Антония Сюзън Байът
Обладаване (30)

Послеслов 1868 г.

Някои случки не оставят никаква отчетлива следа, за тях не се говори, нито се пише, но би било крайно погрешно да се твърди, че по-нататъшните събития се развиват независимо от тях, както и преди, сякаш нищо не се е случило.

В един горещ майски ден двама души се срещнаха и после нито веднъж не споменаха за това. Ето как стана всичко.

* * *

Имаше една поляна с прясно сено и с тучния килим на летните цветя. Синя метличина, алени макове, златни лютичета, воал от великденчета, сложна бродерия маргаритки в ниската трева, лилав игленик, жълти кученца, оранжеви латинки, потайничета, трицветни теменуги, огнивче и бели овчарски торбички разкриваха пъстрото си изобилие, по краищата като бордюр се издигаше висок плет от див морков и напръстник, а в трънака над тях бледо сияеше шипков цвят сред кремавите и дъхави орлови нокти, плъзналите жилки на дивата тиква и тъмните звезди на лудо биле. Човек неволно си казваше, че такова тучно и сияйно изобилие ще трае вечно. Тревата грееше с емайлов блясък, уловена в диамантени нишки светлина. Чуруликаха чучулиги, дроздове и косове, навсякъде прехвърчаха пеперуди — сини, сернистожълти, бронзови, изящно бели, и кацаха от цвят на цвят, от детелина на фий, от фий на ралица, водени от своите невидими лилави пентаграми и виещи се спирали светлина, отразена от чашките на цветята.

Момиченцето — с тъмносиня рокля и бяла престилка, закопчана на гърба, се люлееше на портата, тананикаше си и плетеше венец от маргаритки.

По алеята между високите плетове се зададе висок брадат мъж с широкопола шапка, чиято сянка скриваше лицето му, с гега от ясен и с вид на човек, който обича да се разхожда.

Мъжът спря и заговори момиченцето, което му отвърна с ведра усмивка, без да спира да се люлее. Попита я къде е попаднал и как се казва къщата долу в тясната долина, макар отлично да знаеше отговора, след което се осведоми за името на събеседницата си и научи, че се казва Мей. Момиченцето призна, че има и друго име, но то не й харесва. Мъжът отвърна, че това може да се промени — с течение на времето имената растат и се смаляват, затова много би искал да чуе дългото й име. Тя се залюля още по-силно и съобщи, че се казва Мая Томазина Бейли; баща й и майка й живеят долу в къщата и има двама братя. Мъжът отвърна, че Мая е майката на Хермес — крадец, творец и вестител, който отвежда душите на мъртвите в подземния свят. Освен това бил виждал цял водопад, който се казва Томазина вада. Оказа се, че и тя познава едно пони на име Хермес, по-бързо от вятъра, честна дума, но не беше чувала за водопада.

— Мисля, че познавам майка ти — каза мъжът. — Много си приличате.

— Никой друг не ми го е казвал. Според мен приличам на баща ми. Баща ми е силен и добър и ме качва на коня си, за да пояздим като вятъра!

— Мисля, че приличаш и на баща си — съгласи се мъжът, прехвана я през кръста — много делово и само за миг, за да не я уплаши, и я свали на земята.

Седнаха на хълма, унесени в приказки, край главите им кръжеше облак пеперуди и по-късно, докато столетието се изнизваше, той си спомняше всичко съвършено ясно, а нейните спомени все повече избледняваха. В краката им се щураха бръмбари с антрацитени и изумрудени крила. Тя му разказваше за приятния си живот, за своите развлечения и въжделения.

— Изглеждаш извънредно щастлива — усмихна се мъжът.

— Така е, много съм щастлива.

Той замълча и след малко момиченцето го попита може ли да прави венец от маргаритки.

— Ще ти изплета венец, достоен за майската кралица. Но в замяна трябва да ми дадеш нещо.

— Нямам какво да ти дам.

— Само кичур от косата ти за спомен, съвсем тънка плитчица.

— Като във вълшебна приказка.

— Точно така.

И той й изплете венец за чудо и приказ — използва за основа жилавите вейки на плета и ги уви със зелени листа и клонки във всевъзможни цветове, с бръшлян и папрат, със сребърна трева и звездовидните листа на дива тиква, както и с див клематис. Накрая вплете рози и орлови нокти и го обточи с беладона („нали знаеш обаче, това не се яде, защото е отровно“, а тя презрително отвърна, че знае всичко, което не бива да яде, защото неведнъж са й повтаряли).

— Готово — каза мъжът и положи венеца на светлата й главица. — Тъй прелестна, дете на фея! Или Прозерпина. Чувала ли си тези стихове?

… прекрасните поля

на Ена, където Прозерпина, която късала цветя,

самата най-прекрасно цвете, била откъсната

от мрачния Плутон, което причинило на Церера

страданието да я търси по света? ВК

Тя го погледна гордо и все още с известно презрение, уверено изправила глава под тежкия венец.

— Една моя леля все ми приказва такива стихове. Изобщо не обичам поезия.

Той измъкна малка ножица от джоба си и нежно отряза дълъг кичур от мекия златист облак с цвят на лютиче, обсипал раменете й.

— Почакай, ще ти я сплета, за да не се разнищи — предложи момиченцето.

Докато се мъчеше над плетката с малките си пръсти, смръщила чело, мъжът отново проговори:

— Жалко, че не обичаш поезия, защото аз съм поет.

— О, теб те харесвам! — побърза да го успокои момиченцето. — Можеш да правиш много красиви неща и не се притесняваш за щяло и нещяло.

Тя му подаде плитката и той я нави на тънко руло, което прибра в часовника си.

— Кажи на леля си, че си се запознала с един поет, който тръгнал да търси Красивата дама без милост, но вместо това срещна теб и й изпраща своите почитания, и повече няма да я безпокои, защото поема на дълъг път към свежи дъбрави и пасища нови.

— Ще се опитам да го запомня — кимна момиченцето и нагласи венеца на главата си.

Мъжът я целуна все така делово, за да не я изплаши, и продължи по пътя си.

А на връщане към къщи тя срещна братята си и се сборичкаха, красивият венец се скъса и тя забрави за съобщението, което така и не предаде.