Хокан Несер
Човек без куче (22) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

21

По време на закуската се обади Боргсен.

— Звънил е посред нощ.

— Кой?

— Получихме списъка от разговорите на двамата изчезнали. Роберт Хермансон се е обадил на някого в 01:48 през нощта срещу вторник.

— На кого?

— Не знаем.

— Как така не знаем? Нали номерът се запаметява в…

— Роберт е провел разговор с човек, чийто мобилен телефон работи с анонимна SIM карта. Имаме номера, но не знаем на кого е.

— Дявол да го вземе.

— Прав си.

— А Хенрик? Нали и той има мобилен телефон?

— Да, но още не сме получили данните от него. Абониран е към друг оператор. Ще стане ясно до края на деня.

— Добре тогава. Значи, Роберт Хермансон е провел разговор с някого в нощта на изчезването си. Нещо друго?

— Засега не.

 

 

„Ами сега?“ — запита се Гунар, след като прибра телефона в джоба на сакото си. Какво означава всичко това? Нищо. Някакви хипотези? Да, хрумна му доста вероятно обяснение: Роберт Хермансон е решил да посети свой познат в Шумлинге и му се е обадил посред нощ с въпроса дали е удобно да му отиде на гости. А после?

После Роберт е отишъл там или другаде. Кой знае!

„От друга страна обаче — продължи да разсъждава Гунар Барбароти в същия дедуктивен стил и отряза с прецизен удар капачето на едно яйце, варено четири минути, — от друга страна, какво пречи Роберт да е звъннал на бивша приятелка в друг град? Нищо, разбира се. За да си поговорят и да й пожелае весела Коледа — така и така е на градус. Дали специалистите ще успеят да локализират местонахождението на приелия обаждането? Поне приблизително? Или това е възможно само докато тече разговорът?

Следобед ще се обадя на Тъжния — обеща си Гунар Барбароти. — Ще го поразпитам подробно за мобилните телефони.“

Едва бе минало девет без петнайсет, но Гунар вече усещаше как го наляга умора. Не физическа — беше в състояние да пробяга осем-десет, дори дванайсет километра, ако бягаше по брега, — а психическа. Някакъв непреодолим, безнадежден стрес. Усещане за… да, за безсилие пред всемогъщието. Негодникът в цялата драма се наричаше „информационно наводнение“ — Барбароти се досещаше и сам. Съвременната епоха залива хората с тонове сведения, някои — лъжливи, други — верни, и основната задача на полицията вече е не да преследва информацията — тази толкова лесна плячка, — а да я отсява.

Дори да разпита всички седемдесет и седем или сто и единайсет души, с които Хенрик Грунт е разговарял по телефона през последните два месеца; дори да привика всичките му състуденти и преподаватели в Юридическия факултет; дори да продължи с разпити на певците в хора, където е пял, и на приятелите му от гимназията в Сундсвал, пак няма гаранции за успех. Барбароти не изключваше вероятността такова внушително количество информация да намери едно-единствено приложение: да влезе в рекордите на Гинес за най-мащабно и най-неуспешно полицейско разследване. А претенденти за тази титла едва ли липсваха. Колкото до вуйчото на Хенрик — Роберт, снощи в продължение три часа — след кръчмата Гунар отдели още един — се мъчи да разчете драсканиците в телефонния указател и в бележника и евентуално да отхвърли несъществените имена и факти. За жалост методът на отсяването се оказа неприложим в този случай, по простата причина че инспекторът нямаше представа какво точно търси.

Дори да предостави задълженията си другиму, и той няма да знае какво да търси… Барбароти беше чел някъде, че проблемът с информацията съществувал и в бившата ГДР. Понеже всеки четвърти гражданин на източногерманската република бил информатор на Щази, а основната задача на информатора е да доносничи, в централата на тайната полиция постъпвали огромно количество доклади, но служителите нямали време нито да четат, нито да проучват, нито да оценяват.

А още по-малко — да действат адекватно.

Как да гадае кой телефонен номер или кое набързо надраскано име ще се окаже ключово за случая? Или кой от сто седемдесет и двамата бъдещи юристи в Упсала е забелязал нещо съмнително у Хенрик? Тази техника просто не работеше. Купата сено растеше непрекъснато, а иглата си оставаше все толкова малка. А дали да не разпита участниците в онова предаване „Ко Фук“, в което е участвал Роберт? Ами ако разковничето към случая се окаже жажда за мъст, породена от стара вражда на острова? Ако не постигне друго, поне жълтата преса ще гръмне със скандални заглавия.

А съществуваше и друга хипотеза: Роберт Хермансон се е изморил от вниманието към себе си и от непрестанните нападки и се е покрил някъде заедно със стара любов. И така — дни наред. Но при създалите се обстоятелства — племенникът му, който няма причина да се крие, също изчезва — тази хипотеза изглеждаше малко вероятна. Гунар Барбароти усещаше все по-осезаемо тежестта на купата сено. Или на купите, ако търсеше не една, а две игли.

Съвета на Бакман си го биваше. Първо решаваш какво ще правиш, после го правиш. Ако въпреки това не разплетеш случая, продължаваш със следваща стъпка.

„Умът й сече като бръснач“, помисли си Барбароти и отиде да си направи още кафе, за да се ободри.

 

 

Преди обяд Гунар свърши и нещо полезно: научи името на психолога, когото Роберт Хермансон бе посещавал след психическия срив на остров Ко Фук. Специалистът, Еуген Светандер, приемаше пациенти на улица „Сконе“ в южната част на Стокхолм. Гунар го набра по телефона. Включи се гласовата поща и Светандер съобщи, че на Коледа и Нова година ще отсъства от града, но ще се върне на 9 януари. Заедно с осмина свои колеги в Стокхолм — психолози и психотерапевти — той се бе специализирал в лечението на участници в риалити предавания с изхабени нерви. Приемаше ги психически изчерпани и в края на терапевтичния курс те отново се връщаха към нормалното си „аз“. Курсът траеше обикновено шест-осем месеца. Пациентът посещаваше психолог два пъти седмично, а през последните седмици — веднъж. Най-често телевизионният канал, излъчил риалити предаването, поемаше разноските по терапията.

След като получи тази ясна и непротиворечива информация от колега на Светандер, Барбароти, доволен, се качи на влака за Упсала.

 

 

В коридора на общежитието се намираха пет стаи, всяка с отделна баня и тоалетна. Студентите деляха обща кухня, украсена с плакат на Че Гевара, снимка на полугола негърка и мишена за дартс. Гунар Барбароти се запита дали нещо се е променило през двайсет и петте години, изминали от времето, когато, седнал в коридора на общежитието в Лунд, пиеше хладка бира от метална кутия.

Посрещна го момиче на име Линда Маркович — една от живеещите на етажа. Дребна, крехка на вид, Линда учеше математика. Вместо да се прибере в апартамента на родителите си в Упсала, предпочела да остане в общежитието, защото искала да учи на спокойствие. Наемателите от останалите четири стаи си били тръгнали за празниците и щели да се върнат чак към десети януари.

Линда попита инспектора иска ли кафе. Той кимна и се настани до кухненската маса с дебел сив плот, произведен вероятно по времето, когато е живял Че Гевара.

— Както те предупредих, идвам да поговорим за Хенрих — подхвана Барбароти. — Той е в неизвестност.

— Как така в неизвестност? Имам само нескафе. Ще пиете ли?

— Да. Значи, с него сте съседи?

— Да. Живея тук вече трети семестър. Хенрик нае стаята от свой познат, който се съгласи да му я преотстъпи. Шансовете на първокурсниците да се сдобият със стая са минимални. Нанесе се през септември.

— Познаваш ли го добре?

Тя поклати глава. Имаше странна, някак старомодна прическа — тъмнокестенявите й кичури се виеха на масури, а на тила й бяха скъсени. А навярно Барбароти имаше старомодни представи за прически. Линда наля гореща вода в две синьо-червени чаши, бутна бурканчето с нескафе към него и отвори пакет бисквити.

— За съжаление не мога да ви почерпя с друго — извини се тя. — Но вие едва ли сте дошли да се нахраните.

— Така е. Каза, че не познаваш Хенрик добре.

— Наистина няма как да твърдя, че го познавам — кимна тя и си взе бисквита. — Петимата, които живеем в този коридор, общуваме много рядко. Виждаме се на закуска и вечер, докато пием чай. Иначе не се събираме.

— Трябва все някога да си говорила с него.

— Говорили сме си, естествено — сви рамене тя.

— Как би го описала?

— Стеснителен. Не е нахален като други момчета… Струва ми се човек, на когото мога да разчитам. Спокоен. Какво му се е случило?

— Още не знаем. Ясно е само, че е изчезнал.

— Как така… ъъъ… просто е изчезнал?

— Да.

— Звучи ми много злокобно.

— Така е. Но понякога хората сами решават да преминат в нелегалност. Точно това се опитвам да разбера.

— Тоест, дали Хенрик…?

Не довърши и го погледна притеснено. Барбароти веднага се досети какво е искала да попита.

— Разбрах мисълта ти. Да, някои от изчезналите се самоубиват. Засега няма данни Хенрик да е посегнал на живота си, но никога не се знае.

— Не мога да си представя…

Линда пак млъкна. Гунар отпи от кафето и си изгори горната устна.

— Хенрик общуваше ли с някого от останалите в този коридор?

Тя пак поклати глава, а масурите затанцуваха:

— Не. В началото на семестъра с Пер отидоха на студентско събиране, но само веднъж. Пер става… ужасен скандалджия, когато се напие, а това се случва често.

— Хенрик има ли си приятелка?

— В Упсала ли?

— Няма значение къде.

— Не ми се вярва.

— В смисъл?

— В смисъл че не ми се вярва да си има приятелка.

Интуицията подсказа на инспектора, че нещо не е наред. След кратък размисъл продължи:

— На мен ми прозвуча, сякаш влагаш по-особен смисъл в думите си.

— Не ви разбирам. Какво имате предвид?

Тя се изчерви и посегна да си вземе бисквита, за да прикрие смущението си. Линда бе намекнала нещо, но сега се отметна от него. „Какво, по дяволите, става тук?“, запита се Барбароти.

— Линда, свикнал съм да чета мислите на хората — бавно й обясни той, като се опитваше да я хипнотизира с поглед. — И да тълкувам несъзнателните им намеци. Твоето „не ми се вярва“ означава нещо друго, нали?

Макар да се изрази прекалено високопарно за случая, думите му дадоха резултат. Линда се подвоуми две секунди, прехапа долната си устна и подръпна един масур.

— Не бих се учудила, ако Хенрик се окаже гей.

— Така ли?

— Това е само предположение, не забравяйте. Никога не съм питала общите ни познати дали е обратен, а и не ми пука. Просто понякога се държи малко… нали се сещате?

Той кимна.

— Не е от онези гнусни педали, разбира се. Може и да греша. Впрочем не съм мислила много по въпроса.

— Разбирам. При него идват ли приятели… или състуденти? Мъже или жени?

— Случвало се е няколко пъти в стаята му да идват четирима-петима души. Две момичета и две момчета, всички студенти по право.

— Хенрик пада ли си по купони?

— Не. От време на време ходи на студентски събирания. Пее в хор. Но никога не съм го виждала истински пиян. Много е прилежен.

— А повечето не са ли?

— Не, повечето не са.

Барбароти се облегна. Хенрик Грунт — хомосексуалист? Не би му хрумнало.

— А да си чувала за някоя си Йени — приятелка на Хенрик?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Ако съм се запознавала с нея, щях да запомня. Иначе почти всяко трето момиче тук се казва Йени.

— Добре. Засега не ми трябва повече информация. Спомена, че имаш резервен ключ за съседните стаи. Ще ми отключиш ли стаята на Хенрик?

— Имате ли разрешително? — Тя се подвоуми. — Не е ли редно да ми покажете някакъв документ?

Той кимна и извади заповедта за обиск. Линда я погледна, стана и отвори едно от чекмеджетата до печката. Неочаквано, докато се наведе напред за секунда, Гунар Барбароти зърна дясната й гърда изпод широката извивка на виненочервената й нощница.

— Всички, освен Ершан оставихме по един резервен ключ тук. Той не вярва на никого, но с неговото минало и аз не бих.

Барбароти преглътна едва-едва и взе ключа. Реши да не я разпитва откъде е Ершан.

— Благодаря за кафето. Повече няма да те притеснявам. След малко ще ти върна ключа.

— Няма проблем — увери го Линда Маркович. — До изпита ми остават тринайсет дни. Разполагам с цялото време на света.

— Още си спомням как се готвех за изпити — кимна Барбароти. Никак не й завиждаше.

Ала голата й гръд не искаше да се махне от очите му.

 

 

Следобед се срещна последователно с диригента на хора, където бе пял Хенрик, с една братовчедка на Лейф Грунт и със заместник-декана на Юридическия факултет. Диригентът Кенет допринесе с оценка на Хенриковия баритон — много красив. Ако младежът имал амбицията да продължи да се занимава с пеене, от участник в хора можел да се превърне в блестящ солист.

На въпроса чувал ли е за някоя си Йени, Кенет отрече.

Братовчедката Берит разказа, че Хенрик отседнал в дома й през първите две седмици от семестъра, докато се сдобие със стая в общежитието. След като се изнесъл, двамата се видели само веднъж. По нейно впечатление Хенрик бил изключително прилежен и приятен млад мъж.

Йени? Не, не знаела нищо за отношенията му с момичета.

Заместник-деканът, Йерцен, знаеше, че Хенрик Грунт се е записал в Юридическия факултет и следва там, но нищо друго. В университета учели много студенти, а всяка година постъпвали нови и се нуждаел от повече време, за да си създаде мнение за всеки от тях.

Йени? Инспектор Барбароти дори не го попита.

В осем и половина Гунар пое към хотел „Йорнан“, разположен на живописно място до река Фюрисон. Стаята на Барбароти гледаше към езерце, където се събираха патици, а в далечината на север се виждаха кинокомплексът и седалището на студентската организация „Норланд“, където Хенрик явно бе направил първите си плахи стъпки в студентския живот. Бе пял в тамошния хор и вероятно бе… Не, Барбароти не желаеше да спекулира повече. Пак се загледа в патиците в черната вода и се замисли дали се чувства по-обезсърчен от вчера, когато пътуваше с влака към тази Мека на учението. Не успя да прецени. Стаята на Хенрик не му бе подсказала нищо. Никакви писма, никакви записки, нито дори бележник с телефонни номера. Като част от младото поколение, което се възползва прагматично от постиженията на модерната техника, Хенрик явно също бе запаметил всички важни данни в мобилния си телефон или в съвсем новия, лъскав компютър, който Барбароти видя в стаята на младежа. Не се опита да прегледа информацията там. Колкото до мобилния телефон на Хенрик, вероятно се намираше на същото място като притежателя си. Тоест в пълна неизвестност. В стаята Барбароти не откри нищо изобличаващо. Огледа внимателно рафтовете, но там нямаше еротична литература, която евентуално да разкрие сексуалните предпочитания на наемателя. Стаята изглеждаше грижливо почистена и подредена, точно както бе очаквал. Инспекторът започваше да опознава Хенрик Грунт. Всеки досег с негови вещи показваше колко е възпитан, подреден и мълчалив. Влечението му към собствения пол съществуваше единствено в субективните бегли впечатления на една млада студентка. Този факт не даваше мира на Гунар Барбароти, вероятно защото до момента нямаше с какво друго да ангажира мислите си.

Дръпна тежките завеси пред прозорците и включи мобилния си телефон — по време на разговора с господин Йерцен го бе изключил. Сигнал му извести за нови съобщения.

По-точно — едно съобщение, от Боргсен. Беше получил списъка с входящи и изходящи обаждания на Хенрик Грунт и открил някои интересни неща. „Ако си прослушаш съобщението преди девет, звънни ми на домашния.“ Барбароти погледна часовника: девет без пет.

— Не ми казвай. Вече сам се сетих, че Хенрик е звънил на същия номер, на който и Роберт.

— Не съвсем. Хенрик не се е обаждал на никого нито в понеделник, нито във вторник. Приел е само едно-единствено повикване — от баба си и дядо си по време на пътуването от Сундсвал към Шумлинге. Но текстовите съобщения във входящата и изходящата му кутия повдигат някои въпроси.

— Целият съм слух — увери го Барбароти.

— Засега не разполагаме с никакви данни, че есемесите имат пряко отношение към изчезването му. Хенрик е получил последно съобщение в 22:35 във вторник вечер, а е изпратил последно десет минути по-късно. За четири дни, включително Бъдни вечер, Хенрик е получил общо седем есемеса, но не е отговарял. Съобщенията са изтрити, защото се съхраняват в рамките на седемдесет и два часа.

— Ясно — Гунар Барбароти усети как нещо хладно и злокобно се промъкна в душата му. Не беше никак трудно да допълни картинката след сведенията, дадени му от Тъжния. Очертаваше се много мрачна перспектива. — Съобщенията от един и същи номер ли са?

— Пет от тях — да.

— И този номер…

— Да. Само през последната седмица, от 17 до 24 декември, същият номер е изпратил на Хенрик двайсет и два есемеса. Хенрик е отговорил четиринайсет пъти.

— И?

— Какво мислиш?

Не се вписваше в стила на Тъжния да използва похвати за забавяне на действието и Барбароти остана много учуден.

— Съобщенията са изпратени от телефон с анонимна SIM карта? — инстинктивно предположи той.

— Не. Открихме името на абоната.

— Отлично. Изплюй камъчето, де, да не искаш първо да те целуна? Ако да, ще трябва да изчакаш до вдругиден.

Боргсен не се засегна от неуместната шега:

— Казва се Йенс Линдевал. Живее на улица „Престгорд“ 5 в Упсала. Ако случайно минаваш оттам, отбий се да се запознаеш.

— Ама че… Чакай, чакай. Повтори адреса да си го запиша.

— Ще ти ги изпратя на есемес — и адреса, и телефонния му номер. Чао.

„Ама че дяволска работа — довърши наум Барбароти. — Понякога нещата най-неочаквано се подреждат. Не бива да го забравям.“

 

 

Есемесът пристигна след минута. След още пет Гунар имаше план за действие. Отначало се поколеба дали да не се обади на Ева Бакман, за да обсъди въпроса с нея, но веднага се досети какъв съвет би му дала тя. Зае се да следва инструкциите й.

Дръпна завесите настрани и набра номера. Небето бе придобило снежновиолетов оттенък, а патиците изглеждаха като замръзнали във водата.

След седмия свободен сигнал се появи дежурното леко понижаване на звука и се включи гласовата поща:

— Здравейте, свързахте се с Йенс. Заминавам за Борнео и оставям мобилния си терорист в чекмедже на бюрото ми. Ще се върна на 12 януари. Пожелавам ви весели празници. Ако и вие искате да ми пожелаете същото, моля, оставете ми съобщение след сигнала. Чао.

„Не, благодаря, приятелю — помисли си ядосано Гунар Барбароти и затвори. — По-добре гледай да се прибереш по-скоро, защото иначе ще пратя борнеанската полиция по петите ти. А с тях шега не бива!“

Кой допреди малко си въобразяваше, че нещата най-неочаквано се подреждат?

Пак дръпна завесите пред прозорците и съжали, задето бе обещал на Господ да не го безпокои с молитви до настъпването на Новата година. Оставаха още цели три дни!

Изгаси осветлението и пред очите му веднага се появи гърдата на Линда Маркович. „Колко съм жалък. Интимният ми живот е в толкова окаяно състояние, че гърдата на тази студентка не ми излиза от главата. Е, как да вярвам в съществуването на Бог?“