Хокан Несер
Човек без куче (36) (Първият случай на инспектор Барбароти)

35

Кристина слезе от метрото на площад „Фридхемсплан“ и извървя последните няколко пресечки до улица „Инедал“. Беше събота следобед. По-точно съботата на Страшния съд. След три дни, на първи декември, изтичаше крайният срок за освобождаването на жилището на Роберт. Така се бе споразумяла Кристина с хазяина, или по-точно с човека, наел пръв апартамента, а впоследствие преотстъпил го на брат й.

Тя отложи разчистването на два пъти. Най-напред обеща да изнесе вещите на Роберт в началото на първи октомври, после — в началото на ноември, но не спази сроковете. Якоб се отнесе с разбиране — или поне равнодушно, — към първото отлагане, но след второто побесня.

— Да не искаш да плащаме наема на Тарзан Чекиджията до края на живота си? — поинтересува се той.

Слава богу, Кристина вече бе уредила въпроса. Уговори се с фирма да дойдат утре и да пренесат всичките вещи на брат й в нает склад. А вдругиден очакваше да се намесят двама професионални чистачи. Днес й се удаваше последен шанс да си вземе някоя дреболия за спомен. При делбата на наследството се споразумяха за този сценарий. Дъщерята на Роберт Лена-Софи не бе предявила никакви по-специални претенции нито лично, нито чрез майка си, а родителите на Роберт, Розмари и Карл-Ерик, показаха същата липса на интерес. Тогава адвокат Брюндин просто си удържа от паричното наследство на починалия, възлизащо на около четири хиляди крони, своя хонорар — три хиляди и шестстотин — и връчи остатъка на наследниците.

Кристина се нагърби със задължението да се погрижи за освобождаването на апартамента. Веднъж бяха направили Роберт на парчета. Би било някак неуместно да разкъсат и вещите му в опит да си ги поделят.

В коридора я посрещна купчина рекламни брошури. Вътре миришеше на застояло. Досега Кристина не бе стъпвала тук, независимо че Роберт обитаваше този апартамент повече от година и половина, и то в същия град. Връхлетя я усещане за вина и тя се помъчи да го задуши още в зародиш. Обиколи жилището и светна всички лампи. Апартаментът се състоеше само от две малки стаи и възтясна кухня. От единайсет месеца никой не бе влизал там, освен полицейските екипи за оглед и Кристина предпочете да не отваря хладилника.

От жилището лъхаше окаяна атмосфера. Очакванията й се оправдаха. Мръсотия и неразбория. Евтини мебели, плакати, залепени по стените, нищо ценно. Кристина осъзна, че неслучайно не му е идвала на гости. Имала е основателни причини. Тя наистина обичаше брат си повече от останалите му роднини. „Но не желая да се забърквам в живота му — помисли си Кристина. — По-точно: не желаех.“ Отдавна не бе мислила за Роберт като за жив. Изведнъж й се стори непосилно трудно да осъзнае, че той е починал преди близо година. Този глупак, Роберт.

„Какво правя?“ — запита се тя и прехапа устни, за да не избухне в плач. — Безсмислен ритуал? Защо обикалям тази окаяна бърлога? От чувство за дълг? Едва ли. Роберт никога не е държал на тези неща. Точно обратното. Аз — също. „Изгори тези боклуци, Кристина! — би ме окуражил той, ако можех да го попитам. — Не рови из тази кочина. Само ще се изцапаш!“

Изненадващо във всекидневната се намираше що-годе подредена библиотека. Роберт четеше доста. Дали да не вземе няколко книги? Защо? Какъв смисъл има? Погледна към бюрото — голямо, отрупано с какво ли не. Най-вдясно, до компютъра, лежаха две купчини листове. Едната — захлупени с написаното надолу, другата — на лице. Да не би това да е…? Изведнъж Кристина се сети, че Роберт говореше за някакъв роман. Нима тези листове…? Отхлупи първата купчина, за да види написаното. Събра двете купчини и погледна първата страница.

„Човек без куче“

Роман от Роберт Хермансон

„Ама разбира се — помисли си тя във внезапен прилив на радост. — Нали Роберт ми сподели, че работи над нещо подобно. Да, на Коледа ми каза точно това… Ето тук — прошепна тя, докато внимателно изравняваше листовете по ръбовете, — ето тук е скрита душата ти, Роберт. Разголил си я тук, за да я взема. Благодаря ти, сега знам защо дойдох.“

Кристина прибра ръкописа в чантата с ремък за през рамото, постоя права и се замисли дали да продължава да търси ценни вещи. Ами ако има и друго, освен романа — Духовното завещание на брат й? Почувства се длъжна да се погрижи за книгата и да я съхрани за идните поколения. Изпита, меко казано, странно усещане.

Докато стоеше в занемарената стая на покойния си брат с романа му в чантата, Кристина чу, че телефонът й звъни. Поколеба се за секунда и реши да вдигне.

Обади се Кристофер. Племенникът й Кристофер Грунт.

— Здравей — изненада се тя. — Радвам се, че си се сетил за мен. Какво те вълнува?

— Здрасти. Исках да те питам нещо.

— Така ли? Какво?

— За онази нощ.

— За коя нощ?

— Когато Хенрик изчезна.

В главата й се разнесе остър и упорит звук, все едно застърга циркуляр. Кристина се учуди. От двайсет години не бе чувала циркуляр.

— И?

— Един човек твърди, че мъжът ти се бил прибрал.

— Какво?

— Портиерът от хотела в Шумлинге казва, че мъжът ти се прибрал през нощта. Затова реших да те попитам.

За две-три секунди тя изгуби съзнание, но не се строполи. Усети как зрителното й поле се стеснява и я поглъща дълъг, тъмен тунел. После видя светлината в другия му край. Циркулярът замлъкна.

— Ало?

— Тук съм, тук съм…

„Дали наистина? — запита се тя. — Наистина ли съм тук?“

— Друго няма — продължи Кристофер и се прокашля нервно в слушалката. — Исках само това да те питам.

Кристина чу как кръвта нахлу и започна да пулсира в слепоочията й.

— Разбирам. Обаждаш се от Сундсвал нали?

— Не, от Упсала — уточни Кристофер. — Тази седмица ще ходя на практика в един магазин и отседнах у Берит, братовчедка на татко, която…

— В Упсала ли си?

— Да.

— Кристофер — пое си дълбоко въздух тя, — Кристофер, искаш ли… искаш ли да се срещнем? През седмицата. Някоя вечер ще вземеш влака за Стокхолм или аз ще…

— Ще дойда.

— Добре. Ще хапнем в ресторант и ще поговорим, какво ще кажеш?

— Става. Кога?

— Как ти се струва вторник? — попита Кристина след кратък размисъл.

— Нека бъде вторник — съгласи се Кристофер. — Ще ти звънна, като разбера в колко часа приключва работният ми ден.

— Добре. Ще те посрещна на Централната гара.

— Благодаря. Чао засега.

— Чао.

Кристина се отпусна върху килима във всекидневната на брат си. В продължение на цяла минута съзнанието й се изпразни от съдържание и картина като изгасен телевизионен екран. „Защо това се случва точно сега? — запита се после тя. — Седем дни преди заминаването ни за Тайланд? В неделята на Страшния съд.“

Сякаш отмъстителният и вездесъщ бог-клоун се бе събудил и решил да дръпне тук-там по някой конец.

Една стара поговорка гласеше — Гунар Барбароти не знаеше къде я е чувал, но по-важното беше друго: ако не можеш да престанеш да мислиш за нещо, заеми се с него.

Барбароти напълно споделяше този принцип. Само уточняваше: стига това нещо да не изисква прекалено големи усилия. Заемайки се с въпрос, който отдавна го тормози, човек безспорно постига ако не друго, то поне душевна хармония.

И все пак някои задачи поглъщат прекалено големи инвестиции. Гунар Барбароти разсъждаваше върху много въпроси, ала решеше ли да им отдели по-специално внимание, биха му отнели огромна енергия и цялото свободно време.

Например, въпросът за същността на любовта.

Или кой уби Улоф Палме^[1].

Или какво означава понятието демокрация: нима е нормално хора, които се поддават на всякакви рекламни трикове, които избират президентите си по цвета на очите, а депутатите — по таланта да разказват мръсни вицове — да решават съдбата на една страна?

Да, тези въпроси си струваха да поразсъждаваш върху тях, но не и да им се посвещаваш. Всеки що-годе умен човек би си дал сметка за това. Важно е да осъзнаваш какво те ограничава.

Но и да се възползваш от възможностите си. Да управляваш правилно капитала си, както гласеше онази стара молитва за постигане на душевна хармония, произнасяна в клуба на анонимните алкохолици. Гунар Барбароти не бе членувал там, ала двама негови приятели му бяха разказвали. Впрочем те и досега ходеха на срещите в клуба, но отдавна не живееха в Шумлинге и Гунар бе изгубил контакт с тях.

Господи, дай ми спокойствие да приема онова,

което не мога да променя.

Смелост да променя каквото мога.

И разум да направя разликата.

Тези думи му се сториха удар в десетката и понеже не бе безпокоил Господ с молитви близо три седмици, реши да го направи сега:

— О, Боже, дай ми мъдростта на изтрезнял алкохолик и влей в главата ми достатъчно разум да преценя струва ли си да продължавам да душа около този проклетник Якоб Вилниус.

Барбароти осъзна, че формулировката му звучи доста неясно, но се чувстваше изморен. Направо капнал от умора; вероятно защото следобед беше пробягал седем километра, а в последно време бе разредил тренировките. За да избегне недоразумения, добави:

— Помогни ми, Господи, ако наистина се заема да разнищя причините за твърдението на бившата му съпруга. Ако постигна резултат, ще получиш три точки. Ако не — ще изгубиш две. Ясно?

Господ не го удостои с отговор, макар че вече имаше единайсет положителни точки. Историята познава немалко случаи на световни лидери, вирнали нос и провалили се именно заради високомерието си. Нищо ново под слънцето. Зад подобни неуспехи се крият съвсем елементарни психологически закономерности.

Стигнал до тези важни изводи, Барбароти изгаси нощната лампа и обърна възглавницата.