Питър Мейл
Винена афера (10)

Десет

Сам открай време се възприемаше като гастрономичен авантюрист, готов да изяде почти всичко, сложено пред него: охлюви, жабешки бутчета, супа от перка на акула, покрити с шоколад мравки, печена в глина катерица — той бе опитал всички тези специалитети и ги бе намерил за интересни, ако не и винаги по негов вкус. Но куражът го напускаше, когато идеше реч за пищността от черва и воденички, известна като карантия. Самото споменаване на шкембе предизвикваше потреперване. Той беше класически случай на човек, който не опитва нещо, защото е сигурен, че няма да го хареса, и в продължение на повече години, отколкото можеше да си спомни, бе успявал да избегне ястия, в които се подвизават вътрешности, от какъвто и да е вид. Това обаче щеше да се промени.

Софи беше настояла да отидат в ресторанта на Делфин за вечеря и докато вървяха натам от хотела, обясни защо. Беше четвъртък. А всеки четвъртък Оливие, готвачът, приготвяше превъзходни rognons de veau — телешки бъбреци, задушени в портвайн и поднесени с картофено пюре, което беше толкова леко и пухкаво, че почти се рееше над чинията и долиташе право в устата ти. Това без съмнение беше любимото й ястие. Беше започнала да обяснява подробно достойнствата на соса, когато забеляза отсъствието на възторжен отклик от страна на Сам и втрещеното му изражение.

Тя спря и се обърна към него.

— Ах — въздъхна. — Забравих. Американците не ядат бъбреци, нали?

Наблюдаваше го развеселено, докато той си пое дълбоко дъх.

— Не сме им големи почитатели. Предполагам, че имаме проблем с вътрешностите. Никога не съм опитвал.

— Вътрешности?

— Нали се сещаш — вътрешни органи. Стомаси и черни дробове, бели дробове и момици, дреболии…

— … И бъбреци.

Софи го изгледа със съжаление. Как може човек да е живял, без да е опитал бъбреци? Тя трескаво потупа рамото му с показалец.

— Ще сключим сделка. Опитай ги. Ако не ти харесат, може да си поръчаш пържола с картофи и аз ще платя сметката. Довери ми се.

Когато се настаниха на масата, Сам се пресегна да вземе винената листа, но показалецът на Софи отново влезе в действие — този път го размахваше напред-назад като метроном.

— Не, Сам. Как можеш да избереш подходящо вино за храна, която никога не си опитвал?

Сам й връчи листата и се облегна на стола си, докато Софи оглеждаше страниците, като хапеше съсредоточено долната си устна. Зачуди се дали тя готви и ако го прави, в какви дрехи. Копринен шал за разбиването на яйцата за омлета? Перли за десерта? Дали „Ермес“ предлагаха кухненски престилки? Мислите му бяха прекъснати от Делфин, която донесе чаши с шампанско, и двете жени проведоха шепнешком съвещание, приключило с размяна на кимвания и усмивки.

— Bon — заяви Софи. — За начало палачинки с хайвер. След това rognons с изключително померол, Chateau L’Evangile, реколта 2002. Съгласен ли си?

— Никога не споря с хубави жени, които разбират от бъбреци.

Те чукнаха чаши и Софи започна да му разказва какво знае за „Груп Рьобул“.

Британците имат Брансън, каза тя. Италианците имат Берлускони. Французите имат Франсис Рьобул — Сису за приятелите му и за преданите журналисти, които следят бизнес начинанията му през последните четиресет години. Той се бе превърнал в национална институция, обясни тя, а според някои дори в национално съкровище, личност с ярко присъствие, момче от Марсилия, постигнало забележителни успехи в живота си. Беше на ти с рекламата. Даже критиците му твърдяха, че не може да се облече сутринта, без да пусне съобщение до пресата за цвета на вратовръзката си и за общото състояние на гардероба си. Това, разбира се, го правеше любимец на медиите, около него винаги се случваше нещо и излизаше добра история.

И непрекъснато сключваше някакви сделки, обясни Софи. Бизнес империята, която бе изградил през годините, включваше строителни обекти, местни вестници и радиостанции, футболен отбор, водопречиствателни станции, транспортиране, електроника — явно бе замесен във всяка възможна област.

Софи замълча, когато палачинките пристигнаха.

— Ами виното? — поинтересува се Сам. — Има ли някое и друго шато?

— Не знам. Поне не тук — отвърна Софи. Тя отхапа от палачинката и за момент затвори очи. — Ммм, много вкусно. Надявам се, че обичаш хайвер, нали, Сам?

— Обожавам. Не го ли обожават всички?

— Не. Има някакви странни хора, които не ядат рибешки вътрешности. — Тя се усмихна сладко и хапна още палачинка.

Сам вдигна ръце като че ли се предава.

— Добре, добре. Е, аз обичам рибешки вътрешности. Продължавай за Рьобул.

Софи напрегна паметта си за подробности относно Рьобул, които бе прочела във вестниците или видяла по телевизията. Той живееше в Марсилия в нещо като дворец. Страстта му, както често обявяваше публично, бе Франция и всичко френско (като се изключи Париж, към който като всеки добър марсилец хранеше подозрение). Дори правеше върховната жертва да плаща френски данъци и всеки април даваше пресконференция, за да оповести на света какъв огромен принос има за националната икономика. Обичаше млади дами и те редовно се появяваха редом с него в светските списания, неизменно описвани от снизходителната преса като негови племеннички. Притежаваше две яхти — една за лятото, в Сан Тропе, и една зимна, на Сейшелите. И разбира се, имаше частен самолет.

— Това е всичко, което знам — заключи Софи. — Ако искаш повече информация, ще трябва да питаш фризьорката ми. Луда е по него. Смята, че трябва да стане президент. — Тя погледна над рамото на сътрапезника си. — Затвори очи, Сам. Бъбреците идват.

Сам затвори очи, но обонянието му подсказа, че бъбреците са сложени пред него. Наведе глава и вдъхна плътното, пикантно ухание, по-интензивно, отколкото на обикновеното месо, топло, пищно и безкрайно апетитно. Може би грешеше за карантиите. Отвори очи. В средата на чинията от вулкан от картофи се надигаше благоуханна пара, а в средата му имаше вдлъбнатина, в която беше сипан сос. Картофите бяха заобиколени от четири едри, тъмнокафяви бъбрека с размерите на топки за голф.

Софи се наведе през масата, за да сложи лъжичка горчица в чинията му.

— Не бива да се прекалява с горчицата, защото ще се бие с виното. Bon appétit^[1].

Тя се облегна назад и го проследи как поема първата хапка.

Той сдъвка. Преглътна. Замисли се. Накрая на лицето му грейна усмивка.

— Знаеш ли, винаги съм казвал, че в края на тежък ден няма нищо по-подходящо от бъбреци, приготвени в портвайн. — Той целуна върховете на пръстите си. — Великолепно.

Бъбреците и отличното померол оказаха вълшебно въздействие върху тях и когато Софи използва последния останал хляб, за да си отопи соса, и двамата бяха размекнати и изпълнени с оптимизъм. Връзката с Рьобул беше интересна, може би нищо повече, но поне им даваше някаква следа, над която да работят.

— Съдейки по казаното от теб — подхвана Сам, — той има повече пари, отколкото човек може да си представи, малко е ексцентричен и е вманиачен по всичко френско. Знаем ли дали се интересува сериозно от вино? Сигурно се интересува, щом има caviste^[2]. Дали има връзки в Щатите? Колекционира ли неща, като изключим момичетата и яхтите? Иска ми се да науча повече за него.

— В такъв случай трябва да се видиш с братовчед ми. — Софи кимна и взе чашата си. — Да, братовчед ми Филип. Той живее в Марсилия и работи за „Ла Прованс“. Това е най-големият вестник в района. Филип е старши репортер. Ще знае за Рьобул достатъчно, а може и да намери още информация. Ще ти хареса. Малко е луд. Там всички са така. Наричат ги fada^[3].

— Звучи страхотно. Точно човекът, който ни трябва. Кога ще отидем там?

— Ние?

Сам се наведе през масата, гласът му беше тържествен, а изражението — сериозно.

— Не можеш да ме оставиш сам. Марсилия е голям град. Ще се изгубя. Няма да има с кого да ям bouillabaisse^[4]. А освен това хората от „Нокс“ разчитат на теб да си в течение на всяко развитие, на всяка следа, дори това да означава да отидеш в Южна Франция. Както казваме в застрахователния бранш, скапана работа, но някой трябва да я върши.

Софи се смееше и клатеше глава.

— Винаги ли убеждаваш жените да направят каквото искаш?

— Не толкова често, колкото бих желал. Но не спирам да се опитвам. Какво ще кажеш да хапнем малко от камамбера, който Делфин държи окован в килера?

— Да, за камамбера.

А когато приключиха с виното, кафето и калвадоса, за който Делфин настоя, Софи каза „да“ и за Марсилия.

Сам бе приключил с опаковането на багажа и тъкмо се канеше да се приспи с доза Си Ен Ен, когато мобилният му телефон звънна.

— Добър ден, господин Левит. Как сте днес? — Гласът на момичето беше сърдечен, наперен и калифорнийски. — Ще ви свържа с Елена Моралес.

Сам потисна прозявка.

— Елена, имаш ли представа колко е часът тук?

— Не ми се нахвърляй, Сам. Днес ми е тежък ден. Рот ми диша във врата. Дойде в работата ми и сипа огън и жулел цял час — заплашваше с адвокати, с пресата, с приятелчето си губернатора. Ако беше останал по-дълго, щеше да намеси и Върховния съд. Накратко, иска да знае какво се случва и държи да си получи парите. Настояваше да му дам номера ти, но аз му казах, че няма връзка с теб.

— Добро момиче.

— Той ще се върне. Какво да му кажа? Намери ли нещо?

Сам разпознаваше отчаянието, когато го доловеше в нечий тон. Дани Рот, изпаднал в бяс, с пяна по устата и ръсещ заплахи, можеше да изчерпи търпението и на светец. Беше време за достоверна лъжа, както се надяваше.

— Слушай — каза й, — обясни на Рот, че провеждам преговори с властите в Бордо и се надявам да постигна пробив до няколко дни. Но — и това е много важно — тези преговори са извънредно деликатни. Заложена е репутацията на Бордо. Каквато и да е публичност ще изложи на опасност всичко. Така че никакви адвокати, никакви журналисти, никакви губернатори. Става ли?

Той почти чу как мозъкът на Елена тиктака от другата страна на връзката.

— Какво се случва всъщност, Сам?

— Изскочи нещо, което може да е важно, а може и да не е, така че утре отиваме в Марсилия да го проверим.

— Ние?

Сам въздъхна. За втори път тази вечер му задаваха същия въпрос.

— Мадам Кост идва с мен. Тя има познат там, който може да ни е от полза.

— Как изглежда тя?

— Мадам Кост ли? О, руса, дебела и на петдесет години. Нали се сещаш.

— Да, ясно. Мацка.

— Лека нощ, Елена.

— Лека нощ, Сам.