Антония Сюзън Байът
Обладаване (19)

18

Виж ръкавиците там,

тихи, отпуснати,

пръст до пръст,

длан до длан,

с бяла подплата като балсам.

 

В тези калъфи безмълвни

белите длани се плъзват

с леко опъване,

тъкмо събудени,

със сплетени пръсти

да съхранят верността си. ВК

К. Ламот

Мод седеше в Ресурсния център за женски изследвания на ябълковозелен стол пред оранжева масичка. Преглеждаше кутията с малкото документи, които притежаваха за самоубийството на Бланш Глоувър. Репортаж във вестника, стенограма от полицейското дознание, препис на бележката, която бяха намерили затисната с парче гранит на масата в къщата на „Арарат Роуд“. Имаше и няколко писма до бивша ученичка — дъщеря на депутат, съчувствено настроен към каузата на жените. Мод пресяваше оскъдните останки с надеждата да намери някаква следа как Кристабел Ламот беше прекарала времето от пътуването в Йоркшър до дознанието. От Бланш беше останало съвсем малко.

На вниманието на заинтересованите:

Предприемам тази стъпка с пълно и трезво съзнание, каквото и решение да бъде произнесено за мен впоследствие, и след дълго и внимателно обмисляне. Причините са прости и могат да бъдат изложени с най-прости думи. На първо място, бедност. Нямам средства за нови бои, а през последните месеци не съм продала почти нищо. Оставям добре опаковани в дневната четири наистина красиви картини с цветя като онези, които господин Креси от Ричмънд Хил хареса преди време, с надеждата, че може да предложи достатъчно за тях, за да се поемат разноските за погребението ми, ако това се окаже практически възможно. Изричното ми желание е с този въпрос да не се натоварва ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ и се надявам господин Креси да може да услужи, защото не ми хрумва нищо друго.

На второ място, и това може би заслужава по-голямо порицание, гордост. Не мога отново да се унижа дотам да вляза в нечий дом в ролята на гувернантка. Такъв живот е ад под небето, дори семействата да са любезни, и предпочитам изобщо да не живея пред това да съм робиня. Нито ще се натрапя на милосърдието на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ, която си има собствени задължения.

На трето място, крушение на идеалите. Опитах се, първоначално с ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ, а след това сама в този дом, да живея в съответствие с определени убеждения, че е възможно независими самостоятелни жени да живеят заедно като полезни и пълноценни човешки същества, без да разчитат на помощ от външния свят… или от мъже. Вярвахме, че е възможно да живеем пестеливо, милосърдно, философски, творчески и в хармония помежду ни и с природата. Или светът се оказа прекалено враждебно настроен към нашия експеримент (убедена съм, че е така), или ние самите се оказахме недостатъчно изобретателни и упорити (за което също съм убедена, че е така, и за двете… от време на време). Остава да се надяваме, че първите опияняващи дни на нашата икономическа независимост и творбите, които оставяме, ще вдъхновят други, по-силни духом, да се нагърбят с тази задача и да изведат същия експеримент до успешен край. Независимите жени трябва да очакват повече от себе си, тъй като нито мъжете, нито останалите, по-традиционно възпитани в домакинството жени не се надяват на нищо друго — и не очакват нищо друго освен пълен и катастрофален провал.

Не оставям много и бих искала да се разпоредя с малкото ми притежания, както следва: Предвид обстоятелствата настоящият документ няма правна сила, но се надявам, че човекът или хората, които го четат, ще се отнесат към него с не по-малко уважение.

Оставям дрехите си на прислужницата ни Джейн Самърс — да вземе каквото й хареса, и да раздаде останалото, както намери за добре. Използвам случая да й поискам прошка за една дребна лъжа. Въпреки пълната ми неспособност да й плащам успях да я принудя да ме напусне единствено с престорено недоволство, което изобщо не изпитвах. Вече бях взела решението, към което пристъпвам сега, и не исках да й се търси никаква пряка отговорност за последиците. Това е единствената причина за държанието ми. Иначе не съм добра актриса.

В действителност къщата не е моя. Собственост е на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ. Цялото движимо имущество и обзавеждането, които купихме заедно със спестяванията си, принадлежат в по-голяма степен на нея, отколкото на мен, тъй като тя бе по-заможният съдружник; затова желанието ми е да постъпи с тях, както реши.

Бих искала моите съчинения на Шекспир, стиховете на Кийтс и поетичните творби на лорд Тенисън да бъдат предадени на госпожица Илайза Донтън, ако има за какво да ползва такива препатили и изтъркани издания. Често ги четяхме заедно.

Малкото ми бижута нямат особена стойност, с изключение на перления кръст, който тази вечер ще сложа на врата си. Останалите ми дреболии могат да се дадат на Джейн, ако нещо й хареса, с изключение на брошката от черен кехлибар с двете ръце и с надписа „дружба“ — беше ми подарена от госпожица Ламот и бих искала сега да си я вземе.

Това са всичките ми притежания, с изключение на произведенията ми, в чиято стойност твърдо вярвам, макар че днес не са мнозина желаещите да ги притежават. Понастоящем в къщата има двайсет и седем завършени платна, както и много скици и рисунки. Две от големите картини — „Кристабел пред сър Лиолайн“ и „Мерлин и Вивиан“ — са собственост на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ. Бих искала да ги запази с надеждата, че както преди може да пожелае да ги закачи в кабинета, където работи; надявам се, че биха могли да й напомнят за някогашните щастливи времена. Ако това се окаже твърде болезнено за нея, натоварвам я със задължението да не се разделя с тях и да не ги подарява, нито продава, докато е жива, и да уреди след смъртта й да се погрижат за тях така, както бих го сторила самата аз. Това е най-доброто от мен и тя го знае. Нищо няма да пребъде със сигурност, но доброто изкуство остава, поне за известно време, и аз винаги съм искала да ме разберат още неродени поколения. Кой друг, ако не те? Съдбата на останалите ми творби също оставям в ръцете на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ, която има творческа съвест. Ако е възможно, бих искала да останат заедно, докато не се развие вкус и не се наложи критичен дух, който ще позволи да бъде оценена истинската им стойност. Ала съвсем скоро ще се откажа от правото си да бдя над тях и те ще трябва, безсловесни и беззащитни, сами да поемат по своя път.

Съвсем скоро ще напусна завинаги тази къща, където бяхме толкова щастливи. Възнамерявам да повторя стореното от авторката на „Защита на правата на жените“, но — поучена от нейния пример — ще зашия в джобовете на наметалото си големите вулканични камъни, които ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ е подредила на писалището си, с надеждата, че с тяхна помощ всичко ще свърши бързо и сигурно.

Не вярвам, че смъртта е краят. На спиритичните сбирки при госпожа Лийс сме чували за много чудеса и с очите си сме ставали свидетели на оцеляването на покойниците — без болка, оттатък, в един по-добър свят. Заради тази вяра изпитвам силно упование, че Създателят ми всичко ще разбере и ще прости, и занапред ще използва по-добре способностите ми за любов и творчество, които са големи, но тук са нежелани, непотребни. Определено ми беше показано, че тук съм излишно създание. Там ще позная и ще бъда позната. В тези последни дни, когато в смрачаващата се светлина надничаме през смътното було, делящо ни от покойниците, които са си отишли преди нас, изпитвам упование, че може би ще проговоря, ще простя и ще получа прошка. Дано Господ се смили над бедната ми душа и душите на всички нас.

Бланш Глоувър, стара мома

Както винаги, когато четеше това писмо, Мод се разтрепери. Какво ли си е мислела Кристабел, когато го е прочела? Къде е била, защо е заминала, къде е бил Рандолф Аш от юли 1859 г. до лятото на 1860 г.? Според Роланд нямаше свидетелства Аш да е отсъствал от дома си. През 1860 г. не беше публикувал нищо, а малкото писма от този период бяха с обичайния адрес в Блумсбъри. Изследователите на Ламот така и не бяха намерили задоволително обяснение за очевидното отсъствие на Кристабел при смъртта на Бланш и основаваха теориите си на предположението, че двете са се скарали. Сега скарването им се разкриваше в съвсем различна светлина, помисли си Мод, но от това не ставаше по-ясно. Тя взе изрезката от местния вестник.

През нощта на 26 юни под брулещите пориви на вятъра и дъжда още една злочеста млада жена се хвърли в ужасните обятия на смъртта в придошлите води на Темза. Тялото й бе извадено едва на 28 юни, когато отливът го изхвърли на каменистия бряг недалеч от моста в Пътни. Няма подозрения за нечисто вмешателство. В джобовете на злочестата жена — от добър произход, но не заможна — внимателно са били зашити големи кръгли камъни. Установена е самоличността на починалата — госпожица Бланш Глоувър. Живеела е сама в дома, който по-рано е деляла с поетесата госпожица Кристабел Ламот, чието местонахождение понастоящем е неизвестно и за което от доста време няма сведения по думите на освободената неотдавна камериерка и прислужница Джейн Самърс. Полицията издирва мястото, където понастоящем пребивава госпожица Ламот. В къщата на „Арарат Роуд“ е оставена бележка, която недвусмислено разкрива намерението на злочестата госпожица Глоувър да сложи край на живота си.

От полицията бяха намерили Кристабел за дознанието. Къде?

Зад преградите долетяха забързани стъпки, последвани от тътнещ глас:

— Изненада!

Полуизправена на стола, Мод потъна в едри топли ръце, в мускусния аромат на парфюм и мека разлята гръд.

— Скъпа и прескъпа Мод! Къде ли може да е, казвам си — сигурно работи, ей Богу, това момиче май не знае друго, затова дойдох направо тук и ето че те заварих точно както си те представях! Успях ли да те изненадам? Честно?

— Пусни ме, Леонора, ще ме задушиш. Естествено, че ме изненада. Но в известен смисъл усетих, че се задаваш… като топъл фронт през Атлантическия океан.

— Каква метафора! Обожавам как се изразяваш.

— Но не очаквах, че си стигнала чак дотук, особено днес. Много се радвам да те видя.

— Може ли да остана при теб за една-две вечери? Може ли да се забия в архивите ви? Вечно забравям колко нищожно малко място са ви отпуснали! Предполагам, че показва колко малко уважават женските изследвания… или е обичайната мерзост на английските университети? Слушай, скъпа, четеш ли френски? Имам да ти показвам разни работи.

Въпреки че винаги се плашеше от гостуванията на Леонора, Мод също така винаги страшно се радваше да я види, поне в началото. Бурното присъствие на приятелката й заплашваше да взриви малкия Ресурсен център. Леонора беше величествено едра жена във всяко едно отношение. Обличаше се подобаващо за габаритите си и сега носеше широка пола с дълго свободно сако като риза, изпъстрено с оранжеви и златни слънца или цветя. Имаше лъскава мургава кожа, внушителен нос, голяма уста с нещо африканско в устните и пищна гъста къдрава черна коса до раменете, озарена от животворни естествени мазнини — коса, която не се разпилява, а се степва на топка в шепата. Носеше няколко варварски, но очевидно скъпи огърлици с парчета кехлибар и различни овални форми. Жълта копринена кордела издаваше известна почит към индийските групи от хипарското й минало в края на 60-те. Беше родена в Батън Руж и твърдеше, че в жилите й тече креолска и индианска кръв. Моминското й име беше Чемпиън, което според нея било френска креолска фамилия. Стърн беше името на първия й съпруг — Натаниел Стърн, доцент в Принстън и радушно педантичен привърженик на новата критика, който напълно бе загубил борбата за оцеляване с Леонора и безмилостните идеологически сражения на полето на структурализма, постструктурализма, марксизма, деконструктивизма и феминизма. Книжката му за хармонията и несъгласието в „Бостънци“ едва ли можеше да излезе в по-неподходящ момент. Леонора се включи във феминистките нападки срещу изразеното от него одобрение за притесненията на Хенри Джеймс по „половия въпрос“ в Бостън през 1860 г. и избяга да живее в някаква комуна в Ню Мексико с хипи поета Сол Дръкър. Натаниел Стърн — притеснен, блед и ъгловат дребен мъж, с когото Мод се бе запознала на една конференция в Отава, се беше опитал да умилостиви феминистките с биография на Маргарет Фулър Осоли. Вече двайсет години не успяваше да я завърши и беше обект на всеобщо неодобрение, особено от страна на феминистките. Леонора неизменно го наричаше „горкия мухльо“, но беше запазила името му, защото с него бе публикуван първият й голям труд — „Няма по-хубаво място от дома“, изследване за образността на дома в женската литература на XIX в., написано преди войнстващата междинна фаза на Леонора, след която на дневен ред беше дошъл Лакан. Леонора имаше син от Сол Дръкър — седемнайсетгодишния Дани. По думите й баща му имал къдрава рижа брада и губер от рижа козина, който се спускал по целия му торс през пъпа до срамните му части. С това се изчерпваше всичко, което Мод знаеше за външния вид на Сол Дръкър; поезията му беше пълна с чукане, лайна, говна и оргазми, а той самият явно беше достатъчно едър, за да хвърля по някой пердах на Леонора, което не беше лесно. В най-известното му стихотворение — „Хилядолетническо пълзене“, се описваше своего рода възкресение на хората и змиите в Долината на смъртта, а вдъхновението си дължеше на Блейк, Уитман и пророк Йезекиил, както и на прекалени количества долнопробно ЛСД. „Не трябва ли да е хилядолетно?“, беше попитала Мод, а Леонора беше отговорила: „Не, ако може да се проточи още повече. Очарователно пропускаш най-важното с тази твоя прецизност, умнице!“. Тя наричаше Дръкър „месестото ми мъжище“. Беше го зарязала заради една индийка, професор по антропология, която я беше научила на йога, вегетарианство и изкуството да получава оргазми буквално до припадък, като междувременно я беше изпълнила с яростно съпричастие срещу обичая сати и култа към лингама. Сега Сол Дръкър работеше на някакво ранчо в Монтана — „поне не бие конете“, казваше Леонора — и беше взел Дани. Пак се беше оженил и по думите на Леонора новата му жена се грижела много добре за Дани. След професорката се бяха изредили Мардж, Бригита, Покахонтас и Мартина. „Много ги обичам — казваше Леонора, преди да продължи нататък, — но ме гони параноя покрай задомяването, не мога да понеса чувството, че потъвам във възглавниците и не мога да се измъкна, на света има още толкова много прекрасни създания…“

* * *

— Какво правиш? — попита Леонора.

— Чета писмото на Бланш Глоувър, преди да се самоубие.

— Защо?

— Чудя се къде е била Кристабел, когато Бланш е скочила от моста.

— Ако разбираш френски, може и да ти помогна. Получих писмо от Ариан Льоминиер от Наш. Нося го да ти го покажа.

Тя взе листа от ръката й.

— Горката Бланш! Каква ярост, какво достойнство, какво нещастие. Никой ли не знае къде са картините? Сигурно са завладяващи, документ за творчеството на феминистки лесбийки.

— Така и не са ги намерили. Предполагам, че Кристабел е запазила всичките. Или може да ги е изгорила от мъка, нямаме представа.

— Може да ги е отнесла в онзи смешен замък при стареца с пушката. Направо не знам как не го наръгах с ножицата, свиня такава. Сигурно мухлясват в някоя зачукана дупка.

Мод не искаше да задълбава по темата за сър Джордж, въпреки че идеята на Леонора никак не беше лоша, даже изглеждаше напълно вероятна. Затова попита:

— Как си представяш картините, Леонора? Мислиш ли, че са били хубави?

— Ужасно ми се иска да е била права. Такава всеотдайност! Била е сигурна, че са добри. Представям си ги бледи, напрегнати, чувствени, но въпреки това бледи, вълшебни създания, стройни като върби, с развълнувана гръд и бухнала прерафаелитска коса. Не си ли съгласна? Само че ако наистина са оригинални, всъщност не можем да си ги представим, докато не ги намерим, така стоят нещата.

— Една наистина се казва „Призрачен венец и призрачнобледи ръце на сеанс при Хела Лийс“.

— Не звучи обнадеждаващо. Макар че ръцете може да са били като на Дюрер, а венецът може да е приличал на Фантен Латур. Не като производни, естествено, а по някакъв свой начин.

— Наистина ли мислиш така?

— Не, но сме длъжни да й гласуваме доверие. Била е наша сестра.

— Наистина.

 

 

Вечерта се настаниха в апартамента и Мод започна да превежда писмото на Леонора, която се оправда:

— Схванах основното с моя примитивен френски. Велико нещо е английското образование!

Мод необмислено беше седнала на любимото си място на края на белия диван под високия лампион и Леонора се разположи до нея; преметна ръка на облегалката зад гърба й, а при всяко движение бедрото й се отъркваше в краката й. Мод се чувстваше заплашена и напрегната и на два пъти замалко да стане, но строгото й неподатливо английско възпитание я спираше. Усещаше, че Леонора идеално знае как се чувства, и се забавлява.

Писмото можеше да се окаже златна мина. Вече бе станала малко по-добра актриса, отколкото Бланш Глоувър при разговора с Джейн, затова го прочете с равен глас, сякаш беше най-обикновено научно запитване.

Уважаема професор Стърн,

Французойка съм и изучавам женска литература в Нантския университет. Силно се възхищавам на трудовете Ви за структурите на обозначението в творчеството на някои поетеси, преди всичко Кристабел Ламот, която особено ме интересува, тъй като и аз съм наполовина бретонка, и която черпи с пълни шепи от бретонското си наследство от митове и легенди, за да създаде женския си свят. Позволете особено да подчертая колко верни и вдъхновяващи намирам бележките Ви за сексуализацията на елементите на пейзажа в „Приказната Мелюзина“.

Разбрах, че проучвате материали за феминистка биография на Ламот, и попаднах на нещо, което може би ще Ви заинтересува. В момента работя върху една почти неиздавана авторка — Сабин дьо Керсоз; публикувала е няколко стихотворения през 60-те години на XIX в., в това число няколко хвалебствени сонета за Жорж Санд, която не е познавала, но от чиито идеали и начин на живот пламенно се е възхищавала. Написала е и четири неиздадени романа — „Ориан“, „Аурелия“, „Страданията на Женевиев“ и „Втората Дахуд“, като за последния се надявам скоро да излезе на бял свят под моя редакция. Както великолепната едноименна поема на Ламот, и той заимства от легендата за потъналия град Ис.

Както може би знаете, по бащина линия госпожица Дьо Керсоз е била роднина на Кристабел Ламот. Това, което може би не знаете, е, че през есента на 1859 г. Ламот явно е посетила семейството си във Фуенан. За източник ползвам едно писмо на Сабин дьо Керсоз до братовчедка й Соланж, което намерих в книжата й — нередактирани и според мен неотваряни, откакто са били предадени на тукашния университет от един потомък на Соланж (която след сватбата си в Порник става мадам Дьо Кергаруе и умира при раждане през 1870 г.). Прилагам препис от писмото и ако то действително представлява интерес за Вас, с удоволствие ще споделя всякакви други сведения, които успея да намеря.

Приемете искрените ми почитания.

— Извинявай за грубия превод, Леонора. Да видим какво пише Сабин дьо Керсоз.

Милинка ми братовчедке,

Дългите ни и тягостни дни се оживиха от неочакваното — поне за мен — пристигане на някаква далечна братовчедка, госпожица Ламот, която живее в Англия и е дъщеря на Исидор Ламот, същия, който е събрал пълната френска митология, а също бретонските приказки и народни вярвания. Представи си вълнението ми — тази нова братовчедка се оказа поетеса и е публикувала много неща, за съжаление на английски, при това на Острова имат високо мнение за нея. За момента не се чувства добре и не става от леглото, тъй като пътуването от Англия е било ужасно заради последната буря, а заради свирепия вятър са били принудени да чакат близо денонощие пред стените на пристанището в Сен Мало. След което пътищата са били почти непроходими заради наводненията и силните ветрове. В стаята й гори огън и тя вероятно не си дава сметка каква извънредна чест е това в аскетичното ни домакинство.

Допадна ми, доколкото успях да я видя. Дребна и слаба, с изключително бяло лице (може би заради морската буря) и доста едри бели зъби. Първата вечер слезе на масата, но почти не продума. Седнах до нея и прошепнах, че се надявам да стана поетеса, а тя отвърна: „Не това е пътят към щастието, момичето ми“. Напротив, възразих аз, само когато пиша, се чувствам напълно жива. „Ако наистина е така, за добро или зло, каквото и да кажа, няма да те разубедя“, това бяха думите й.

Вятърът не спря да вие цяла нощ, нескончаем вопъл, монотонен до болка, от който се молиш телом и духом поне за миг тишина, а тя настъпи едва призори и след цялото фучене и бучене се събудих, защото вятърът внезапно утихна, вместо по-обичайното събуждане от някакъв шум. На сутринта новата ми братовчедка изглеждаше така, сякаш не беше мигнала цяла нощ, и баща ми настоя да се върне в стаята си с чаша чай от малинови листа.

Забравих да кажа, че със себе си доведе огромна хрътка — цял вълк, който, ако съм чула правилно, се казва Трей. Горкото животно също е пострадало ужасно от бурята и не излиза от спалнята на госпожица Ламот, където се крие под масичката, затиснал с лапи ушите си. Братовчедка ми казва, че когато времето се оправи, може да тича на воля в Броселиандовата гора, която е естественото му местообитание…

— Струва си да се проучи — каза Леонора, щом Мод свърши да чете. — Долу-горе и аз това схванах. Може да отскоча до Нант — къде всъщност е Нант? Да видя какво има при д-р Льоминиер. Макар че нищо не разбирам от старофренски. Ще трябва и ти да дойдеш, скъпа. Може добре да си прекараме. Ламот, морски дарове и Броселиандовата гора, какво ще кажеш?

— Че някой ден в неопределеното бъдеще би било чудесно, но точно сега трябва да завърша доклада си за метафората за конференцията в Йорк и здраво съм го закъсала.

— Разправяй, две глави мислят по-добре от една. Каква метафора?

Мод се обърка. За кратко беше отклонила вниманието на Леонора от Кристабел, но с цената на натрапен разговор за доклад, който едва започваше да се оформя в ума й и беше най-добре да отлежи в тъмното още някой и друг месец.

— Още е доста смътно. Свързано е с Мелюзина, Медуза и идеята на Фройд, че главата на Медуза е кастрационна фантазия, женската сексуалност, която предизвиква страх, а не желание.

— Хм — изсумтя Леонора. — Трябва да ти разкажа за едно писмо от някакъв германец, за Гьотевия „Фауст“, където отсечените глави на Хидрата пълзят по сцената и си мислят, че още са това или онова — напоследък обръщам повече внимание на Гьоте, на вечната женственост, майките и всичко останало, вещиците, сфинксовете…

Леонора не спираше да говори. Можеше да остане без дъх, но никога не доскучаваше. Мод усети, че опасността е отминала, когато разговорът се зарея от Бретан към Гьоте, от Гьоте към сексуалността изобщо, а после от общото към частното, най-вече особените навици на двамата съпрузи на Леонора, които тя обичаше да окайва и в много редки случаи да възхвалява в разпален речитатив. Мод всеки път смяташе, че няма какво повече да научи за чудатостите и слабостите, скритата похот и безчувствените опущения, миризмите, странните звуци, словесните и семенните излияния на горкия мухльо и месестото мъжище. Леонора неизменно я опровергаваше. Тя беше като словесна Клеопатра, пробуждаше апетит, който тя самата задоволяваше, и превръщаше новата си креватна оратория в безкрайни записки под възглавницата.

— А ти? — внезапно попита тя. — Как върви любовният ти живот? Тази вечер нищо не казваш.

— Не мога да взема думата.

— Хвана ме натясно! Наистина не млъквам… но на теб ти е добре дошло, много си спечена с тази твоя сексуалност. Онова копеле Фъргюс Улф наистина те разби, но няма нужда чак толкова да се анихилираш, намирисва на дезертьорство. Трябва малко да му отпуснеш края. Опитай и други сладости.

— Знам какво имаш предвид. Жени. Точно в момента опитвам да стоя сама. И ми харесва. Единствената опасност са хора, които ми натякват собствените си разбирания. Трябва и ти да опиташ някой път.

— Миналата есен опитах, държа ми цял месец. Отначало беше разкошно. Страшно се влюбих в себе си и си казах, че развивам нездрава привързаност към собствената си персона, затова трябва да се откажа. Така попаднах на Мери-Лу. Много по-вълнуващо е да докараш другиго до края, Мод… и много по-великодушно.

— Нали ти казах за натякването. Остави ме на мира, Леонора. Много съм си добре.

— Ти избираш — спокойно каза Леонора, след което добави: — Опитах се да ти се обадя, преди да излетя. Никой не знаеше къде си. От отдела ми казаха, че си заминала с колата с някакъв мъж.

— Кой ти го каза?

— Няма да го издам. Надявам се, че си прекарала добре.

Мод заприлича на литературната си съименничка^[1] — ледено изрядна, блестящо празна.

— Да, благодаря — отвърна тя с мразовит глас, стисна устни и с побеляло лице заби поглед в стената.

— Разбирам, няма да любопитствам повече. Радвам се, че се е появил някой.

— Не се е появил.

— Добре де, не се е появил.

* * *

Леонора дълго се къпа в банята и я остави осеяна с локвички, отпушени шишенца и разнородни тръпчиви миризми на неведоми мазила. Мод запуши шишенцата, избърса локвите, взе си душ зад завесите, натежали от миризмата на „Опиум“ или „Отрова“, и тъкмо се бе мушнала в хладното си легло, когато на вратата се появи Леонора, по-скоро гола, ако не беше оскъдният халат от алена коприна. Не беше завързала колана.

— Целувка за лека нощ? — попита тя.

— Не мога.

— Можеш. Много е лесно.

Приближи се до леглото и я притисна към гърдите си. Мод с мъка освободи носа си, за да може да диша. Отпуснатите й ръце докоснаха величествения корем и тежкия бюст на Леонора. Не можеше да я избута, не можеше и да й се отдаде. За свой срам се разплака.

— Какво ти става, Мод?

— Вече ти казах. Приключих с всичко това. Просто приключих. Казах ти!

— Мога да ти помогна да се отпуснеш.

— Би трябвало да осъзнаваш, че правиш точно обратното! Лягай си, Леонора. Моля те.

Леонора прохърка като голямо куче или мечка и накрая със смях отстъпи.

— И утре е ден. Лека нощ, принцесо.

* * *

Мод не можеше да си намери място от отчаяние. Огромното туловище на Леонора лежеше на дивана в дневната й — между нея и книгите й. От напрежение и скованост усети някаква вцепеняваща болка в крайниците, която й напомни последните ужасни дни с Фъргюс Улф. Искаше да чуе собствения си глас да произнася нещо просто, делово. Замисли се с кого би искала да говори, и се сети за Роланд Мичъл, другия привърженик на белите самотни легла. Не погледна часовника — беше късно, но не прекалено, поне за научни работници. Щеше да изчака да звънне няколко пъти и ако никой не се обадеше, щеше веднага да затвори — така дори сериозно да го разтревожи, нямаше да разбере, че е била тя. Вдигна слушалката до леглото и набра лондонския му номер. Какво щеше да му каже? Нямаше да споменава Сабин дьо Керсоз, само щеше да намекне, че има да му казва нещо. И че не е сама.

Две, три, четири позвънявания. Някой вдигна слушалката. Изчакващо мълчание.

— Роланд?

— Роланд спи. Имате ли представа колко е часът?

— Съжалявам, обаждам се от чужбина.

— И сте Мод Бейли, нали?

Мод не отговори.

— Вие сте, нали? Мод Бейли? Защо просто не ни оставите на мира?

Мод държеше слушалката, без да продума, и слушаше ядосания глас. Вдигна очи и на вратата видя Леонора — блеснали черни къдрици, червена коприна.

— Дойдох да ти се извиня и да попитам имаш ли нещо за главоболие?

Мод остави слушалката.

— Не исках да те прекъсвам.

— Нищо не си прекъснала.

* * *

На следващия ден Мод се обади по телефона на Блекадър, което се оказа тактическа грешка.

— Професор Блекадър?

— Да?

— Обажда се Мод Бейли от Ресурсния център за женски изследвания в Линкън.

— Да, сещам се.

— Опитвам се спешно да се свържа с Роланд Мичъл.

— Не знам защо се обръщате към мен, д-р Бейли. Напоследък изобщо не се е мяркал.

— Мислех, че…

— Беше заминал някъде. Явно не е добре, откакто се е върнал — така поне предполагам, защото не се е мяркал.

— Извинете.

— Не виждам защо ми се извинявате. Предполагам, че не вие сте виновна за… боледуването му?

— Ако го видите, бихте ли му казали, че съм го търсила?

— Ще му кажа. Да му предам ли още нещо?

— Бихте ли го помолили да ми се обади?

— По какъв въпрос, д-р Бейли?

— Кажете му, че професор Стърн от Талахаси е тук.

— Ако не забравя и го видя, ще му предам.

— Благодаря.

* * *

На излизане от магазина в Линкън Мод и Леонора по чудо не бяха прегазени от голяма кола, която беззвучно и с бясна скорост правеше обратен завой. Двете носеха разкошни детски кончета с кадифени глави на здрави пръчки, с плувнали копринени гриви и зли бродирани очи. Леонора ги беше взела за многобройните си кръщелници, защото изглеждали вълшебни и много английски. Шофьорът на колата, който ги зърна през опушеното синьо стъкло с развети поли и шалове на главата, понесли тотемни животни, ги взе за ексцентрични идолопоклоннички и с пестелив презрителен жест посочи канавката. Леонора размаха кончето и с дрън на звънчета го нарече „мърляч, задник и ненормалник“. Брониран срещу ругатните й, той завърши маневрата, хвърляйки в ужас една баба с детска количка, двама колоездачи, куриер и една кортина, която трябваше да мине на заден цялата улица. Леонора записа номера на колата; „АНК 666“. И двете не познаваха Мортимър Кропър. Движеха се по различни траектории — различни конференции, различни библиотеки. Ето защо Мод не изпита и сянка на заплаха или тревога, когато мерцедесът се плъзна по тесните стари улици, за които не беше създаден.

Ако знаеше, че едната идолопоклонничка е Мод Бейли, Кропър нямаше да спре — веднага и без никакъв интерес беше разпознал американския акцент на Леонора. Сега гонеше друга плячка. Не след дълго мерцедесът забуксува зад натоварена със сено каруца по криволичещите тесни пътища в долината близо до Бег Ендърби. Той предизвикателно я задмина, като почти я натика в живия плет. Не отвори прозореца на асептичното кожено купе, а остана на климатик.

Входът на Сийл Корт беше окичен с табели — стари, с по-зеленели надписи и нови, с червени букви на бял фон. ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. НЕ ВЛИЗАЙ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ. ОПАСНО КУЧЕ. ИМОТЪТ СЕ ОХРАНЯВА. В СЛУЧАЙ НА ЗЛОПОЛУКИ ОТГОВОРНОСТТА Е ВАША. Кропър не спря. От опит знаеше, че многословните надписи не са предупреждение за истински капани, а техен заместител. Продължи по алеята с буковете и в двора спря, без да гаси двигателя, за да обмисли следващия си ход.

Скоро забеляза сър Джордж, който с пушка в ръка надникна през кухненския прозорец и след малко се появи на вратата. Кропър остана в колата.

— Да не сте се загубили?

Кропър свали сивото стъкло и вместо лъскав филмов декор видя изронени камъни. Огледа сградата с вещо око. Напукани зидове. Изкривени врати. Плевели в конюшнята.

— Сър Джордж Бейли?

— Хмм… С какво мога да ви помогна?

Кропър излезе от колата и изключи двигателя.

— Може ли да ви оставя визитката си? Професор Мортимър Кропър, колекция „Стант“ към университета „Робърт Дейл Оуен“ в град Хармония, Ню Мексико.

— Станала е някаква грешка.

— Не мисля. Доста дълъг път изминах с молба да ми отделите само няколко минути от ценното си време.

— Доста съм зает. И жена ми е болна. Какво искате?

Кропър пристъпи към него и се зачуди дали да не попита не може ли да влезе в къщата; сър Джордж леко вдигна пушката. Кропър остана на двора. Беше облечен с елегантно свободно черно сако, смес от коприна и вълна, памучен тъмносив панталон и кремава копринена риза. Беше слаб и жилав; в силуета му се долавяше бегла прилика с вирджинците от филмите, подобни на диви котки, стъпили в заграждението за добитъка и готови да скочат на мига… или светкавично да извадят пистолет от кобура.

— Струва ми се, спокойно мога да заявя, че съм водещият специалист в света по всички въпроси, свързани с Рандолф Хенри Аш. От определени източници останах с впечатлението, че може би притежавате някои негови документи — може би писмо или някаква чернова…

— Какви източници?

— Косвени източници. Тези неща рано или късно се разчуват. Как да ви кажа, сър Джордж, в качеството си на куратор аз представлявам най-голямата колекция с ръкописи на Р. Х. Аш в целия свят.

— Съжалявам, професоре, но това не ме интересува. Не знам нищо за въпросния Аш и не смятам тепърва да започвам…

— Според моите източници…

— Освен това не ми е приятно разни чужденци да ни купуват английското минало.

— Или може би документ, свързан с прочутата ви роднина Кристабел Ламот?

— Не е прочута и не ми е роднина. И двата пъти не познахте. Вървете си.

— Ако е възможно да вляза само за няколко минути, за да обсъдим въпроса — с чисто научна цел бих искал да знам какво може би сте открили или не сте открили…

— Повече не искам никакви учени да ми влизат в къщата. Не искам никой да ми се бърка. Чака ме работа.

— Не отричате, че разполагате с нещо.

— Нищо не съм казал. Не е ваша работа. Махайте се от земята ми. Горката малка поетеса с приказките. Оставете я на мира.

Сър Джордж твърдо пристъпи напред. Кропър елегантно вдигна елегантните си ръце; коланът от крокодилова кожа помръдна като патрондаш на тънкия му хълбок.

— Не стреляйте, отивам си. Никога не безпокоя хора, които искрено не желаят. Позволете само да ви попитам — имате ли представа колко може да струва такъв ръкопис? Ако съществува, разбира се?

— Как така да струва?

— Говоря за пари, сър Джордж. Пари.

Празен поглед.

— Например едно писмо на Аш, нищо особено, уговорка да позира за портрет, неотдавна се продаде за 500 лири в „Сотби“. Взех го, естествено. Съвсем откровено мога да се похваля, че не завися от перото за библиотеката в университетския бюджет, сър Джордж. Аз работя с чекова книжка. Да допуснем, че имате повече от едно писмо или стихотворение…

— Слушам ви.

— Да кажем, че имате дванайсет дълги писма или двайсет по-малки, нищо особено — и в двата случая ви чака кръгла шестцифрена сума, ако не и повече. Шестцифрена сума в британски лири. Забелязах, че великолепният ви дом има нужда от сериозна поддръжка.

— Писма от поетесата с приказките?

— Писма от Рандолф Хенри Аш.

Сър Джордж се замисли и смръщи зачервеното си чело.

— И ако получите писмата, ще ги отнесете…

— И ще ги пазя в град Хармония, където до тях ще имат достъп всички учени от всякакви националности. Ще се съберат със събратята си при идеални условия — въздушно налягане, влажност, светлина. В целия свят няма по-добри условия за съхранението и разглеждането им.

— Според мен английското минало трябва да си остане в Англия.

— Разбирам ви. Похвален патриотизъм. Но какво място има патриотизмът в съвременната епоха на микрофилми и фотокопия?

Може би заради мислите в главата му пушката в ръцете на сър Джордж конвулсивно трепна. Без да откъсва проницателните си очи от неговите, Кропър не помръдна, абсурдно вдигнал ръце във въздуха, и се усмихна — мрачна вълча усмивка, не притеснена, а бдителна.

— Ако ми кажете, сър Джордж, че предположението ми е напълно погрешно и не сте намирали никакви значими нови ръкописи… или изобщо никакви ръкописи… само кажете и веднага си тръгвам. Въпреки всичко се надявам, че ще приемете визитката ми — може да се окаже, че при по-внимателно вглеждане в някакви стари писма на Кристабел Ламот, в някакви стари дневници или счетоводни тефтери може да излезе нещо, свързано с Аш. Ако изпитвате и най-малкото съмнение за естеството на някакъв ръкопис, с най-голямо удоволствие ще споделя непредубеденото си мнение за неговия произход и стойност. Специално обръщам внимание на тази дума — стойност.

— Не знам — каза сър Джордж и едрото му лице се отдръпна зад тъпата маска на селски големец.

Кропър видя пресметливия му поглед и тутакси разбра с непоклатима сигурност, че в къщата има нещо, както и че сър Джордж може да му помогне да го получи.

— Може ли да ви подам визитката си, без да ме гръмнете?

— Сигурно, сигурно. Имайте предвид обаче, че нищо не обещавам, нищо не съм казал…

— Нито дума. Искате да сте безпристрастен. Напълно ви разбирам.

 

 

Мерцедесът се плъзна по обратния път през Линкън много по-бързо, отколкото на идване. Кропър обмисли и на този етап отхвърли идеята да се обади на Мод Бейли. Замисли се за Кристабел Ламот. Някъде в колекцията „Стант“, за която той имаше любяща и почти фотографска памет, решеше ли да я задейства, имаше нещо за Кристабел Ламот. Какво?

* * *

Мод пресичаше пазарния площад в Линкън между сергиите. Внезапно в нея тежко се блъсна сър Джордж, изненадващо издокаран в стегнат зеленикавокафяв костюм. Той протегна ръка и я сграбчи за ръкава.

— Знаете ли, млада госпожице — развика се той, — знаете ли колко струва електрическа инвалидна количка? Или подвижна рампа за стълбите, може би знаете цената, а?

— Не, не знам — отвърна Мод.

— Ами да вземете да разберете! Тъкмо се връщам от адвоката ми, който се изказа много лошо за вас, Мод Бейли, много лошо.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво…

— Не ми се правете на вода ненапита. Шестцифрена сума или повече, така каза хитрият каубой с мерцедеса. А вие и дума не обелихте за това, нали, да нямахте сливи в устата, студенокръвно момиче?

— За писмата ли говорите?

— Норфъкските Бейли никога не са давали пет пари за Сийл Корт. Старият сър Джордж го е построил, за да ги ядоса, и според мен мед им капе на сърцето, като гледат как се разпада, скоро и камък няма да остане. Но виж, електрическа инвалидна количка — за това трябваше да се сетите, млада госпожице!

Съзнанието на Мод препускаше с бясна скорост. Какъв беше този каубой с мерцедеса, може би някой от Националната здравна каса, какво щеше да стане с писмата, къде беше блажено невежата Леонора, която се беше залутала сред сергиите и избираше сувенири?

— Съжалявам, нямах никаква представа за стойността им. Знаех, че са ценни, разбира се. Смятах, че трябва да останат там, където ги намерихме. Където ги е оставила Кристабел.

— Моята Джоан е жива. Онази е мъртва!

— Разбира се, прав сте.

— Разбира се, прав сте — подигравателно повтори той. — Нищо не разбирате. Адвокатът ми смята, че го правите за лична облага, нещо за кариерата ви… или за да ги продадете вие. Като разчитате на невежеството ми, нали?

— Нищо подобно!

— Не ви вярвам.

Леонора изникна между щанда с цветята, от който се носеше загадъчно ухание, и някаква стойка с кожени якета, изрисувани с черепи.

— Тормози ли те някой, скъпа? — попита тя и изведнъж възкликна: — О, ама това е дивакът с пушката!

— Вие! — поморавя сър Джордж, който не спираше да мачка и да дърпа ръкава на Мод. — Под път и над път американци! Всичките сте се наговорили!

— За какво сме се наговорили? — заинтересува се Леонора. — Да не е избухнала война? Или международен инцидент? Заплаши ли те, Мод? — И тя се извиси над сър Джордж, преливаща от негодувание.

Мод, която се гордееше с пословичното си трезвомислие при стрес, се опитваше да реши от какво се страхува повече — от гнева на сър Джордж или от ненавременното откритие на Леонора, че са укрили писмата. Реши, че сър Джордж е изгубена кауза, докато Леонора, ако се почувстваше наранена или предадена, можеше да стане направо ужасна. Това обаче не й помогна да измисли какво да каже. Леонора сграбчи костеливия дребен юмрук на сър Джордж с големите си силни ръце.

— Оставете приятелката ми на мира или ще викна полиция.

— Не на вас ви трябва полиция, а на мен. Натрапници, крадци, долни лешояди!

— Явно има предвид харпии, но не е достатъчно образован.

— Леонора, моля ти се.

— Очаквам обяснение, госпожице Бейли.

— Не тук и не точно сега, моля ви.

— Какво иска да му обясниш, Мод?

— Нищо важно. И сам виждате, че моментът не е подходящ, сър Джордж!

— И още как. Пусни ме, вулгарно женище! Махай се! Надявам се никога да не ви видя отново — нито едната, нито другата.

Той рязко се обърна, проби си път през събралата се рехава тълпа и забързано се отдалечи.

— Какво искаше да му обясниш, Мод?

— После ще ти разкажа.

— Непременно. Успя да ме заинтригуваш.

Мод беше на ръба на пълно отчаяние. Искаше да е другаде, все едно къде, само не тук и сега. Сети се за Йоркшър, за бялата светлина на водопада, за сернистите камъни и амонитите, които бяха зърнали при Страшилището.

* * *

Без да спира да подрънква с ключовете, жената от охраната със свирепото черно лице махна на бледоликата Паола:

— На телефона — викна тя. — За издателите на Аш.

Паола последва подрънкващите ключове и яките униформени бедра по настланите с мокет тунели до телефона в кабината на охраната, който им бяха позволили да ползват при извънредни обстоятелства като проява на величайше великодушие.

— Паола Фонсека.

— Вие ли сте редакторът на събраните съчинения на Рандолф Хенри Аш?

— Аз съм помощничката му.

— Казаха ми да разговарям с професор Блекадър. Казвам се Бинг и съм адвокат. Обаждам се от името на мой клиент, който иска да попита за… как да се изразя… пазарната цена на някакви… някакви… евентуално ръкописи.

— Какво значи евентуално, господин Бинг?

— Клиентът ми се изрази много неясно. Сигурна ли сте, че не мога да говоря направо с професор Блекадър?

— Сега ще го извикам. Но пътят дотук е дълъг, имайте търпение.

След разговора с господин Бинг Блекадър се върна троснат, пребледнял и люто развълнуван.

— Някакъв идиот иска да оценя неизвестен брой писма от Аш до неизвестна жена. Питам — пет ли са писмата, или петнайсет-двайсет? Бинг каза, че не знае, но указанията му били да спомене „от порядъка на петдесетина“. Дълги писма, изрично подчерта, а не уговорки при зъболекаря и благодарствени картички. Не пожела да сподели името на клиента си. Питам — как да оценя нещо, което може да се окаже толкова важно, без око да види, ръка да пипне? Ненавиждам този израз, а ти, Паола? Тавтология някаква или нещо от този род, означава просто „без да съм го видял“, нали? И не щеш ли, господин Бинг споменава, че вече е било направено предложение от порядъка на немалка шестцифрена сума. От английска страна ли е офертата, питам аз, а господин Бинг ми казва — не, не непременно. За каквото и да става дума, онзи мръсник Кропър вече си е наврял носа. Питам — може ли да кажете откъде се обаждате? От адвокатска кантора „Тък Лейн“ в Линкън. Пак го питам — не може ли да видя писмата, дявол да го вземе, и господин Бинг обяснява, че клиентът му бил голям кибритлия и категорично не искал да го безпокоят. Как ти се струва? Допускам, че ако подхвърля някоя щедра цифра, може и да ми дадат да погледна. Само че няма начин да намерим пари за подобно нещо, особено щом онзи мръсник Кропър се появи с бездънната си чекова книжка, а и клиентът на господин Бинг вече пита за парите, не за научната стойност. Знаеш ли какво, Паола — всичко се върти около странното поведение на Роланд Мичъл и посещенията му при онази, как беше… д-р Бейли в Линкън. Какви ги върши този младеж? И къде се дяна, по дяволите? Само да ми падне…

 

 

— Роланд?

— Не е Роланд. Кой се обажда? Мод Бейли?

— Паола Фонсека. Изобщо не приличам на Мод Бейли. Трябва да говоря с Роланд, Вал, много е спешно.

— Не се изненадвам, вече изобщо не ходи в библиотеката, само седи и пише.

— Там ли е?

— Вечно е много спешно — за теб и за Мод Бейли.

— Какво ти става с тази Мод Бейли?

— Звъни и ми диша в слушалката.

— Там ли е Роланд, Вал? Звъня от коридора, не мога вечно да чакам, нали знаеш за тази глупост с телефоните…

— Сега ще го извикам.

 

 

— Здравей, Роланд, Паола се обажда. Много си загазил. Блекадър е побеснял и те издирва.

— Няма какво да ме издирва, тук съм. Работя по статията.

— Не разбираш какво ти казвам. Слушай внимателно — не знам дали това ти говори нещо, но му се обади някакъв Бинг, иска да оцени около петдесет писма от Аш до някаква жена.

— Каква жена?

— Бинт не му е казал. Според Блекадър знае коя е. Ти също. Смята, че правиш нещо зад гърба му. И че си предател — там ли си?

— Да, мисля. Страшно ти благодаря, че се обади, Паола. Не знам защо го правиш, но страшно ти благодаря.

— Мразя дандания, затова.

— Каква дандания?

— Дандания. Ако се появиш, Блекадър ще се развика като змей. Може да вика с месеци. Направо ми се обръща стомахът. Мразя разправии. Освен това си ми симпатичен.

— Много си мила. И аз мразя разправии. Мразя Кропър. Мразя подземието в работилницата „Аш“. Ще ми се да не съм тук, все едно къде, ще ми се да потъна вдън земя.

— Може да спечелиш стипендия в Окланд или в Ереван.

— По-скоро в миша дупка. Кажи му, че не знаеш къде съм. И още веднъж благодаря.

— Вал ми се стори нещо солната.

— Напоследък постоянно е така. Затова ти казах, че мразя разправии. До голяма степен аз съм виновен.

— Трябва да затварям, охраната се връща. И умната!

— Благодаря за всичко.

 

 

Роланд излезе от къщи. Чувстваше се напълно безпомощен и отчаян. Мисълта, че всеки средно интелигентен човек на негово място би могъл да предвиди какво ще се случи, далеч не го утешаваше, напротив. Емоционално беше напълно убеден, че писмата ще останат негова тайна, докато сам не реши да я разкрие, докато не научи края на историята, докато не разбере как да постъпи — докато не разбере какво би искал Рандолф Аш. Вал го попита къде отива. Той не отговори. Тръгна да търси неосквернена телефонна кабина по „Пътни Хай Стрийт“. Влезе в индийския магазин, откъдето се снабди с карта за телефон и куп монети. Мина моста и се озова във Фулъм, където откри работещ телефон, ако се съдеше по дългата опашка. Нареди се и зачака. Двама души — чернокож мъж и бяла жена, говориха, докато не им свършиха картите. Друга бяла жена извади ключа от колата си и направи някаква шашма на телефона, след което говори до безкрай. Роланд и останалите на опашката се спогледаха и започнаха да обикалят кабината като хиени — заплашително се опитваха да уловят погледа й и от време на време докосваха с длан стъклото. Когато жената най-сетне се изниза, без да поглежда нито наляво, нито надясно, чакащите преди него бяха възпитано лаконични. Не се чувстваше нещастен, докато чакаше на опашката. Никой не знаеше къде е. Успя да се свърже.

— Мод?

— Не може да се обади. Нещо да предам?

— Не, няма значение. Звъня от улицата. Кога ще се върне?

— Всъщност е тук, но е в банята.

— Истината е, че е спешно. Пред кабината има опашка.

— Мод! Опитвам се да я извикам. Изчакайте, ще отида да видя… Мод!

Кога ще започнат да чукат по стъклото?

— Идва. За кого да предам?

— Няма значение, щом идва.

Представи си влажното тяло на Мод, загърнато в бяла кърпа. Коя беше американката? Сигурно е Леонора. Дали Мод й беше казала нещо? Можеше ли да говори с него пред Леонора?

— Ало? Мод Бейли е на телефона.

— Мод! Най-сетне. Мод, Роланд се обажда. Звъня от улицата. Положението е катастрофално.

— Знам. Трябва да поговорим. Леонора, извинявай, ще взема телефона в спалнята. Личен разговор.

Тишина. После телефонът се включи отново.

— Роланд, появи се Мортимър Кропър.

— Някакъв адвокат е звънял на Блекадър.

— Сър Джордж ми вдигна ужасен скандал в Линкън. За електрическа инвалидна количка. Трябват му пари.

— Явно е бил неговият адвокат. Много ли е сърдит?

— Направо е бесен. Като за капак видя Леонора.

— Каза ли й?

— Не, но не мога дълго да увъртам, скоро ще се усети. Всеки ден става все по-зле.

— Ще ни видят в много лоша светлина. Кропър, Блекадър, Леонора.

— Чакай, като спомена Леонора… Открила е следващия етап. Кристабел е заминала при роднините си в Бретан. Имала е някаква братовчедка, която пишела стихове. Някаква френска изследователка ги е намерила и е писала на Леонора. Кристабел е останала там известно време, може би съвпада със самоубийството. Никой не е знаел къде е.

— И на мен ми се ще никой да не знае къде съм. На практика избягах от къщи, преди Блекадър да изпрати някого.

— Опитах да ти се обадя. Не знам дали ти е казала. Останах с чувството, че няма да ти каже. Дори не знам какво се опитваме… какво се опитвахме да направим. Как изобщо сме се надявали да не стигне до тези двамата?

— И Леонора. Не сме се надявали, особено след всичко, което научихме. Просто ни трябваше още време. Това си е нашата мисия.

— Знам. Но те надали ще се съгласят.

— Ще ми се да изчезна.

— Само това повтаряш. И на мен. Достатъчно ужасно е да съм под един покрив с Леонора, да не говорим за сър Джордж и всичко останало.

— Наистина ли? — установи, че похотливо отпъжда мисълта за Леонора, която никога не беше виждал… и която сега си представи да разгръща въображаемата бяла кърпа.

Мод заговори още по-тихо:

— Не спирам да мисля за онова, което си казахме на водопада. За празните бели легла.

— И аз. И за бялата светлина по камъните. И слънцето при Страшилището.

— Там знаехме къде сме. Трябва просто да изчезнем. Като Кристабел.

— Предлагаш да заминем за Бретан?

— Не съвсем. Всъщност защо не?

— Нямам пукнат грош.

— Аз имам. Имам и кола. И говоря много добре френски.

— И аз.

— Няма да знаят къде сме.

— А Леонора?

— Мога да я излъжа. И без това мисли, че тайно имам любовник. Тя е романтична душа. Каква чудовищна лъжа — да използвам онова, което ми е казала, за да я предам.

— Тя познава ли Кропър и Блекадър?

— Не достатъчно, за да говори с тях. Не знае и за теб. Не знае дори името ти.

— Вал може да й каже.

— Ще уредя да напусне апартамента. Ще уредя да я поканят другаде. Ако Вал звъни, няма да намери никого.

— Не съм голям конспиратор, Мод.

— Нито пък аз.

— Нямам сили да се прибера. Какво ще стане, ако Блекадър… ако Вал…

— Трябва да се прибереш. Трябва ужасно да се скарате, тайно да си вземеш паспорта и всички бумаги и просто да си тръгнеш. Можеш да се настаниш в някое хотелче в Блумсбъри.

— Прекалено близо е до Британския музей.

— Тогава на гара „Виктория“. Ще се оправя с Леонора и ще дойда направо там. Сещам се за един хотел, където отсядам понякога.