Питър Мейл
Винена афера (8)

Осем

На следващия ден, по време на краткия полет до Бордо, Сам прекара времето в размисъл над разликите между самолет, пълен с французи, и самолет, пълен с американци. Като се настани на седалката, първото му впечатление бе, че нивото на звука в кабината е по-ниско. Разговорите бяха приглушени поради ужаса на французите някой да не ги подслушва. Пътниците бяха по-дребни и по-мургави, имаше съвсем малко русокоси хора от двата пола. Имаше и по-малко айподи, а повече книги. Американската мания да се пие бутилирана вода през целия ден все още не беше достигнала френските пасажери (въпреки че, след като повечето от тях бяха от Бордо, бе напълно възможно по медицински причини да са се ограничили до вино). Нямаше закуска. Що се отнася до дрехите, стилът беше някъде между ден на работното място и ден, посветен на лов на птици. Якета за стрелба с цвят на мъх и дължина до средата на бедрото бяха наметнати върху делови костюми и Сам донякъде очакваше да види главата на мъртъв фазан да се подава от страничен джоб. Косите на мъжете бяха по-дълги и се носеше отчетлив полъх на одеколон след бръснене, но не се виждаха господа с обици или бейзболни шапки. Като цяло видът на пътниците бе по-официален.

Имаше обаче една набиваща се на очи прилика между французина и неговия американски братовчед. Когато самолетът кацна, моментално се появиха двеста мобилни телефона, сякаш по предварително уговорена маневра, така че пътниците да споделят със съпругите, любовниците, секретарките и колегите си, че пилотът отново е победил смъртта и е успял да се приземи без проблеми. Сам, който беше склонен да се съгласи, че деветдесет процента от разговорите по мобилен телефон са ненужни, с удоволствие изчака багажа си в мълчание, ням човек сред множество от бърборещи.

В търсене на очакващата го мадам Кост той огледа тълпата в зоната за пристигащи, докато очите му не се спряха върху жена, която стоеше сама. Тя държеше на нивото на кръста си картонена табела, на която бе изписано името му. Изглеждаше сякаш се срамува да търси непознат на летището. Той се приближи да й се представи.

Мадам Кост бе приятна изненада — съвсем не беше набитата стара матрона с дюстабан и леки мустаци, която бе очаквал да види. Беше слаба, около тридесет и пет годишна, семпло облечена в пуловер и памучен панталон, с копринен шал, вързан хлабаво на врата й. Слънчевите й очила бяха сложени като диадема в светлокестенявата коса. Лицето й беше като физиономиите, които човек вижда в светските списания — издължено, тясно и говорещо за изискан произход. Накратко, тя беше първокласен образец на bon chic bon genre^[1]. При предишните си посещения във Франция Сам често бе чувал тази фраза — обикновено съкращавана до BCBG — да се използва за описанието на хора с класа и стил, те бяха шикозни, консервативни и напълно отдадени на всичко с марката „Ермес“.

Сам се усмихна, когато пое ръката й.

— Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете. Надявам се, че не съм объркал следобеда ви.

— Разбира се, че не. Хубаво е да излезеш извън офиса. Добре дошли в Бордо, господин Левит.

— Моля ви, наричайте ме Сам.

Тя килна глава и вдигна вежди, сякаш изненадана от тази моментална фамилиарност. Но все пак той беше американец.

— Аз съм Софи. Елате, колата е отвън.

Тя го поведе извън терминала, ровейки за ключовете от колата в голяма кожена чанта с цвета и материята на износено конско седло. Сам очакваше колата й да е стандартният френски модел — малка, ярко боядисана и невероятно тясна за крака с американска дължина. Вместо това спряха пред тъмнозелен, опръскан с кал „Рейндж роувър“.

Софи цъкна неодобрително с език.

— Трябва да ме извините за колата — каза тя. — Вчера бях в провинцията. Цялата е в кал.

Сам се ухили.

— В Лос Анджелис магистралните патрули сигурно ще ви накарат да отбиете, задето карате мръсна кола.

— Ah bon?^[2] Да отбия?

— Шегувам се.

Сам се облегна на седалката, докато Софи бързо и решително си проправяше път през трафика около летището. Ръцете й на волана бяха също толкова BCBG, колкото и всичко останало в нея: лакирани с безцветен лак късо подрязани нокти, малък златен пръстен с печат на кутрето — толкова стар, че фамилният герб бе загладен — и класически часовник на „Картие“ с черна каишка от крокодилска кожа.

— Направих ви резервация в „Сплендид“ — обясни Софи. — Намира се в старата част на града, близо до „Мезон дю вен“. Надявам се да ви хареса. Не знам дали е хубав, защото живея тук. Никога не съм отсядала в хотел в Бордо.

— Отдавна ли живеете тук?

— Родена съм в Пойак, на петдесетина километра от Бордо. Така че съм une fille du coin, местно момиче.

— А английският ви? Не ми казвайте, че е от Пойак.

— Преди години прекарах известно време в Лондон. В онези дни човек трябваше да говори английски, никой не знаеше френски. Днес Лондон е почти като une ville française^[3]. Там живеят повече от триста хиляди французи. Казват, че е по-лесно за бизнеса. — Софи се надвеси над волана. — А сега без повече въпроси. Трябва да се съсредоточа.

Тя си проправи път през паяжина от еднопосочни улички и паркира пред хотела, сграда от XVIII с помпозна фасада и вид на самодоволна порядъчност.

— Voilà — обяви тя. — Трябва да се върна до работата, но можем да се срещнем за вечеря, ако искате.

Сам кимна утвърдително и се усмихна.

— Да, бих искал.

Докато я чакаше във фоайето на хотела, Сам се чувстваше едновременно облекчен и окуражен от първия си досег със Софи Кост. Беше крайно долно и шовинистично от негова страна, добре знаеше той, но се чувстваше далеч по-щастлив, когато работеше с привлекателни жени. И бе окуражен от обстоятелството, че Софи е родена и израсла в Бордо. От всичко, което беше чел за обществото в областта, то беше плетеница от семейни връзки и раздели, войни и съюзи, обхващащи няколко века. Вътрешен човек като водач щеше да бъде безценен за разследването.

Потропване на токчета по пода оповести появата на Софи. Тя се беше преоблякла за вечеря. Малка черна рокля, naturellement^[4]. Два наниза перли. Тежък черен шал от кашмирска вълна. Интересно ухание. Сам намести вратовръзката си.

— Радвам се, че съм с костюм — призна той.

Софи се засмя.

— Обикновено какво обличат мъжете в Лос Анджелис, за да отидат на вечеря?

— О, джинси за петстотин долара, каубойски ботуши от змийска кожа, тениски „Армани“, копринени сака, бейзболни шапки „Луи Вюитон“ — нали се сещате, грубовато провинциално облекло. Но без перли. Истинските мъже не носят перли.

Софи изглеждаше така, сякаш това последно сведение потвърждава предишно впечатление.

— Струва ми се, че не сте сериозен човек.

— Опитвам се да не съм — съгласи се Сам, — но мога да съм много сериозен, когато става дума за вечеря. Къде отиваме? Да повикам ли такси?

— Можем да отидем пеша. Намира се съвсем наблизо — малък ресторант, но храната е вкусна и винената листа е добра. — Софи се обърна да го изгледа, докато излизаха на улицата. — Пиете вино, нали?

— И още как. Какво очаквате да пия? Диетична кола? Студен чай?

Софи махна с ръка.

— Човек никога не знае с американците.

Сам хареса ресторанта от пръв поглед. Беше уютен, не по-голям от дневната му в „Шато Мармонт“, с малък бар в единия край, с огледала и черно-бели портретни снимки в рамки по стените, с непретенциозна мебелировка и плътни бели покривки. Посрещна ги тъмнокоса усмихната жена. Бе представена на Сам като Делфин, съпругата на готвача. Съдейки по размяната на целувки между двете жени, Софи явно беше редовен клиент. Делфин ги отведе до маса в един ъгъл, предложи им по чаша шампанско, докато преглеждат менюто, и бързо се оттегли в кухнята.

— Това е място по мой вкус — сподели Сам, докато се оглеждаше. — Отличен избор. — Той кимна към стената отсреща. — Кажете ми, кои са хората на снимките?

— Те са vignerons^[5], приятели на Оливие, готвача. Ще видите вината им в листата. Не се разочаровайте, ако не намерите калифорнийско вино.

Делфин пристигна с шампанското и менютата. Сам вдигна чаша за наздравица.

— Благодаря, че се съгласихте да ми помогнете. Това прави задачата ми доста по-приятна.

Софи наклони глава.

— Трябва да ми разкажете за нея. Но първо да изберем какво да вечеряме.

Тя проследи как Сам се насочи директно към винената листа.

— Вие сте като дядо ми. Той винаги избираше първо виното и после храната.

— Умен човек — отбеляза Сам, забил нос в листата. — Е, това явно е щастливата ми вечер. Вижте какво намерих — Lynch-Bages, реколта 1985. Как да не пием от него? То е от родния ви град. — Той се ухили на Софи. — А какво би ял с него дядо ви?

Софи затвори менюто.

— Няма никакво съмнение. Патешки гърди. Може би малко стриди за начало с още по една чаша шампанско?

Сам остави менюто и вдигна поглед към нея, мислите му се върнаха към вечерите в Лос Анджелис с момичета, които възприемаха като гастрономично предизвикателство нещо по-солидно от две скариди и листо маруля. Какво удоволствие бе да се храни с жена, която обича да яде.

Делфин взе поръчката им и се върна почти моментално с виното и декантер. Показа бутилката на Сам, който кимна одобрително, отстрани върха на капсулата, извади тапата — много дългата, тъмна и влажна коркова тапа, — подуши я, избърса гърлото на шишето и декантира виното.

— Какво е мнението за винтовите капачки в Бордо?

Въпреки практическите им предимства Сам страдаше при мисълта, че чудесно вино трябва да понася такава обида.

Софи леко потрепери при мисълта.

— Някои ги използват. Но повечето сме големи традиционалисти. Мисля, че ще мине доста време, преди да сложим виното си в лимонадени бутилки.

— Радвам се да го чуя. Предполагам, че съм корков сноб — призна Сам и бръкна в джоба си да извади тефтера, в който си бе водил бележки. — Дали да не свършим малко работа преди стридите? Не знам какво са ви казали хората от Париж.

Софи слушаше внимателно, докато Сам набързо й разказа за обира и за безплодните проверки, довели до решението му да дойде в Бордо. Тъкмо щеше да предложи план за действие, когато стридите пристигнаха — две дузини, излъчващи ухание на море и придружени с тънки парчета черен хляб и нови чаши шампанско.

Софи взе първата си стрида от черупката и я задържа за момент в уста, преди да преглътне. Сетне взе черупката, килна глава назад така, че изложи на показ тънкото протежение на врата си, и всмука сока. Беше представление, което се стори на Сам крайно разсейващо.

Софи осъзна, че я наблюдава.

— Зяпате ме — смъмри го тя.

— Възхищавах се на техниката ви. Никога не мога да го направя, без да си изцапам брадичката със сок.

Софи се пресегна за втора стрида.

— Много е просто — заяви тя. — За сока трябва да отворите уста така. — Тя присви устни и ги издаде напред да образуват заоблено О. — Поднесете черупката, докато докосне долната устна. Навеждате глава назад, всмуквате леко et voilà. По брадичката няма никакъв сос. Сега опитайте вие.

Сам опита веднъж, после още веднъж и на четвъртия опит Софи прецени, че вече се справя със стридите. Образователната пауза й бе помогнала да се отпусне и тя прояви любопитство, като попита Сам откъде е научил толкова за Бордо, че да разпознае истинско съкровище във винената листа. Оттам разговорът потече плавно и когато патешкото пристигна, всички притеснения вече бяха изчезнали.

Сам се впусна в ритуала по дегустиране на виното, като си даваше сметка, че го наблюдава специалист. Поднесе чашата на светлината да огледа цвета. Завъртя нежно виното. Подуши го, не веднъж, не два пъти, а цели три пъти. Отпи и изчака няколко секунди, преди да преглътне. Погледна Софи и почука ръба на чашата.

— Поезия в бутилка — заяви той с приглушен тон на престорено благоговение. — Силно, но елегантно. Нотки на стружки от молив и какво е това? Дали долавям soupçon^[6] тютюн? Великолепно тяло, дълъг завършек. — Той си възвърна нормалната интонация. — Как се справям дотук?

— Pas mal^[7] — призна Софи. — Много по-добре, отколкото със стридите.

Те се хранеха и пиеха бавно. Междувременно Софи разказа на Сам една от любимите си винени истории, случила се в ресторант в Америка. Клиентите поръчали бутилка Petrus, реколта 1982, на цена 6000 долара. Тя била изпита с полагаемото й се уважение и удоволствие. Била поръчана втора бутилка, за още 6000 долара, но тя имала различен вкус, отчетливо различен, и била върната обратно. Като жест на извинение собственикът на ресторанта им поднесъл друга бутилка от същата реколта. Те щастливо отсъдили, че е също толкова добра, колкото и първата.

След като гостите си тръгнали, озадаченият собственик на ресторанта отнесъл бутилките да бъдат прегледани от специалист, който установил какъв е проблемът — за разлика от другите две втората бутилка била истинска.

— Знам защо харесваш тази история — отбеляза Сам, вече удобно преминал на ти. — Защото показва колко глупави могат да са американците, когато иде реч за вино. — Той й размаха пръст. — Имам за теб само две думи: Робърт Паркър.

Тя клатеше глава още преди той да е приключил.

— Не, не, съвсем не. Това може да се случи и във Франция. Сигурно знаеш за онази дегустация тук, на която участниците объркаха бяло вино на стайна температура с червено. Не, това е хубава история, защото има поука. — Тя взе чашата си и я обгърна с две ръце. — Няма съвършено небце.

Сам не беше убеден, но не се впусна в спорове. Видя, че в бутилката са останали още две чаши, и реши, че трябва да им отдадат дължимото.

— Е, професоре, какво ще кажеш за малко сирене?

Софи се усмихваше, когато се наведе напред.

— Имам за теб само една дума — рече тя, размахвайки му пръст. — Камамбер.

И именно това сирене избраха — фино и солено, то по единодушното им мнение бе единственият възможен завършек на вечерята.

Когато се разделиха, Сам я проследи как се отдалечава. Привлекателна жена, помисли си той. Тази нощ сънува, че учи Елена да яде стриди по френски маниер.

Софи имаше хубави спомени от първата си среща със Сам. Той беше приятна компания, изглежда, разбираше от вино и леко очуканата му външност не беше лишена от привлекателност. А и имаше тези великолепни американски зъби. Може би в края на краищата това поръчение нямаше да е толкова скучно.