Хокан Несер
Човек без куче (43) (Първият случай на инспектор Барбароти)

42

Кристофер Грунт трепереше от студ. Стана дванайсет без двайсет. Най-после! Бавно мина покрай къщата на улица „Мусерунвеген“ 5 за втори път. Преди петнайсет минути я подмина по отсрещния тротоар. Прозорците тъмнееха. Единствената светлина идваше от малка жълто-червена лампа пред входната врата. От петнайсет минути положението не се бе променило. По всичко личеше, че Якоб и Кристина спят, както и всичките им съседи. В квартала явно не живееха купонджии. Всъщност и в неговия квартал в Сундсвал през нощта не се чуваше шум. Прибереш ли се след дванайсет, е тъмно като в рог. Не се вижда жива душа.

Докато обикаляше из „Горското гробище“, Кристофер се стъписа от мисълта, че няма да успее да намери къщата на „Мусерунвеген“. Но щом я видя, на мига я позна. Навярно тъмнината, студът и самотата му внушаваха такива опасения. Оставаше само да влезе не където трябва и да застреля човек по погрешка!

Но вече се изпари всякакво съмнение. Позна пътеката към малкото стълбище, където двамата с Хенрик ритаха топка преди две години и половина; малката беседка, в момента покрита с дебел слой сняг, разположена върху ливадата пред къщата; верандата, където пиеха сок и хапваха кифлички. Да, определено това бе домът на леля Кристина и нейния съпруг, когото Кристофер се канеше да убие. Минавайки покрай къщата, младежът усети как мисълта за предстоящото го стопли.

Мисълта, че ще извърши убийство. Странно, но навярно човешкият организъм е така устроен: кръвта започва да се движи по-бързо по кръвоносните съдове, когато мислиш за определени неща. И не само за момичета.

Допреди малко зъзнеше от студ. Преди около час си купи кренвирш и чаша кафе от едно заведение за бързо хранене. Движението, разбира се, му помагаше да поддържа температурата на тялото си висока, но с течение на времето му ставаше все по-трудно да противостои на студа.

А все още бе твърде рано да пристъпва към действие. Реши да направи поредната обиколка на квартала и ако всичко му се стори нормално, да се върне и да влезе в къщата.

„Как ти се струва, братко?“ — попита той.

„Чудесно“ — отвърна Хенрик.

Един без пет. Не срещна жива душа. От половин час цялата къща тънеше в мрак. По някаква причина Кристофер вече не зъзнеше. Вероятно заради напрежението.

„Време е — помисли си той. — Да започваме. It’s now or never^[1].“ Огледа се надясно, огледа се наляво, мина през плета и влезе в градината. Възнамеряваше да атакува вратите на верандата. Сметна за ненужен риск да се катери по первазите, щом има начин направо да влезе вътре. Вкъщи, на „Стокрусвеген“, един удар по вратите с рамо стигаше, за да се отворят.

Кристофер нагази из половинметровия сняг в градината. На улицата повечето се бе стопил или го бяха изринали. Качи се на верандата. Предположението му се потвърди: двукрила врата. Промъкна се до нея. Върху дървения под на верандата нямаше сняг, защото покривът правеше заслон. Дъските изскърцаха, но съвсем лекичко. „Няма страшно“ — окуражи се Кристофер. Огледа се внимателно и се вторачи през прозореца, но не видя почти нищо. Отвън нямаше дръжки, но всичко обаче личеше, че вратата се отваря навътре. Постоя за малко неподвижен, после леко натисна вратата с рамо. Нищо. Заслони очите си с ръце, наведе се напред и се помъчи да разбере как изглежда бравата отвътре. Доколкото успя да прецени, едното крило се отваряше със съвсем обикновена дръжка. Натисна вратата още веднъж, този път — по-силно. Стори му се, че поддаде леко. Но за да я отвори, се изискваше сериозен удар, а той щеше да предизвика силен шум. Помисли, помисли и заложи на друг вариант: ще пробие с приклада малка дупка в стъклото и после ще я разшири. Разбира се, нямаше как да е сигурен в ефективността на този метод, но преди няколко месеца бе гледал филм, където героят се справи без никакви затруднения. За целта не бива едри парчета стъкло да падат по земята, защото в противен случай ще се разнесе оглушително дрънчене. А от единичен краткотраен пукот на строшено стъкло обитателите едва ли ще се събудят. Особено ако спят на горния етаж. Както в случая. Ако случайно се събудят, ще се почудят откъде ли е дошло дрънченето, ще го припишат на някоя котка и пак ще заспят. Кристофер знаеше колко е важно да изчака известно време, преди да се заеме с разширяването на дупката, а и след първоначалния шум не бива да се чува повече и звук.

Извади пистолета от джоба си. Преброи до пет и удари по стъклото. Парчетата се посипаха по пода. Разнесе се звънтене. Той приклекна плътно до стената, за да не го видят, ако включат осветлението. Държеше оръжието в готовност за стрелба: ако Якоб Вилниус отвори вратата и излезе, Кристофер веднага ще го повали с куршум.

Отвътре не се чуваше никакъв звук. Никой не светна лампите. Почака около две минути, изправи се и надникна. Огледа дупката в стъклото: достатъчно голяма, за да си провре ръката през нея, но установи, че стъклото е двойно. С други думи се налагаше да пробие още един отвор.

„Как е възможно да съм толкова тъп? — ядоса се той на себе си. — Естествено, че ще сложат двойни стъкла. Действието в онзи филм явно се е развивало в по-топла страна.“

Ала вътре бе тихо като в гроб. Кристофер успя бързо да махне всички парчета от напуканото стъкло, без да изтърве дори едно. Засега се справяше отлично. Дойде време за следващия удар. Замахна с оръжието и удари по вътрешното стъкло.

В мига, в който парчетата се посипаха по пода на стаята, някой светна. На прага на всекидневната стоеше Якоб Вилниус, както го е майка родила, и се взираше в неканения гост. Кристофер се поколеба за половин секунда, после влетя вътре с лявото рамо напред. Чу се пращене на счупено дърво, а парчета стъкло се посипаха наоколо като вихрушка. Стъписа се. Якоб Вилниус не помръдваше. Държеше нещо в ръка. Дилаф. Кристофер усети бурен прилив на тържество. Кристина се появи зад мъжа си. Не беше гола, а с червена кърпа, увита около тялото й. И тя държеше нещо, но той не видя какво е.

Дилаф срещу огнестрелно оръжие! Ама че смехория! Кристофер насочи пистолета срещу жертвата си. Кристина нададе вик, а Якоб Вилниус най-сетне излезе от вцепенението си. Вдигна ръце, без да пуска дилафа, явно за да покаже, че се предава. Изглеждаше съвсем нелепо. Кристофер се изсмя. Прицели се в гърдите му и дръпна спусъка.

Пистолетът щракна.

Дръпна го пак.

Пак същото щракване.

Якоб Вилниус свали ръце и пристъпи напред.

Кристофер отново натисна спусъка. Този път не се чу дори щракване. Механизмът бе блокирал. Младежът се взираше в оръжието и в ръката, с която го държеше, и в леля си Кристина, увила кърпа около стърчащия си корем. Изглеждаше ужасена. Изведнъж Кристофер чу неистов вик.

Бе се изтръгнал от неговото гърло. Изрева като ранено животно. Якоб Вилниус се намираше само на метър от него.