Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Автор: А. С. Байът

Заглавие: Обладаване

Преводач: Димана Илиева; Ангел Игов; Валентин Кръстев

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Агата-А

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Мултипринт ООД

Редактор: Ангел Игов

Художник: Данте Габриел Росети

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-540-100-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/233

История

  1. — Добавяне

26

Понеже гатанките днес са модни,

ела, любима, чуй една от мен.

 

Говори се, че има тайно място,

където стичат се поетите отвсякъде —

едни намират го след дълго търсене,

други — без да искат, а трети —

след смъртен бой с чудовища проклети;

четвърти — в сън дълбок — на път поели,

рискувайки живот за свойте цели,

едни — загубени в митични лабиринти,

други — преследвани от смъртен страх,

а трети — водени от жажда за живот

или от някаква приумица; четвърти —

загубили се просто из Аркадия…

Те там са си. Градината, Дървото

и драконът, и плодовете златни,

жената, скрита в сенчестите клони,

потокът и тревистите поляни.

Все там са си. На края на света,

сияели в дома на Хесперидите

на вечни клони плодовете златни

и драконът Ледонт със гривест гребен,

със скъпоценни камъни обсипан,

все точел златни нокти и зъби от сребро,

и дремел, и ги вардел цяла вечност,

докато хитрият герой Херакъл

дошъл и го сразил, и ги откраднал.

 

Далеч от там, сред ледения Север,

в скована от студа висока крепост,

опасана от ледни зъбери и шипове,

закътана от студ и от мъгла,

се ширела градината на Фрея

в зеленина и ярки плодове.

Там Асите минавали да хапнат ябълки,

които дават мощ и вечна младост.

Наблизо се издигало Световното дърво,

огромен ясен, корен вбил в земята,

където мрачният Нидхьог, усукан на кълбо

и с раздвоен език, неспирно глождел

възобновяващия се корен на живота.

Там бликала вода в зеленината

от кладенеца Урд, где минало и бъдеще

омесват всички цветове в безцветност,

вода ту огледално неподвижна,

ту мътна и зловещо бурна.

 

А тези същите места дали са сенки

на все едно и също Място? И дърветата —

на онова дърво? И онзи звяр митичен

от пещерите на човешкото съзнание,

от времето, когато гущери с крака като дървета

кръстосвали земята и прескачали

предисторически блага, където

човешки крак следа не бил оставил?

Или е някакъв жесток владетел,

прогонен някога от нас? Или пък

плод на ума ни, с който назоваваме

самите себе си, жестокостта, коварството,

ревнивото си вкопчване в стъблото на живота

и накърнената си гордост?

 

Нарекли мястото онези първи хора,

нарекли и света. Слова за него изковали:

градина и дърво, змей и змия, жена, трева и злато,

и ябълки. Създали имената и поезията.

Предметите създали с назоваване.

А имената слели във метафора

за истината, ябълки от злато,

и те отприщили порой от думи:

сребристата вода, стоманените люспи

на змейското чудовище, зелените листа

по змийски клони светнали, напомнящи

движенията на женските ръце,

извиващите се като змии ръце;

гората, сплела плет от тъмните си клони

за тучната трева, за свято място,

където златните кълба на плодовете

сияели от сенчести заслони

в листака като мънички слънца.

Така че всичко ставало все по-отчетливо

и се преплитало, и виело по змийски,

и всеки елемент бил част от нещо цяло,

което те видели — сетнешните хора,

които провидели връзки

между блестящите предмети,

а после и движения (грабеж, убийство)

и взели да разказват как Дървото някога

сияело непоклатимо в самота.

 

Любима, виждаме и сътворяваме местото,

изпълваме го с твари от ума си,

с лами, дриади, мелюзини, змейове,

с искри, които пръскат и се вият,

създаваме вълнение и тайнство,

и глад, и мъка, радост и трагедия.

Добавяме, отнемаме, множим

и усложняваме животни и растения;

поставяме на клона райски птици

и караме потока да тече ту кървав,

ту пък бистър над чакъл

от скъпоценни камъни и перли,

сапфири, изумруди, и веднага

отмиваме и пясъка оставяме,

следите на водата съхранил

по навик от началото на времето.

 

Аз виждам онова Дърво с кора,

на корк подобна, с възлеста основа.

Ти виждаш го — сребристо привидение,

със кожа дишаща и прелестни ръце.

И мястото е насред лабиринт,

где гинат хора в тежка безизходица.

В пустиня, гдето хората умират

от жажда при вида й, без да знаят,

че виждат истинското място, хора,

куцукали през низ от ослепителни

миражи, чезнещи подобно лед

под жарко слънце или като пяна,

разсипваща се на ръба на прилива

връз слегващия се крайбрежен пясък.

 

Всичко това е истинско и не е.

И мястото е там, от нас наречено,

и не е. Съществува. ВК

Рандолф Хенри Аш

откъс от Градината на Прозерпина

Докато слизаше по стълбите, над перилото се надвеси едра жена с престилка.

— Тук не живее никой, момчето ми — каза тя.

— Напротив, аз живея тук — отвърна Роланд.

— Така ли? А къде беше, когато я отнесоха? Два дни е лежала до пощенската кутия, превита от болка, без да има сили да извика! Добре, че забелязах бутилките от мляко, и се обадих на социалните. Откараха я в болница.

— Бях при приятели в Линкън. За госпожа Ървинг ли говорите?

— Ами да, получила е удар и си е счупила ябълката. Дано не са спрели тока, понякога го спират.

— Върнах се само за малко — каза Роланд и веднага го завладя характерната лондонска предпазливост. Наоколо можеше да се навъртат крадци. — Само докато си намеря друг апартамент — завърши предпазливо той.

— Имай едно наум за котките.

— Какво за котките?

— Когато дойдоха да я вземат, всички се разбягаха. То не беше плюене, не беше съскане! Страшна напаст, вършат безобразия в двора, крадат храна от кофите. Обадих се на Дружеството за защита на животните да ги приспят. Казаха, че щели да проучат въпроса. Дано вътре не е останала някоя. Изсипаха се като бълхи от одеяло. Най-малко десетина, ако не и повече.

— Ама че работа.

— Вонята не може да се скрие.

Жената беше права. Усети познатата стара миризма с горчивия привкус на неуспеха, подсилена с пресни нови жилки.

* * *

Както винаги, вътре беше тъмно. Запали крушката в коридора и установи, че е стъпил върху купчина неотворени писма, адресирани до него, доста оклюмали и влажни. Взе купчината и обиколи апартамента, за да запали лампите. Беше рано привечер и прозорците към двора изглеждаха синьо-лилави. Навън измяука котка и отдалече й отвърна кратък вой.

— Чуй каква тишина — каза той на глас.

Тишината плътно обгърна думите му и след малко се запита дали наистина ги е произнесъл.

В осветения коридор пред погледа му се изпречи портретът от Мане. Тежката глава, потънала в сенките, зоркото замислено лице с очи, вперени някъде зад него, неизменно любопитният и сдържан израз. Светлината в коридора на Роланд улавяше заснетата нарисувана светлина в лъскавата тежест на кристалното кълбо, озаряваше загатнатата отразена светлина в аквариума с избуялата папрат и воднистите морски дълбини зад главата на поета. Явно Мане се беше приближил и беше надникнал в светлината, която вдъхваше живот на тези отдавна изгаснали очи.

Отсреща другият Аш от отпечатъка на Дж. Ф. Уотс възправяше сребриста грива над торс, приглушен в черна сянка, в загърнатата празнота на загатнатия сюртук и донякъде като пророк, определено красив, свиреп и бдителен, се взираше като древен ястреб в плътното чувствено създание на отсрещната стена.

Човекът безспорно беше един и същ, но портретите бяха коренно различни — деляха ги не просто години, а различен поглед. И все пак човекът безспорно беше един и същ.

Преди Роланд ги възприемаше като част от себе си. Едва сега осъзна колко много са означавали за него, след като изведнъж ги видя напълно откъснати, далечни — нито един ъгъл, нито една кост, и най-дребното петънце бяла светлина не му говореше нищо, нямаше нищо общо с него.

Запали котлона в коридора и газовата печка в хола и седна на леглото да прочете писмата. Едното беше от Блекадър и той веднага го премести най-отдолу. Имаше сметки и пощенски картички от приятели на почивка в чужбина. Явно бяха пристигнали и отговори от последната рутинна кампания, с която кандидатстваше за работа. Пликовете бяха с чуждестранни марки. Хонконг, Амстердам, Барселона.

Уважаеми д-р Мичъл,

Щастлив съм да Ви уведомя, че Научният съвет по англицистика препоръча да Ви предложим назначение като преподавател по английска литература в Хонконгския университет. Първоначално мястото е за две години, след което ще се направи преглед…

Заплатата е…

Искрено се надявам, че ще можете да приемете нашето предложение. Позволете да споделя възхищението си от статията Ви „Ред по ред“, посветена на Р. Х. Аш, която изпратихте заедно с Вашата кандидатура. Надявам се, че ще имаме възможност да я обсъдим.

Ще се радваме да отговорите възможно най-скоро, тъй като за мястото има няколко много силни кандидати. Опитахме да се свържем с Вас по телефона, но никой не отговори.

 

 

Уважаеми д-р Мичъл,

Щастливи сме да Ви уведомим, че кандидатурата Ви за мястото на асистент по литература в Свободния университет в Амстердам беше одобрена. Лекциите започват през октомври 1988 г. с уговорката, че в срок до две години свободно ще владеете нидерландски, макар че ще преподавате предимно на английски.

Ще сме Ви благодарни за бърз отговор. Професор Де Грот ме помоли да Ви предам високата му оценка за статията Ви „Ред по ред“, посветена на езика на Р. Х. Аш…

 

 

Уважаеми д-р Мичъл,

Пиша Ви с огромно удоволствие, за да Ви съобщя, че кандидатурата Ви за мястото на преподавател в Независимия университет на Барселона беше одобрена, като Ви предлагаме да поемете лекциите от януари 1988 г. Проявяваме особен интерес да задълбочим учебната ни програма за XIX в., а статията Ви за Р. Х. Аш предизвика голямо възхищение…

Роланд така бе свикнал с постоянното чувство на провал, че приливът на успеха го завари неподготвен. Кръвта му пламна, дишането му се промени. Изпадналата малка стая се изду за миг пред очите му и след това се намести на някакво различно разстояние като интересен предмет за наблюдение, а не задушаваща килия. Прочете писмата още веднъж. Целият свят се отвори. Представяше си самолети, каютата на ферибота от Харич до Хук, спалния вагон от Аустерлиц до Мадрид. Представяше си каналите и Рембранд, средиземноморски портокали, Гауди и Пикасо, джонки и небостъргачи, бегъл поглед към скрития Китай и тихоокеанско слънце. Отново изпита прилива на огромното вълнение, с което за пръв път нахвърли статията в съзнанието си. Мрачното самоподценяване, което му бяха внушили категоричните теоретични постановки и попадения на Мод, се изпари като дим. Трима професори бяха изразили особеното си възхищение. Колко вярна бе старата истина, че човек трябва да бъде видян от другите, за да бъде сигурен, че съществува! Не бе променил нито дума в статията, но внезапно всичко се бе променило. Веднага, преди смелостта да го напусне, отвори писмото от Блекадър.

Скъпи Роланд,

Донякъде се притеснявам, че толкова време нямам никаква вест от теб. Надявам се, че с течение на времето ще можеш да ми разкажеш за кореспонденцията на Аш и Ламот. Може би ще ти бъде интересно да научиш какви стъпки бяха предприети, за да я запазим „за отечеството“. Може и да не съм прав — трудно ми е да разбера постъпките ти по този въпрос.

Не ти пиша за това обаче, нито по повод необяснимото ти отсъствие от Британската библиотека, а защото получих спешни телефонни обаждания от професор Де Грот от Амстердам, професор Лиу от Хонконг и професор Валверде от Барселона, които с тревога очакват съгласието ти, за да те назначат. Не бих искал да пропуснеш тези възможности. Уверих ги, че ще им отговориш веднага щом се върнеш, и че си свободен да приемеш. Трябват ми обаче указания за намеренията ти, за да зная как да защитя интересите ти.

Надявам се, че не си болен.

С уважение

Джеймс Блекадър

След моментно раздразнение, през което го пронизаха иглички, защото всяка дума отекна в главата му с най-саркастичния шотландски акцент на Блекадър, Роланд осъзна, че писмото най-вероятно бе израз на голямо великодушие и определено бе много по-любезно, отколкото заслужаваше. Освен ако зад него не се криеше някой макиавелиански план на професора да възстановят отношенията си, за да го разкъса? Изглеждаше слабо вероятно — в новата светлина заплашителният и потискащ демон в мазето на Британския музей отчасти му се струваше плод на собственото му потиснато въображение. Преди смяташе, че Блекадър държи съдбата му в ръцете си и пет пари не дава, за да му помогне. Сега можеше да се освободи от него и вместо да му пречи, професорът дейно му помагаше. Отново се замисли за цялата история. Защо беше избягал? Отчасти заради Мод — откритието наполовина беше нейно и никой от двамата не можеше да сподели каквото знае, без да предаде другия. Реши да не мисли за Мод. Все още не, не тук, не в тази светлина.

Не можеше да си намери място. Понечи да се обади на Мод, за да й каже за писмата, но се отказа. Трябваше да остане сам и да помисли.

Долови някакъв странен звук в апартамента, някакво стържене и драскане, сякаш някой се опитваше да влезе. Спря, после започна отново. Роланд напрегна слух. Към стърженето пресекливо се прибави странен стон. За миг се уплаши, но съобрази, че на черджето пред входната врата се отъркват котки. В градината с цяло гърло се проточи котешки вопъл и друг наблизо му отговори. Лениво се запита колко ли са котките и какво ще стане с тях.

Замисли се за Рандолф Хенри Аш. Гонитбата покрай писмата го беше отдалечила от Аш, колкото по-отблизо опознаваха живота му. В дните на своята невинност Роланд не беше ловец, а читател и чувстваше превъзходството си над Мортимър Кропър; в някакъв смисъл се чувстваше равен на Аш, или най-малкото свързан с него, защото поетът беше писал за него, за интелигентния му прочит, доколкото му е по силите. Писмата не бяха написани за Роланд, нито за някой друг — Аш ги беше написал за Кристабел Ламот. Откритието на Роланд се бе превърнало по-скоро в загуба. Извади черновите от сигурното им убежище в папката на бюрото му с надпис „Бележки върху «Енеида», Шеста песен“ и ги препрочете.

След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго.

 

 

След нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго.

Спомни си деня, когато потъмнелите листове се разпиляха от екземпляра на Аш със съчиненията на Вико. Спомни си, че беше търсил думите на Вико за Прозерпина. Спомни си, че четеше „Златните ябълки“ на Аш и търсеше връзка между образа й при Вико и образа й в стихотворението на Аш. Свали от рафта тома с поезията му, настани се на бюрото и зачете.

* * *

Писателят може да създаде или най-малкото да пресъздаде за читателя първичните удоволствия от храненето, пиенето, съзерцанието, секса. Романите имат задължителното си виртуозно изпълнение, златистия омлет с подправки, изпъстрен със зелени късчета, който се топи като масло в устата с вкус на лято, или кадифеното бедро, твърдо и топло, отместено достатъчно, за да разкрие горещото хлътване, някой и друг къдрав косъм, мерналото се средоточие. Обикновено не се пише толкова задълбочено за не по-малко наситеното удоволствие от четенето. Причините за това са очевидни — най-очевидна е регресивната природа на подобно удоволствие, почти като пропадане в пропаст, където едни думи насочват вниманието към силата и приятния вкус на други думи и така до безкрай, а въображението е принудено да преживява нещо книжно и сухо, нарцистично и въпреки това неприятно отстранено, без непосредственото въздействие на сексуалната влажност или ароматния рубинен блясък на доброто бургундско. Ала въпреки това за хора като Роланд най-будното, най-опияняващото преживяване е четенето, когато думите са яростно и все пак непоклатимо живи. (Каква невероятна дума е „опияняващо“, между другото — намеква едновременно за будна и изострена сетивност, както и за пълната й противоположност, за удоволствието на ума, противопоставен на стомаха, макар че идеално знаем как едното не може без другото, знаем го и с главата, и със стомаха, когато добре си вършат работата.)

Замислете се за това, както се замисли Роланд, докато за дванайсети или може би за двайсети път препрочиташе „Градината на Прозерпина“ — стихотворение, което „познаваше“, доколкото вече беше преживял всяка дума, знаеше ги и поред, и в безпорядък, по памет, от избрани точни и неточни цитати и можеше да предскаже, а понякога дори да цитира следващата дума или друга, която все още е далеч, но наближава, а мисълта му уверено улавяше мястото й като нокът на птица, кацнала на клона. Замислете се — писателят е бил сам, когато ги е писал, и читателят е сам, когато ги чете, но двамата са заедно, сами. Настина, писателят може да е бил сам и със златните ябълки на Спенсър в „Кралицата на феите“, градината на Прозерпина, ярко блещукане сред пепелта и саждите на онова място, може да е видял с очите на ума, с очните си ябълки златните плодове на Пролетта, може да е зърнал Изгубения рай в градината, в която Ева е приличала на Помона и Прозерпина. Бил е сам, когато е писал, и все пак не е бил сам, всички тези гласове са напявали едни и същи думи — златни ябълки, различни думи на различни места, ирландски замък, невиждан чифлик с жилави стени и с кръглите сиви очи на слепец.

Един и същ текст може да се прочете прилежно, за да се разграфи, да се разреже — дисекция, която долавя шумоленето на нечути звуци и брои дребните сиви местоимения за удоволствие или учене, като в момента дори не чува „златни“ и „ябълки“. Има и личен прочит, който се вкопчва в някакъв личен смисъл — изпълват ме любов, отвращение или страх, следователно търся любов, отвращение или страх. Повярвайте, има и безличен прочит, когато очите на ума възприемат ред по ред, а ушите на ума омаяно слушат песента им.

А понякога има и прочит, от който всяко косъмче на врата ни, несъществуващата ни козина настръхва и се разтреперва, когато всяка дума гори и свети, тежка, точна, ясна и безкрайна, като огнени камъни или точиците на звездите в мрака — прочит, при който съзнанието, че ще разпознаем написаното по различен начин, по-добре или с по-дълбоко удовлетворение, изпреварва способността ни да кажем какво или как го знаем. При такъв прочит след усещането, че текстът ни се струва напълно нов, сякаш не сме го виждали никога преди, почти веднага настъпва друго усещане — че всичко винаги е било там и ние като читатели сме го знаели, винаги сме знаели, че е така, но сега за пръв път разпознаваме и напълно осъзнаваме собственото си знание.

 

 

Роланд четеше — или препрочиташе — „Златните ябълки“, сякаш думите бяха живи същества или огнени камъни. Виждаше дървото, плода, извора, жената, тревата и змията, едновременно единствени и многолики. Чуваше неподражаемия глас на Аш и същевременно чуваше самия език, който се стелеше и предеше собствения си рисунък, непостижим за никое човешко същество, било то писател, или читател. Чу думите на Вико, че първите хора са били поети, а първите думи са били имена, които едновременно с това са били неща, след което чу странните си и неминуемо безсмислени списъци, които съставяше в Линкън, и прозря какво представляват. Осъзна също така, че Кристабел едновременно е и не е Музата и Прозерпина, и след като го прозря, това му се стори толкова интересно и на място, че се разсмя. Аш го беше тласнал по този път, за да намери нещо, и в края на краищата откри следата, от която беше тръгнал — всичко останало отпадна, писмото, писмата, Вико, ябълките, списъкът му.

* * *

„Те виеха в градината, извисили глас, виеха гладно, безутешно.“

* * *

Малкият отпечатък от посмъртната снимка на Рандолф Аш върху бюрото му изглеждаше двусмислено. Можеше да се тълкува двояко — сякаш човек се взира в празен калъп, сякаш плоските скули и чело, празните очи и витиеватите вежди бяха изваяни от скулптор и отвръщаха на погледа. Човек беше едновременно някъде вътре, като маскиран актьор зад склопените очи, и отвън, загледан ако не в края, то най-малкото в някакъв завършек. На първа страница в книгата му имаше снимка на Аш на смъртното му легло — буйната бяла коса, умореното изражение, уловено в краткия миг между подобието на живот и застиналата смърт. Всички тези покойници, резервираният и чувствен интелектуалец на Мане, пророкът на Уотс — всички те бяха едно цяло, макар да бяха също и Мане, и Уотс; думите също бяха едно цяло — дървото, жената, водата, тревата, змията и златните ябълки. Винаги беше смятал, че те са част от него — Роланд Мичъл, и беше живял с тях. Спомни си разговора с Мод за съвременните теории за разединената личност, съставена от противоборстващи системи от вярвания, желания, езици и молекули. Всичко това беше Аш; нищо във всичко това не бе Аш и въпреки това, колкото и необятен да беше Аш, той го познаваше. Докосна писмата, които Аш беше докосвал, по които припряно и несигурно беше прокарвал ръка, преправяйки и отхвърляйки собствените си думи. Загледа се във все така огнените следи на стиховете.

Аш казваше — не лично на него, защото не съществуваше привилегировано общуване, просто случайно той беше там точно в този миг, за да го разбере, — че важното са списъците, думите, с които наричаме нещата, езикът на поезията.

Бяха го учили, че езикът по принцип е непълноценен, че никога не може да изрази съществуващото, че изразява само самия себе си.

Замисли се за посмъртната маска. Едновременно можеше и не можеше да каже, че маската и човекът са мъртви. С него се беше случило нещо и начините, по които можеше да го каже, бяха станали по-интересни от мисълта, че не може да го изрази.

* * *

Изпита зверски глад. Докато отиваше да си отвори консерва с царевица, отново чу котките, които пискливо дращеха по вратата. Откри куп консерви със сардели и сардини — двамата с Вал живееха пестеливо и това беше насъщното им блюдо. Отвори една консерва, изсипа я в чинийка, сложи я в антрето и отвори вратата. Насреща му се ококориха лица — триъгълни лъскави черни лица със златни очи, лица, подобни на мустакати сови с тигрови шарки, сиво коте с цвят на дим и натежал оранжев котарак. Остави чинийката и ги извика, както беше чувал да ги вика възрастната жена. За миг се поколебаха, свели глава на една страна, а той наблюдаваше как разширените им ноздри душат мазнината във въздуха. Метнаха се по корем край него и храната изчезна — две глави грабнаха и ометоха всичко, а зад тях останаха боричкащи се крака, извити тела и проточен разочарован писък. Отвори още консерви и изнесе няколко чинийки. По стъпалата хукнаха меки стъпки, белите зъби разкъсваха рибата като игли, около глезените му се завъртя и замърка море от доволна наелектризирана козина. Продължаваше да ги наблюдава. Петнайсет котки се взираха в него със светлозелени стъклени очи, светлокафяви, жълти, кехлибарени очи, а зениците им се свиваха на процепи от светлината на антрето.

* * *

Не виждаше защо да не излезе в градината. Върна се през мазето, следван по петите от няколко беззвучни звяра, и дръпна забраненото резе, което заяде от ръждата. Наложи се да премести купища хартии от вратата. (Вал казваше, че са пожароопасни.) Завъртя езичето на ключалката и подпря вратата. В стаята нахлу студеният нощен въздух, землист и влажен, а котките го изпревариха и се втурнаха в градината. Качи се по каменните стъпала, заобиколи зида зад точката, до която стигаше ограничената му гледка, и застана под дърветата в тясното пространство.

Октомври се случи влажен и поляната беше покрита с мокри листа, макар че някои дървета още бяха зелени. Сега протягаха нагоре усуканите си ръце, черни в розовото зарево на уличните лампи, което не се сливаше с черния мрак от другата страна, а се стелеше като воал над него. Докато не можеше да стъпи в градината, въображението му я рисуваше като широко място с дишащи листа и истинска земя. Сега беше навън и му изглеждаше по-малка, но все така загадъчна заради земята, в която растяха всякакви неща. Различаваше шпалира на прасковите до серпентината на червения тухлен зид, опасвал някога имението на генерал Феърфакс в Пътни. Отиде и докосна зидарията. Едно време бяха положили изпечените тухли много старателно и здравият зид не беше мръднал. Андрю Марвъл е бил секретар на Феърфакс и е писал поезия в градините му. Роланд не беше сигурен защо се чувства толкова щастлив. Заради писмата, заради стихотворението на Аш, заради открилото се бъдеще или просто защото беше сам — потребност, която от време на време болезнено изпитваше, и нещо, което напоследък му липсваше? Продължи по пътеката от вътрешната страна на зида до края на градината, където няколко овошки закриваха гледката нататък. Обърна се и се загледа през поляната към изнурената къща. Котките все така го следваха. Змиевидните им тела се вплитаха в сенките на дърветата върху тревата, лъскави на светло, кадифеночерни в мрака. Очите им просветваха за миг като кухи червеникави топчета със синкава искра в средата, зеленикаво прошарени извивки в мрака, които проблясваха и изчезваха. Беше толкова доволен просто да стои и да ги съзерцава, че замръзна с глупава усмивка на лицето. Сети се за годините, потънали в усойната им миризма, за капещата пещера, в която беше живял, и сега, на прощаване — защото това поне бе сигурно, скоро щеше да се махне от тук — изпитваше просто приятелски чувства към тях. Утре трябваше да потърси някой да се грижи за тях. Тази вечер започваше да мисли за думи, думи, които извираха от някакъв кладенец в него, списъци с думи, които се подреждаха в стихове — „Посмъртна маска“, „Зидът на Феърфакс“, „Няколко котки“. Успяваше да чуе, да усети, почти да види щрихите, описани от глас, който още не познаваше, но беше сигурен, че е неговият. Стиховете не бяха внимателни наблюдения, все още не бяха и заклинания, нито пък размишления за живота и смъртта, макар че имаше по малко от всичко това. Прибави още едно заглавие, „Котешка люлка“, защото осъзна, че иска и може да говори за начина, по който изникват и възникват формите. Утре ще купи нова тетрадка и ще ги запише. Тази вечер ще запише достатъчно, за да си спомни.

Имаше време да усети необикновеното състояние между „преди“ и „след“ — преди час нямаше стихове, а сега се появиха, истински като дъжд.