Хокан Несер
Човек без куче (4) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

3

Още по време на първата им среща седмица след скандала Роберт Хермансон сподели с психотерапевта си, че се чувства склонен към самоубийство.

Не в отговор на директен въпрос; Роберт просто усети, че стеснителният мъж с опушени стъкла на очилата и физиономия на плъх иска да получи именно този отговор. От Роберт се очакваше да мисли за самоубийство и затова той потвърди: да, след случилото се на няколко пъти ми мина през ум да посегна на живота си.

Всъщност пред себе си Роберт признаваше, че самоубийството е най-логичният завършек на цялата тази гадост и би било приятно повече никога да не се върти неспокойно в леглото си, прехвърляйки наум спомени за жалкия си погубен живот; би било чудесно повече да не се буди късно сутрин, облян в студена пот в очакване на поредния безсмислен ден; най-сетне да тегли ритник на презрението към самия себе си, да прекрачи ръба на пропастта и да изчезне в нея. После никой, абсолютно никой няма да се зачуди защо Роберт Хермансон е посегнал на живота си.

И все пак Роберт знаеше, че едва ли ще събере нужната смелост, за да действа. Нямаше никаква представа какво ще прави с остатъка от живота си. Най-вероятно ще преживее някак следващия месец и после ще замине за чужбина. Изписаха му болничен до 26-ти декември. Договорът му с вестника изтичаше в края на календарната година и Роберт не се самозалъгваше, че ще го преназначат.

Преди няколко дни с него се свърза неособено престижно издателство, което му предложи да издаде книга с „неговата версия“ за случилото се. Обещаха му предплата от петдесет хиляди и опитен писател в сянка. Роберт обясни, че при никакви обстоятелства не желае някой друг да пише вместо него, и обеща да им се обади. Дали да се съгласи? Защо не? Ще вземе парите, ще замине за Канарските острови или за Тайланд, все едно. Не, не му се ходеше пак в Тайланд. Какво пречи да се излежава два месеца в шезлонг из някой курорт, докато нанася последни корекции върху стария си ръкопис „Човек без куче“? Може пък издателството да одобри романа му? Навярно това шибано издателство не цели да издаде непременно версията му за скандала, а каквото и да е с неговото име? Роберт Хермансон Чекиджията.

Дори впоследствие да се отметнат, Роберт се нуждаеше да избяга; да се съсредоточи върху свой проект, да се усамоти и да се радва на хубаво време. От седем години не бе препрочитал „Човек без куче“. Навярно настоящият период и създалата се ситуация ще го подтикнат да довърши редакцията на текста и да го издаде? Беше крайно време. Изпрати го на четирите най-големи издателства в страната, а на „Бониерш“ го прати два пъти. Получи мненията на трима различни рецензенти и разговаря с двама издатели. Най-сериозна надежда му вдъхна мъжът от „Алберт Бониерш“. Той го помоли много настоятелно да изчете още веднъж целия роман от шестстотин и петдесет страници и да се опита да ги намали със сто и петдесет, а после пак да се обади. От „Бониерш“ по принцип искали да издадат романа, по въпроса нямало две мнения.

 

 

Но през септември 1999 Сейка му откри намеренията си и той не намери сили да редактира романа, да се задълбочава за пореден път в метафорите. Защо да го прави? Вече бе издал две стихосбирки: „Каменното дърво“ (1991) и „Примерът на зарзаватчията“ (1993). Критиците се бяха изказали ласкаво и за двете книги: авторът търси собствен стил, похвалиха го те. Роберт представи творбите си на четири семинара по литературно четене и един поетичен фестивал.

Не, защо Роберт Хермансон да се самоубива? Все още имаше надежда.

Или поне възможностите за бягство не бяха изчерпани. Повече Роберт и не искаше. Всъщност, като се замислеше, той никога не бе предявявал сериозни претенции към живота. По-скоро животът изискваше от него непосилни неща.

Минаваше дванайсет, а той още не се бе измъкнал от леглото. Реши половината кръстословица от петъчния брой на „Свенска Дагбладет“, заспа и пак се събуди — и така три пъти. „Нима цялото ми земно съществуване минава под знака на бягството?“ — запита се той.

Това беше една напълно обоснована гледна точка. Роберт не умееше да понася търпеливо нищо и никого, а което или когото би могъл да понесе, не го издържаше пък него. Трийсет и пет годишен, досега се бе занимавал единствено с опити да търси нещо различно. „И как иначе? — помисли си той и обърна възглавницата. — Щом съм израснал в сянката на Ева, нормално е да копнея за слънце.“

Тази дълго предъвквана мисъл отдавна бе изгубила сладостта си. Известно време можеш да обвиняваш семейството и по-голямата си сестра за някои свои несгоди, но не и цял живот. Дори да си жертва на неблагоприятни за теб обстоятелства, няма как винаги да се оправдаваш с тях. Не и ако си част от средната шведска класа в края на двайсети век. Никоя историческа епохи и нито една географска ширина не са предоставяли на хората толкова голяма свобода да решават сами съдбата си, каквато имаха Ева, Кристина и самият Роберт. Както би се изразил татко Карл-Ерик, този факт бе напълно неопровержим.

Погледнато съвсем безпристрастно, несполуките на Роберт започнаха едва след като започна сам да кове „щастието“ си. През 1988 година си взе матурата с приличен резултат — завърши паралелка с профил „естествени науки“ в гимназията в Шумлинге. Макар и не най-добрият ученик в класа, получи висок бал. Той, разбира се, не можеше да се сравнява с успеха на Ева няколко години по-рано, но никой и не искаше от Роберт да бъде като нея. Още същата есен влезе в казармата и в продължение на десет месеца го закаляваха, за да стане истински мъж. Служи като командир на танково подразделение в Стренгнес. Роберт ненавиждаше всеки ден, не, всяка минута от престоя си там. През 1989-а се премести в Лунд и започна да следва.

Хуманитарни науки. Баща му се опита да го разубеди. Сестра му — също. Ала Роберт настоя на своето. В Лунд се запозна с Маделейне — красива, смела и готова винаги да го подкрепи. Учеха философия и се чукаха. Учеха историята на различните идейни течения и школи и се чукаха. Пиеха червено вино, пушеха хашиш, четяха история на литературата и се чукаха. Пробваха амфетамини, но се отказаха навреме, чукаха се, Роберт издаде две стихосбирки, а Маделейне получи отказ на своя. Учеха кинознание, едно издателство отхвърли роман на Роберт от 650 страници, чукаха се, Маделейне забременя, спря да пуши хашиш, но въпреки това направи аборт през третия месец, получи паническо разстройство и й писна от Роберт. Набързо се изнесе при родителите си във Векшо, а Роберт просто наблюдаваше безпомощно как всичко около него се сгромолясва.

Дотогава той някак си успяваше да създаде впечатлението, че сериозно заляга над изпитите си — и пред службата, която отпуска студентски кредити, и пред семейството си. Но след като Маделейне си тръгна, всичко свърши. Скорошно завършване не се очертаваше, защото двайсет и четири годишният Роберт бе натрупал куп невзети изпити и дълг от 350 000 крони. Отгоре на всичко се беше сдобил с порочни пиянски навици, красивата му смела приятелка го бе зарязала, а двете му прехвалени стихосбирки се продадоха едва в сто и дванайсет екземпляра. Крайно време беше семейството му да се притече на помощ.

 

 

До есента на 1994 разреши всичките си проблеми (с изключение на студентския кредит, който навярно щеше да го преследва до гроб). Съпругът на Ева — този уникален сухар — му намери работа в Йоншопинг: осем часа в офис и три-четири командировки месечно до други магазини от веригата „Консум“ в северната част на провинция Смоланд и в провинция Вестерьотланд. Роберт склони. Време беше да си седне на задника и да изпрати творческата си душа в изгнание. Нямаше избор. През първата седмица от септември се нанесе в тристаен апартамент с изглед към езерото Ветерн, а на третата събота от пристигането си срещна Сейка в третата (и последна) кръчма, която посети онази нощ. Сейка работеше в детска градина и ходеше на вечерни курсове, свързани с различни творчески проекти: ароматерапия, феминистки бързи скици, трансцендентална самоотбрана. През декември заживяха заедно, а през ноември 1995-а на бял свят се появи дъщеря им Лена-Софи. Горе-долу по това време Роберт започна да тича, за да не се пръсне от вътрешно напрежение. В началото пробягваше по десет-дванайсет километра всяка вечер, после постепенно увеличи дължината на отсечките. През 1996-а взе участие в три маратона и записа време под 2 ч. и 50 мин. (само дето на последното състезание не успя да финишира заради остри болки в стомаха, но според хронометъра се очакваше да пробяга разстоянието за около 2 ч. и 46 мин.). Присъедини се към лекоатлетически клуб „Виндарна“ и откри, че наистина притежава талант за състезател. Още на първия си старт с екипа на клуба спечели надбягването, финиширайки с триста метра преднина пред подгласника си. Свърза се задочно с известен спортен физиолог, който му обясни, че бегачите на дълги разстояния често достигат върховата си форма след трийсет години, а някои облагодетелствани от природата таланти могат да започнат истински тренировки чак около двайсет и петата си година. Двайсет и шест годишният Роберт си спомни за Еви Палм[1].

Следващите три сезона се превърнаха в златната ера на Роберт. През 1997-а стана регионален шампион на пет и на десет хиляди метра. Ала едва след като участва в бягане с препятствия на 3000 метра на стадиона в Малмьо, Роберт откри най-благодатната за стила си дисциплина — маратона, финишира трети след състезател от националния отбор и известен полски бегач. Записа добро време: 8 ч. 58 мин. и 6 сек.

Междувременно Лена-Софи растеше. Тръгна на детска градина, а Сейка — на нови курсове. Роберт ги пренебрегваше и премина на четиричасов работен ден, за да му остава време за тренировки. Със Сейка правеха секс веднъж месечно. На Коледа отидоха да посетят родителите й в Лапенранта. Роберт се сби с баджанака си и се сдоби с четирисантиметров белег под лявото ухо. През 1998-а участва за пръв път в ежегодното лекоатлетическо състезание между Швеция и Финландия, финишира четвърти и записа второ най-добро време сред шведите: 8 ч. 42 мин. и 5 сек. На националния шампионат по лека атлетика в Юмео подобри личния си рекорд на 8 ч. 33 мин. и 2 сек. и спечели сребърен медал. Със Сейка правеха секс веднъж на три месеца. Родителите й дойдоха на гости в Йоншопинг за една седмица. Този път се размина без бой и без всякакви ексцесии. По време на коледното тържество в Шумлинге Лена-Софи захапа до кръв устната на дядо си Карл-Ерик. През 1999-а Роберт сложи край на спортната си кариера. Не успя да покаже най-доброто от себе си през годината и даже си навлече травма на ахилесовото сухожилие. Все пак дублира четвъртото си място на ежегодното състезание между Швеция и Финландия, този път проведено на олимпийския стадион в Хелзинки. Присъстваха тъстът и тъщата му. По време на последната обиколка и на финалния спринт Роберт бягаше рамо до рамо с финландец, борейки се за третото място. Роберт обаче отстъпи, финландците взеха златния, сребърния и бронзовия медал. Състезанието се проведе през август, а със Сейка не бяха правили секс от април. Прибирайки се в тристайния им апартамент с частичен изглед към езерото Ветерн, Роберт завари жилището празно: нито следа от Сейка, Лена-Софи и всичките им женски принадлежности. Върху кухненската маса намери бележка: Сейка обясняваше, че вече не го обича; обвиняваше го, задето не му пука нито за нея, нито за Лена-Софи, и завършваше с уточнението, че заминава за Финландия при родителите си и не желае да го вижда повече.

Роберт си даде сметка колко правдива е всяка дума от писмото й и реши да се примири. На три пъти набира номера на тъста си и тъщата си, но щом чуеше сигнал „свободно“, веднага затваряше.

Случи се късно вечерта в неделя на 29 август 1999, а в понеделник, на 30 август, отзивчивият издател от „Алберт Бониерш“ му се обади и го окуражи да се заеме сериозно с редакцията на „Човек без куче“. В понеделник и във вторник вечерта Роберт поседя послушно няколко часа над дебелия свитък, но празнотата в душата му блокираше всичките му художествени напъни. Затова пъхна ръкописа от 650 страници във виненочервена кутия с метален обков и така романът му остана да отлежава до декември 2005-а.

След като Сейка го напусна, Роберт работи още две седмици в кооперативната районна централа и в края на септември даде на съхранение всичките си мебели и предмети, които не се побират в раница, и замина за Австралия.

 

 

Телефонът звънна и прекъсна житейската равносметка на Роберт. Беше майка му. Баща му питал кога щял да пристигне.

— А теб не те ли интересува? — учуди се Роберт.

— Интересува ме, разбира се. Не се хващай за думата — отвърна Розмари Вундерлих Хермансон.

— Добре, мамо. Пристигам утре вечер. През деня ще имам малко работа. Ще тръгна оттук към два-три следобед.

— Роберт?

— Да?

— Как се чувстваш?

— Ами как: все така.

— Наистина не искам…

Тя млъкна, а и той не й помогна.

— Знам, мамо — най-сетне се обади Роберт. — Ще се видим утре вечер.

— Чакаме те с нетърпение, Роберт. Карай внимателно. Нали имаш зимни гуми?

— Да, мамо. Чао.

— Чао, момчето ми.

Роберт стана от леглото. Минаваше дванайсет и четвърт. Застана до прозореца и се загледа над града. За пръв път от началото на зимата валеше сняг.

Замисли се за майка си.

За Жанет. Не, за нея не просто мислеше: опита се да си я представи.

 

 

Тя му се обади преди седмица. Миналата събота.

— Сигурно не ме помниш — така започна.

— Не съвсем — призна Роберт.

— По-малка съм от теб с няколко години, но учех в същото начално училище като теб и в същата гимназия.

— Ясно.

— Навярно се питаш защо ти се обаждам.

— Ннн… да.

— Гледах те по телевизията.

— Много хора ме гледаха.

— Да, но аз… ох, не знам как да ти го кажа. Харесвам те, Роберт.

— Благодаря ти.

Възнамеряваше да затвори, но дрезгавият й сериозен глас му допадна. Това момиче не звучеше като глупачка, макар казаното дотук да сочеше обратното.

— Да си призная, винаги съм си падала по теб. Ти беше от онези момчета, в които има нещо специално. Само да знаеш колко съм си мечтала за теб като тийнейджърка. А ти…

— Да?

— Дори не ме познаваш. Не е справедливо.

— Съжалявам.

— Недей. В тази възраст повечето гимназисти общуват с връстници, а не с по-малките. Нормално е.

Настъпи мълчание. Сякаш тази жена му даваше възможност да й благодари и да затвори.

— Ъъъ… защо всъщност реши да ми се обадиш?

— Извинявай… Ами след като изгледах онова предаване, си помислих: колко ли помия си изял заради него.

— Случва се.

— Затова ми се прииска да ти кажа, че има и хора, които все още те харесват. Да ти вдъхна самочувствие, един вид.

— Благодаря, но…

— Разбрах, че ще се прибираш в Шумлинге. Баща ти и сестра ти празнуват юбилей тази година. Татко ти ми беше класен. Мисля си, ако поостанеш тук няколко дни…

— Хм…

— Само предложение. Разделих се с приятеля ми преди шест месеца. Оттогава не съм имала връзка. Много ще се радвам, ако се отбиеш при мен да пийнем вино и да си поговорим за живота. Апартаментът ми е на улица „Фабрична“. Сещаш ли се къде се намира?

— Май да.

— Нямам деца, нито дори котка. Искаш ли да ти дам номера си, а ти, ако си в настроение, да ми се обадиш? Сигурно ще ти се отрази добре да се откъснеш от семейството си за няколко часа.

— Чакай да намеря химикалка.

 

 

Преди да приключат разговора, тя му каза фамилията си: Андершон. Жанет Андершон? Не, не си спомняше да е познавал такова момиче. Ако надникнеше в някой стар училищен албум, навярно щеше да се сети, но Роберт Хермансон не пазеше такива сантиментални реликви.

Когато няколко дни по-късно майка му се обади да му напомни за пореден път, че непременно трябва да присъства на двойния юбилей в Шумлинге, Роберт се съгласи именно защото Жанет Андершон с неустоимото си предложение бе наклонила везните в полза на пътуването до родния град.

Роберт си го призна пред себе си. Жанет го бе съблазнила с възможността да отиде в дома на непозната жена, да позвъни на вратата й и тя да го пусне.

Разбира се, мамче. Ще дойда.

Зимни гуми? Роберт Хермансон и зимни гуми?

 

 

Годините в Австралия бяха изпъстрени и с хубави, и с лоши моменти. През първия сезон Роберт скита нагоре-надолу по източното крайбрежие и работи в различни туристически атракции: като сервитьор, готвач, рецепционист, стюард, гледач на животни (по-точно на болни панди, които спят по осемнайсет часа на денонощие, а през останалите шест ядат и акат). Байрън Бей, Нуса Хед, Арли Бийч. Мелбърн (там работи като уредник в боулинг клуб). Никъде не се задържаше повече от няколко седмици. Отпразнува началото на новото хилядолетие в ирландска кръчма в Сидни. Там се запозна с Пола и започна третата (и засега последна?) сериозна връзка в живота си.

Пола беше англичанка и в известен смисъл бегълка. Точно като Роберт. Бе избягала от съпруга си — агресивен алкохолик. Когато се запозна с Роберт, Пола беше пристигнала в Сидни преди два месеца и живееше временно при сестра си и нейния съпруг. От брака си имаше дъщеря — Джудит, на четири години и половина. През май 2000, по-малко от половин година след запознанството им, Пола, Джудит и Роберт се нанесоха в общо жилище в Пърт.

Роберт я обичаше. Поглеждайки в емоционалното си огледало за задно виждане, не беше сигурен какви чувства е изпитвал към Маделейне и Сейка, но знаеше, че е обичал Пола. Тя притежаваше всеопрощаваща мекота, без каквато никоя жена не би издържала шест години живот с алкохолик, и Роберт се стараеше да не злоупотребява с добротата й. Двамата сякаш се враснаха един в друг. Освен това Пола беше красива, особено за англичанка. Да, той безспорно я бе обичал.

Както и Джудит. Не бе виждал от няколко години собствената си дъщеря Лена-Софи, вече на пет, когато се запозна с Пола. Сейка му изпращаше имейли на два-три месеца и той й отговаряше в приятелски дух. В портфейла си носеше две снимки на дъщеря си. Джудит се превърна в нещо като заместител и утеха.

„Не биваше да се разделяме — помисли си Роберт и включи машината за еспресо. — С Пола и Джудит щяхме да бъдем чудесно семейство.“

Третият му (и последен?) опит да изгради сериозна връзка с жена пропадна, но не поради негова грешка. Тъкмо напротив. Пола и Джудит го изоставиха заради съчетание от скоропостижна смърт и внезапно обръщане към религията. По-точно: коварно съзаклятие на злощастни обстоятелства. През април 2003, след три години щастие (в спомените си Роберт ги бе нарекъл точно така: Моите Щастливи Години), съобщиха на Пола, че камион прегазил баща й. Заедно със сестра си и Джудит тя замина за Бирмингам, за да присъства на погребението и да остане няколко седмици, докато майка й си стъпи на краката. Роберт ги очакваше на 28 април. После завръщането им се отложи за 5 май, а накрая — за 12-и. На 11-и пристигна дълъг имейл, в който Пола му обясняваше необяснимото: някогашният домашен насилник и пияница открил религията и се преобразил в отговорен и добър човек. Тъй като не на последно място Джефри беше биологичният баща на Джудит, по време на престоя в родината Пола преоткрила чувствата си към него. Освен това, добавяше тя в имейла, майка й се чувствала смазана след кончината на баща й и Пола не можела да я остави сама.

Роберт напусна компютърната фирма, където бе работил през последните осемнайсет месеца, прекоси континента и прекара около половин година на Менли Бийч близо до Сидни. А когато изпъстреното с противоречиви емоции лято пое към своя край, той се върна в Швеция. Кацна на летище „Арланда“ на 15 май 2004, обади се на по-малката си сестра и попита дали би го приютила в дома си.

— Защо не помолиш Ева? — отвърна му с въпрос Кристина.

— Полудяла ли си?

— За колко време?

— Докато си намеря квартира. Най-много няколко седмици.

— Нали знаеш, че съвсем скоро ще ставам майка?

— Да. Ако не е удобно, ще отседна другаде.

— Добре, идвай, нахалнико.

 

 

И така, Роберт остана в къщата на Кристина и Якоб (и на Келвин, който се роди през първата седмица на май) до средата на юни. После се премести в семпло двустайно жилище на остров Кунгсхолмен[2], където живееше и до ден-днешен. По същото време започна работа като барман в кръчма и започна да се замисля, че животът го подмята както вятър — сламка. Роберт напомняше насекомо пред електрическа крушка — ту се приближава, ту се отдръпва и така до безкрай.

Дали ще се приближи и ще изгори? До кое да се приближи?

Намираше се горе-долу в същото положение — само дето смени кръчмата и започна почасова работа в безплатния вестник „Метро“, — когато през май 2005 прочете обява в „Афтенпостен“, че набират кандидати за риалити предаването „Пленниците на Ко Фук“, и реши да се яви на кастинг: най-пагубното решение през целия му живот.

„Е, поне имам машина за еспресо — утеши се наум той и сипа кафе за втора чаша. — За повечето хора по света това е лукс.“

Не успя да се впусне в нова равносметка за водовъртежа от травмиращи събития от ноември и декември, защото телефонът звънна.

— Как се чувстваш? — попита Кристина.

Същия въпрос му бе задала и майка му. Повтори отговора:

— Ами как? Все така.

— Искаш ли да пътуваш с нас? Имаме място.

— Не, благодаря. Ще тръгна с моята кола. Утре имам да свърша малко работа.

— Представям си.

Какво намекваше? Нима той наистина трябва да изпълни някакви свои задължения? Задължения, които всички останали смятаха за негови естествени грижи, но не и той?

— Е, добре тогава — приключи разговора той. — До утре вечер.

— Роберт?

— Да?

— Нищо, нищо. Ще поговорим, като се видим.

— Добре, чао.

— Чао.

Затваряйки, се сети какво очакват от него: да се самоубие. Всички го очакваха: Макс от вестника, психотерапевтът му… Точно затова държеше да му плаща след всеки сеанс. Дори сестра му.

Бележки

[1] Еви Гюнила Палм (р. 1942) — шведска лекоатлетка в дисциплините бягане на дълги разстояние и маратон; известна с късния си старт в професионалния спорт. — Бел.прев.

[2] Стокхолм е разположен на архипелаг от около 30 000 острова. — Бел.прев.