Хокан Несер
Човек без куче (19) (Първият случай на инспектор Барбароти)

18

— Не, нямам ни най-малка представа къде се намира Хенрик. Не ми хрумва дори предположение. Изчезването му противоречи на здравия разум.

Ева Хермансон Грунт изглеждаше по-спокойна, но поисканите две минути станаха пет. Явно беше плакала, защото си бе наплискала лицето с вода.

— Хенрик познава ли в Шумлинге други, освен баба си и дядо си?

— Не — тя поклати глава само на сантиметър във всяка посока. — Никакви. Идвал е тук едва седем-осем пъти и то само за по няколко дни. Хенрик не познава никого в града.

— Сигурна ли сте?

— Сто процента.

— Синът ви е на деветнайсет, студент първа година по право в Упсала, нали?

— Да.

— Ще ми разкажете ли нещо за него?

— Какво ви интересува?

— Искам да си съставя най-обща представа що за младеж е Хенрик. Добър студент ли е; спокоен или тревожен; от какво се вълнува; споделя ли проблемите си с вас…

Тя преглътна и кимна. Опита се да махне някаква прашинка от ъгълчето на окото си.

— Хенрик винаги е споделял с мен лични неща. Много е старателен и ученолюбив. Лесно постига успехи. Бива го във всичко, с което се захване: следване, спорт, музика…

— Приятели?

— Питате дали има приятели?

— Да.

— Много е общителен. Винаги е бил откровен с мен. Искам да знаете, че се… гордея със сина си, господин комисар.

Този път Гунар Барбароти не я поправи. Затвори бележника си и го остави върху дивана. Прибра химикалката в джоба си и преплете пръсти над дясното си коляно — заучен в практиката жест, доказал, че внушава доверие у събеседника. Понякога инспекторът се срамуваше от навика си да използва тази хитрина.

— Едно нещо не ми стана ясно — призна той.

— Кое?

— Хенрик най-вероятно се е измъкнал от къщата през нощта.

— Да.

Тя се мъчеше да извади прашинката, която дразнеше окото й, и Гунар реши да не я пришпорва.

— Сещате ли се за някаква основателна… или поне вероятна причина синът ви да стане от леглото си и да излезе навън… посред нощ?

— Не… — колебливо отвърна тя.

— Случвало ли се е да ходи насън?

— Не, никога.

— Има ли мобилен телефон?

— Разбира се. Откакто изчезна, непрекъснато се опитваме да се свържем с него.

— И той не вдига?

— Не. Защо ми задавате този въпрос, щом и сам се досещате за отговора?

Гунар Барбароти внимателно обмисли как да формулира отговора си:

— Питам ви, защото според мен съществуват две възможности.

— Две?

— Да, две. Или някой е извикал сина ви по телефона, или Хенрик е решил да излезе, преди да си легне.

— Аз…

— Коя от двете възможност ви се струва по-вероятна?

— Нито едната, нито другата.

— Хрумва ли ви друго обяснение?

Тя смръщи вежди и поклати бавно глава, този път по-енергично, но овладяно, сякаш непрекъснато внимаваше да не извършва прекалено нервни движения.

— Лично на мен ми хрумва само още едно обяснение за изчезването му — призна Гунар Барбароти и за разнообразие сплете пръсти над лявото си коляно, — но то не е особено вероятно.

— А именно?

— Някой го е отвлякъл.

— По-идиотско обяснение не съм чувала — изсумтя Ева Хермансон Грунт. — Как ще го отвлекат? Та той е голям човек!

— Съгласен съм. Исках просто да изключим всички възможности. И аз не допускам да са го отвлекли. Как се чувстваше Хенрик в Упсала?

Въпросът я хвана неподготвена.

— В Упсала ли? Ами добре… добре. За повечето студенти първият семестър в университета е обикновено малко стресиращ, разбира се.

— Какво имате предвид?

— Как какво?

— От думите ви останах с впечатлението, че Хенрик е имал някакви неприятности.

Изгледа го за секунда, стиснала раздразнено устни.

— Изобщо не съм намеквала подобно нещо. Естествено, няма как да знам всичко, което му се е случило в Упсала. Студентският живот предполага по-голяма свобода, само това исках да кажа. Вие обаче вероятно не…

— Следвал съм осем семестъра в Лунд — осведоми я Гунар Барбароти и тя го стрелна с малко изненадан поглед. — Хенрик има ли си приятелка?

— Да — малко колебливо отвърна тя. — Казва се Йени. Не е идвала в Сундсвал и не знам доколко сериозна е връзката им.

— Говорили ли сте с нея по телефона?

— Не, защо да го правя? През есента Хенрик си идва само два пъти. Правото е много тежка специалност и…

— Знам. Завършил съм право.

— Така ли? А после постъпихте… в полицията?

— Да. Постъпих в полицията.

Тя се въздържа от коментар, но по вида й личеше, че фактите никак не й се връзват. А от досегашния им разговор Гунар Барбароти разбра със сигурност едно: Ева Хермансон Грунт търси логика във всичко.

— Някой да е звънил на Хенрик по време на престоя ви в Шумлинге? — попита инспекторът.

— Не мога да ви кажа — отвърна тя след кратък размисъл. — Не го видях да говори по телефона. Но нека не забравяме, че не съм го наблюдавала непрекъснато. Попитайте Кристофер. Двамата спаха в една стая. Той ще ви каже дали брат му е получил обаждане.

— Непременно ще говоря с Кристофер и със съпруга ви по този въпрос — увери я Гунар Барбароти.

Помълча няколко секунди. Малка муха кацна върху покривката в зелено и червено. Явно не знаеше, че е декември и се е събудила прекалено рано. Или прекалено късно.

Барбароти се облегна на дивана и пак си отвори бележника.

— Какво е взел със себе си?

— Моля?

— Проверихте ли какво липсва от вещите на Хенрик? Връхна дреха? Четка за зъби? Телефон?

— Извинете, чак сега ви разбрах. Взел си е якето, шала, ръкавиците и шапката. Също и телефона, и портфейла си…

— А четката за зъби?

— Не, тя е тук.

— Леглото беше ли оправено?

— Не.

— Какво според вас означава това?

— Вероятно… е възнамерявал да се върне. За бога, господин комисар, имам чувството, че ме разпитвате. Очаквах да…

— Извинете. Просто ми е интересно да чуя вашите предположения. Все пак вие сте негова майка, познавате го по-добре от всеки друг. Би било прекалено самонадеяно от моя страна да си мисля, че по-бързо от вас ще стигна до истината, нали?

— Но…

— Провокирайки ви, се надявам да се сетите за нещо важно. Няма да постигна нищо, ако само ви съжалявам.

— Ясно — кимна малко сухо тя, но личеше, че е съгласна с него.

Гунар Барбароти отчете като свой успех колко далновидно се обоснова с майчинската й интуиция и интелекта й.

— И така, какво означава това според вас? — повтори той.

Тя се замисли и наклони глава настрани. Напомни му за финландски скиор, който правеше същото през заключителния етап от състезанието.

— Разбирам какво намеквате, комисар Барбароти. Хенрик е излязъл, защото е имал причина, разбира се. Вероятно е искал да се срещне с някого… а този човек му се е обадил по телефона.

— Да не би случайно това момиче… — инспекторът разлисти бележника, за да прочете името й — … Йени, да живее в района?

— Йени ли? — възкликна тя. Явно тази вероятност изобщо не й бе хрумвала. — Не, Хенрик май каза… че тя е от Карлскуга. Защо да…

— И на мен ми се струва малко нереално като обяснение — призна Гунар Барбароти. — Но може да е имал среща не с Йени, а с някой състудент. По мое време в Лунд учеха младежи от цяла Швеция.

— Хм — Ева Хермансон Грунт придоби критичен вид. — Не, не ми се вярва.

„И на мен — мрачно се съгласи Барбароти. — И на мен не ми се вярва, но въпросът е на какво да вярваме.“

 

 

Ева излезе от стаята, а Гунар Барбароти се зае с разпита на Лейф и Кристофер Грунт. Съжали, задето не си отдъхна няколко минути и не излезе за глътка свеж въздух. Нито бащата, нито синът добавиха нещо ново към вече получените показания, ала след повече от два часа седене на дивана в къщата Барбароти започна да се разконцентрира. Ако в думите на Лейф и Кристофер имаше нещо скрито, нуждаещо се от разкодиране, Гунар се съмняваше дали ще успее да го долови.

Е, поне осъзнаваше, че се затруднява да се съсредоточи, и с тази, макар и нищожна утеха реши да не протака излишно разговора.

Барбароти се съмняваше Лейф Грунт да разполага с информация, която да хвърли светлина върху мистериозното изчезване на Роберт и Хенрик. Едър и физически силен, мъжът на Ева притежаваше съвсем различно излъчване от съпругата си и изглеждаше доста флегматичен, а защо не и добродушен. А вероятно той нарочно се придържаше към този модел на поведение, за да избегне евентуални проблеми. Гунар Барбароти се замисли над ролите и властовите позиции в семейство Грунт, макар те да нямаха пряко отношение към изчезването на сина им. Без съмнение доминиращият партньор беше мама Ева.

„Как бих се справил с жена като нея?“, запита се инспекторът, тръсна глава и осъзна, че се е отнесъл отвъд границите на същественото в случая.

Кристофер се оказа мълчаливо, затворено момче. Четиринайсетгодишният младеж явно бе израснал в сянката на батко си Хенрик. Досега Барбароти бе разбрал със сигурност едно: Хенрик е момче с разностранни заложби, което постига успех във всички начинания. Кристофер, от своя страна, изглеждаше по-скоро средностатистически тийнейджър, но в никакъв случай не проблемно дете.

Баба му и дядо му го бяха настанили в обща стая с брат му. Гунар Барбароти се качи да я разгледа: малко по-голям килер с две легла, скрин и отвратителни тапети. Инспекторът си помисли, че щом лепиш такива тапети по стените, явно не си с всичкия си.

Колкото до изчезването на Хенрик, Кристофер не успя да помогне с почти никаква информация. През въпросната нощ заспал след дванайсет и половина, а тогава Хенрик се намирал в леглото. Кристофер нито чул телефонно обаждане, нито видял брат си да излиза от стаята. На сутринта малкият станал и предположил, че брат му се е събудил по-рано и е отишъл в банята или в кухнята. Кристофер отрече брат му да е говорил по телефона в Шумлинге. Да, май изпратил няколко есемеса, но момчето не беше сигурно и в това.

С Хенрик разговаряли малко за Упсала и за вуйчо им, ала нищо от казаното не давало обяснение за изчезването на Хенрик и Роберт.

Гунар Барбароти остана с впечатлението, че бащата и синът от семейство Грунт се разбират добре и връзката помежду им не е обременена с напрежение. Е, момчето изглеждаше притеснено, но не от присъствието на баща си по време на разговора. Въпреки това Барбароти реши — отчасти защото се чувстваше изморен, отчасти защото още един разговор нямаше да навреди — в някой от следващите дни да привика Кристофер на четири очи и да го помоли отново да му представи събитията в хронологичен ред.

Ако пък двамата изчезнали се завърнеха и всичко приключеше благополучно, разпитът щеше да бъде излишен. Татко Лейф подчерта, че нямат намерение да се връщат в Сундсвал, преди Хенрик да се появи.

В пет и половина Гунар Барбароти им благодари за отделеното време и слезе на долния етаж. Петимата близки на изчезналите приковаха в него поглед. Чудеше се какво да им каже, за да ги окуражи и успокои, но и сега умората, съпроводена от главоболие, му попречи.

— Продължаваме работа по случая. Ще чакаме и ще видим какво ще правим.

Само това му хрумна. „Е, поне не им дадох прекалено щедри обещания“, помисли си той, качвайки се в колата.

 

 

С влизането в апартамента Гунар Барбароти надникна в стаята на Сара. Не изглеждаше да се е оправила. Спеше с отворена уста, а от гърлото й излизаше хъхрене. За секунда страхът го сграбчи за гушата. Ами ако това е цената, която трябва да плати? Господ го чу, но иска жертва: живота на дъщеря му. Ами ако цялата тази история се превърне в повторение на злокобната старозаветна притча?

Докато я наблюдаваше, Гунар се подиря на рамката на вратата и усети как под темето му се надигна буреносен облак от болка. „Полудявам — помисли си. — Трябва да престана да предизвиквам висшите сили. Не бива да се пазаря така. Държа се като самонадеян глупак.“

Налагаше се незабавно да изпие обезболяващо, защото черепът му щеше да се пръсне.

Посещението в дома на семейство Хермансон без съмнение сериозно изцеди жизнените му сили. Изведнъж забеляза колко мръсно и задушно е в апартамента. От стаята на Сара се носеше застояла миризма, а в кухнята имаше неизмити чинии. Гунар не се сети нито да напазарува, нито да извика лекар. В неговия свят болните просто лягаха в леглото, спяха, пиеха течности и чакаха да им мине. Дали обаче състоянието на Сара не е тежко? Дали не й трябват лекарства? Какъв баща е той, щом не се погрижи за нищо?

Седна на ръба на леглото, отметна сплъстената коса на дъщеря си, залепнала върху челото й, и го попипа с длан. Беше потно, но не горещо като сутринта. Сара отвори очи, погледна го и пак ги затвори.

— Как се чувстваш, миличка?

— Изтощена — прошепна тя.

— Поспи си, съкровище. Пиеш ли достатъчно течности?

На тръгване Гунар беше оставил върху нощното й шкафче две чаши — с вода и с гроздов сок. Тя бе изпила и двете до половината.

В отговор Сара кимна леко.

— Ще отида да напазарувам. Връщам се след половин час, чу ли?

Тя пак кимна. Гунар я погали по бузата, несвикнал да раздава такива ласки, и излезе.

 

 

Останалата част от вечерта Гунар посвети на грижите за болната си дъщеря и на редовните домашни задължения. Извади два свещника и ги запали. Пусна диск на Мерседес Соса^[1]. Музикалният вкус на Сара много рядко съвпадаше с неговия, но Мерседес Соса правеше изключение. Гунар приготви омлет със задушени зеленчуци. Сара хапна две хапки и похвали кулинарните умения на баща си. После си измери температурата: 38,5. Гърлото я болеше, чувстваше се отпаднала и усещаше болки в мускулите по цялото тяло. Искала да поспи.

Гунар й постла чисти чаршафи, проветри стаята и излезе. Остави вратата притворена, за да създаде поне елементарна илюзия за предпразнична атмосфера, ала обичайният воал от настъпващ мрак и трепетно очакване на Коледа, съпроводен от суетене около подготовката, ядки и лакомства, така и не се спусна над къщата. Дори не надвисна над нея. От едната страна, продуктите за сладкишите, ядките и заниманията липсваха. Просто някои неща изглеждат по-примамливи от разстояние и в човешкото въображение, отколкото наяве.

И все пак Мерседес Соса и стеариновите свещи свършиха добра работа. И хапчето за глава му помогна. Болката изчезна. В девет Хелена се обади и малко кисело (но не толкова кисело, колкото Гунар очакваше) съобщи, че всички са добре, но двамата със Сара им липсват. На север натрупал двуметров сняг, термометрите показвали двайсет и пет градуса под нулата, а баща й започнал да се примирява с положението си. Гунар Барбароти поговори и с двамата си синове — по пет минути с всеки. Разказаха му, че баба им направила адски крива захарна къщичка, а на следващия ден щели да карат ски. Гунар им се извини, задето не може да бъде с тях, но щял да им даде коледните подаръци на Нова година.

След разговора отиде да нагледа Сара. Тя спеше дълбоко. Извади си бира от хладилника и седна до кухненската маса. Зае се да преглежда записките си от посещението у семейство Хермансон и се опита да си представи какво всъщност се е случило.

Оказа се трудна задача. Двама души изчезват безследно от едно и също място в два последователни дни. Никой от близките, с които Гунар разговаря, нямаше представа накъде са тръгнали.

Двамата излезли от къщата посред нощ. Дали са отивали на едно и също място?

Не му се вярваше. Получените сведения не насочваха към извода, че Роберт Хермансон и Хенрик Грунт имат нещо общо, освен роднинската връзка помежду им. Близките им дори не си спомняха в понеделник вечерта вуйчо и племенник да са разменили повече от две-три думи.

И все пак Роберт и Хенрик са останали будни до късно. Доколкото разбра Гунар, във всекидневната на семейство Хермансон се е сформирал следният квартет: Роберт, Кристина, Кристофер и Хенрик.

После Роберт е излязъл да пуши и не се е върнал.

През следващата нощ Хенрик Грунт е станал от леглото си и също е тръгнал нанякъде.

Поне така изглеждаше.

Защо? Гунар Барбароти поклати раздразнено глава и отпи от бирата. Що за странен случай? Дори не му хрумваха логични въпроси.

Все пак реши да си нахвърли план за действие, който да му помогне да напредне с разследването.

Първо трябва да ги обявят за издирване. Уредиха още утре вестниците да публикуват снимките им. Дано някой бдителен гражданин е забелязал поне един от двамата изчезнали. Не беше невъзможно. Ала с какво да се захване инспектор Барбароти — единственият засега полицай, работещ по случая (като се изключи Боргсен)?

Предан на бележника си и на професионалните си навици, Гунар Барбароти се зае да съставя списък.

След десет минути вече разполагаше с четири задачи, с които да се захване още утре.

1) Да се свържа с роднините, които още не съм разпитал: Яков Вилниус и Кристина Хермансон. Особено с последната. Ев. да се уговорим кога да се срещнем.

2) Познати на Роберт Хермансон в Шумлинге? Поддържа ли контакт със стари приятели? Да говоря с тях.

3) Да разпитам пак Кристофер Грунт. Ако някой разполага с важни сведения, независимо дали го осъзнава, то това е той. Братята са спали в една стая. Хенрик трябва да е споменал нещо.

4) Да проверя с кого са говорили по мобилните телефони.

Обикновено Тъжния се заемаше с работа по четвъртата точка от плана на Барбароти. Мобилните телефони по принцип влизаха в неговия ресор. И все пак Гунар реши да провери дали колегата му и този път ще поеме телефоните. Барбароти изхождаше от презумпцията, че и Роберт Хермансон, и Хенрик Грунт са носели в себе си мобилен телефон. И как иначе! Някъде му попадна статистика, че мобилните телефони в страната са повече от жителите й. Преди петнайсет години броят на вълците надвишаваше броя на джиесемите. Какво да се прави? Всяка епоха идва със свои особености.

Изпи бирата и погледна часовника. Десет и двайсет. Извади чиста кухненска кърпа от долапа, намокри я обилно, влезе при Сара и й изми лицето. Тя се сепна.

— Тате, какво правиш?

— Помагам на любимата ми дъщеря с вечерния тоалет — обясни усмихнат той.

— Божичко — простена Сара. — Вместо да ми наливаш вода върху лицето, по-добре ми дай да пия.

— Как се чувстваш?

— Изморена. Сънувах те.

— Така ли? Нямаш ли какво по-приятно да сънуваш?

— В момента не. Всъщност беше кошмар. Ти излезе да пазаруваш, но не се върна. Не искам да изчезваш.

— Няма. Ето ме тук.

— Виждам — усмихна се немощно Сара. — И съм ти много благодарна. А ще ме зарадваш още повече, ако ми донесеш вода и ме оставиш да спя.

— Веднага, момичето ми — съгласи се Гунар Барбароти. — Веднага.