в нея с всички сили, сякаш се боеше, че може да падне. — Шшшт — прошепна Хедър и не спря да го повтаря. — Шшшт. Днес е рожденият ти ден.

Но не каза, че всичко ще се оправи. Как би могла? Знаеше, че Нат е права.

Нито един от тях не беше в безопасност.

Вече не. Никога повече.