Питър Мейл
Винена афера (14)

Четиринайсет

Железните порти се разтвориха и таксито премина през тях. На петдесетина метра от портите се извисяваше огромна статуя на жена, облечена в драпираните одежди на древна Гърция. Слепият й мраморен поглед бе втренчен в огромната сграда в далечината, а ръцете й бяха протегнати сякаш се опитват да я докоснат.

Докато минаваха край статуята, шофьорът кимна към нея.

— Императрица Йожени — обясни им той. — La pauvre^[1]. Не е стигнала по-близо до двореца си.

Когато таксито паркира пред къщата, на стълбите ги очакваше млад мъж в тъмен костюм, уважително наклонил глава за поздрав. Въведе ги в сградата и те се озоваха върху лъскав паркет с цвят на мед, нареден зигзагообразно, който водеше към висока двойна врата. Мъжът я отвори със замах и се изпари, оставяйки Софи и Сам почти заслепени от потока вечерна светлина, който нахлуваше през редица прозорци от пода до тавана. В рамката на един от тях бе очертан силуетът на Рьобул, обърнат с гръб към стаята и поднесъл телефон към ухото си.

Софи сбута Сам.

— Той не знае, че сме тук.

— Естествено, че знае — възрази Сам. — Просто ни показва колко е зает. В Ел Ей непрекъснато правят така.

Той се обърна и затвори двойната врата с решителен трясък. Звукът явно бе достатъчен да привлече вниманието на Рьобул и той, все така огряван от слънцето, приключи разговора си и дойде да ги посрещне.

Беше нисък, слаб и изглеждаше безупречно. Гъстата му бяла коса бе красиво подрязана късо, бе облечен в тъмносин копринен костюм с бледосиня риза и с вратовръзка, която Сам, специалист по тези загадъчни знаци, моментално разпозна като официалната вратовръзка на „Гардс клъб“ в Лондон. Лицето му беше с цвят на грундирано тиково дърво, а блестящите му кафяви очи светнаха още повече при вида на Софи.

— Bienvenue, madame^[2] — поздрави я той, като се наведе да й целуне ръка и да огледа деколтето й, преди да се обърне към Сам: — Et vous etes Monsieur…^[3]

— Левит. Сам Левит. Приятно ми е. Много благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се ръкува с Рьобул и му подаде визитна картичка.

— Ах — каза французинът. — Вие предпочитате да говорим на английски.

— Ще бъде много мило от ваша страна. Френският ми не е толкова добър, колкото би трябвало.

Рьобул сви рамене.

— Няма проблем. В наши дни всеки в бизнеса трябва да знае английски. Всички мои служители говорят английски. Предполагам, че скоро ще трябва да учим китайски. — Погледна визитката на Сам и повдигна бялата си гъста вежда. — Шато в Лос Анджелис? Колко шикозно.

— Скромно място — отвърна Сам с усмивка. — Но е мой дом.

Рьобул протегна ръка към редицата прозорци.

— Елате. Нека ви покажа залеза си. Казвали са ми, че е най-хубавият в цяла Марсилия.

Неговият залез, помисли си Сам. Беше удивително как милиардерите имаха навика да си присвояват чудесата на природата като лична собственост. Но трябваше да признае, че гледката беше изключителна. Небето беше в пламъци — огромна кървавочервена пукнатина, избледняваща по краищата до нюанси на розово и бледолилаво, а светлината образуваше пътека върху надипленото златисто по повърхността на морето. Рьобул кимна към гледката, сякаш в потвърждение, че отговаря на обичайните му високи критерии, както е очаквал.

Няколко километра от брега имаше сенчеста купчина малки острови. Софи посочи най-близкия.

— Това е замъкът „Иф“, нали?

— Точно така, скъпа моя. Очевидно не сте забравили Александър Дюма. Именно тук е бил затворен граф Монте-Кристо. Много посетители смятат, че действително е съществувал. — Той се засмя. — Такова е въздействието на хубавите книги. — Рьобул се извърна от прозореца и хвана Софи подръка. — Което ме подсеща за причината за вашето посещение. Да седнем и ще ми разкажете.

Рьобул ги насочи към няколко стола и канапета от XIX век, наредени около ниска маса с множество орнаменти от позлатен бронз. Преди да седне, извади мобилния си телефон и натисна копче. Младият мъж в тъмен костюм, който сигурно бе дебнал отвън, се появи с поднос и го постави на масата. Извади бутилка шампанско от ледарката и я показа на Рьобул да я одобри, преди да бъде отворена. Тапата излезе с нежна въздишка. Младият мъж наля виното в чашите, сервира и изчезна.

— Надявам се, че харесвате Krug — каза Рьобул. Той се облегна на стола си, кръстоса крака и разкри черни обувки от крокодилска кожа и елегантни, много почернели голи глезени. — Моля да ме извините, че съм без чорапи, но ги ненавиждам. Вкъщи ходя бос. — Вдигна чаша към Софи и се усмихна. — За литературата.

Когато Сам и Софи подготвяха плана си, двамата се съгласиха, че тъй като Софи произхожда от Бордо, тя е най-добрият избор за ролята на редакционен директор, отговарящ за избите, които трябва да бъдат включени в книгата. Тя отпи от шампанското, за да навлажни внезапно пресъхналото си гърло, и се захвана да представя на Рьобул резюме на проекта, като го изпъстри с имена на бележити професионални изби, които щяха да намерят място в изданието — великите ресторанти и хотели по света и, разбира се, Елисейският дворец. Рьобул слушаше с учтиво внимание, а очите му от време на време се отклоняваха от лицето на Софи и дискретно оценяваха краката й.

Когато тя премина към онова, което нарече основната част от книгата, а именно най-хубавите частни изби в света, интересът на Рьобул се засили. Попита кой друг, освен него ще бъде поканен. Софи беше предвидила този въпрос и без да се колебае, изреди имената на шепа английски аристократи, някои известни американски индустриалци, най-богатите хора в Хонконг, шотландска вдовица отшелница, която живееше в имение, разположено на тридесет хиляди акра в планините, както и две-три от по-прочутите фамилии в Бордо и Бургундия.

Софи се разгорещяваше със задачата си, а чувствата на Рьобул към нея очевидно също ставаха все по-топли. Тя се наведе към него, за да наблегне на думите, които й предстоеше да каже. Кандидатите за книгата, обясни тя, трябваше да отговарят на три основни изисквания. Първо, трябваше да са хора с достатъчно вкус и средства, за да съберат наистина забележителна колекция от вина. Второ, трябваше да са интересни и по причини, различни от любовта им към виното — хора, които, по думите на Софи, имат живот извън избата. И трето, самите изби трябваше по един или друг начин да са необикновени. Тя даде два примера, за да онагледи какво има предвид: английски граф, който съхранява вината си във викторианска кула с асансьор с контролирана влажност в градината си, и американец, който е отделил цял етаж от своята триетажна къща на „Парк авеню“ за колекцията си. Въпреки че не беше виждала избата на „Пале дю Фаро“, каза тя, не можеше да си представи да не е необикновена.

Рьобул кимна утвърдително.

— Наистина е такава. И доста голяма. Всъщност мосю Виал, управителят на избата ми, държи долу малък велосипед, за да се придвижва от единия до другия край. — Вдигна ръка и младият мъж се материализира да напълни чашите. — Това е интересен проект и бе описан очарователно. — Той наклони глава към Софи. — Но кажете ми повече за… как да се изразя, практическите аспекти. Как се подготвя подобна книга?

Беше ред на Сам. Щяха да наемат най-добрите специалисти, увери той Рьобул. Щяха да възложат текста на винен журналист, ползващ се със световен престиж — очевидно Хю Джонсън беше възможен избор, може би с предговор от Робърт Паркър. Снимките щяха да бъдат направени от Холиуел или Дюшан, и двамата бяха възприемани като ненадминати майстори. За общия изглед на книгата щеше да се погрижи Еторе Поцуоло, гений на дизайна и издателска легенда. С други думи, нямаше да щадят средства. Това щеше да е своеобразна библия за ценителите на виното. Тук Сам се поправи. Щеше да е библията на ценителите на виното, а такива по света имаше милиони. Разбира се, уточни Сам, текстът и снимките щяха да бъдат предоставени на Рьобул за одобрение, мадам Кост щеше да е посредник между писателя, фотографа и „Пале дю Фаро“. Щеше да е на разположение по всяко време за консултация.

Рьобул опипваше меката част на едното си ухо, докато размишляваше. Беше наясно, че го ласкаят, но това никога не го бе притеснявало. Идеята не беше лоша, помисли си той, никак не беше лоша. Ставаше дума за книга, която той самият би намерил за интересна. А и щом правото му на одобрение щеше да е вписано в договора, нямаше да има притеснителни изненади, когато изданието излезе на бял свят. Щеше да е още едно свидетелство за неговия успех — магнат със златно небце. А и не на последно място сред привлекателните страни на проекта бяха изгледите за много сърдечни редакционни срещи с очарователната мадам Кост, която го гледаше с такава надежда.

Той взе решение.

— Много добре — каза, — съгласен съм. Не за да си направя лична реклама, разбира се, а защото непрекъснато търся възможности да възхвалявам Франция и всичко френско. Това ми е хобито. Предполагам, че съм старомоден патриот. — Замълча, за да възпроизведе нужното впечатление с благородството си, и продължи: — Както секретарката ми ви е казала, утре рано сутринта заминавам за няколко дни до Корсика. Но на този етап вие нямате нужда от мен. Човекът, с когото трябва да се срещнете, е мосю Виал. Той отговаря за избата ми от близо тридесет години. В нея има няколко хиляди бутилки и понякога си мисля, че познава лично всяка от тях. Мосю Виал е най-подходящият човек да ви разведе на обиколка из избата. — Рьобул кимна и повтори: — Да, той е човекът, с когото трябва да се срещнете.

Докато говореше, надеждата върху лицето на Софи бе заменена от радост. Тя се наведе да сложи длан на ръката на Рьобул.

— Благодаря ви — каза му. — Няма да съжалявате, уверявам ви.

Рьобул потупа дланта й.

— Сигурен съм в това, скъпа моя. — Той погледна към младия мъж, който неизменно кръжеше около тях. — Доминик ще се погрижи да се срещнете с Виал утре. А сега, ако ме извините, имам друга среща. Доминик ще ви откара до хотела.

На излизане едва не се сблъскаха с човека, с когото беше следващата среща на Рьобул — високо, ослепително момиче с огромни, тъмни слънчеви очила, в случай че слънцето се появи повторно за бис. Зад нея се носеше силно ухание.

— „Шалимар“ — неодобрително отбеляза Софи, като подуши въздуха. — И е прекалила.

Когато застанаха на стълбите на входа в очакване на колата, Сам прегърна Софи през рамената и я стисна.

— Беше забележителна. За момент си помислих, че ще седнеш в скута му.

Софи се засмя.

— Стори ми се, че и той си помисли същото. Голям кавалер е. — Тя стисна устни. — Въпреки че е малко нисък.

— Това не е проблем, повярвай ми. Ако застане на портфейла си, ще е по-висок от двама ни, взети заедно.

Дълго, блестящо черно „Пежо“ спря пред стълбите и Доминик изскочи да отвори задните врати.

— Надолу по пътя, моля — каза му Сам. — Хотел „Софител“.

Когато стигнаха края на алеята, колата спря при статуята на императрица Йожени. Доминик свали прозореца си, протегна ръка и натисна копче, скрито в гънка на мраморните одежди на скулптурата. Електрическите порти се отвориха. Доминик промърмори „Merci, madame“ и зави по булеварда. След няколко минути Сам и Софи бяха обратно в хотела.

— Не знам ти на какво мнение си — обърна се Сам към французойката, докато колата се отдалечаваше, — но според мен си заслужихме по още едно питие. Ще те заведа светкавично в бара.

Докато прекосяваха фоайето, една огромна, рошава фигура с вдигнати вежди, прегърбени рамене и широко разтворени ръце се забърза да ги пресрещне. Човек-семафор, току-що излязъл от „Еротичния салон“.

— Е? Как мина?

Сам вдигна палци.

— Софи беше фантастична. Имаме среща да посетим избата утре сутринта. Ами ти? Как беше еротичният следобед?

Едрият мъж се ухили.

— Направо ще се удивиш. Има много новости — трябва да видиш какво правят с латекс в наши дни. Например…

— Филип! Стига! — прекъсна го Софи и клати глава по пътя до бара.

Докато отпиваха от питиетата, Софи и Сам разказаха на Филип за срещата с Рьобул. Беше обещаващо начало, съгласиха се и тримата, но следващият ден беше ключов и имаха да извървят още много път. Съдейки по описанието на Рьобул, избата му беше гигантска — човек се придвижва с велосипед от единия край до другия. Не само това. Щяха да търсят петстотин бутилки сред хиляди. Очертаваше се дълъг ден.

Сам допи питието си и стана.

— Май е най-добре да се прибера в стаята и да проведа няколко телефонни разговора. В Ел Ей ще искат да знаят какво става, а е за предпочитане да ги хвана преди обяд. А и съм сигурен, че вие двамата имате доста да наваксвате със семейни клюки.

Филип изглеждаше разочарован.

— Не искаш ли да чуеш за „Еротичния салон“?

— С удоволствие — увери го Сам, — но не тази вечер.

В Лос Анджелис беше единайсет часът сутринта и Елена Моралес започваше да се чуди дали в Жълти страници ще намери фирми в раздел „Ликвидиране на хора“. Обажданията на Дани Рот — подигравателни, обидни или заплашителни, я потискаха до степен, че често си мечтаеше да уреди убийството му. Към това се прибавяше раздразнението й от продължителното мълчание на Сам и от факта, че не знаеше дали във Франция е постигнат някакъв напредък. И когато секретарката й съобщи, че се обажда господин Левит, тя бе готова да му отхапе главата.

— Да, Сам. Какво има? — Тонът й беше няколко градуса под точката на замръзване.

— Едно от многото неща, които обичам в теб — отвърна Сам, — е начинът, по който говориш по телефона. Сега слушай.

Трябваха му пет минути да й разкаже за събитията, довели до срещата с Рьобул и посещението в избата на следващия ден. Елена го остави да свърши и чак тогава се обади:

— Значи твоето приятелче от подземния свят Аксел Шрьодер ти каза, че Рот е организирал обира?

— Точно така.

— Но ти не му повярва. И не знаеш дали виното е при този тип Рьобул?

— Именно.

— Ако е при него, как ще го докажеш?

— Работя по въпроса — отвърна Сам, но от другата страна не последва отговор. — Елена, не звучиш развълнувана.

— Накарах хората от парижкия клон да ми пратят биографията на Софи Кост.

— И?

— Има снимка. Не изглежда, както я описа. — Сам почти усети смразяващия студ по линията. — Лека нощ, Сам.

Връзката прекъсна, преди Сам да има шанс да отговори.