Питър Мейл
Винена афера (7)

Седем

Докато си чакаше реда да премине през проверката за сигурност на летище ЛАКС на път за Париж, Сам наблюдаваше съчувствено злощастието на човека пред него. Беше нисък, пълен и весел на вид. Съдейки по акцента му, беше германец. Допусна грешката да се усмихне на служителя по сигурността и да се опита да се пошегува: „Днес сваляме обувките, а утре — долните гащи, а?“ Мъжът го изгледа безмълвно с каменна физиономия. И очевидно заподозрял горкия германец в опит за контрабандно пренасяне на опасно чувство за хумор на борда на самолета, му нареди да отстъпи встрани и да изчака инспектора.

Без обувки и капан, с ръце вдигнати като на разпятие, докато проверяваха тялото му с електронно устройство, Сам размишляваше за радостите на модерното пътуване. Пренаселени, често мръсни летища, навъсен персонал, голяма вероятност за забавяне, а преди всеки полет — досадата и унижението на проверката за сигурност. Нищо чудно, че първото, което повечето пътници искат, когато най-сетне се доберат до самолета, е питие.

Първокласната кабина, пашкул на спокойствието след хаоса на терминала, бе благословено облекчение. Сам прие чаша шампанско, събу си обувките и разгледа менюто. Както обикновено, имаше оптимистични опити да се копират ястия, които човек може да намери в земен ресторант, а днес сосовете бяха особено на почит. Имаше агнешки филета в сладък сос с подправки, запържен в тиган морски дявол със сос от салвия, зеленчукова палачинка, сервирана върху сметанов сос с босилек, канелони от пушена сьомга със сос от балсамов оцет. Човекът, написал менюто, майстор на заблудата, бе направил така, че всичко да звучи вкусно. Действителността, както Сам знаеше от предишен опит, щеше да е спаружена и разочароваща, сосовете — съсухрени в шок от вълната внезапна горещина, а зеленчуците — анонимни на вкус.

Защо авиокомпаниите се опитваха да постигнат haute cuisine^[1] с невероятно ограничените възможности на малката си кухня и микровълновата печка? Никога не се получаваше. Реши да се придържа към хляб, сирене и хубаво червено вино, но дори то беше по-незадоволително, отколкото се бе надявал. Етикетът на бутилката беше впечатляващ, произходът — изряден, реколтата — отлична. Но някак си виното никога нямаше вкуса, който би следвало да има, когато човек го пиеше на девет хиляди метра от земята. С височината като че ли губеше тежест. Турбуленцията оказваше влияние върху баланса и аромата. По думите на изтъкнат винен критик: „След данданията на излитане и приземяване, излитане и приземяване виното никога няма достатъчно време да си възвърне присъствието на духа“. Сам опита една чаша, след което премина на вода, погълна приспивателно вместо десерт и спа до рано сутринта на следващия ден, когато самолетът започваше да се спуска над Ламанша.

Винаги беше хубаво да се завърнеш в Париж. Докато таксито му пътуваше надолу по булевард „Распай“ към „Сен Жермен“, Сам за пореден път бе удивен от красивите пропорции, наложени от Осман^[2] в средата на XIX век — щедрата широчина на главните улици, сградите с човешки размери, великолепните градини и неочакваните малки площади. После идваше Сена с грациозните извивки на мостовете, изобилието от дървета и героични паметници, дългите и величествени гледки. Всичко това правеше Париж един от най-прекрасните градове за разходка в света. И освен това по стандартите за голям град беше чисто. Нямаше купчини с торби за боклук, нито канавки, задръстени с опаковки от храни, стиропор и смачкани цигарени кутии — за радост на окото не се забелязваше урбанистична мизерия.

Бяха минали близо две години от последното му посещение — дълъг и прекрасен уикенд с Елена Моралес, — но Сам установи, че „Монталамбер“ е очарователен, както винаги. Сгушен съвсем близо до „Рю дю Бак“, хотелът е малък, шикозен и приветлив. По-младите грандами на модния свят го навестяват всяка година по време на ревютата на колекциите. Автори, техните агенти и издатели се подвизават в бара над уискитата си, докато с напрегнат вид размишляват над печалбите от произведенията си и настоящото състояние на френската литература. Пърхат красиви момичета. Търговците на антики и собствениците на галерии от квартала се отбиват да отпразнуват продажба с чаша шампанско. Хората се чувстват тук като у дома.

До голяма степен това, разбира се, се дължи на персонала, но немалък принос има и непретенциозният начин, по който е решен приземният етаж на хотела. В сравнително малко пространство има бар, ресторант и библиотека със собствена камина на дърва, които са отделени едно от друго не със стени, а с различни степени на осветеност — в ресторанта светлините са по-силни, а в библиотеката — по-приглушени. Деловите обяди са отпред, а романтичните срещи — отзад.

Сам се регистрира под дразнещото ухание на кафе, идващо от ресторанта. След като си взе бърз душ и се избръсна, слезе долу за café crème^[3] и кроасан. Докато закусваше, премисли плановете си за сутринта и следобеда. Щеше да се поглези със свободен ден — ден, в който да се изживява като турист — и със задоволство установи, че избраните му направления могат лесно да бъдат достигнати неща: посещение в Мюзе д’Орсе, разходка по Пон Роял до Лувъра за бързо хапване в „Кафе Марли“, после прекосяване на градините на „Тюйлери“ на път към площад „Вандом“ и уговорката му в „Шарве“.

Времето в Париж се колебаеше някъде между края на зимата и началото на пролетта и докато Сам вървеше по булевард „Сен Жермен“, видя, че момичетата се двоумяха какво да носят. Някои още бяха опаковани в шалове, палта и ръкавици, други, напук на студения вятър, духащ откъм Сена, бяха облечени в сака и къси поли. Но независимо как бяха докарани, явно всички бяха възприели определен маниер на походка. Сам бе стигнал до извода, че това е белегът на истинското парижко момиче — наперена крачка, високо вдигната глава, чанта, преметната през рамо, и, най-важното, ръце, кръстосани по такъв начин, че гърдите не просто се поддържаха, а се подчертаваха, нещо като soutien-gorge vivant, иди жив сутиен. Приятно разсеян, той почти забрави да завие по улицата, която водеше надолу към реката и Мюзе д’Орсе.

Там, както винаги, имаше прекалено много за гледане. Сам бе решил да се ограничи до по-горното ниво, където импресионистите стояха редом със своите колеги неоимпресионисти. Дори така, без да отдава дължимото на скулптурата или необикновената колекция от ар нуво, минаха повече от два часа, преди да се сети да си погледне часовника. След като мислено отдаде чест на Моне и Мане, на Дега и Реноар, излезе от музея и се запъти от другата страна на реката, към Лувъра и обяда.

Французите имат дарба за ресторанти от всякакъв размер и проявяват особена гениалност при големите пространства. „Ла Купол“ например, отворил врати през 1927 г. като най-големия „салон за хранене в Париж“, успява въпреки внушителните си размери да изглежда уютен. „Кафе Марли“, макар и по-малък, пак е огромен по критериите за ресторант. Но е проектиран така, че има тихи ъгли и уединени ниши, и никога нямаш чувството, че се храниш в салон, голям колкото бална зала. Най-хубавото е, че има дълга покрита тераса с изглед към стъклената пирамида и именно тук се настани Сам на малка маса.

Когато човек се завръща в Париж след дълго отсъствие, неизбежно е изкушен да се втурне да опита всичко. Наречете го лакомия или последица от лишения, но храната в града е толкова разнообразна, толкова съблазнителна и толкова артистично поднесена, че е срамота да не изядеш една дузина от най-добрите бретански стриди, подправено с ароматни треви агнешко от Систерон и две-три сирена, преди да нападнеш десертите. Но в пристъп на умереност и с мисълта за предстоящата вечеря Сам се ограничи до скромна порция хайвер севрута и охладена водка, докато наблюдаваше как животът си тече.

По време на кафето изпълни туристическия си дълг и надписа порцията картички за деня — една до Елена, в която й обясняваше, че търси следи, една до Букман („Времето е тук. Иска ми се да си прекрасен.“) и една до Алис, камериерка в „Шато Мармонт“, която никога не бе напускала Лос Анджелис, но пътуваше косвено чрез Сам, когато той заминаваше нанякъде. Напомни си да й купи миниатюрна Айфелова кула за колекцията й от сувенири.

Докато плахото парижко слънце пробиваше облаците и осветяваше небето, той напусна тълпите около Лувъра и ги замени с подредената прецизност на „Тюйлери“, където спря да се наслади на обширната и изумителна гледка към градините покрай „Шанз-Елизе“ чак до Триумфалната арка. И така, удоволствията за деня напълно отговаряха на очакванията му. Когато стигна до площад „Вандом“, вече беше в приповдигнато настроение, подсилено от обяда и благоразположението му — опасно приповдигнато, като се има предвид, че му предстои пазаруване в „Шарве“.

Магазин за мъжка мода, съществуваш повече от 150 години, „Шарве“ задоволяваше страстта на Сам по подценената екстравагантност на шитите по поръчка ризи. Той обичаше не просто удобството, стила и изгледа им. Харесваше му целият ритуал, сам по себе си съществена част от процеса — ровенето из платовете, спокойното обсъждане на ръкавелите, яките и кройките, както и убедеността, че ще получи точно каквото иска. И не на последно място, като приятна добавка, ценеше грандиозната обстановка, в която се случваха тези обсъждания.

Централата на „Шарве“ — човек трудно може да я нарече магазин — заема няколко етажа на един от най-забележителните адреси в Париж: площад „Вандом“ 28. Веднага щом Сам влезе вътре, един човек, заел удобна позиция сред вратовръзките, патетата и кърпичките, се приближи да го посрещне. Беше Жозеф — продавачът, който преди години го бе посветил в тайнствените радости на единичния шев и истинските седефени копчета. Двамата се качиха с малкия асансьор до втория стаж, където бяха платовете, и тук сред хиляди тонове поплин, памук от Сий Айлънд, лен, каша, батиста и коприна Сам прекара остатъка от следобеда. Всяка от дузината ризи, които поръча, накрая, подобно на виното, щеше да е с отбелязана година на производство върху малък етикет, поставен във вътрешния шев.

По време на разходката си обратно до хотела мислите му се насочиха към мъжа, с когото му предстоеше да се срещне. От много години Аксел Шрьодер бе един от най-успелите крадци в света. Бе откраднал или, както сам предпочиташе да казва, сменил собствеността на какво ли не — бижута, картини, облигации, антики. Не за себе си, бързаше да уточни той като човек със семпли вкусове, а за алчните си клиенти. Сам бе срещнал Шрьодер преди време, когато се оказа, че двамата работят от различни страни на една и съща задача. Бе се зародило взаимно уважение и благодарение на професионалната си вежливост оттогава те гледаха да не се замесват в едни и същи проекти. Шрьодер притежаваше валидни паспорти от три различни страни и Сам подозираше, че неколкократно си е сменял пръстовите отпечатъци с пластична хирургия. Беше внимателен човек.

Завари го да чака в бара на „Монталамбер“ с чаша шампанско на масата пред него. Слаб, със скиорски тен, облечен в бледосив костюм на тънки райета с леко старомодна кройка, с идеално подстригана оредяваща сребриста коса и нокти, лъщящи от скорошен маникюр, той изглеждаше по-скоро като пенсиониран индустриалец, отколкото като гранд на кражбите.

— Радвам се да те видя отново, стари мошенико — поздрави го Сам, докато се ръкуваха.

Шрьодер му се усмихна.

— Мило мое момче — отвърна, — ласкателството няма да ти донесе нищо. Да не би в Лос Анджелис да им е дошъл акълът и да се те изритали? — Той махна на сервитьора. — Чаша шампанско за приятеля ми, моля. И се погрижете да я впишете в неговата сметка.

Като добре осведомен човек, Шрьодер беше наясно, че Сам се е оттеглил от престъпния живот и сега е изцяло от другата страна на закона. И не беше никак странно, че този факт спъваше разговора им. В продължение на няколко минути те сякаш играеха невидим покер, разменяха си любезности, докато Шрьодер чакаше Сам да си разкрие картите.

— Това не е в твой стил, Аксел — отбеляза Сам. — Бъбрим си от десет минути, а още не си ме попитал какво ме води насам.

Шрьодер отпи от шампанското, преди да отговори:

— Познаваш ме, Сам. Не обичам да си пъхам носа. Любопитството може да е много нездравословно. — Той извади копринена кърпичка от джобчето на сакото и попи устните си. — Но след като го спомена — какво те води в Париж? Дошъл си на пазар? Заради момиче? За истинска храна след всички онези чийзбургери?

Сам му разказа подробно за обира. Следеше внимателно изражението му, но промяна не настъпи. Старият мъж мълчеше, кимаше от време на време, а лицето му бе непроницаемо. Когато американецът се опита да установи какво точно знае Шрьодер, ако изобщо знае нещо, въпросите му бяха посрещнати с усмивка и мълчание. Мина смущаващ половин час, след което Сам реши, че срещата е приключена. Изправиха се да си тръгват и той опита един последен далечен изстрел.

— Аксел, познаваме се отдавна. Можеш да ми се довериш, че няма да те замесвам. Кой те нае?

Физиономията на Шрьодер беше образец на озадачена невинност. Намръщи се и поклати пива.

— Скъпо мое момче, не разбирам за какво говориш.

— Винаги така казваш.

— Да, винаги така казвам. — Той се ухили и потупа Сам по рамото. — Но заради доброто старо време ще поразпитам тук-там. Ще ти кажа, ако изскочи нещо.

Сам проследи през прозореца как Шрьодер се качва в очакващия го мерцедес. Когато колата потегли, видя, че крадецът е поднесъл мобилния си телефон към ухото. Дали старият мошеник се преструваше, че не знае нищо? Или се преструваше, че знае много повече, отколкото е готов да разкрие? Щеше да има достатъчно време да размишлява над това по време на вечеря.

Като последна наслада от почивния си ден Сам щеше да отиде в „Сигал Рекамие“ за ранна вечеря и щеше да се храни сам. Това за него беше едно удоволствие, обобщено от фраза, която бе чул, докато посещаваше винения курс в Сюз ла Рус. Думите бяха на финансиста Нубар Гулбенкян, който беше твърдо убеден, че идеалната бройка за вечеря е двама: „Аз и сомелиерът“. (Сомелиерът беше модификация на Сам. Гулбенкян бе посочил оберкелнера.)

В днешния стаден свят самотната вечеря се разбира много погрешно. Може дори да извика съжаление, тъй като според общоприетото мнение е трудно да се приеме, че някой ще предпочете да седи сам в претъпкан ресторант. И въпреки това за тези, които се чувстват добре в собствената си компания, може да се каже много за масата за един човек. Без да те разсейва събеседник, можеш да отдадеш дължимото внимание на храната и виното. Подслушването често се възнаграждава с удивителни тайни, които се носят от околните маси. И, разбира се, внимателният наблюдател може да се наслади на атракцията, която предоставят другите посетители на ресторанта, задължително представление за всеки, който се интересува от непрестанно променящата се мозайка на човешкото поведение.

„Сигал Рекамие“ се намираше на пет минути пеша от хотела и беше една от любимите парижки спирки на Сам. Скрит в края на задънена улица, пряка на „Рю дьо Севр“, той притежаваше всички качества, които Сам харесваше в ресторантите. Беше семпъл, непретенциозен и с много професионално обслужване. Сервитьорите работеха там открай време, безпогрешно владееха занаята си и знаеха винената листа наизуст. Клиентелата беше интересна смесица — Сам беше виждал министри, прочути чуждестранни тенисисти и кинозвезди сред редовните парижки посетители. Най-забележителната му особеност обаче бяха суфлетата, въздушни и фини, солени и сладки. Ако те са твоята слабост, можеш да си спретнеш цяло меню само със суфлета.

Сам бе насочен към малка маса пред широка колона, която заемаше част от средата на помещението. Настанен с гръб към колоната, той гледаше към редица маси, сложени покрай стена, която се състоеше почти изцяло от огромно огледало. Така можеше да вижда движението зад гърба му, както и посетителите от другата страна на салона. Идеално място за ресторантски воайор.

Сервитьорът му донесе чаша шабли и менюто, след което посочи черната лъска, на която бяха изписани специалитетите за деня. Сам си избра агнешки котлети — просто приготвени, без излишни добавки, розови, съвършени котлети, последвани от малко сирене и карамелено суфле. Остави избора на вино на сервитьора, понеже знаеше, че е в добри ръце. С лека въздишка на задоволство се облегна на стола и мислите му се върнаха към последната му вечеря в Лос Анджелис.

Беше една от редовните му срещи с Букман. Бяха решили да изпробват свръхмодерен ресторант в Санта Моника, храм, посветен на крайностите на фюжън кухнята и дръзките кулинарни експерименти. Според една трескава ресторантска рецензия той беше гастрономична лаборатория. Трябваше да проявят повече благоразумие. Имаше множество малки ястия — някои пристигаха в чаена лъжичка, други пък поставени на стъклена пипетка. Сосовете се сервираха в спринцовка и един доста превзет сервитьор им даваше указания как да ядат всяко блюдо. Докато вечерята напредваше от едно хранително бижу към следващо, Букман ставаше все по-навъсен. Поиска хляб, но му бе заявено, че готвачът не одобрява яденето на хляб с неговите творения. Търпението на полицая се изчерпа, когато сервитьорът изпадна в захлас по десерта за деня — сладолед от бекон с яйца. Това вече бе върхът и за двамата. Тръгнаха си от ресторанта и отидоха да потърсят нещо за ядене.

Масите около Сам започваха да се запълват и погледът му бе привлечен от двойка, която седеше срещу него. Мъжът беше на средна възраст, елегантно облечен и изглеждаше добре познат на сервитьорите. Компания му правеше изискано момиче на около осемнайсет години, което приличаше на младата Жана Моро. Тя внимателно слушаше мъжа. Седяха много близо един до друг и гледаха менюто. Сам осъзна, че ги е зяпнал.

— Elle est mignonne, eh?^[4] — каза сервитьорът, повдигайки вежда към момичето, когато донесе агнешките котлети. Сам кимна, а мъжът понижи глас. — Господинът е наш редовен клиент, а момичето с негова дъщеря. Учи я как да вечеря с мъж.

Това бе възможно само във Франция, помисли си Сам. Само във Франция.

По-късно, докато вървеше по страничните преки на връщане към хотела, той се замисли за своя свободен ден. От Мане и Моне до агнешките котлети и карамеленото суфле това беше пътешествие на преоткриване, примесено с чести приливи на носталгия. Въпреки че по дърветата нямаше листа, Париж изглеждаше пленителен. Парижаните, които явно ги грозеше опасност да загубят реномето си на арогантни и студени хора, бяха извънредно любезни. Музиката на френския език, която звучеше около него, топлият полъх на прясно изпечен хляб от пекарните, стоманеносивите проблясъци на Сена — всичко беше такова, каквото го помнеше, и въпреки това му се струваше някак ново. Париж има това свойство.

Беше един добре прекаран ден. Приятно изморен, той се накисна в горещата вана, за да прогони изтощението от полета, и спа непробудно.