Антония Сюзън Байът
Обладаване (26)

25

Дневникът на Елън Аш

Пиша тези редове, седнала на писалището му в два часа сутринта. Не мога да спя, а той е заспал последния си сън в ковчега неподвижен като камък и душата му е отлетяла. Седя сред вещите му, които сега са мои или ничии, и си мисля как животът му, присъствието му, напуска тези неодушевени предмети по-бавно, отколкото самия него, който преди бе толкова одушевен, а сега е… не мога да го напиша, не трябваше да започвам. Любими мой, седя и пиша, но на кого освен на теб? Чувствам се по-добре тук, сред вещите ти — писалката не иска да изписва „теб“, „твоите“, защото тук няма никого, но присъствието все още се усеща.

Недовършено писмо. Микроскопът, плаките, книга с лента за отбелязване и — ах, любими, любими мой! — неразрязани страници. Страхувам се да заспя, страхувам се какви сънища ще ме споходят, Рандолф, затова седя тук и пиша.

Докато беше на легло, ми каза: „Изгори всичко, което не бива да виждат“, и аз му обещах. Изглежда, в такива мигове ни завладява някаква ужасяваща енергия, за да можем бързо да свършим всичко, преди да стане невъзможно. Той ненавиждаше вулгарната съвременна биография, тършуването в писалището на Дикенс за най-баналните му записки, неизразимото натрапничество на Форстър в най-съкровените страдания и тайни на семейство Карлайл. Често ми казваше да изгоря онова, което е живо за нас с живота на спомените ни, за да не може никой да го превърне в нехайни сувенири или лъжи. Помня колко силно ме порази Хариет Мартино, която в автобиографията си казва, че да се публикува лична кореспонденция е един вид предателство — като да се преразказва съкровеният разговор между приятели, подпрели крака на камината в зимна нощ. Запалих огън тук и изгорих някои неща. Ще изгоря и други. Няма да оставя да го кълват лешоядите.

Има и такива, които не мога да изгоря. Нито да зърна отново. Има неща в стаята му, които не ми принадлежат и в чието изгаряне не мога да участвам. Тук са и свидните ни писма от всички глупави години на раздяла. Какво да правя? Не мога да ги оставя, за да ги погребат заедно с мен. Доверието може да бъде предадено. Ще ги положа да почиват заедно с него, където ще ме чакат. Нека земята ги приеме.

 

 

Мортимър Кропър, „Великият вентрилоквист“, 1964 г., глава 26, „След трепетната треска на живота“, с. 449 и нататък:

Спешно бил учреден комитет, за да се провери дали няма да бъде възможно великият мъж да бъде погребан в Уестминстърското абатство. Лорд Литън отишъл да разговаря с настоятеля, тъй като се разбрало, че той храни известни съмнения относно религиозните убеждения на Рандолф Аш. Вдовицата на поета, която при последното му боледуване неотлъчно стояла до леглото му, без да мигне, писала на лорд Литън и на настоятеля, че нейното желание, което, била сигурна, съпругът й споделял, било да положат тленните му останки в тихото провинциално гробище на църквата „Сейнт Томас“ в Ходършол на хълмистата граница на Южна Англия, където съпругът на сестра й Фейт бил викарий и където се надявала да погребат и нея. Така в един дъжделив ноемврийски ден множество модни литературни особи потеглили на път по листатите селски пътища през варовиковата земя на южната провинция, а жълтите листа потъвали в калта под конските копита и небето, озарено от ниското алено слънце.^[1] Ковчега носели Литън, Халъм Тенисън, сър Роулънд Майкълс и художникът Робърт Брунънт.^[2] Когато го спуснали в земята, отрупан с пищни бели венци, Елън оставила отгоре сандъче с „писмата ни и други спомени, твърде скъпи, за да бъдат изгорени, твърде ценни, за да попаднат някой ден пред очите на обществеността“.^[3] Гробът бил напълнен с цветя и опечалените си тръгнали, оставяйки последните скръбни щрихи на лопатите на гробарите, които покрили абаносовия сандък и крехките цветове с характерната за този край глинеста почва, примесена с варовик и кремък.^[4] Младият Едмънд Мередит, племенникът на Елън, отнесъл от крайчеца на гроба букет теменужки, който внимателно прибрал и запазил между страниците на любимия си том на Шекспир.^[5]

Няколко месеца по-късно Елън Аш поръчала да поставят обикновена надгробна плоча, черна, с гравирано изображение на ясеново дърво с переста корона и корени, както понякога поетът на шега го рисувал до подписа си в някои писма.^[6] Под него стои епитафията на кардинал Бембо за Рафаело, изписана около гроба на художника в Пантеона и преведена от самия Аш в стихотворението му „Святото и профанното“, посветено на стенописите в залите на Ватикана:

Дорде бе жив той, майка ни велика

бе в страх, че силата й не личи добре;

ала сега, смъртта щом го повика,

тя се бои изцяло да не спре.^[7] АИ

Отдолу пише:

„Този надгробен камък се посвещава на Рандолф Хенри Аш, голям поет и верен, нежен съпруг, от скърбящата му вдовица и съпруга в продължение на повече от 40 години Елън Кристияна Аш с надеждата, че «след мимолетен сън завинаги ще се събудим»^[8] и нивга вече няма да се разделим.“

Критиците от по-късно време с насмешка или презрение говорят за „смехотворното“^[9] сравнение между плодовития викториански поет и великия Рафаело, макар че в началото на нашия век и двамата не са били на мода. По-изненадваща е може би липсата на свидетелства от неговите съвременници, изразяващи неодобрение от това, че върху надгробния камък не се споменава християнската вяра, или, напротив, възхищение от такта, с който Елън е успяла да го избегне. Чрез собственото му стихотворение и връзката с Рафаело и Бембо избраният от нея цитат вписва съпруга й в цялата двусмислена ренесансова традиция, чието олицетворение е кръглият Пантеон — християнска църква, издигната първоначално като класически храм. Няма основания да предполагаме, че именно такива мисли са занимавали съзнанието й, макар че е възможно двамата да са обсъждали тези въпроси.

Няма как да не тънем в догадки относно съдържанието на сандъчето, погребано заедно с Рандолф Аш, което според наблюденията на очевидци е било все още непокътнато, когато след четири години до него положили ковчега на жена му.^[10] Елън Аш е споделяла престорените скрупули и погнуса на своето поколение от публикуването на лични книжа. Често се твърди — не на последно място от самата Елън^[11], — че Рандолф е имал същите задръжки. За наше щастие той самият не е оставил подсказващи волеизявления в този смисъл; за наше още по-голямо щастие вдовицата му е изпълнила предполагаемите му указания откъслечно и безразборно. Не знаем какви безценни свидетелства сме загубили, но на тези страници видяхме какво огромно богатство представлява онова, което е останало. Въпреки това ни се иска хората, които през 1893 г. са смутили покоя му, да бяха счели за уместно поне да отворят скритото сандъче, да го прегледат и да опишат съдържанието му за потомството. Подобни решения да се унищожат и да се скрият свидетелствата за нечий образцов живот се взимат разгорещено приживе — или още по-често в агонията на отчаянието веднага след смъртта — и са далеч от премерената оценка и желанието за пълно и трезво познание, които настъпват след такива сътресения. Дори Росети е размислил, след като погребал стиховете си с трагично починалата си съпруга, и се е наложило да унижи и себе си, и нея, за да ги откопае. Често си мисля за казаното от Фройд за отношенията на примитивните ни прадеди към мъртвите, които те виждали двусмислено било като демони и призраци, било като почитани предци: Фактът, че като демони вече се разглеждат душите на онези, които са умрели неотдавна, показва по-добре от всякакво въздействие на траура причината за вярата в демони. Траурът има да изпълни доста специфична психологическа задача: неговата функция е да отдели спомените на живите и надеждите им от мъртвия. Когато това бъде постигнато, болката става по-слаба и с нея — угризенията на съвестта и самоупрекването и следователно също така страхът от демона. И същите души, от които преди всички са се страхуват като от демони, сега може да се очаква, че ще срещнат по-приятелско отношение, те са почитани като предци и са призовавани за помощ.^[12]

Не можем ли да оправдаем желанието си да видим скритото с довода, че същите тези, чието неодобрение ги е превърнало в демони за най-близките им и най-скъпи същества, сега са наши обичани предци, чиито реликви бихме тачили в светлината на деня?

 

 

Старата жена леко ситнеше по тъмните коридори, а после се качи по стълбите, като несигурно спираше на някоя площадка. В гръб — защото сега я виждаме съвсем ясно — в гръб и сред сенките все още можеше да мине за жена на неопределена възраст. Беше облечена с кадифен халат и везани меки чехли. Вървеше изправена и ставите й, макар че тялото й бе уютно напълняло, не пропукваха. Косата й се спускаше на дълга светла плитка между плещите; на светлината на свещта би могла да ни се стори бледозлатиста, но всъщност беше кестенява, изсветляла до бяло.

Жената се вслушваше в къщата. Сестра й Пейшънс спеше в най-хубавата стая за гости, а някъде на втория етаж спеше и племенникът й Джордж, вече амбициозен млад адвокат.

Склопил очи, в спалнята си със скръстени ръце лежеше Рандолф Хенри Аш. Бялата му коса почиваше в ореола от набран сатен, главата му бе положена върху бродирана копринена възглавница.

Когато разбра, че няма да може да заспи, тя отиде при него, безшумно отвори вратата и остана там, загледана в промените. Непосредствено след смъртта изглеждаше същият, умиротворен и успокоен след мъките, сякаш отпочинал. Сега си беше отишъл и стаята беше празна, беше останало само все по-отчетливо изрязаното костеливо подобие с хлътнали очи, изпъкнала челюст и пожълтяла кожа, опъната по хребета на скулите.

Тя се опитваше да осъзнае промените, прошепна молитва в савана от тишина и попита нещото в леглото: „Къде си?“.

Както всяка нощ, цялата къща миришеше на изгасени въглища в огнището, на изстинали скари и стар пушек.

Върна се в малкия си кабинет, където писалището й беше зарито със съболезнователни писма, на които трябваше да отговори, и със списъците с поканените на утрешното погребение, които трябваше да провери. Извади дневника от чекмеджето, взе още няколко листа, погледна нерешително към купчината и се измъкна през вратата, заслушана в съня и смъртта.

Изкачи още едни стълби до последния етаж на къщата, където беше кабинетът на Рандолф — цял живот задачата й беше да не допуска там жива душа. Не правеше изключение дори за себе си. Пердетата не бяха спуснати. Светлината на уличния фенер се губеше в бликналото сребро на пълнолунието. Долови призрачния аромат на тютюна му. На писалището бяха останали купища книги, извадени преди последната му болест. В стаята още се усещаше присъствието му, сякаш беше потънал в работа. Тя седна на писалището, остави свещта пред себе си и се почувства не по-добре — каква нелепа мисъл!, — но поне не толкова безутешна, сякаш присъствието тук не беше толкова изпито и ужасно като онова, което спеше или лежеше на долния етаж, студено като камък.

В джоба на халата си беше донесла часовника му и листовете, които извади от писалището си. Погледна часовника. Беше 3 часа сутринта. Последната сутрин, която щеше да го завари вкъщи.

Плъзна поглед по остъклените библиотеки, които й отвърнаха с безброй отразени пламъци. Отвори няколко чекмеджета на бюрото и откри купища листове, изписани с неговия почерк и с почерка на непознати — как щеше да прецени и да реши съдбата на всичко това?

Колекциите му — ботаническа и зоологическа — заемаха цяла стена. Микроскопи в дървени кутии с капаци, заключени с катинар. Плаки, рисунки, образци. Стъклените сандъци — запечатани светове, пълни с растителен живот и замъглени от изпаренията на собственото си дихание, елегантно облицованият морски аквариум с водораслите, актиниите и морските звезди, на фона на който господин Мане беше нарисувал поета, заобиколен от избуяла папрат, може би за да внуши представата за света на първичните, обрасли с растителност блата или крайбрежия. Всичко това трябва да се изнесе. Ще се посъветва с приятелите му в научния музей къде да се намери подобаващ дом за колекцията. Може би трябва да се дари на подходящо учебно заведение — някой работнически клуб или училище. Спомни си специалното му херметично затворено сандъче за образци, което беше остъклено и запечатано. Намери го на мястото му — Рандолф беше много изряден в навиците си. Беше идеално за целта.

Трябваше да вземе решение, защото утре щеше да е прекалено късно.

 

 

През целия си живот не беше боледувал — нищо сериозно, докато не го повали последната му болест, която се проточи и го прикова на легло за три месеца. И двамата знаеха какъв ще бъде краят, ала не знаеха кога и колко скоро ще настъпи. Прекараха тези последни месеци в една и съща стая, затворени в спалнята му. Тя не се отделяше от него, проветряваше и оправяше възглавницата му, накрая започна да му помага да се храни и му четеше, когато и най-леката книга непосилно натежа в ръцете му. Смяташе, че и без думи усеща нуждите и неудобствата му. Както и болката, защото в известен смисъл и тя я преживяваше. Седеше безмълвно до него, стиснала крехката като папирус бяла ръка, и усещаше как всеки ден животът му изтича. Разумът обаче не го напускаше. Без видима причина за някакъв трескав период в началото го беше обсебила поезията на Джон Дън и той рецитираше стиховете му към тавана с кънтящ прекрасен глас, раздухвайки кичурите на брадата си. А когато не можеше да си спомни някой стих, се провикваше: „Бързо, Елън! Елън, залутах се!“, и тя започваше да разгръща страниците и да търси.

 

 

— Какво щях да правя без теб, мила моя? Ето че в края на краищата сме заедно, и то толкова близки. Ти си ми голяма утеха. Живяхме щастливо.

— Да, живяхме щастливо — казваше тя и наистина беше така. Бяха щастливи дори тогава, също както бяха щастливи преди, седнали един до друг, почти без да говорят, загледани в едни и същи неща.

Влизаше в стаята и чуваше гласа му:

Досадните подлунни люде се влюбват земно, самотата при тях успява да прокуди опорите на сетивата.^[13]

Умираше със стил. Тя виждаше как се подготвя, как се бори с болката, със световъртежа и страха, за да може да й каже нещо, което тя по-късно ще си спомня с топлина и достойнство. Понякога с казаното сякаш слагаше край: „Разбирам защо Свамердам е копнеел за тихия мрак“. Или: „Опитвах се да пиша правдиво, да видя онова, което можех да видя от мястото, на което съм застанал“. А веднъж се обърна към нея: „Четирийсет и една години без капка гняв. Не вярвам мнозина съпрузи и съпруги да могат да кажат същото“.

Записваше думите му не заради онова, което казваха — въпреки че казваха хубави неща, а защото й напомняха лицето му, обърнато към нея, интелигентните очи под влажното набръчкано чело, крехкия допир на силните някога пръсти.

— Помниш ли, мила… помниш ли как седеше като водна фея на камъка, на камъка с водораслите, къде беше, не помня как се казваше… не ми казвай… при онзи извор, извора на поета… извора на Воклюз. Седеше, огряна от слънцето.

— Бях много уплашена. Потокът течеше много бързо.

— Не изглеждаше уплашена.

 

 

В края на краищата, след като всичко свърши, общото помежду им беше най-вече мълчанието.

— Всичко беше въпрос на мълчание — каза му тя на глас, седнала в кабинета му, където вече не можеше да очаква отговор, — нито гняв, нито разбиране.

 

 

Подреди пред себе си нещата, от които зависеше решението й. Връзка писма с избеляла лилава панделка. Гривна, която беше сплела от кичури от косата на двамата през тези последни месеци и сега смяташе да погребе с него. Часовникът му. Незавършено писмо без дата с неговия почерк, което преди време беше намерила в бюрото му. Писмо до самата нея, написано с почерк като паяжина.

Запечатан плик.

 

 

С трепереща ръка тя взе писмото, което беше получила преди месец.

Уважаема госпожо Аш,

Вярвам, че името ми не Ви е непознато и знаете нещо за мен — не мога да си представя обратното, — макар че, ако случайно писмото ми се окаже пълна изненада за Вас, моля да ми простите. Моля да ми простите, каквито и да са обстоятелствата, че Ви се натрапвам в такъв момент.

Казаха ми, че господин Аш е болен. Пише го и във вестниците, които не крият тежкото му състояние. От надежден източник зная, че може да не е още дълго сред нас, но, естествено, отново моля да ми простите, ако не съм права, което е възможно и за което съм длъжна да се надявам.

Написах някои неща, които в края на краищата установих, че бих искала да знае. Изпитвам сериозни съмнения относно мъдростта на подобна постъпка, с която привличам внимание в такъв момент — наистина не зная дали пиша за свое опрощение или заради него. По този въпрос се оставям във Вашите ръце. Длъжна съм да се доверя на Вашата преценка, на великодушието Ви, на Вашата добронамереност.

И двете сме вече на преклонна възраст и поне моите огньове отдавна са угаснали.

Не зная нищо за Вас поради най-благородната причина — защото не ми бе казана нито дума.

Написах някои неща, предназначени само за неговите очи — осъзнавам, че не мога да кажа какво точно, и запечатах плика. Ако желаете да го прочетете, писмото е във Вашите ръце, макар да се надявам, стига да е възможно, той да го прочете и да реши.

Ако не може или не желае да го прочете… ах, госпожо Аш, отново се оставям във Вашите ръце — постъпете с моя заложник, както намерите за добре и както имате право да постъпите.

Причиних голяма болка, макар че, Бог ми е свидетел, не съм искала да Ви нараня, и се надявам, че поне Вас не съм успяла да раня или поне не е било необратимо.

Признавам, че ще Ви бъда признателна за някой ред — на прошка, жалост или ярост, ако трябва… Дали ще имате сили за това?

Живея в кула като стара вещица и пиша стихове, които никой не иска.

Ако доброто Ви сърце Ви позволи да ми кажете как е той, ще славя Бога за Вашето великодушие.

Оставям се във Вашите ръце.

Ваша

Кристабел Ламот

Така през последния месец от живота му тя носеше двете писма, писмото до нея и запечатания плик, като кинжал в джоба си. С тях влизаше и излизаше от стаята му, с тях влизаше и излизаше от миговете, които прекарваха заедно.

Носеше му букети, които сама бе аранжирала. Зимен жасмин, коледни рози, отгледани в някой парник теменужки.

— Helleborus niger. Защо зелените венчелистчета са така загадъчни, Елън? Помниш ли, когато четяхме Гьоте за метаморфозите на растенията, как всичко е едно цяло — листата, венчелистчетата?

— Беше през годината, когато написа поемата за Лазар.

— Лазар… „… ако и да умре, ще живее“^[14]… Как мислиш, в най-съкровените кътчета на сърцето си, дали продължаваме в отвъдното?

Тя сведе глава, търсейки истината.

— Така ни е обещано. Хората са толкова прекрасни, така неповторими, не може да изчезваме… напразно. Не зная, Рандолф. Не зная.

— Ако оттатък не съществува нищо, значи няма да усещам студ. Моля те, скъпа, погреби ме на открито, не искам да ме затворят в абатството. Навън, в земята, на чист въздух. Нали? Не плачи, Елън. Нищо не може да се направи. Не съжалявам. Знаеш, че не седях със скръстени ръце. Живях…

Когато не беше в спалнята му, тя пишеше наум писма:

„Не мога да му дам писмото Ви, чувства се спокоен и почти щастлив, как мога да смутя душевния му покой в такъв момент?“

„Трябва да разберете, че винаги съм знаела за вашата…“ Как да намери дума? Близост, връзка, любов?

„Трябва да разберете, че моят съпруг ми каза много отдавна, по собствено желание и съвсем откровено, за чувствата си към Вас, и след като се разбрахме помежду си, този въпрос с разбиране остана зад гърба ни като нещо отминало.“

Твърде много се повтаряше това „разбиране“. Но така беше по-добре.

„Благодаря Ви за уверението, че не знаете нищо за мен. Напълно искрено мога да Ви отвърна, че не зная нищо съществено за Вас, с изключение на няколко елементарни и необходими неща — както и това, че съпругът ми Ви обичаше. Съпругът ми каза, че Ви обича.“

Думи на една стара жена към друга, която се описваше като вещица в кула.

„Как можете да искате това от мен, как можете да прекършите краткото време, което ми остава с него, живота ни, дребните жестове на нежност и неизречените връзки, как можете да застрашавате така последните ми дни, защото и за мен това са последните ми дни, той е моето щастие, което скоро ще загубя завинаги, нима не разбирате, че не мога да му дам писмото Ви?“

 

 

Не написа нито ред.

 

 

Седеше до него, сплиташе кичурите от косата им и ги пришиваше върху черната копринена панделка. На шията си беше сложила брошката, която й беше изпратил от Уитби — белите рози на Йорк, изрязани в черния кехлибар. Белите кичури белезникаво се открояваха върху черния плат.

 

 

— Плитка светла коса около костта…^[15] Какво правиш, Елън, приготвяш я за деня, когато ще разровят гроба ми? Винаги съм смятал, че тези стихове са за мен и теб, точно така, нашите стихове.

 

 

Беше един от лошите му дни. Съзнанието му беше съвсем ясно, а после се залутваше някъде и мислите му блуждаеха — къде?

— Какво странно нещо е сънят! Можеш да попаднеш къде ли не. Сред поля, градини, други светове. В съня си можем да попаднем в съвсем друго измерение.

— Така е, скъпи. Всъщност не знаем почти нищо за живота си. За това какво знаем наистина.

— За миг я зърнах сред летните поля. Трябваше да се погрижа за нея. Но как? Щях само да я нараня… Какво правиш?

— Сплитам косите ни.

— В часовника ми е. Косата й. Кажи й.

— Какво да й кажа?

— Забравих.

Очите му се затвориха.

Намери я в часовника му. Безкрайно дълга тънка плитка светлоруса коса. Като бяло злато. Извади я на бюрото пред себе си. Беше прилежно вързана със светлосиня памучна панделка.

* * *

„Трябва да разберете, че винаги съм знаела, моят съпруг ми каза много отдавна, по собствено желание и съвсем откровено, за чувствата си към Вас…“

Ако го беше написала, щеше да каже истината, без нищо да спестява или да преувеличава, но нямаше да звучи убедително, нямаше да разкрие истинската същност на нещата — съпровождащото разказа мълчание, проточилите се мълчания преди и след това, вечното мълчание.

Седяха до камината в библиотеката през есента на 1859 г. На масата имаше хризантеми, червените листа на бронзовите букове и необичайна петниста папрат, едновременно млечна, пурпурна и златна. Беше по времето на стъклените му вивариуми и копринените буби, които трябваше да стоят на топло, затова бяха пренесени тук, в най-топлата стая, грозни мръснокафяви пеперуди с охранени груби пашкули върху оголените клонки, защото Рандолф изучаваше метаморфозата. Тя преписваше „Свамердам“, а той крачеше из стаята и я наблюдаваше как работи, потънал в мислите си.

— Спри да преписваш, Елън. Трябва да ти кажа нещо.

Помнеше бликналите чувства. Като копринен пашкул в гърлото, като забити нокти в жилите, желанието нищо да не й казва, нищо да не чува.

— Не е необходимо…

— Трябва. Винаги сме били откровени един с друг, Елън, поне това. Ти си моята скъпа и мила съпруга и те обичам.

— Но? След подобни думи винаги следва „но“.

— Може би от година обичам друга. Може да се нарече лудост. Сякаш бях обладан от демони. Или заслепен. Отначало само си пишехме, после… В Йоркшър не бях сам.

— Знам.

Мълчание.

— Знам — повтори тя.

— Откога? — попита той с попарена гордост.

— Отскоро. Не е заради нещо, което си казал или направил. Не съм видяла нищо. Казаха ми. Посети ме една жена. Трябва да ти върна нещо.

Беше скрила първия екземпляр на „Свамердам“ под плота на масата и сега извади плика, адресиран до госпожица Ламот, „Витания“, „Арарат Роуд“, Ричмънд.

— Струва ми се, че в първия вариант пасажът за вселенското яйце е по-добър от този, който преписвам — каза тя.

Отново мълчание.

— Щеше ли да ми го дадеш, ако не ти бях казал? За госпожица Ламот?

— Не знам. Сигурно не. Как бих могла? Но ето че ми каза.

— Госпожица Глоувър ли ти го даде?

— Писа ми два пъти. Накрая ме посети.

— Нали не каза нещо, което те е наранило, Елън?

* * *

Горката обезумяла жена с бяло лице и спретнати износени боти, която не спираше да крачи из стаята с безбройните широки фусти, които носеха по онова време, и нервно свиваше и отпускаше юмруци, стегнати в бледосиви ръкавици. Очите зад стъклата с железни рамки бяха ярко, кристалносини. Червеникава коса, тук-там оранжево петно лунички върху тебеширената кожа.

— Бяхме толкова щастливи, госпожо Аш, бяхме всичко една за друга, бяхме невинни.

— Не мога да направя нищо за щастието ви.

— Собственото ви щастие е унищожено, казвам ви — всичко е лъжа.

— Моля, напуснете къщата ми.

— Можете да ми помогнете, ако решите.

— Моля, напуснете къщата ми.

* * *

— Каза съвсем малко. Не беше на себе си от злоба. Помолих я да си върви. Даде ми поемата като доказателство, после поиска да й я върна. Попитах как не я е било срам да я открадне.

— Не зная какво да кажа, Елън. Мисля, че повече няма да я видя. Госпожица Ламот. Разбрахме се, че след това единствено лято трябва да се сложи край на това… че това е краят. А дори да не беше така, тя е изчезнала, заминала е.

Тя долови болката в гласа му, отбеляза я, не каза нищо.

— Не мога да го обясня, Елън, но мога да ти кажа, че…

— Нито дума. Нито дума. Няма да говорим повече за това.

— Сигурно си ядосана, нещастна…

— Не знам. Не съм ядосана. Не искам да знам нищо повече. Нека не говорим повече за това, Рандолф. То няма място между нас.

* * *

Добре ли постъпи? Или зле? Остана вярна на природата си, дълбоко обгърната в незнание, мълчание, отбягване, сурово си казваше тя в тежък час.

* * *

Никога не четеше писмата му. Нито веднъж не прерови книжата му с нехайно или целеустремено любопитство, дори не ги разпределяше или подреждаше. Отговаряше на писма от негово име — на читатели, почитатели, преводачи, любящи жени, които никога не го бяха виждали.

Един ден през последния месец се качи горе с двете писма в джоба си — отвореното и неотвореното, и прегледа писалището му. Обзе я суеверен плътски страх. През деня кабинетът му бе озарен от студена светлина — сега през прозореца на тавана в нощното небе се рееха няколко звезди и облак с цвят на дим, но в онзи ден небето беше безизразно и ясносиньо.

Безброй нахвърляни стихове. Безброй купища и късове хартия. Изтласка на заден план мисълта, че скоро ще носи отговорност за всичко това. Сега не беше нейна грижа. Все още не.

Сякаш нещо насочи ръката й към недовършеното писмо. Беше забутано в дъното на чекмеджето, пълно със сметки и покани, и щяха да й трябват часове, за да го намери. Успя да го открие за няколко минути.

Скъпа моя,

Пиша ти всяка година, когато наближи празникът на Вси светии, защото не мога да не пиша, макар да знам — канех се да кажа, макар да знам, че няма да ми отговориш, въпреки че как мога да го знам със сигурност? Длъжен съм да продължа да се надявам. Може да си спомниш или да забравиш, все едно — да си спомниш или да забравиш достатъчно, за да намериш сили да ми пишеш, да ме просветлиш за миг, да облекчиш поне малко черното бреме, под чиято тежест изнемогвам.

Чистосърдечно ти искам прошка за някои неща, за които ме обвиняват и твоето мълчание — упоритото ти непреклонно мълчание, и собствената ми съвест. Моля да ми простиш прибързаното и необмислено втурване в Кернеме заради хипотетичната вероятност да си там, без да се убедя дали имам позволението ти да те последвам. Моля най-вече да ми простиш дълбокото двуличие, с което след завръщането ми проникнах в доверения кръг на госпожа Лийс и така катастрофално те изненадах. Както добре знаеш, оттогава търпя твоето наказание, търпя го всеки ден.

Дали обаче се замисляш достатъчно за душевното състояние, което ме тласна към подобни стъпки? Чувствам, че собствените ти постъпки ме обвиняват — и то заради това, че изобщо съм посмял да те обичам, сякаш любовта ми е била акт на брутално насилие, сякаш съм коравосърдечен насилник от някой евтин…, от когото е трябвало да избягаш съсипана, обезчестена. Ако обаче откровено се вгледаш в спомените си, ако изобщо си способна да бъдеш откровена, длъжна си да признаеш, че не беше така. Замисли се за всичко, което предприехме заедно, и се запитай къде е жестокостта, къде е принудата, Кристабел, къде е липсата на любов и уважение към теб едновременно като жена и духовно същество? Мисля, и за двама ни бе ясно, че след онова лято не можем почтено да продължим живота си като любовници — но нима това е причина внезапно да се хвърли мрачен саван, не, същинска стоманена стена между един ден и следващия? В онези дни те обичах с цялото си сърце. Сега няма да го повторя, няма да кажа „обичам те“, защото това наистина би било достойно за блудкав роман и в най-добрия случай е въпрос на надежда. И двамата сме далеч нелоши психолози — както знаеш, любовта гасне като свещ в буркан на Хъмфри Дейви, ако не се подхранва с въздух, за да диша, ако умишлено гладува и се задушава. И въпреки това

сега едничка ти, ако решиш,

отново можеш да я съживиш.^[16]

Нищо чудно да го казвам единствено заради удоволствието да блесна с уместния цитат. Това би те накарало да се усмихнеш. Ах, Кристабел, Кристабел, насилвам тези внимателно подбрани изречения, с които моля за твоето внимание, и си спомням как взаимно чувахме мислите си — на мига, така светкавично, че не се налагаше да довършваме думите си…

Има нещо, което трябва да узная — добре разбираш за какво говоря. Казвам „трябва да узная“ и това звучи деспотично. Ала съм в твоите ръце и те умолявам да ми кажеш. Какво стана със сина ми? Жив ли е? Как да питам, като не зная? Как да не питам, като не зная? Говорих надълго и широко с братовчедка ти Сабин, която ми каза само онова, което всички в Кернеме знаят — единствено фактите, защото никой не е сигурен какво е станало.

Не може да не знаеш, че заминах за Бретан от любов, от грижа и притеснение за теб, за здравето ти, заминах с желание да се грижа за теб, да направя всичко, което трябва, доколкото е възможно. Защо ми обърна гръб? От гордост, от страх, от независимост, от внезапна омраза заради несправедливо различната участ на мъжете и жените?

Ала все пак мъж, който знае, че има или е имал дете, но не знае нищо повече, заслужава поне малко съжаление.

Как мога да изрека подобно нещо? Каквото и да е станало с това дете, казвам го предварително, каквато и да е истината, ще те разбера, само искам да знам, най-лошото отдавна е преживяно във въображението ми, дори може да се каже, че е вече зад гърба ми…

Виждаш ли, не мога да го напиша, затова не мога да ти изпратя тези писма, в края на краищата пиша други, не толкова прями, по-повърхностни, на които ти не отговаряш, скъпи мой демоне, моя мъчителко… Защото ми е забранено.

Как мога да забравя ужасните думи, които зловещият глас изкрещя в лицето ми на онова противно сборище на духове?

„Превърна ме в убийца!“ Обвинението беше отправено към мен и казаното не може да се забрави, думите отекват всеки ден в ушите ми.

От устата на онази глупачка се изтръгна страшен стон: „Няма дете!“. Кой знае какво се крие зад това — някаква смесица от хитрост, неволно възклицание, неподправена телепатия, как бих могъл да кажа? Ала едно ти казвам, Кристабел, на теб, която никога няма да прочетеш това писмо, както и много други, защото е отвъд предела, до който може да бъде споделено — казвам ти с отвращение и ужас, с отговорност и с остатъците от любов, които се впиват като обръчи в сърцето ми, сигурно щях с пълно съзнание да превърна и себе си в убиец…

Тя припряно грабна листа за крайчеца, сякаш беше зашеметена жилеща твар, оса или скорпион. Запали малък огън върху скарата в таванския кабинет на Рандолф и изгори писмото, като го побутваше с ръжена, докато не останаха само овъглени люспи. Взе запечатаното писмо и го повъртя в ръцете си, размишлявайки дали да не изгори и него, но накрая остави пламъците да изгаснат. Беше сигурна, че нито той, нито тя самата биха искали писмото му да се запази. Не би го искала и Кристабел Ламот, с всички тези негласни обвинения за какво? По-добре да не мисли за това.

Отново запали огън, за да се сгрее, този път с дърва и малко въглища, и се сгуши в халата до камината, докато чакаше пламъците да се разгорят и стаята да се затопли.

Целият ми живот, помисли тя, се гради върху лъжа. Цял дом за една лъжа.

Винаги беше вярвала, твърдоглаво и упорито, че всичките й отбягвания, цялата й приблизителност, всичките й шаради, както понякога ги виждаше, са ако не оправдани, то поне обуздани и обезвредени от безпощадното й изискване да бъде откровена със себе си.

 

 

Рандолф й беше съучастник. Нямаше представа как той виждаше историята на живота им. Двамата не говореха за това.

Ала ако не знаеше истината, в която понякога се вглеждаше, имаше чувството, че е застанала върху свлачище и пропада в някаква бездна.

 

 

Обясняваше усещането си за неизречените истини за нещата с един прекрасен пасаж от „Принципи на геологията“ на сър Чарлс Лайл, който една вечер беше прочела на Рандолф; той самият най-много се развълнува от предишния пасаж, в който се описваше плутоническата теория за образуването на скалните породи. Беше преписала откъса от книгата в дневника си.

Именно неповторимата природа на кристалните образувания, като гранит, хорнбленда и др., която коренно ги отличава от всички останали породи, чийто произход познаваме, дава основание да ги разглеждаме като следствие от причини, които и днес упражняват въздействието си в подземните пластове. Те не спадат към разред, който е изживял времето си; те не са паметници на някакъв предисторически период, белязани с отмрелите знаци, думи и словосъчетания на някакъв мъртъв език — напротив, от тях можем да научим онази част от живия език на природата, която не можем да опознаем в ежедневното си съприкосновение с онова, което се случва на обитаемата повърхност.

Допадаше й представата за тези твърди кристални пластове, образувани под въздействието на невероятна горещина под „обитаемата повърхност“ на земята, които не са предисторически паметници, а „част от живия език на природата“.

Не съм жертва на обичайните истерични самозаблуди, казваше си тя. Оставам вярна на огъня и на кристалите и не се преструвам, че обитаемата повърхност е всичко на този свят — затова не съм унищожителка, не съм прокудена в студения мрак навън.

 

 

Няколко пламъчета близнаха камината. Тя за пореден път преднамерено си припомни медения си месец.

Спомените й бяха без думи. Нито дума, това беше най-ужасното. Никога и с никого не беше говорила за това, дори с Рандолф. Особено с Рандолф.

 

 

Припомняше си образи. Прозорец, обрасъл с лозя и пълзящи растения, горещо южно лято, гаснещо слънце.

Бялата батистена нощница, извезана специално за такива нощи с богата бродерия от любовни възли, рози и незабравки, бяла сърма върху бялото сукно.

И тя самата — слабо, разтреперано бяло зверче.

Голият мъж — къдравите косми, избилата лъскава влага, сложното тяло, едновременно бик и делфин, неудържимата дива миризма.

Голямата му длан, нежно протегната към нея, и то не веднъж, а много пъти… за да бъде отблъсната, отместена и пак отблъсната.

Избягалото същество, свито уплашено в ъгъла на стаята с тракащи зъби, с усукани от спазми жили, с накъсано пресекливо дишане. Тя.

Великодушно дадена отсрочка, чаши златисто вино, няколко дни с райски пикници, усмихната жена, приседнала на скалата със светлосинята поплинена пола, красив мъж с бакенбарди, който я вдига на ръце, рецитирайки Петрарка.

Нов опит. Ръката, която не отмести. Сухожилия, опънати като стоманени въжета, и стиснати до болка зъби.

Приближаването, заключената врата, паниката, хлипащото бягство.

Не веднъж, а много, много пъти.

Кога започна да разбира, че колкото и да е нежен, колкото и да е търпелив, всичко ще е напразно? И никога няма да се промени?

Не обичаше да си спомня лицето му в онези дни, но за да бъде откровена, си налагаше да го направи — озадаченото чело, нежния въпросителен поглед, грамадното му тяло, чиято бруталност осъждаше и чиято близост не можеше да не отхвърли.

Настървението и ужасната любов, с която му се отплащаше, въздържанието му, хилядите дребни удобства, торти и сладкиши. Превърна се в негова робиня. Трепереше от всяка дума. Той беше приел любовта й.

Затова го бе обикнала.

Той я бе обичал.

Отново завъртя писмото на Кристабел в ръцете си.

 

 

— Какво съм аз без теб? — отекна като вой гласът й.

Затисна уста. Ако някой дойдеше, времето за размисъл внезапно щеше да свърши, щеше да бъде изгубено. Беше излъгала и тях, сестрите си, беше впримчила лъжа в дръзките уверения, че са съвършено щастливи, просто съдбата не ги е зарадвала с дете…

 

 

Поне в едно отношение тя, другата, беше истинската му съпруга. Колкото и за кратко да е било, тя явно беше майка на детето му.

 

 

Установи, че не иска да знае какво пише в писмото. Това също бе най-добре да се избегне. Да не се знае, да не се говори за него, да не се превръща в оръдие на безсмислено изтезание, както неизбежно щеше да стане, ако го види, независимо дали написаното беше добро или лошо.

 

 

Взе черното лакирано сандъче за образци и сложи писмото в стъкленото отделение, подплатено с промазана коприна. До гривната от беловласите им кичури, на стари години най-сетне сплетени в едно, нави дългия сърмен ширит на русата плитка, която беше намерила в часовника му. Прибра и любовните им писма, завързани с панделка.

Не бива да принуждават двайсет и четири годишна девойка да чака сватбата си, докато стане на трийсет и шест, отдавна прецъфтяла.

Спомни си как веднъж като момиче беше видяла в огледалото голото си тяло. Едва бе навършила осемнайсет. Дребни повдигнати гърди с топли кафяви кръгове. Кожа като оживяла слонова кост. Дълга копринена коса. Истинска принцеса.

Свидна ми Елън,

Не мога да се освободя от мисълта — а и защо бих искал да го сторя, та нали най-пламенното ми желание е да бъда изцяло обладан от мисълта за теб? — не мога да се освободя от мисълта за теб, в съзнанието ми непрекъснато изплува образът ти, седнала с бяла рокля сред розовите чаени чаши на фона на градинските цветя, ружи, ралици и шпорец, чиито алени, сини и царствено пурпурни краски само подчертават нежната ти белота. Днес ми се усмихна толкова мило под периферията на бялата шапка с бледорозови панделки! Помня и най-дребното съцветие от волани, всеки изящен набор — наистина е грехота, че не съм художник, а само начинаещ поет, защото иначе щеше да видиш как съкровено съм стаил в сърцето си всичко до най-малката подробност.

Така съкровено ще тая до смъртния им час — уви, ще трябва да ги надживея, ще трябва да живея много дълго, за да мога да те обичам и тача, и уви, длъжен съм да прекарам още един живот, и то предварително, в очакване да те заслужа… така съкровено ще тая в сърцето си цветята, които ми подари и които сега са пред очите ми, докато пиша, в извънредно изящна синя ваза. Най-много ми харесват белите рози, пъпките още не са се отворили — разполагам с цели десетилетия от техния живот и с поне няколко дълги и крайно нетърпеливи дни от моя, през които ще мога да им се наслаждавам. Цветът им изглежда съвсем обикновен, но не е така. В тях има сняг, сметана, слонова кост, които различавам съвсем отчетливо.

А самата им сърцевина все още е зелена, изпълнена с нов живот, с надежда, с онази чудна и хладна растителна кръв, която леко ще поруменее, когато се отворят. (Знаеш ли, че старите майстори придавали на кожата богатия блясък на слонова кост, като рисували върху зелена основа — странен и великолепен оптически парадокс?)

С възхищение ги доближавам до лицето си. От тях се носи леко благоухание, което обещава да се насити. Любознателно заравям нос сред пъпките — не за да нараня или да разваля прекрасните им дипли; мога да бъда търпелив, малко по малко те ще се отварят и някой ден ще заровя лице в бялата им топлина. Играла ли си така като дете с гигантските пъпки на опиумния мак? Разтваряхме чашката и една по една разгръщахме стегнатите копринени люспи, които се набръчкваха и горкото гиздаво алено цвете увяхваше и загиваше… Такова любопитство е най-добре да се остави на Природата и на горещото й слънце, което и без това скоро ще ги отвори.

Днес съчиних над 70 стиха, припомняйки си твоите наставления да работя усърдно и да не се разсейвам. Пиша за кладата на Балдир и за скръбта на жена му Нана, която го оплаква, за храброто и напразно пътешествие на Хермодур в подземния свят, за да измоли богинята Хела да го освободи. Всичко това е извънредно интересно, скъпа Елън, зашеметяващ разказ за човешкия разум, който си въобразява и измисля човешка история, за да си обясни големите, прекрасни и ужасни непреодолими граници на съществуването — изгряването и изчезването на златното слънце, разцъфналата пролет (когато идва Нана), посърналата зима (когато тя умира), неумолимия мрак (богинята Тьок, която отказва да скърби за Балдир, защото нямала никаква полза от него жив или мъртъв). Нима тази тема не е достойна за големите съвременни поети, щом е вдъхновила митологичните умозрения на предците ни?

Макар че аз самият предпочитам да седя в някоя градина — всъщност в една строго определена градина сред зелените и бели рози, с някоя — всъщност строго определена — млада дама с бяла рокля, замислено чело и ненадейна слънчева усмивка…

Елън спря да чете. Писмата ще го придружат. И ще я чакат. Понечи да прибере черната брошка, която й беше изпратил от Уитби, но размисли. Щеше да я носи на шията си по пътя към Ходършол.

Сложи още въглища и дърва в камината и разпали буен малък огън, до който седна да бродира грижливо редактираната, грижливо прецедената (метафора, взета от рецептите за конфитюр) истина в дневника. Щеше да реши по-късно какво да прави с него. Той беше едновременно защита и примамка пред кръжащите кръвопийци и лешояди.

 

 

Защо толкова грижливо беше прибрала писмата в запечатаното им скривалище? Ще можеше ли да ги прочете — там, където скоро щеше да отиде? Ще можеше ли да ги прочете и той? Този последен дом не беше дом, защо не ги остави отворени за тварите, които дълбаеха тунели в пръстта, за паразитите и слепите червеи, за съществата, които сдъвкваха всичко с невидимата си уста, прочистваха и унищожаваха?

 

 

Искам да живеят по-дълго, каза си тя. В някаква полувечност.

А ако кръвопийците ги изровят?

Тогава може би онази, другата, ще я застигне справедливост, макар че няма да съм жива да го видя.

 

 

Мислеше си — някой ден, не днес, разбира се, все още не, но някой ден ще взема писалката и лист хартия и ще й пиша, ще й кажа… ще й кажа какво?

 

 

Ще й кажа, че умря спокоен.

Това ли ще й кажа?

 

 

А кристалните образувания, гранитът и хорнблендата мътно просветваха при мисълта, че няма да й пише, че протеевото писмо ще се ражда и видоизменя в главата й до безкрай, че може би ще стане прекалено късно, прекалено късно за достойна постъпка — съвършено, прекалено късно. Другата можеше да умре, тя самата можеше да умре, вече и двете бяха стари и часът им наближаваше.

На сутринта щеше да сложи черни ръкавици, да вземе сандъчето и китка бездушни бели оранжерийни рози — цялата къща беше пълна с тях, и да поеме на последното му, незрящо пътуване.

 

 

Оставям се във Вашите ръце.