Антония Сюзън Байът
Обладаване (3)

2

Човек е историята на своите вдишвания и мисли, дела, атоми и рани, любов, безразличие и нехаресване; също на своята раса и нация, почвата, отхранила него и предците му, плочниците и пясъците на познатите му места, отдавна замлъкналите сражения и битки на съвестта, на усмивките на девойките и бавната реч на стариците, на случайности и постъпателното действие на неумолим закон, на всичко това и още нещо, един-единствен пламък, който всячески се подчинява на законите, отнасящи се към самия Огън, но въпреки това се пали и гасне от един миг към следващия, без никога да може да се възпламени отново през цялата необятна шир на бъдното време.

Думи на Рандолф Хенри Аш около 1840 г., когато е пишел „Рагнарьок“ — поема в дванайсет книги, която едни възприемаха като християнизация на скандинавския мит, а други заклеймяваха като атеистична и сатанински обезверяваща. Въпросът какво представлява човекът, е имал огромно значение за Рандолф Аш, макар че той самият е можел без прекомерни притеснения да напише това стълпотворително изречение с други думи, словосъчетания и ритъм, достигайки накрая до същата задоволителна изплъзваща се метафора. Или поне така смяташе Роланд, добре школуван в постструктуралистичната деконструкция на субекта. Ако някой го беше попитал какво е Роланд Мичъл, щеше да му се наложи да даде доста по-различен отговор.

През 1986 г. беше на двайсет и девет, завършил колежа „Принц Албърт“ в Лондон (през 1978 г.) и защитил докторска степен в същия университет (през 1985 г.). Докторската му дисертация бе озаглавена „История, историци и поезия? Изследване върху представянето на исторически «доказателства» в поемите на Рандолф Хенри Аш“. Беше я написал под ръководството на Джеймс Блекадър, едно порядъчно обезсърчително изживяване. Блекадър се чувстваше обезсърчен и обичаше да обезсърчава другите. (Освен това беше учен, педантичен в професията си.) Понастоящем Роланд беше назначен на половин щат в институцията, известна като Блекадъровата „работилница «Аш»“ (а защо не ашрам^[1]? — беше попитала Вал), която се помещаваше в Британския музей, на който пък съпругата на Аш — Елън, бе предоставила след смъртта му множество ръкописи на произведенията му. Работилницата „Аш“ се финансираше с малка субсидия от Лондонския университет и с друга, значително по-голяма, отпусната от Фондация „Нюсъм“ от Албакърки — благотворителен фонд, където един от настоятелите бе Мортимър Кропър. Което би могло да се тълкува като знак, че Блекадър и Кропър работят в хармонично сътрудничество в името на Аш. Подобно заключение би било огромна заблуда. Блекадър смяташе, че Кропър крои нещо за ръкописите, които се съхраняваха в Британската библиотека, ала не бяха нейна собственост, и постепенно плъзва пипалата си, за да спечели доверието и добрата воля на собствениците чрез показни актове на щедрост и услужливост. Самият той шотландец, Блекадър вярваше, че написаното от англичани трябва да остане в Англия и да се изучава от англичани. Може да изглежда странно, че описанието на Роланд Мичъл започва с пространно отклонение върху сложните взаимоотношения между Блекадър, Кропър и Аш, но когато мислеше за себе си, Роланд най-често се виждаше именно в тази светлина. Освен ако не мислеше в светлината на Вал.

Мислеше за себе си като за безнадеждно закъснял човек. Беше се появил на бял свят твърде късно за неща, които още витаеха във въздуха, ала вече се бяха изпарили — целият кипеж, яркост, пътешествия и младост на 60-те, честитата зора на онова, което той и неговите връстници възприемаха като доста постен делник. Прекара психеделичните години като ученик в западнало памукопроизводствено градче в Ланкашър, недокоснато нито от шумотевицата на Ливърпул, нито от клокочещия тътен на Лондон. Баща му беше дребен чиновник в местния съвет. Майка му беше разочарован млад специалист с диплома по английски. Роланд мислеше за себе си като за формуляр, молба за работа, за научна степен, за живот, ала когато мислеше за майка си, нямаше как да цензурира прилагателното. Тя беше разочарована. От себе си, от баща му, от него. Гневът на нейното разочарование се бе превърнал в основен инструмент на образованието му, протекло като постоянно търчане от място на място в триделното средно училище „Анеурин Бевън“, набързо обединило класическата гимназия в Гласдейл, англиканската гимназия „Сейнт Томас Бекет“ и модерното техническо училище на шивашката гилдия. Майка му изпиваше малко повече силна бира, „отиваше в по-добро училище“ и го местеше от металообработване в латински, от обществени науки във френски; плащаше на частен учител по математика с парите, които й носеше, след като го прати да разнася вестници. И така бе получил старомодно класическо образование със сериозни пробойни там, където бяха уволнявали учителите или в класната стая се бе възцарявал пълен хаос. Винаги беше удовлетворявал надеждите, които му възлагаха — имаше четири отлични бележки в нивото за напреднали на изпитите за завършено средно образование, диплома за първенец, докторска степен. Сега беше по същество безработен и едва връзваше двата края като хоноруван асистент, като момче за всичко при Блекадър и от време на време като мияч на чинии по ресторантите. В бурната атмосфера на 60-те щеше да се издигне стремглаво и направо неволно, ала сега се възприемаше като неудачник и се чувстваше смътно отговорен за това.

Беше дребен мъж с изключително мека, стряскащо черна коса и дребни правилни черти. Вал го наричаше Къртиче, което не му допадаше особено. Не й го беше казвал нито веднъж.

Живееше с Вал, с която се бе запознал на едно чаено парти за първокурсници, организирано от Студентския съюз, когато беше на 18. Сега вярваше, макар че подобна вяра бе може би някакво митично приглаждане на паметта му, че Вал беше първият човек, с когото бе проговорило студентското му аз — тоест в социален, не в официален план. Спомняше си, че му бе харесал погледът й, мек, кафяв, несигурен поглед. Стоеше сам-самичка, държеше пред себе си чаша чай, без да поглежда настрани, по-скоро приковала поглед през прозореца, сякаш не очакваше и не канеше никой да я доближи. Излъчваше някакво спокойствие, отсъствие на стремеж, затова пристъпи и застана до нея. Оттогава не се бяха разделяли нито за миг. Записваха се в едни и същи курсове и ставаха членове на едни и същи дружества; седяха заедно на семинарите и ходеха заедно в Националния кинотеатър; заедно правеха любов и на втората година заедно се преместиха в едностаен апартамент. Живееха пестеливо, на овесена каша, на леща, боб и кисело мляко; пийваха по малко бира, изцеждайки глътките капка по капка; деляха парите за книгите, които купуваха; и двамата изцяло зависеха от ограничените си стипендии, с които в Лондон не можеше да се стигне далеч и които бе станало невъзможно да кърпят със средства, спечелени през почивните дни, тъй като този род доходи бяха безвъзвратно изчезнали след петролната криза. Отчасти отговорна за дипломата му на първенец, Роланд бе сигурен в това, бе Вал. (Наред с майка му и Рандолф Хенри Аш.) Тя просто го очакваше от него, караше го винаги да казва каквото мисли, оспорваше определени неща, постоянно се тревожеше дали тя, дали и двамата работят достатъчно сериозно. Помежду им почти не избухваха скандали, а когато се случеше, почти винаги причината бе в Роланд, който изразяваше загрижеността си заради сдържаното отношение на Вал към света изобщо, заради отказа й да изтъква мнението си в час, а по-късно и пред него. Спомняше си, че в онези по-ранни дни я изпълваха стотици тихички мнения, които му поднасяше срамежливо и крадливо, прикрити като някаква покана или примамка. Едно време обичаше и стихотворения. Веднъж се беше надигнала, бе седнала гола в тъмната му квартира и беше рецитирала Робърт Грейвс:

Тя признава любовта си в полусън

и в тъмен час

с полуслова, прошепнати едва,

както земята тръпне в своя зимен сън

и от недрата й кълнят цветя, трева

въпреки снега,

въпреки снега. ВК

Имаше груб глас, но смекчен, нещо средно между говора на Ливърпул и Лондон, какъвто беше по онова време груповият глас. Когато Роланд понечи да заговори, тя закри устата му с ръка, което бе добре дошло, защото той нямаше какво да й каже. По-късно, забеляза Роланд, докато той самият отбелязваше поредния си успех, Вал казваше все по-малко, а когато спореше, му поднасяше все по-осезателно собствените му идеи, понякога от опаката страна, но по същество негови. Дори написа собственото си задължително есе на тема „Мъжкият вентрилоквизъм: жените на Рандолф Хенри Аш“. Роланд не искаше подобно нещо. Когато й намекна, че трябва да се самоизявява, да направи така, че да я забележат, да извиси глас, тя го обвини, че й се „подиграва“. Когато я попита какво има предвид с това „подиграва“, тя прибягна до последното си средство — мълчанието, както ставаше винаги когато спореха. Тъй като за Роланд мълчанието също бе единствен израз на агресия, продължаваха в същия дух дни наред, а в един ужасяващ случай, когато Роланд открито критикува „мъжкия вентрилоквизъм“ — и седмици. След което натежалото мълчание модулираше в примиренчески едносричия, за да се завърнат накрая към мирното си съвместно съжителство. Когато дойдоха държавните изпити, Роланд се представи стабилно и предсказуемо добре. Съчинението на Вал беше постновато, сведено до минимум, написано с едър уверен почерк и добре графично оформено. „Мъжкият вентрилоквизъм“ бе оценен като добра работа и тутакси отписан от изпитната комисия, както вероятно в огромна степен и от Роланд, което бе двойно несправедливо, тъй като той дори бе отказал да го погледне и не беше съгласен с основната й теза, а именно че Рандолф Хенри Аш нито е харесвал, нито е разбирал жените, че женските му характери, произнасящи дългите си речи, са творения на собствения му страх и агресивност, че дори цикълът от поеми „Аск към Ембла“ е произведение не на любов, а на нарцисизъм, в което поетът се обръща към своята Анима. (Нито един биограф не бе установил задоволително коя я Ембла.) Вал го понесе доста зле. Роланд предполагаше, че го е очаквала, но стана безпощадно ясно, че не е било така. Имаше сълзи, бликащи цяла нощ, задавени, скимтящи сълзи, разрази се и първата гневна сцена.

Вал го напусна за първи път, откакто деляха общ дом, и за кратко се прибра „вкъщи“. „Вкъщи“ се намираше в Кройдън, където тя живееше с разведената си майка в общински апартамент, поддържан благодарение на социалните помощи и подпомаган от дъжд на вятър с нередовно изплащана издръжка от баща й, който служеше в търговския флот и когото не бяха зървали, откакто Вал бе навършила пет години. През цялото време, откакто бяха заедно, Вал нито веднъж не бе предложила на Роланд да посетят майка й, въпреки че той на два пъти я води в Гласдейл, където тя помогна на баща му да измият чиниите и прие като нещо обикновено жегващия тон на майка му, пренебрежително охулваща начина им на живот, с думите: „Не се тревожи, Къртиче. Всичко това съм го виждала и преди. Само че моята пие. Ако драснеш клечка кибрит в кухнята, ще хвръкне във въздуха“.

Когато Вал си отиде, Роланд осъзна — със сътресението на вероотстъпник, — че не иска животът им да продължава така. Обърна се и разпери отпуснатите си крайници на леглото, отвори прозорците, отиде сам в галерията „Тейт“ и се загледа в разтварящото се синьо и златно в „Замъкът Норъм“ на Търнър. Сготви фазан за съперника си във вътрешнофакултетната надпревара Фъргюс Улф, възбуждащо и изискано преживяване, макар че фазанът се оказа жилав и пълен със сачми. Кроеше планове, които не бяха планове, а образи за самостоятелни занимания и волна бдителност, неща, които не бе притежавал никога през живота си. След седмица Вал се върна, разплакана и разтреперана, и заяви, че поне възнамерява сама да печели хляба си, затова ще се запише на курс по машинопис и стенография. „Поне ти ме искаш, каза тя на Роланд с лъснало от сълзи лице. Не знам защо съм ти притрябвала, за нищо не ме бива, но поне ти ме искаш.“ „Разбира се, отвърна Роланд. Разбира се.“

* * *

Когато стипендията му от Факултета по англицистика свърши, прехраната легна върху плещите на Вал, докато той довършваше докторската си дисертация. Тя се сдоби с електрическа пишеща машина Ай Би Ем и вечер набираше академични текстове вкъщи, а денем вършеше различни неща, добре платени и временни. Работеше в Ситито и в университетски болници, в спедиторски фирми и галерии. Устояваше на натиска да специализира. Не можеше да я предразположи да говори за работата си, която почти не споменаваше без прилагателното „слугински“. „Трябва да свърша още няколко слугински дреболии, преди да си легна“, или още по-странно: „Сутринта замалко да ме сгазят, както слугински си вървях на път за работа“. В гласа й се промъкваха жегващи нотки, които далеч не бяха непознати за Роланд, и той за пръв път се питаше каква ли е била майка му, преди да я връхлети разочарованието, което в нейния случай се бяха оказали баща му и до известна степен самият той. Нощем пишещата машина тракаше и го тормозеше, никога достатъчно ритмична, за да не й обръща внимание.

Вече живееше с две различни Вал. Едната седеше мълчаливо вкъщи с износени джинси и неравно изхлузени дълги ризи от креп, оплискани със сумрачно черни и пурпурни цветя. Косата на тази Вал беше кафява и без блясък, много права, увиснала покрай бледо, подземно лице. Само понякога същата Вал имаше и карминени нокти, останали от другата, която носеше тясна черна пола и черно сако с подплънки, а отдолу се подаваше розова копринена блуза, и която грижливо се гримираше — кафеникаворозови сенки, стружка руж на скулите, съблазнително сливови устни. Тази траурно ярка слугинска Вал ходеше на високи токчета и с черна барета. Имаше прелестни глезени, невидими под домашните джинси. Косата й бе подвита в доста прилична прическа паж, а понякога я връзваше с черна панделка. Спираше буквално на косъм от парфюма. Не беше създадена да бъде привлекателна. Роланд наполовина жадуваше да е така, някой търговски банкер да я покани на вечеря или съмнителен адвокат да я заведе в Плейбой клуб. Ненавиждаше се заради тези унизителни фантазии и основателно се страхуваше, че тя може би подозира какви мисли лелее.

Ако можеше да си намери работа, може би щеше да е по-лесно да се започне някаква промяна. Кандидатстваше и най-редовно му отказваха. Когато изникна място в собствения му факултет, за него кандидатстваха 600 души. Поканиха Роланд на разговор — от учтивост, реши той, — но работата получи Фъргюс Улф, чиито постижения в миналото не бяха чак толкова систематични, който можеше да е блестящ или банален, ала никога скучен и прав и който беше любимец на преподавателите, защото ги вбесяваше или възторгваше там, където Роланд не пробуждаше никакво чувство, по-страстно от твърдо одобрение. Освен това Фъргюс беше стъпил в правилния двор — литературната теория. След случката Вал възнегодува повече от Роланд и нейното негодувание го разстрои толкова, колкото и собственият му провал, защото Фъргюс му харесваше и той искаше да продължи да го харесва. Вал изнамери една от своите настойчиво прилепчиви думи и за Фъргюс, при това изкривена и неточна. „Нафукан бомбастичен блондин, наричаше го тя. Нафукан сваляч такъв.“ Обичаше да използва сексистки словца от репертоара на вулгарните подсвирквания и вълчия вой, нещо като бумеранг. Това смущаваше Роланд, тъй като Фъргюс не се вместваше в подобни определения. Наистина беше рус и наистина жънеше луди сексуални успехи, точка. Повече не дойде на вечеря и Роланд се опасяваше, да не би Фъргюс да смята, че причината е неговото, на Роланд, огорчение.

* * *

Когато се прибра онази вечер, направо можеше да помирише настроението на Вал. Мазето бе изпълнено с острата топлина на пържен лук, което означаваше, че готви нещо засукано. Когато не беше в настроение, когато изпадаше в апатия, тя отваряше консерви или вареше яйца, най-много да направеше салата от авокадо. Когато беше или особено весела, или особено ядосана, готвеше. Завари я до мивката, кълцаше тиквички и патладжани и не го погледна, когато влезе, затова Роланд предположи, че този път настроението е лошо. Тихо остави чантата си на пода. Живееха в подобен на пещера сутерен, който бяха боядисали в кайсиево и бяло, за да разведрят обстановката; вътре се бяха сместили двоен диван, два забележително стари фотьойла с обли подложки за главата и ръцете, тъмночервени, плюшени и прашни, писалище втора ръка от оцветен дъб, на което работеше Роланд, и по-ново лакирано бюро от бук, върху което стоеше пишещата машина. Бяха разположени с гръб едно към друго на двете дълги странични стени, а върху всяко се мъдреше дългокрака настолна лампа, на Роланд — черна, а на Вал — розова. На стената в дъното имаше библиотечни шкафове от тухли и дъски, огъващи се под христоматийни текстове, повечето от които бяха обща собственост, а някои се повтаряха. Бяха окачили различни плакати — един с Корана от Британския музей, преплетен и геометричен, и обява от „Тейт“ за изложба на Търнър.

Роланд притежаваше три изображения на Рандолф Хенри Аш. Първото — фотография на смъртната му маска, която бе един от основните експонати на колекцията „Стант“ в град Хармония, красеше бюрото му. Беше истинска загадка как е възникнала тази безрадостна изваяна глава с широко чело, тъй като беше запазена още една снимка на поета, заспал последния си сън, но все още с внушителна патриархална брада. Кой го беше обръснал, кога? Роланд си беше задавал този въпрос, беше го поставил и Мортимър Кропър в биографичната си книга „Великият вентрилоквист“, без обаче да намери отговор. Другите бяха направени по поръчка фотографски копия от двата портрета на Аш в Националната портретна галерия. Вал ги беше прокудила в мрака на антрето. Казваше, че не иска постоянно да се взират в нея, че иска поне малка част от живота си за себе си, без да трябва да я споделя с Рандолф Аш.

Картините трудно се виждаха в тъмното антре. Едната беше от Мане, другата — от Г. Ф. Уотс. Портретът на Мане беше нарисуван при посещението на художника в Англия през 1867 г. и имаше известни прилики с оставения от него портрет на Зола. Беше изобразил Аш, с когото се е срещал преди това в Париж, в полупрофил, седнал на бюрото си в резбован стол от махагон. Зад него се виждаше нещо като триптих с папратовиден листак отляво и отдясно, обгърнал водно пространство, където сред мътната растителност проблясваха розови и сребристи рибки. Ефектът бе, сякаш поетът се е разположил сред корените на гора или дъбрава — докато човек внезапно не осъзнае, както бе изтъкнал Мортимър Кропър, че отзад се вижда една от онези остъклени конструкции, в които викторианците са отглеждали растения в контролирана среда или са създавали самоподдържащи се изкуствени езерца, за да изучават психологията на растенията и рибите. Нарисуваният от Мане Аш беше мургав, мощен, с дълбоко хлътнали очи под внушителни вежди, с буйна брада и израз на уверено вътрешно забавление. Изглеждаше буден и интелигентен, не особено предразположен към прибързани действия. На бюрото пред него бяха изложени различни предмети, елегантен и майсторски натюрморт, допълващ внушителната глава и двусмислената й естествена растителност. Имаше купчинка необработени геологични образци, в това число два почти сферични камъка, подобни на гюлета, едното — черно, другото — жълто като сяра, няколко амонити и трилобити, огромна кристална топка, зелена стъклена мастилница, ясно разпознаваем котешки скелет, купчина книги, заглавията на две от които се разчитаха като „Божествена комедия“ и „Фауст“, и пясъчен часовник в дървена рамка. От всичко това мастилницата, кристалната топка, пясъчният часовник, двете поименно изобразени книги и още две от купчината, идентифицирани след мъчителни търсения като „Дон Кихот“ и „Принципи на геологията“ на Лайл, понастоящем се намираха в колекцията „Стант“, където обстановката от картината на Мане бе възстановена в специална стая, с остъклената конструкция и с всичко останало. Столът също беше част от колекцията, както и самото бюро.

Портретът на Уотс бе по-мъгляв и не толкова авторитетен. Беше нарисуван през 1876 г. и показваше един по-стар и по-въздушен поет, чиято глава се извисява — често срещан при Уотс похват — от смътната тъмна колона на тялото към духовната светлина. Имаше и някакъв фон, но всичко беше потъмняло. На оригиналната картина смътно се различаваше скалиста дива местност; на тази фотографска репродукция бяха останали само сгъстявания и треперливи проблясъци в черното. Изключителните черти на този образ бяха очите, огромни и сияйни, и брадата, порой от сребро и сметана, бяло и синьо-сиво, улейчета и раздвоени зъбци, напомнящи завихрянията на Да Винчи — видимият източник на светлината. Сияеше дори на фотографията. Тези картини, размишляваше Роланд, изглеждаха някак и по-действителни, и по-сурови, защото бяха снимки. Не така изпълнени с живот, живота на боите, но по-реалистични в съвременния смисъл на думата, според съвременните очаквания. Състоянието им допълнително се бе влошило; апартаментът не беше от най-чистите и беше влажен. Ала той нямаше пари за нови копия.

* * *

Прозорецът в края на стаята гледаше към малък двор със стъпала към градината, която се виждаше в най-горния край на прозореца им. Мястото беше описано като апартамент с градина, а огледът се оказа единственият случай, когато ги поканиха да излязат навън — впоследствие им бе заявено, че нямат право да стъпват там. Дори не им се позволяваше да завъдят саксии в черния сутерен по причини неясни, но безпрекословно наложени от хазяйката им, 80-годишната госпожа Ървинг, която обитаваше трите етажа над главите им сред тежката мускусна смрад на неизчислими котки и която поддържаше градината толкова ярка, здравословна и подредена, колкото дневната й бе разхвърляна и с дъх на разложение. Беше ги подлъгала в капана като стара вещица, каза Вал, с многословни приказки в градината за царящото тук спокойствие, дори им беше дала по една дребна златиста и мъхеста кайсия от строените в шпалир дървета край извитата тухлена стена. Градината беше дълга, тясна, сенчеста, зад живия плет от чемшир се криеха слънчеви петна трева, въздухът бе наситен с уханието на рози — смуглоалени, с цвят на тежка слонова кост, прозирнорозови, а бордюрите едва удържаха фантастичните тирета и точици на кремовете — бронзово-златни къдрици, дръзки, горещи и пищни. Забранени. Ала в началото не го знаеха, когато госпожа Ървинг им разказваше надълго и нашироко с дрезгавия си снизходителен глас за високата тухлена стена, която помнела още Гражданската война, още по-ранни времена дори, която образувала едната граница на земите на генерал Феърфакс, когато Пътни било самостоятелно селище, когато там се събирали отрядите на Кромуел и когато в църквата „Сейнт Мери“ на моста се провеждали дебатите за свободата на съвестта. Рандолф Хенри Аш беше написал стихотворение, произнесено уж от един копач от Пътни. Дори беше ходил там да види реката при отлив, имаше го разказано в дневника на Елън Аш, носели си храна за пикник, пиле и пай с магданоз. Този факт, а също връзката между покровителя на Марвъл — Феърфакс, и градината с плодове и цветя зад стената бяха достатъчни да изкушат Роланд и Вал да се настанят в апартамента с градина и забранената му гледка.

Напролет прозорецът им се осветяваше от яркожълтата заря на гъста редица нарциси. Филизите на дивото грозде пропълзяваха чак до рамката на прозореца и с главоломна растителна скорост се втурваха по стъклото с малки кръгли смукалца. Ресни жасмин, изплъзнали се от обилно цъфтящ екземпляр на ъгъла на къщата, от време на време полягаха на парапета им с упойващо ухание, докато госпожа Ървинг, облечена в градинарския си екип с високи ботуши и престилка над неизменния овехтял костюм от туид, с който за пръв път ги беше примамила при себе си, не дойдеше да ги привърже на мястото им. Веднъж Роланд я беше попитал дали не може да й помага в градината и понякога да сяда там. Беше му заявено, че бъкел не разбира от тези неща, че всички млади хора са еднакви — немарливи вандали, и че госпожа Ървинг държи личното й спокойствие да си остане все така неприкосновено. „Човек би помислил, каза Вал, че котките са много по-голяма напаст за градината.“ Това беше, преди да открият избилите влажни петна по тавана в кухнята и банята, които, докоснеш ли ги с пръст, безпогрешно замирисваха на котешка урина. Значи на котките също бе забранено да напускат пределите на къщата. Роланд си мислеше, че трябва да потърсят друго място, но се въздържаше да го предложи, защото не той изкарваше парите, а и защото не искаше да предприема нищо толкова решително в светлината на отношенията им с Вал.

* * *

Вал сложи пред него мариновано агнешко на грил, зеленчуци по провансалски и топли гръцки питки. Попита я:

— Да взема ли бутилка вино?

А тя отвърна неприязнено и с пълно основание:

— Трябваше по-рано да се сетиш, всичко ще изстине. Хранеха се на масичка за карти, която разтягаха и прибираха за всяко ядене.

— Днес направих изумително откритие — рече той.

— Хм?

— Бях в Лондонската библиотека. Имат личния Вико на Р. Х. Аш. Собственият му екземпляр. Държат го в заключен шкаф. Уредих да ми го извадят, а книгата щеше да се пръсне от негови лични бележки, натъпкал ги е вътре, на гърба на сметки и какво ли не. И съм деветдесет на сто сигурен, че никой не ги е поглеждал, откакто ги е оставил там, защото всички ъгълчета бяха почернели и ръбовете съвпадаха…

— Колко интересно.

Равнодушно.

— Може да промени всичко в науката. Наистина! Разрешиха ми да ги прочета, не ги прибраха. Сигурен съм, че никой дори не е подозирал какво се крие вътре.

— Нищо чудно.

— Ще трябва да кажа на Блекадър. Ще иска да види дали са важни, да се убеди, че Кропър не се е мяркал…

— Да, нищо чудно.

Наистина беше в лошо настроение.

— Извинявай, Вал, извинявай, ако те отегчавам. Но наистина изглежда вълнуващо.

— Зависи от какво се палиш. Всеки с удоволствията си.

— Мога да го публикувам. Ще напиша статия. Сериозно откритие. Ще имам по-добри шансове да си намеря работа.

— Няма работа — и добави: — А когато има, я дават на Фъргюс Улф.

Познаваше своята Вал: беше я наблюдавал как най-почтено се бори да спести последната забележка.

— Щом наистина смяташ, че се занимавам с нещо незначително…

— Занимаваш се с онова, което те пали — каза Вал. — Всички правят така, стига да имат късмет, стига изобщо да има нещо, което ги пали. Ти си падаш по въпросния отдавна умрял поет. Който също си е падал по мъртъвци. Чудесно, но не всеки се впряга чак толкова. И аз виждам някои неща от слугинския си пост. Миналата седмица, когато бях на онова място, с износа на керамика, намерих няколко снимки под една папка на бюрото на шефа. Разни работи с малки момченца. С вериги, с кърпи в устата… мръсотия… Тази седмица пък, все така ефикасно подреждайки картотеката на хирурга, случайно попадам на едно 16-годишно момче, на което миналата година са му отрязали крака — сега му слагат изкуствен, месеци трябва да минат, става невероятно бавно, — само че със сигурност вече е започнало и в другия му крак, а той не знае, но аз знам, знам хиляди неща. Никое не се връзва с останалите, никое няма абсолютно никакъв смисъл. Ето един, който замина за Амстердам да купува някакви диаманти, помогнах на секретарката му да му резервира билет първа класа, а и лимузината му… върви гладко като швейцарски часовник, обаче, не щеш ли, както си се разхожда край канала и се възхищава на фасадите, някакъв го наръгва в гърба, прави му бъбрека на пестил, тръгва гангрена и сега ще го погребват. Ей така на. Такива хора използват слугинските ми услуги, днеска ги има, утре ги няма. Рандолф Хенри Аш е живял много отдавна. Прости ми, че пет пари не давам какво е написал в своя екземпляр на Вико.

— Боже, Вал, какви страхотии, нищо не ми казваш…

— Да, страшно е интересно наистина, моите слугински наблюдения през ключалката нямат грешка. Само че нямат никакъв смисъл и от тях не стигам доникъде. Предполагам, че просто ти завиждам как сглобяваш парче по парче светогледа на Аш. Само че къде стигаш ти, Къртиче? Какъв е твоят светоглед? И как изобщо смяташ някога да спечелиш достатъчно, за да ни измъкнеш от тая прокапала котешка пикня, та да престанем да си ходим върху главите!

Нещо я беше разстроило, основателно заключи Роланд. Нещо, което я бе накарало на няколко пъти да използва думата „пали“, доста нетипично за нея. Може би някой я е награбил. Или не я е награбил. Не, това беше недостойно. Знаеше, че от гнева и цупенето наистина се разпалва. Знаеше за Вал повече, отколкото имаше сили да понесе. Приближи се и я погали по тила, а тя изсумтя, стегна се, след това се отпусна. След малко се преместиха на леглото.

* * *

Не й беше казал и не можеше да й каже за тайната си кражба. Късно същата нощ отново препрочете писмата в банята. „Уважаема госпожо, след нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго.“ „Уважаема госпожо, след нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго.“ Неотложно, незавършено. Потресаващо. Роланд никога не беше проявявал особен интерес към тленното тяло на Рандолф Хенри Аш; не прекарваше часове в къщата му на „Ръсел Стрийт“, не седеше там, където той е седял, на същите каменни градински пейки; такъв беше стилът на Кропър. Роланд обичаше познанието за пътищата, през които е протичала мисълта на Аш, стаена в повратите и обратите на неговия синтаксис, внезапно остра и ясна в някой неочакван епитет. Ала тези мъртви писма го тревожеха, защото представляваха само начало. Не си представяше Рандолф Хенри Аш, писалката му, стремително литнала по хартията, но все пак му мина мисълта за възглавничките на отдавна изтлелите пръсти, които бяха държали и прегъвали тези полуизписани листове, преди да ги съхранят в книгата, вместо да ги изхвърлят завинаги. Коя е тя? Трябваше да се опита да разбере.