Питър Мейл
Винена афера (1)

Едно

Дани Рот сложи в ръка още малко овлажняващ крем и го втри във вече лъснатия си череп, като се увери, че по скалпа му няма и помен от косми. Преди време, когато зоните на оплешивяване бяха започнали да взимат видимо надмощие над косата му, се бе замислил над възможността да си пусне конска опашка, често първото спасение на губещия косата си мъж, но съпругата му Мишел далеч не бе въодушевена. „Не забравяй, Дани, каза му тя, че под всяка конска опашка се крие конски задник“. Това го бе убедило да възприеме изгледа на билярдна топка и със задоволство се бе озовал в компанията на няколко звезди, техните телохранители и сбирщина непрокопсаници.

Погледна в огледалото и опипа меката част на лявото си ухо. Още се колебаеше за обица — знак за долар от злато или платинен зъб на акула. И двете щяха да подхождат на професията му, но дали бяха достатъчно забележими? Трудно решение. Трябваше да почака.

Дани отстъпи от огледалото и се запъти към гардеробната да си избере тоалета за деня — нещо, с което да прекара сутринта на срещи с клиенти, обяда в „Айви“ и кинопрожекцията за подбран кръг вечерта. Нещо консервативно (в края на краищата беше адвокат), но с небрежна нотка на неофициалност — все пак беше адвокат от развлекателния бизнес.

Няколко минути по-късно, облечен в тъмносив костюм от много фин камгарен плат, бяла копринена риза, разкопчана на врата, с обувки „Гучи“ и чорапи в цвят на лютиче, той взе своя „Блекбери“ от нощната масичка, изпрати въздушна целувка по посока на спящата си съпруга и слезе във великолепната кухня от гранит и неръждаема стомана. На плота го очакваха кана току-що приготвено кафе и броеве на „Варайъти“, „Холивуд рипортър“ и „Ел Ей таймс“, оставени от прислужницата. Ранното утринно слънце грееше и обещаваше пореден превъзходен ден. Светът беше такъв, какъвто трябва да бъде за представител на холивудския елит.

Рот трудно можеше да се оплаче от ръката на съдбата. Имаше млада, руса, модерна, много слаба жена, процъфтяващ бизнес, апартамент в Ню Йорк, скиорска хижа в Аспен и къщата, която той възприемаше като свой щаб — триетажна камара от стомана и стъкло в оградения, охраняван квартал „Холивуд хайтс“. Тук той държеше съкровищата си.

Подобно на много от съвременниците си Рот бе натрупал колекция от впечатляващи за обществото аксесоари. Имаше диаманти и гардероби, пълни със скъпи дрехи за съпругата му, три картини на Уорхол и една на Баския за стените в дневната, скулптура на ходещ човек от Джакомети за терасата, както и идеално реставриран стар „Мерцедес“ с отварящи се нагоре врати за гаража. Ала неговата слабост, която донякъде се явяваше и причина за тревожност, бе винената му колекция.

Бе му коствало много години и доста пари да я състави. Не друг, а Жан-Люк, виненият консултант, бе признат, че Рот притежава една от най-добрите частни изби в града. Може би дори най-добрата. Имаше висококачествени червени вина от Калифорния, както и богата гама от най-бележитите бургундски бели вина. Имаше дори цели три кашона от великолепното Yquem, реколта 1975. Но перлите в короната на колекцията — и, разбираемо, източник на голяма гордост — бяха близо петстотинте бутилки премие крю кларе от Бордо. Те не просто бяха с първокласно качество, но бяха и от велики реколти. Lafite Rothschild, реколта 1953, Latour, реколта 1961, Margaux, реколта 1983, Figeac, реколта 1982, Petrus, реколта 1970. Съхраняваше ги в изба под къщата, в която се поддържаха постоянна температура между 13,33 и 14,44 градуса и 80 процента влажност. Когато на пазара се появеше привлекателно предложение, Рот прибавяше към тях по някоя нова придобивка, но рядко взимаше от тези превъзходни бутилки за пиене. Просто да ги притежава бе достатъчно. Или поне беше, до съвсем скоро.

През последните няколко седмици удоволствието, което изпитваше, докато размишлява над съдържанието на избата си, бе по-слабо от обичайното. Проблемът беше, че като се изключат малцина привилегировани, никой никога не виждаше бутилките Latour, Margaux и Petrus, а тези, които ги виждаха, обикновено не бяха достатъчно впечатлени. Миналата вечер например им гостуваше двойка от Малибу, която бе разходена на пълна обиколка из избата — вино на стойност три милиона! — а те дори не си направиха труда да си свалят слънчевите очила. Още по-лошо — даже отказаха Opus One, сервирано с вечерята, а пожелаха студен чай. Никакво признание, никакво уважение. Беше от онези вечери, които могат да накарат сериозния колекционер на вино да избухне в ридания.

Рот поклати глава да прогони спомена и спря на път към гаража да се наслади на гледката — на запад „Бевърли хилс“, на изток „Тай таун“ и Малката Армения, на юг безкрайното потрепващо протежение на самолетните писти на летище ЛАКС, където капаха и излитаха самолети с размера на играчки. Може би не беше най-красивата гледка, особено когато имаше смог, но беше гледка отвисоко, гледка надалече, скъпа гледка, и най-хубавото — неговата гледка. Мое, всичко това е мое, мислеше си понякога той, особено през нощта, когато светлините долу образуваха блестящ килим, простиращ се с километри.

Наведе се да влезе в уютното купе на мерцедеса си и вдъхна уханието на добре поддържана кожа и полирано орехово дърво. Този модел беше една от великите класически коли, толкова стар, че предшестваше изобретяваното на поставките за чаши, а Рафаел, мексиканският надзирател, се грижеше за нея все едно е музеен експонат. Рот я изкара от гаража и се отправи към кабинета си на булевард „Уилшър“, а мислите му се върнаха към избата и това глупаво семейство от Малибу, което и бездруго никога не бе харесвал.

Размислите за тях съвсем естествено го накараха да премине към по-философско разсъждение за радостите на притежаването. И тук Рот трябваше да се съгласи, че признанието, дори и завистта на околните бяха от ключово значение за собственото му удоволствие. Къде, запита се той, е удовлетворението да притежаваш желани придобивки, които другите почти никога не виждат? Това беше като да държи своята млада, руса жена заключена, без достъп до обществото или да осъди мерцедеса си на доживотно заточение в гаража. И въпреки това ето че притежаваше най-хубавите вина в света, струващи милиони долари, и ги държеше в изба, където надали ги виждаха повече от петима-шестима посетители годишно.

Когато стигна до кутията със затъмнени стъкла, в която се помещаваше кабинетът му, Рот бе направил две заключения — първо, консумацията в затворен кръг бе за слабаци и, второ, неговата винена колекция заслужаваше по-многобройна публика.

Излезе от асансьора и се запъти към ъгловия си кабинет, подготвяйки се за дневната схватка със Сесилия Волпе, секретарката си. Откровено казано, тя не беше съвсем подходяща за работата. Правописът й беше трагичен, в паметта й имаше чести пропуски, а отношението й към много от клиентите на Рот говореше за патрицианско презрение. Но имаше и утехи — притежаваше най-забележителните крака, дълги и с неизменен тен, които изглеждаха дори още по-дълго от явно неизчерпаемите и запаси от обувки с десетсантиметрови токчета. А и беше единствената дъщеря на Майрън Волпе, глава на династията Волпе, която бе нападнала филмовия бранш преди две поколения и все още се ползваше със значително задкулисно влияние. Както Сесилия неведнъж казваше, Волпе най-много се доближаваха до статута на кралско семейство в Холивуд.

Рот я търпеше заради връзките й въпреки продължителните й лични разговори, честите почивки за гримиране и отвратителния правопис. Що се отнася до самата Сесилия, за която работата беше занимание между срещите, тя смяташе, че задълженията й са предимно декоративни и церемониални. Кабинетът на Рот й осигуряваше приемливо за обществото положение, леки задачи (тя си имаше своя лична асистентка, която се занимаваше с досадните, но важни подробности) и от време на време вълнението от срещата е прочутите личности от списъка с клиенти на Рот.

Търканията между него и Сесилия бяха леки и обикновено се свеждаха до бърза размяна на реплики относно графика в началото на всеки работен ден. Така беше и тази сутрин.

— Виж — каза й той, докато проверяваха първото име в бележника за срещи — беше на киноактьор, който се радваше на втора кариера в телевизията, — знам, че не е от любимците ти, но няма да умреш, ако си мила с него. Една усмивка, това е всичко.

Сесилия завъртя очи и потрепери.

— Не те моля да се държиш сърдечно. Просто се дръж добронамерено. Какъв му е проблемът все пак?

— Нарича ме сладурче и всеки път се опитва да ме хване за задника.

Рот не го винеше. Всъщност и него често го спохождаха мисли в същата посока.

— Момчешки ентусиазъм — заяви той. — Младежки приповдигнат дух.

— Дани — рече тя, като отново завъртя очи, — той признава, че е на шейсет и две.

— Добре, добре. Ще се задоволя с ледена учтивост. А сега ме чуй — имам един личен проект, с който ти можеш да ми помогнеш, нещо като материал за звездна личност. Мисля, че моментът е подходящ за мен.

Веждите на Сесилия, две съвършено изскубани дъги, се повдигнаха.

— Кой е звездата?

Рот продължи все едно не я е чул.

— Нали знаеш, че притежавам фантастична винена колекция? — Той напразно погледна за някаква промяна в изражението на Сесилия, някакво потрепване на признание от тези безразлични вежди. — Ами притежавам я и съм готов да дам ексклузивно интервю в избата ми на подходящия журналист. Ето каква е гледната точка — аз не съм просто бизнес машина, аз съм познавач, човек с вкус, който оценява изисканите неща в живота — замъци, реколти, Бордо, всички тези обвити в паяжини френски глупости. Какво мислиш?

Сесилия сви рамене.

— Ти и още сто други. В Ел Ей е пълно с винени маниаци.

Рот поклати глава.

— Ти не разбираш. Това е уникална колекция. Първокласни червени вина от Бордо от изключителни реколти — над петстотин бутилки. — Той замълча, за да придаде повече тежест. — Струват над три милиона долара.

Сумата от три милиона долара бе нещо, което Сесилия можеше да схване.

— Страхотно — рече. — Сега разбрах.

— Мисля за ексклузивно интервю за „Ел Ей таймс“. Познаваш ли някого там?

Сесилия огледа ноктите си замислено за момент.

— Собствениците. Е, татко познава собствениците. Предполагам, че може да ги попита за някой, който да напише историята.

Рот се усмихна, облегна се на стола и се възхити от жълтите си чорапи.

— Чудесно — заяви той. — Значи се разбрахме.

Интервюто бе насрочено за събота сутринта и домакинството на Рот бе готово за посещението след получения подробен инструктаж. Мишел имаше дребна второстепенна роля в началото, трябваше да играе грациозна домакиня и да убеди гостите, че от време на време е винена вдовица. На Рафаел бе наредено да подкастри пурпурната бугенвилея, която се спускаше по стената на терасата. Мерцедесът, бляскав след последното лъскане, бе оставен, уж по случайност, на алеята пред къщата. В избата се носеха звуци от концерт за пиано на Моцарт, които идваха от колони, скрити в тъмни ниши. Свидетелствата за богатство, вкус и изтънченост бяха навсякъде. Рот дори се чудеше дали да не отвори някоя от скъпоценните си бутилки, но в крайна сметка не можа да се насили да направи такава жертва. Журналистът и фотографът трябваше да се задоволят с бутилката Krug, която се охлаждаше в кристална ледарка върху масата в избата.

Пристигането на хората от „Ел Ей таймс“ бе обявено от пазача на входа на комплекса. Мишел и Рот заеха местата си на стълбището, водещо към алеята, изчакаха журналистите да слязат от колата и се отправиха царствено надолу по стълбите.

— Господин Рот? Госпожо Рот? Приятно ми е да се запознаем — плещест мъж в измачкано ленено сако се запъти към тях с протегната ръка. — Аз съм Филип Евънс, а този подвижен магазин за фотоапарати — кимна той към младия мъж, окичен с оборудване — е Дейв Грифин. Той е по снимките. Аз съм по думите. — Евънс се завъртя и застана в южна посока. — Брей. Ама че гледка!

Рот махна небрежно с ръка.

— Почакайте да видите избата.

Мишел си погледна часовника.

— Дани, трябва да проведа няколко телефонни разговора. Оставям ви, момчета, но ми обещайте да ми запазите чаша шампанско — каза тя и с усмивка и прощално махване с ръка се отправи към къщата.

Рот ги въведе в избата и докато фотографът се бореше с проблемите на светлината и отражението, интервюто започна.

Евънс беше старомоден репортер, който работеше по-скоро с факти, отколкото със спекулации. Близо час си води записки за историята на Рот: навлизането му в развлекателния бизнес, първата му среща с хубавите вина, разгръщането на страстта му по великите реколти, оборудването на технически съвършена изба. Като фон, прекъсващ звуците от музиката на Моцарт, се чуваше щракането и бръмченето на апарата, докато фотографът обикаляше из помещението.

В деловия си живот Рот се изказваше предимно от името на клиентите си и откри, че му е приятно да говори за себе си пред внимателен слушател. До такава степен, че трябваше Еванс да му зададе въпрос за качественото шампанско, за да се сети да отвори бутилката Krug. Това доведе, както често се случва с чаша-две шампанско, до по-непринуден и не съвсем дискретен поврат в интервюто.

— Кажете ми, господин Рот — подхвана Еванс. — Знам, че колекционирате тези великолепни вина за удоволствие, но били ли сте изкушен да продавате? Искам да кажа, че сигурно доста пари са заключени в бутилки тук долу.

— Да видим — отвърна Рот, като се огледа сред рафтовете с бутилки и плътно наредените дървени сандъци. — Latour, реколта 1961, например ще донесе между 100000 и 120000 долара на кашон, Margaux, реколта 1983 — около 10000, а Petrus, реколта 1970… ами, при Petrus цифрите винаги са високи. Предполагам, че това струва около 30000 долара, ако можеш да го намериш. Всеки път, когато се изпива бутилка от това вино, недостигът повишава цената също толкова, колкото и качеството на виното. — Той напълни повторно чашите и огледа фината спирала от мехурчета, която се надигаше в тях. — Но да отговоря на въпроса ви — не, не съм изкушен да продавам. — Усмихна се. — За мен това е като колекция с произведения на изкуството. Течно изкуство.

— Кажете ми приблизително число — подкани го Еванс. — Според вас на каква стойност възлиза колекцията ви?

— Точно сега? Вината от Бордо струват три милиона. Тази сума ще се качи с времето. Както казах, недостигът повишава цената.

Фотографът, който беше изчерпал творческите възможности на винените бутилки и рафтовете на избата, сега се отправи към Рот със светломер в ръка.

— Време е за портрет, господин Рот — подкани го той. — Бихте ли застанали до вратата? Може ли с бутилка в ръка?

Адвокатът се замисли за момент. После извънредно внимателно извади от отделението й магнум бутилка Petrus, реколта 1970.

— Какво ще кажете за тази? Струва десет бона, ако изобщо успееш да я намериш.

— Идеално. Сега се завъртете наляво, за да падне светлината върху лицето ви, и се опитайте да държите бутилката пред рамото си. — Шрак, щрак. — Страхотно. Вдигнете леко бутилката. Усмивка. Чудесно. Превъзходно.

Шрак, щрак, щрак. Продължиха в този дух още пет минути, което даде възможност на Рот да сменя изражението си — от доволен ценител до сериозен винен инвеститор.

Двамата с Еванс оставиха фотографа да прибере оборудването и го изчакаха пред избата.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — поинтересува се Рот.

— Абсолютно — увери го журналистът. — Ще се получи наистина хубава статия.

Така и стана. Цяла страница в раздела, посветен на свободно време (озаглавена предвидимо „Гроздовете на Рот“^[2]), с голяма снимка на Рот, държащ магнум бутилката, и няколко по-малки кадъра от избата, придружени с изчерпателен и ласкателен текст. Не само че беше ласкателен, но и бе изпълнен с подробности, каквито любителите на виното очакват — от броя бутилки от всяка реколта до дегустационни бележки от специалисти като Броудбент и Паркър, от различните сортове до по-загадъчните въпроси като датите, когато започва гроздоберът, периодите на мацерация, състоянието на почвата и съдържанието на танини. И поръсени в текста като трюфели във foie gras^[3] се мяркаха цените. Обикновено бяха на кашон или на бутилка, но понякога и в по-малки, по-достъпни мерки като 250 долара за чаша и дори 75 долара за глътка вино Yquem.

След като прочете и препрочете статията, Рот остана повече от доволен. Прецени, че е представен като добре осведомен и сериозен човек. Нямаше нищо показно и новобогаташко, стига читателят да не обърне внимание на мимолетното споменаване на хижата в Аспен и любовта на адвоката към частните самолети. Но дори те бяха напълно приемливи, даже съвсем в реда на нещата във висшите ешелони на калифорнийското общество от XX век. Рот бе уверен, че статията като цяло е постигнала целта си. Светът — или поне светът, който имаше значение, неговият свят — вече беше наясно с обстоятелството, че той е не само богат и преуспяващ бизнесмен, но също и познавач на реколтите и истински винен покровител.

Това се потвърди многократно в дните след публикуването на материала. Оберкелнерите и сомелиерите в любимите ресторанти на Дани се отнасяха към него с още по-голяма почтителност и кимаха одобрително при избора му от винените листи. Делови познати му звъняха да се допитват за съвет относно своите собствени, не толкова бляскави изби. От списанията му искаха интервюта. Статията бе препечатана и в „Интернешънъл хералд трибюн“, който се разпространяваше по цял свят. Изглеждаше, че за една нощ Рот се е превърнал в големия специалист по винени въпроси.