Питър Мейл
Винена афера (9)

Девет

За Сам следващите два дни бяха приятни, образователни и все по-обезкуражаващи. Благодарение на връзките на Софи те имаха достъп до всички шата, включително и до шата, в които посетителите обикновено не са добре дошли. Също така отново благодарение на нея управителите на имотите и на избите направиха всичко възможно да бъдат от полза. В шато след шато — от величественото „Лафит Ротшилд“ до миниатюрното „Петрус“ — двамата следователи бяха любезно посрещани. Историята им бе изслушвана с търпеливо внимание. Въпросите им получиха отговори. От време на време дори се сдобиваха с по чаша от божествената напитка. Но Сам трябваше да признае, че посещенията, макар да бяха разширили познанията му за виното, не доведоха до никакъв напредък. Списъкът беше отчайващ — два дни, шест шата, шест задънени улици.

Вечерта на втория ден, уморени и унили, двамата със Софи потърсиха утеха в бара на хотела. Поръчаха си шампанско, това безотказно възстановяващо лекарство.

— Е, предполагам, че това е краят — заяви Сам, вдигайки чаша. — Съжалявам, че ти изгубих времето. Благодаря ти за помощта. Беше страхотна.

Софи сви рамене.

— Поне, като се върнеш в Лос Анджелис, ще можеш да кажеш, че си видял велики шата. — Тя му се усмихна. — Нашата малка версия на долината Напа.

Мобилният й телефон звънна. Тя го погледна, направи физиономия, въздъхна и остави чашата си с шампанско.

— Адвокатът ми. Извини ме за малко.

Сетне се изправи и се отдалечи да проведе разговора.

Сам бе забелязал това и преди във Франция и не можеше да реши дали се дължи на добри обноски или на страх от подслушване. Но когато беше възможно, французите се опитваха да не натрапват телефонните си разговори и предпочитаха да намерят уединено място. Това беше цивилизован навик, който му се щеше да възприемат и неговите съотечественици.

Докато чакаше Софи да приключи, прегледа бележките, които си беше водил по време на посещенията в шатата. Навсякъде бяха питали кои са редовните клиенти, купувачите със сериозни caves, които зареждаха. В по-голямата си част отговорите, които получиха, не бяха изненадващи: Дюкас, Бокюс, Елисейският дворец, „Тайеван“, „Тур д’Аржан“, една-две частни банки, половин дузина милиардери (чиито имена, разбира се, не бяха разкрити). С други думи — обичайните заподозрени.

Сам седеше втренчил поглед в бележките си. И докато ги гледаше, му хрумна въпрос, който не се бяха сетили да зададат. Той продължаваше да се порицава мислено, когато Софи се завърна.

Американецът се наведе напред с доволно изражение като на куче, току-що изровило забравен кокал.

— Сещаш ли се за старите френски детективски романи?

Софи с нищо не показа, че го разбира.

— Когато детективът си спомня нещо, което е пропуснал? — настоя Сам.

Все още никаква реакция от страна на Софи.

— Настъпва моментът на прозрение. Плясва се с ръка по челото. — Сам съпроводи думите си с действието. — „Zut!“^[1] казва той. „Ама, разбира се!“ — Сега на лицето му бе изписана широка усмивка.

— Zut? — повтори Софи. — Какво е това zut и плясване по челото? Добре ли си?

— Съжалявам. Да, добре съм. Просто току-що ми хрумна, че навярно сме задавали погрешните въпроси. Трябваше да питаме дали някой се е опитал да купи тези конкретни реколти и е останал разочарован, защото са продадени. Може би има вманиачен ентусиаст, някой като онзи тип, който искал да нареди в избата си реколти на Latour от 150 години, някой, който е твърдо решен на всяка цена да запълни празнините в колекцията си. Това е мотив, нали? — Лицето му беше изпълнено с надежда въпросителна.

Софи сви устни и кимна бавно.

— Възможно е — съгласи се тя, — а и във всеки случай не ни остава нищо друго.

Освен това, помисли си тя, тази задача беше далеч по-забавна от седенето зад бюро и заниманията със застрахователните искове на лозари за поражения, нанесени от слана.

— Какво искаш да направим? — попита тя. — Да се върнем отново в шатата? Според мен е за предпочитане пред телефонно обаждане.

— Ще се върнем отново в шатата. Утре в ранни зори.

Софи погледна часовника си, намръщи се и си взе чантата.

— Ще закъснея за срещата, а адвокатът ми таксува на минута. Какво да се разберем за утре? Да те взема ли в десет часа?

— Това ранни зори ли е?

— Сам. Това е Франция.

Сам се събуди рано. Предишната нощ бе имал съмнения, притеснения, че отклонява Софи от работата й за още един ден на задънени улици. Но сънят бе възстановил оптимизма му и слънцето грееше. Добра поличба. Реши да излезе навън за закуска, намери оживено кафене срещу „Гран театр“ и се настани с café crème и „Хералд трибюн“.

Бръснещият поглед по водещите заглавия с нищо не подобри утрото. По света се случваше обичайното. Имаше още горски пожари в Южна Калифорния, безсмислен поток от обиди във Вашингтон, все по-сгъстяваща се мъгла от замърсяване на въздуха в Китай, размирици в Близкия изток, демагогия в Русия, тревога и песимизъм в Европа, както и доза унилост от Уолстрийт. Сред това изобилие от неволи бяха пръснати реклами на часовници и ръчни чанти, коя от коя по-крещящи. Напомняне, че колкото и да са лоши новините, никога няма да победят първичния човешки импулс да се пазарува.

Сам остави вестника настрана и се огледа. Другите клиенти изглеждаха необичайно весели. Докато ядяха tartines^[2] и пиеха кафе със свежи сутрешни лица, все още небелязани от тегобите на предстоящия ден, те, изглежда, и представа си нямаха, че ако се съди по сутрешните новини, светът като нищо може да свърши преди обед.

Той поръча още едно кафе със сметана и записа вината и реколтите, които търсеше: Lafite, реколта 1953, Latour, реколта 1961, Petrus, реколта 1970, Yquem, реколта 1975, Figeac, реколта 1982, Margaux, реколта 1983. Какъв списък. Сам не можеше да преодолее чувството, че тези съкровища са загубени при Дани Рот. За него те бяха просто статут в бутилка, при това леко незадоволителен, защото не можеше да ги изложи на стената и всички да ги видят. Какво ли щеше да направи с парите от застраховката, зачуди се Сам, ако не откриеха виното?

Разсъжденията му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон. Софи се обаждаше да каже, че няма още десет часът, но вече е в хотела. В ранни зори, както се бяха разбрали. Но къде беше той? Да не би хората в Калифорния обикновено да спяха до толкова късно?

Сам забърза към хотела и я завари във фоайето. Тя видимо беше в добро настроение — усмихна му се, вдигна ръка и почука часовника на китката си, показвайки му, че е дошла преди него. Тази сутрин беше облечена сякаш е дошла на кон — плътно прилепнали панталони за езда, напъхани в ботуши от мека кожа, сако от туид, копринен шал с шарка на подкови (несъмнено „Ермес“), вързан около врата й. Връх на ездаческия шик. Сам се зачуди дали може да изцвили леко, докато с възхитен поглед я оглеждаше от горе до долу. Това беше нещо, което не се вижда всеки ден в Ел Ей.

— Страхотен тоалет — похвали я той. — Много жалко, че си забравила шпорите. Съжалявам, че те накарах да чакаш. Имаш ли чувството, че днес ще извадим късмет?

— Разбира се — отвърна тя. — Très optimiste^[3]. Днес ще открием нещо. Ще видиш. — Тя го хвана подръка, докато вървяха към колата. — Да започнем ли с „Лафит“?

По време на пътуването от Бордо до Медок, Софи му обясни причината за приповдигнатото й настроение. Предишната вечер, след като се бе разделила със Сам, се бе срещнала с адвоката си, който й казал, че тригодишният конфликт с бившия й съпруг най-после е уреден и съвсем скоро ще може да се омъжи повторно. Бяха се споразумели за условията по бракоразводното дело. Съпругът й щеше да запази лодката, която отдаваше под наем в Сен Барт, а Софи щеше да задържи апартамента в Бордо. Може би дори щяха да останат приятели. Или може би не. Той от самото начало е създавал проблеми, сподели Софи, вечно изчезвал нанякъде с лодката и обикновено се оказвал с някое неподходящо момиче.

— Хмм — обади се Сам. — Звучи като мъж по мой вкус.

— Харесваш лодки ли? — засмя се Софи.

— Предпочитам момичетата. С тях не ме хваща морска болест.

Софи бе избрала път, който разполовяваше равното, безупречно поддържано поле с лозя в съвсем прави редове, простиращи се до хоризонта. Имаше шата вляво и шата вдясно: „Леовил Бартон“, „Латур“, „Пишон-Лаланд“, „Линч-Баж“, „Понте-Кане“. Сам имаше чувството, че минават през първокласна винена листа.

— Някога била ли си във винените области на Калифорния? — попита той Софи.

— Напа и Сонома? Не, никога. Може би някой ден. Като тук ли е?

Сам се замисли за сухите кафяви хълмове, за обширните модерни винарни с техните бутици за подаръци и автобуси, пълни с туристи.

— Не точно. Но някои от вината са доста добри.

— Знаеш ли защо — попита Софи, но не му даде възможност да отговори. — Защото има толкова много французи, които правят вино там. — Тя му се ухили. — Аз съм голям шовинист. За мен френското вино е най-хубавото.

— Опитай се да го кажеш на италианец.

— Италианците правят дрехи и обувки. И имат едно вкусно сирене. Тяхното вино…

Софи се нацупи и махна пренебрежително с ръка. Очевидно нямаше място за спор. Поредна победа, помисли си Сам, за френското чувство за превъзходство.

Оставили зад гърба си центъра на Пойак, те вече виждаха шато „Лафит“, което се извисяваше на нисък хълм, доста встрани от пътя.

— Само този един въпрос, нали? Дали през последната година някой се е опитал да купи реколта 1953 и е останал разочарован?

— Точно така — потвърди Сам. — В това ни е надеждата.

Денят все повече напредваше и те вече бяха задраскали първите две шата от списъка, а на Сам му изглеждаше, че отново ще повторят разочарованията от предишните два дни. Хората се напрягаха да си спомнят, сбръчкваха чела, свиваха рамене, но — désolé, mais non^[4] — нямаха спомен за разочарован купувач.

Късметът им се обърна на третата спирка. Управителят на имота, родом от Пойак и приятел на семейството на Софи, си спомни посетител от миналата есен, който търсел съвсем конкретна реколта, всъщност доста упорит господин, който не е искал да приеме „не“ за отговор. Беше оставил визитната си картичка да се свържат с него, ако се появят бутилки от въпросната реколта. Управителят се почеса по главата и прерови чекмеджетата на бюрото си, накрая извади стара кутия от пури, в която държеше визитки, които може да му потрябват някога. Изсипа ги на бюрото — картички на клиенти от Англия и Америка, на винени журналисти от цял свят, на главни готвачи, на производители на бъчви, на сомелиери — и ги разстла по бюрото. Представляваха впечатляваща гледка на калиграфски шрифтове и фин бял картон.

Пръстите му обходиха визитките, преди да спрат.

— Voilà — каза той и отдели една от останалите, — un monsieur très insistant^[5].

Софи и Сам се наведоха напред да прочетат визитката.

Флориан Виал

Управител на изба

„Груп Рьобул“, „Попе дю Фаро“, 13007 Марсилия

Докато пътуваха към следващото шато — четвърто за деня, Сам попита Софи дали знае нещо за „Груп Рьобул“, чувала ли е за тях. Дали беше търговец на вино на едро?

Софи се засмя.

— Всеки във Франция познава „Груп Рьобул“. Компанията е навсякъде, замесена е във всичко. — Тя се намръщи. — Освен във виното. Никога не съм чувала Рьобул да търгува с вино. Ще ти разкажа за него по-късно, но не се вълнувай прекалено много. Вероятно е просто случайно посещение.

Но може би не беше, защото във Фижак, а след това и в Марго, откриха, че мосю Виал е бил там преди тях, търсел е реколта 1982 в едното шато и 1983 в другото и е оставил визитната си картичка на двете места.

Както каза Сам на Софи:

— Два пъти може да е съвпадение. Но не и три пъти. Ще те черпя вечеря, ако ми разкажеш за Рьобул.