Хокан Несер
Човек без куче (42) (Първият случай на инспектор Барбароти)

41

Времето течеше мудно. Кристофер се качи в мотрисата по зелената линия на метрото и се сети за онова странно желание, което изпитваше преди близо година, когато цялото семейство пътуваше към Шумлинге и нещастието още не се бе случило: да прескочи отрязък от живота си.

Ако паметта не го лъжеше, тогава си мечтаеше да се прехвърли три-четири дни напред в бъдещето, за да се прибере в Сундсвал и да се намира близо до Линда Гранберг. Същата, която после му изневери с единия от братята Нисканен от Лиден, а после се премести в Драмен. Тогава Кристофер разсъждаваше незряло. А се бе случило едва преди година. Но през това време се случиха много неща. Безспорно.

Ала в момента, в тази мрачна, съдбоносна декемврийска вечер, точно в секундата, когато влакът потегли рязко, в главата му се появи същото желание: да се пренесе в бъдещето. Само дето този път Кристофер не искаше да пропусне четири дни, а само… два часа.

За да му се размине обикалянето в тъмното и в студа.

И за да не се наложи да чака дълго. Очакваше да пристигне на станция „Скугсширкогорден“ — „Горското гробище“ — някъде между девет и половина и десет: ужасно рано. Да можеше да изманипулира времето и да пристигне в дванайсет без петнайсет! „Това би бил идеалният час“ — помисли си Кристофер. Ала при сегашните обстоятелства нямаше как да се отправи директно към улица „Мусерунвеген“. Не и преди полунощ. Твърде рисковано е дори за разузнаване из квартала, защото имаше опасност някой да го види и да го запомни. Кристофер бе решил твърдо да не влиза в къщата преди един часа след полунощ. А най-добре му се струваше да проникне в дома на Якоб и Кристина още по-късно, поне час след като изгасят осветлението. Не възнамеряваше изобщо да се отклонява от предначертания план. Придържа ли се стриктно към него, ще се предпази от вземането на погрешни решения в хода на действията.

Налагаше се да убие поне два часа, преди да настъпи удобният момент. Струваха му се цяла вечност. Нищо не му пречеше, разбира се, да се повози в метрото напред-назад, да слезе и да се качи няколко пъти, колкото да си намери занимание, но Кристофер не се чувстваше комфортно в подземните мотриси. Метрото го плашеше със своята враждебност.

Във въздуха се носеше някаква нагнетеност и сякаш щеше да избухне всеки момент. Малко по-нататък във вагона беснееха група младежи, а мъжът срещу Кристофер несъмнено беше дрогиран: кривоглед мъпет-великан, който непрекъснато си дъвчи долната устна и се чеше по дланите. Навярно тежеше около сто и петдесет килограма. Една грешна мисъл в подстриганата му нула номер глава и Кристофер можеше да го отнесе само защото му се е сторило, че го гледа нахално, или защото има вид на дълбок провинциалист.

„Тогава ще застрелям този идиот“ — зарече се наум Кристофер и от гърлото му без малко да се изтръгне отчаян смях. Успя да го задуши и реши да се престори на заспал. Спящ човек едва ли действа провокативно. Затвори очи и опря глава на прозореца. Мотрисата намали. Металически глас съобщи, че пристигат на станция „Сканстул“. Оставаха още пет станции. Кристофер ги бе научил наизуст: „Гюлмаршплан“, „Шермарбринк“, „Блосют“, „Сандсборг“ и след това „Скугсширкогорден“, където трябва да слезе. Дали да не се поразходи из гробището? Доколкото знаеше, било доста голямо. Може пък една обиколка на злокобното място да се окаже идеалното вдъхновение за бъдещ убиец. А дали да не изпробва пистолета там?

Не, би било прекалено да стреля из гробището. Но ако се пошляе и събере смелост, ще му помогне. Ще изпуши няколко цигари, ще си купи кренвирш и шоколадово мляко — има достатъчно пари — и ще се концентрира върху предстоящото. Така няма и да премръзне.

А после — по булевард „Нюнесвеген“, към квартал „Гамла Еншеде“ и по улица „Мусерунвеген“. „Как ти се струва планът ми, Хенрик?“ Мотрисата отново започна да намалява, при триенето с релсите се появи свистене и Хенрик му отговори, че планът е дяволски добър.

 

 

В санаториума, където лекуваха Ева, часовете за посещения не бяха строго определени. Всъщност от терапевтична гледна точка не се препоръчваха визити от външния свят, а по общо мнение неочакваните гости се отразяваха негативно върху здравето на пациентите. В петък вечерта обаче персоналът направи изключение за Бенита Ормсон. Тя беше не само стара приятелка на Ева Грунт Хермансон, но и работеше като психиатър. Залиташе малко повече към когнитивната психология^[1] — в научните среди определено бе известна с тези свои предпочитания, — но лекуващите лекари на Ева не смятаха, че едночасов разговор с Бенита ще й се отрази зле. А и беше петък — денят преди уикенда, който госпожа Хермансон Грунт по график следваше да прекарва в компанията на семейството си.

Бенита Ормсон донесе на приятелката си два подаръка. Изчака да останат насаме и ги извади: пликче с карамелени бонбони и Библията.

— Не съм религиозна — обясни Ева.

— Нито пък аз — увери я Бенита Ормсон. — Не би ми хрумнало и да ставам. Но Библията е нещо съвсем различно.

— Хм.

— Как си всъщност?

— Какво имаш предвид с „всъщност“?

— Виждам, че ти харесва да живееш тук, и според мен си достатъчно интелигентна да си намериш причина.

Ева помълча със замислен вид.

— Богатият интелект често се оказва надценяван спътник — напомни тя.

— Съгласна съм. Пътищата на сърцето понякога са неведоми за разума.

— Чувала съм тази мъдрост. Но според мен моят проблем се корени в друго: не виждам причина да продължавам да живея.

— Тогава защо продължаваш?

— Да живея ли?

— Да.

— И аз не знам. Вероятно съм възприела живота като един дълг: длъжни сме да живеем живота, щом ни е даден.

Бенита Ормсон кимна.

— И си прегърнала тези възгледи след изчезването на сина ти?

— Да. Осъзнавам, че тези възгледи навярно спохождат… в по-голяма или в по-малка степен… почти всички хора и повечето съумяват да се справят и да продължат напред. Аз обаче не мога. Случилото се… ме порази прекалено жестоко.

— Смяташ, че Хенрик е мъртъв, така ли?

— Да, предполагам.

— Защо точно Хенрик е означавал всичко за теб?

— Не аз решавам това. Може ли да си взема един карамелен бонбон?

— Разбира се, заповядай.

— Май не съм яла такива бонбони от студентските си години.

— И аз. Но защо точно Хенрик? Създавайки деца, човек е длъжен да приеме условието, че те могат да умрат преди него. Гаранции няма. Знаеш го не по-зле от всички родители.

— Да, но… бях го забравила.

Бенита Ормсон се засмя.

— Да, май наистина си го забравила, Ева. Навярно си забравила и доста други неща. Това впрочем важи за всички ни и обикновено върши работа до четирийсетата годишнина. Намираш се в добра компания.

— Не желая да бъда част от такива компании.

— Знам. Ти не си общителна, Ева, но понякога човек е безсилен да се справи сам. Затова ти донесох Библията.

— За бога, Бенита, знаеш, че не съм…

— Все с някого трябва да общуваш, Ева. Все с някого трябва да поговориш. Четирийсет години си нямала друг събеседник, освен себе си и си се изморила. Налага се да избираш: или с други хора, или с Господ.

— Не са ми нужни подобни…

Бенита Ормсон вдигна ръка и Ева млъкна, взе си втори бонбон и изгледа приятелката си с очи, преливащи от недоверие. Изминаха няколко секунди.

— Разбирам — кимна Бенита Ормсон. — Предпочиташ да държиш всички врати затворени. Отказваш да отвориш и на мен. Решението зависи само от теб, Ева, животът си е твой. Не съм ни най-малко религиозна, знаеш го. Навярно изобщо не мога да се нарека и вярваща. Но в тази книга е събран човешки опит от десет хиляди години. Тя не пропагандира нищо, а учи на мъдрост. А ти се нуждаеш от утеха. От отрада, любов и силна доза милост. Нищо друго не може да ти помогне. Всички останали въпроси са твърде маловажни. Сигурна съм, че си достатъчно прозорлива да го разбереш. Ала не си мъдра. Свила си се в черупката си, Ева, предпочела си да се затвориш с Хенрик в отделна стая, където цари пълен мрак. Погрижи се поне да я разшириш малко, пропусни малко светлина. Но, пак казвам, ти решаваш, а аз…

— Какво — ти?

— Аз съм само вестоносецът. Don’t shoot the messenger^[2].

— Това ми е ясно.

— Още по-добре.

— Тези бонбони са много вкусни. Само като си помисля колко отдавна беше… а явно още ги има.

— Има ги, разбира се, Ева.

 

 

Тишина. Продължителна тишина. Санитар открехна вратата, надникна и като видя двете жени, седнали на леглата, се оттегли и затвори.

— За какво мислиш, Ева?

— За… за Кристофер. Извинявай, Бенита, но трябва да се обадя на мъжа ми.

— Ти знаеш най-добре какво трябва да направиш, Ева. И днес, и през всички останали дни.

— Благодаря ти, Бенита. Благодаря ти за посещението, но е време да се погрижа за нещо.

— Разбира се, Ева. Разбира се. Оставям ти Библията и бонбоните. Ще дойда пак някой ден.

 

 

И все пак тя успяваше някак да устои.

Сама се изненадваше как още намира сили да парира яростните атаки на Якоб. Навярно предимството й се криеше в трезвеното й състояние. Якоб пиеше чаша след чаша вино и гласът му придобиваше все повече звучност, но той не избухваше. Продължаваше да запазва спокойствие. Лежеше като кобра на слънце и дебнеше. „Ето в това се състои проблемът му — разсъждаваше тя. — Основният му проблем в живота: той трупа ли, трупа чувства у себе си, без да ги проявява, но в един момент нещата ескалират и той избухва.“ Ала и тези своеобразни експлозии бяха някак хладни, премерени. Якоб никога не губеше самообладание, не и напълно. Дори когато уби Хенрик, контролираше положението.

Дори тогава. Ето това й се струваше най-зловещо и отблъскващо.

Контролът. Нечовешкото спокойствие.

— Как ти се стори? — попита Якоб.

— Кой?

— Онова ченге. Говоря за посещението му през януари.

Часовникът показваше единайсет и четвърт. Двамата седяха във фотьойли пред камината. От два часа Келвин спеше горе. Якоб запали тънка черна пура „Баринк“. Пушеше само такива пури. По негова поръчка един малък магазин на улица „Хурн“ внасяше „Баринк“ — специално за Якоб.

— Почти не си го спомням — отвърна Кристина. — Може ли да говорим за нещо друго?

— За какво, например?

— За Тайланд. Хайде утре да купим няколко пътеводителя от центъра.

— Вече го направих. Отбих се в една книжарница и купих три. Тази подробност е уредена. Та как ти се стори, казваш?

— Не си спомням, Якоб. За бога, нали ти казах, че съм го забравила. Какво подозираш?

— Да подозирам?

— Да.

— Имам ли причини да подозирам нещо?

— Не, но по думите ти съдя, че си притеснен.

— Просто не вярвам в случайни съвпадения.

— Не те разбирам.

— Напротив.

— Не. Якоб, не те разбирам. Какво всъщност искаш да ти кажа? Нямам какво да крия.

Той отпи от виното и дръпна от пурата. Явно подбираше възможно най-язвителните аргументи.

— Слушай сега. Онова ченге звъни вкъщи в началото на седмицата и пита за теб. Живее в Шумлинге, на четирийсет мили оттук. Три дни по-късно го виждам да излиза от „Роял Викинг“ точно по времето, когато моята съпруга твърди, че пие кафе с приятелка, чието име никога не съм чувал…

— Колко от приятелките ми познаваш, Якоб?

— Две-три.

— Нищо подобно. Хайде, да си лягаме. Изморена съм…

— На мен ми се иска да си поговорим още, Кристина. Но щом темата ти е неприятна, ще я сменим. Изгаси осветлението, ако обичаш. Ела да се разположим на дивана. Да пусна ли малко джаз?

Кристина усещаше, че е възбуден. Гласът му звучеше по-оживено. Какво пък… Тя въздъхна безшумно и внимателно. Оставаха два дни. Все ще издържи.

 

 

В единайсет инспектор Барбароти се върна в хотелската си стая. След две чаши червено вино и четирийсет милилитра коняк продължаваше да зъзне. В Стокхолм цареше кучи студ, а северен вятър завихряше снега, който нагревателните кабели под уличното платно не бяха успели да стопят. „Добре че не живея тук — благодари си наум Гунар Барбароти. — Как оцеляват бездомните в този студ? Сигурно всяка нощ вкочанясват до смърт.“

От стаята се обади на Мариан. Тя го увери, че времето в Хелсингборг не е по-хубаво: едва три градуса над нулата, дъжд и силен западен вятър.

— Добре е в такъв студ да имаш до себе си мъж и чаша червено вино, та да се стоплиш — додаде тя.

Барбароти я попита дали от Сконе няма директен нощен влак за Стокхолм. Например, след половин час. Обеща на сутринта да я посрещне на гарата. Резервацията му в хотела включвала още една нощувка.

— Мислех, че си там по работа — изненада се Мариан.

— Не работя през цялото време.

— За жалост не мога да оставя децата сами през уикенда. Хайде следващия път да ме предупредиш по-отрано, а?

Гунар Барбароти обеща да го има предвид, побъбриха още малко за разни дреболии и затвориха.

„Работа ли?“ — помисли си той, застана до прозореца и плъзна поглед над Централната гара и коловозите. Наистина бе дошъл с намерението да работи, но нещата малко се объркаха.

Или не? Дали в случая редовната му вечерна депресираност не му играеше подла шега? Какво всъщност очакваше от разговора с Кристина Хермансон? Да се срине и да направи признание, един Господ знае какво?

Не, едва ли. Ала всъщност, разсъждаваше той с внезапно връхлетяла го вълна на оптимизъм, докато развиваше капачката на малката бутилка червено вино от минибара… съмненията му се потвърдиха. Наистина. Кристина Хермансон се държа като човек, който крие нещо.

А нали всъщност Барбароти се стремеше да провери подозренията си, че идилията в „Гамла Еншеде“ е само привидна? От доста време инспекторът усещаше нещо гнило в семейство Хермансон-Вилниус и просто не можеше да загърби тази мисъл, щом вече бе стигнал дотук.

Отпи от пластмасовата бутилка и изля остатъка в мивката. „Ама че гадост! И за тази боза на тръгване ще платя 65 крони.“

Ами Якоб Вилниус? Защо направо не хване бика за рогата?

Барбароти се съблече и се мушна под душа. Пусна топлата вода и се закани да не излезе от банята, преди да вземе решение.

Отне му двайсет минути и след като си легна, го заглождиха съмнения дали формулираното становище е правилно. Ала правилно или не — вече си бе наумил какво ще прави и мрачното му настроение от скитането в студа из столичните улици и площади се подобри значително.