Антония Сюзън Байът
Обладаване (21)

20

Притискам длани о прозореца,

о белия му кръст —

не си ли ти отвъд стъклото,

силует в цял ръст?

 

Как идат тежките видения,

в плащ, с шапка със пера

или смразяващо разголени —

мрамор — не разбрах?

 

Как спомените им ни мъчат —

това не е ли трик?

С любов — автоматично —

целунати за миг,

 

и после бързо стапят се

кости, плът и кръв,

ала безкрайна милост

ги скрепва заедно — с връв.

 

Навън в студа и мрака

недей излиза сам,

ще те пресрещна гола,

храбро и без срам,

 

а ти със остри пръсти

плътта ми раздери

от мокрите ми кости,

живеца намери —

 

студа ти с топлина ще храня,

ще дишам твоя мраз,

допрем ли белите си устни,

то слива се — завчас… АИ

К. Ламот

При обикновени обстоятелства Мортимър Кропър нямаше да има нищо против да чака, колкото е необходимо, докато сър Джордж се огъне. В края на краищата щеше да го посети отново в онзи пародийно изпаднал замък и щеше да изслуша дребнавите му вайкания за сакатата жена (която не беше виждал, но живо си представяше, защото имаше живо въображение — добре овладяно, разбира се, най-ценното му оръжие в този занаят). А през нощта щеше да прелисти апетитните писма, за да изчепка всички намеци и тайни, и щеше едно по едно да ги прекара през яркото записващо око на черната кутия.

Заради Джеймс Блекадър обаче сега нямаше време за търпение и финес. Трябваше да притежава тези ръкописи. Усещаше истински спазъм, като стръвен глад.

Изнесе лекцията си на тема „Изкуството на биографа“ в модерна църква в Ситито, чийто викарий обичаше да я изпълва с хора и еклектично успяваше да го постигне с китаристи, лечители със силна вяра, антирасистки сбирки, бдения за мир и разгорещени дебати за камилата и игленото ухо или за сексуалността в сянката на СПИН. Беше убедил викария, с когото се запозна на чай при епископа, че биографията събужда в съвременния човек не по-малък духовен глад, отколкото сексът или политиката. Вижте тиражите, настояваше той, вижте колоните в неделните вестници; хората искат да знаят как са живели други хора — това е човешко, защото им помага да живеят. Своеобразна религия, каза викарият. Своеобразен култ към предците, каза Кропър. Или нещо повече. Не са ли Евангелията низ от етюди в изкуството на биографията?

Даде си сметка, че може да използва вече насрочената лекция. Изпрати дискретни писма до различни светила в академичните среди — приятелски и враждебно настроени. Обади се на вестниците и съобщи, че ще направи съществено разкритие. Заинтригува директорите на няколко нови американски банки и финансови институции, които разширяваха дейността си в Ситито. Покани сър Джордж, който не отговори, и адвоката му Тоби Бинг, който каза, че ще му бъде много интересно. Покани Беатрис Нест и й запази място на първия ред. Покани и Блекадър — не защото смяташе, че ще дойде, а защото му доставяше удоволствие да си представя колко ще се ядоса, като получи поканата. Покани американския посланик. Покани радиото и телевизията.

 

 

Кропър много обичаше да изнася лекции. Не беше от старата школа и не хипнотизираше аудиторията с магнетичен поглед и мелодичен глас. Беше привърженик на високите технологии, магьосник на белите екрани, светлинните лъчи, звуковите ефекти и увеличенията. Изпълни църквата с проектори и прозрачни кутии с подсказки, с чиято помощ като президента Рейгън дирижираше с импровизирана спонтанност извънредно сложното си представление.

Съпроводи лекцията в тъмната църква с поредица бляскави изображения на двойните екрани. Огромни маслени портрети, увеличени миниатюри, ярки като скъпоценни камъни, и ранни фотографии на брадати мъдреци под разрушените арки на готически катедрали се редуваха в контрапункт с осветените пространства на университета „Робърт Дейл Оуен“, искрящото сияние на стъклената пирамида, в която се помещаваше колекцията „Стант“, блестящите ковчежета, в които се пазеха кичур от косата на Рандолф и плитката на Елън, възглавничката на Елън с бродираните лимонови дръвчета и черната кехлибарена брошка с розите на Йорк върху зелена кадифена възглавничка. От време на време уж случайно върху сияйните предмети падаше оживялата сянка на Кропър с орловия му профил, изрязан като викториански силует. При един от тези случаи той се засмиваше, извиняваше се и уж на шега произнасяше внимателно отрепетираната фраза — а ето го и биографа, част от картината, трептяща сянка, която не бива да се забравя на фона на предметите, с които работи. Именно по времето на Аш интуицията на историка става уважаван и даже съществен обект на интелектуално внимание. Историкът е неразделна част от своята история, както поетът е част от своята поезия, а сенчестият биограф — част от живота на човека, за когото пише…

На това място в лекцията Кропър отново за малко освети лицето си и продължи със старателна непосредственост:

— Разбира се, всички с надежда и не по-малък страх мечтаем за някое съществено откритие, което ще потвърди, опровергае или най-малкото ще промени делото на живота ни. Изгубена пиеса на Шекспир. Изчезналите съчинения на Есхил. Неотдавна станахме свидетели на такова откритие, когато в стар куфар на тавана бяха намерени писма между Уърдзуърт и жена му. Учените смятаха, че единствената му страст е била сестра му. Уверено наричаха жена му скучна и маловажна фигура. Ала ето че след толкова години брак писмата са пълни с взаимна сексуална страст. Трябва да се пренапише цялата история. Учените със смирено удоволствие я пренаписват. Трябва да съобщя, че преди броени седмици се случи събитие от подобна величина в областта, в която имам честта да работя, а именно творчеството на Рандолф Хенри Аш. Намерени са писма между него и поетесата Кристабел Ламот, които ще наелектризират или направо ще взривят съответните изследователски области. Не мога да цитирам писмата, тъй като до момента съм видял само няколко от тях. Мога единствено да изразя надежда, че до тях ще бъде осигурен свободен достъп за всички учени от всякакви националности, тъй като представянето им пред възможно най-широки кръгове е в интерес на международния обмен и свободното движение на идеи и интелектуална собственост.

 

 

Финалът на лекцията му бе плод на страстта му. В действителност беше започнал да обича яркото прозрачно фолио с изображенията на вещите, които притежаваше, почти колкото самите вещи. Когато се сетеше за табакерата за енфие на Аш, се сещаше не за тежестта й в сухата му длан, която затопляше студения метал, а за увеличението на емайлирания й капак върху екрана. Аш не беше виждал тези позлатени райски птици, разцъфналото грозде, кървавите рози, макар че цветовете са били по-ярки, когато я е ползвал. Не беше виждал лъскавия перлен ръб, докоснат от светлината на проектора. В края на лекцията Кропър представяше холограма на табакерата, която заплува в църквата като чудодейно левитиращо присъствие.

— Вижте — обичаше да казва той — музея на бъдещето. Руснаците вече пълнят музеите си не със скулптури или керамика, не с фибростъкло и гипсови копия, а с тези построения от светлина. Всичко може да бъде навсякъде, нашата култура може да бъде и вече наистина е навсякъде. Оригиналите трябва да се съхраняват там, където въздухът е най-добър, където човешкият дъх не може да им навреди така, както пещерните рисунки в Ласко са пострадали от посетителите, дошли да им се възхищават. Благодарение на съвременната технология самото притежание на останките от миналото вече не е важно. Важно е само хората, на които е поверена грижата за тези крехки и чезнещи предмети, да имат необходимите умения и средства, за да увековечат живота им и, така да се каже, да изпращат техните цветни и живи изображения — както видяхте, даже по-живи, отколкото в действителност, на дълги пътешествия по света.

В края на лекцията Кропър изваждаше големия златен часовник на Аш и проверяваше безупречно изчисленото си време — този път 50 минути и 22 секунди. Беше се отказал от наивния си младежки навик публично да обявява чий е бил часовникът, с дребна шега за приемствеността във времето между Аш и него самия. Защото, въпреки че бе закупен с личните му средства, някой би могъл да изтъкне собствените му доводи, че часовникът трябва да се съхранява на сигурно място във витрините на колекцията „Стант“. Веднъж му беше хрумнало дали да не покаже и него в контрапункт — часовникът в ръката на настоящия му собственик редом с холограма. Ала осъзнаваше, че бурните чувства, които пробуждаше в душата му часовникът на Аш, са лични и не бива да се смесват с публичните му призиви. Защото вярваше, че часовникът е дошъл при него, било е предначертано да дойде при него, че с него притежава и държи в ръката си нещо, което е принадлежало на Р. Х. Аш. Тиктакаше до сърцето му. Искаше да се е родил поет. Остави го на края на катедрата, за да следи за колко време отговаря на въпросите, и часовникът жизнерадостно започна да отмерва времето, а журналистите захапаха „Непознатият сексуален живот на видни викторианци“.

* * *

Междувременно беше взел мерки да провери смътния спомен, че в книжата на предшественицата му Присила Пен Кропър се споменава Кристабел Ламот. Обади се в Хармония и поиска да потърсят името й в кореспонденцията на П. П. Кропър, която по навик беше въвел в компютърния си архив. На следващия ден получи по факса следното писмо:

Уважаема госпожо Кропър,

Трогната съм от любезния Ви интерес към мен през беснеещата шир на Атлантика, пронизвана от писъка на чайки и запокитени парчета лед. Наистина е много странно, че сред приятната знойна пустиня сте запозната с дребните ми неблагополучия и че телеграфът срича от единия край на континента до другия заповед за арест или продажба на хора и покъщнина. Ала ми казват, че живеем във време на промени. Госпожа Джъдж, чийто елегантен разум е настроен да долавя повея на невидимите сили, снощи получи прозрение, че булото на плътта и сетивата ще се разкъса, че вече няма да има колебания или нежно потропване отвъд портала, а херувимите — живите същества — ще бродят по Земята и ще общуват с нас. Тя вижда това, както вижда действителността — лунния светлик и отблясъка на огъня в притихналата стая или котката, която се прибира настръхнала от градината с наелектризирана козина, искряща и лъчиста.

Някой Ви е казал, че имам известна способност като медиум. В действителност не е така. Не виждам и не чувам много от онова, което опиянява и приятно изтощава чувствителния задвижващ механизъм на госпожа Лийс. Виждала съм сътворените от нея чудеса. Чувала съм струнни инструменти, чиято мелодия изпълва въздуха и трепва ту тук, ту там или навсякъде едновременно. Виждала съм приказно красиви призрачни ръце и съм усещала как стоплят моите, преди да се стопят или да се изпарят, когато ги докосна. Виждала съм госпожа Лийс с венец от звезди, същинска Персефона, сияйна в мрака. Видях и един сапун от виолетки, който започна да кръжи над главите ни като сърдита птица, и чух странния му гък. Ала не притежавам никакво умение, това не е умение — не привличам като магнит изчезналите същества; те не ме посещават. Госпожа Лийс казва, че и това ще стане, и аз имам вяра.

Изглежда, имам способност да гадая с кристал. Виждам одушевени и неодушевени същества или сложни сцени; опитах с кристално кълбо и с паничка мастило, където видях следното: жена с извърнато лице, която шиеше; огромна златна риба, чиито люспи можех да преброя; часовник с евтина позлата, който седмица по-късно видях цял-целеничък върху полицата на старата госпожа Насау; задушаващ облак от пера. Всичко започва като точици светлина, които се замъгляват, сгъстяват се и накрая сякаш се материализират.

Питате дали вярвам. Не зная. Познавам истинската вяра, когато я видя — като Джордж Хърбърт, който ежедневно е разговарял със Създателя си и даже сякаш го е укорявал за проявената суровост:

Ти даваш на пръстта език

да те зове,

но след това зова не чуваш! АИ

Ала в стихотворението си „Вяра“ той говори с голяма сигурност за гроба и отвъдното.

И щом плътта ми стане пръст?

Оре я вярата и всяко семе

като стопанин точен и чевръст

къта за нова плът след време. АИ

Как мислите, с какви тела, с каква телесна природа идват тези, които се тълпят пред прозорците ни и се материализират в гъстия ни въздух? Това ли са телата на Възкресението? Дали се проявяват, както смята Оливия Джъдж, чрез временно отдръпване на материята и кинетичната сила от несъкрушимия медиум? Какво ще докоснем, ако ни бъде оказана неизразимата милост отново да докоснем? Нетленна и безсмъртна злачна пшеница, госпожо Кропър, или привиденията на падналата ни плът?

Всеки ден и с всяка крачка от нас се сипе прах, прах от телата ни живее за кратко във въздуха, а после я стъпкваме и смитаме, нищожни частици от самите нас; дали всички тези прашинки и петънца се сливат? Така е, всеки ден умираме и това е въпросът — дали всичко се преброява и се събира като люспи, които отново ще лъснат и ще разцъфтят?

Цветята на масата се къпят в благоухание, напръскани със светената вода на този свят… или на онзи? Ала и те увяхват и умират като всичко останало. Имам венец от бели розови пъпки, отдавна потъмнели — дали там отново ще разцъфне?

Искам да Ви попитам също, ако знаете, защо всички онези, които идват от онзи свят — тези посетители, призраци, любими, защо винаги са толкова извънредно и чрезвичайно ведри, когато ни заговарят? Нали ни учат, че ни чака вечно изкачване, съвършенство, което се постига стъпало по стъпало, а не внезапна благодат. Защо не чуваме гласовете на праведен гняв? Виновни сме пред тях, най-користно сме ги предали — не трябва ли да ни укоряват, да бъдат ужасяващи?

Бих искала да попитам, госпожо Кропър, какви плътски задръжки или приличие ги принуждават до един да са така сладникави? Не съществува ли в нашия печален век благотворен гняв, божествен или човешки? Колкото и да е необичайно, лично аз жадувам да чуя не уверения в мир и святост, а истински човешки глас, признаващ своите рани, горест, болка… който да мога да споделя, стига да е възможно, както би трябвало и както бих искала да споделя всичко с онези, които обичам в земния си живот.

Ала се увлякох, и то може би несвързано. Имам едно желание. Няма да кажа какво е, защото се зарекох да не казвам на никого, докато не докосна същността му.

В ръката си държа трошица жив прах, госпожо Кропър. Трошица, която досега отричах…

Ваша приятелка в мислите си

К. Ламот

Кропър реши, че писмото разкрива сериозни признаци на умопомрачение. За момента реши да не го тълкува. Прониза го чистото удоволствие на ловеца. Беше надушил следа. Именно на сеанс на госпожа Лийс в дома на госпожица Оливия Джъдж Рандолф Хенри Аш беше извършил прословутия си „подвиг в Газа“ — така го бе описал в едно писмо до Ръскин и името бързо се наложи в научните среди, след като Кропър озаглави така разказа за този епизод във „Великият вентрилоквист“. Всъщност Аш споменаваше случилото се един-единствен път, и то в цитираното писмо, макар че според всички предположения именно тази случка стоеше в основата на „Обладана мумия“. Кропър свали от рафта личния си екземпляр на „Великият вентрилоквист“ и прочете:

Не бива да допускате да станете жертва на тези караконджоли и кръвопийци, които си играят с нашите най-съкровени страхове и надежди, често водени само от желание да разведрят скуката с мразовити тръпки или даже да композират, ръководят и дирижират беззащитните страсти на отчаяните и опечалените. Не отричам, че в такъв момент може би се наблюдават човешки и нечовешки проявления — възможно е палави дребни караконджоли да се разхождат, да потропват и да побутват мастилниците, а е възможно събралите се мъже и жени да халюцинират в мрака, както е известно, че се случва с мнозина болни и ранени. Всички до един, скъпи ми приятелю, притежаваме безбрежна способност да се самозалъгваме от собственото си желание, да чуваме онова, което искаме да чуем, да виждаме онова, които собственото ни зрение и слух непрестанно рисуват като безвъзвратно изгубено; това е почти универсално човешко чувство, с което лесно се играе, защото е най-оголено и податливо.

Преди седмица бях на един сеанс, където си спечелих завидно неодобрение, даже съскане и опасност да ми издерат очите, защото улових плаващия във въздуха венец, от който на челото ми капеха влажни пръски, и установих, че съм сграбчил ръката на медиума — госпожа Хела Лийс, която, като не е в транс, прилича на сурова римска матрона с бледо лице и тъмни сенки под воднистите чернеещи очи, но умее да кърши снага, да вие и да се мята, когато духовете я обладаят, с което лесно измъква пръсти от ръцете, притискащи дланите й върху масата, за да я предпазят. Седяхме в тъмното, през завесите се процеждаше лунен лъч, в камината догаряше огън и всички видяхме обичайните неща, предполагам — призрачни ръце в далечния край на масата (с дълъг къс муселинова драперия на китките), дъжд оранжерийни цветя, тътрузене на фотьойл в ъгъла и нещо плътско и определено топлокръвно, което докосна коленете и глезените ни. Сигурно добре си го представяте — нещо разроши косите ни, а във въздуха блуждаеше фосфоресциращо сияние.

Напълно съм убеден, че ни разиграват, и то не прости мошеници, а хора, които от това живеят. Затова протегнах опипом ръце, дръпнах и къщата от карти рухна, поне за мен, с неистов трясък на разпилени ръжени, литнали книги и крака на маси, с нестроен вой на скрити акордеони и звънкото езиче на камбанка, които, не се съмнявам дори за миг, са били привързани към самата госпожа Лийс с плетеница от невидими лилипутски нишки. Оттогава много злословят за този мой подвиг в Газа и дори ми се търси отговорност за съсипания ум на някаква спиритична материя и чувствителни души. Почувствах се като слон в стъкларски магазин сред шупналия шифон, звъна на кимвали и нежни благоухания. Ала дори да беше така, дори наистина да можехме да призовем духовете на починалите, какво печелим от това? За това ли сме създадени, за да седим по цял ден и да надзъртаме в крайчеца на сенките? Много се говори за преживяното от София Котъръл, която четвърт час държала в скута си починалото си дете, а ръчичките му галели лицето на баща му. Ако това е измама и се играе с чувствата на изтерзана майка, това е зло, същинско зло. Ала дори да не е така и нежната тежест в скута да не е била лъжлив караконджол или плод на нечие въображение, нима не се разтреперваме от някакво болестно отвращение, когато видим такова обезумяло впиване в мрака?

Каквото и да е, там имаше измама…

Кропър съобразяваше светкавично. Ами ако Ламот, която явно е посещавала дома на Оливия Джъдж, също е присъствала на подвига в Газа? За въпросния сеанс се разказваше и в „Сенчестият портал“ — автобиографичните спомени на госпожа Лийс. Тя бе останала вярна на навика си да не разкрива имената на своите клиенти и личния характер на получените от тях послания. На сеанса бяха присъствали дванайсет души, от които трима се бяха оттеглили във вътрешната стаичка, за да получат изрични вести съгласно наставленията на духовните водачи, предадени с помощта на госпожа Лийс. От кореспонденцията на Присила Кропър ставаше ясно, че по това време Оливия Джъдж, дейна радетелка за много благородни каузи, е подслонявала в дома си в Туикнъм група жени, търсещи просветление. Присила Кропър беше поддържала редовна връзка с госпожа Джъдж, която редовно й бе разказвала за чудесата, явили се благодарение на госпожа Лийс, както и за напредъка по други благородни каузи и сбирки за духовно изцеление и за учението на Фурие, за еманципацията на жените и забраната на силни напитки.

Жените от групата в Туикнъм се бяха подвизавали с името „Целомъдрена виделина“, което според Кропър бе по-скоро нежно обръщение помежду им, а не официално наименование. Може би Кристабел Ламот също се е приобщила към тях. Бе седнал да наваксва с биографията й, но непрестанно се препъваше заради липсата на достъп до архива в Линкън и неспособността да разчете лаканианските гатанки, с които изобилстваха феминистките разсъждения. На този етап не знаеше за липсващата година от живота на Ламот и не беше напълно запознат с обстоятелствата около смъртта на Бланш Глоувър. Отиде в Лондонската библиотека, където на последния етаж има отличен рафт с текстове за спиритизма, и поиска „Сенчестият портал“, който се оказа зает от друг читател. Опита в Британската библиотека, където му връчиха бележка от полицията, че екземплярът е бил унищожен вследствие на недобронамерени действия. Обади се в Хармония да му изпратят микрофилм и зачака.

* * *

За разлика от Кропър Джеймс Блекадър напредваше през дебрите на „Сенчестият портал“, който зае от Лондонската библиотека, без капка удоволствие. Той също бе започнал в пълно неведение за пътуванията на Ламот и за разлика от Кропър не знаеше със сигурност за връзката между Ламот и Хела Лийс през 1861 г. Ала беше попаднал на по-ранно споменаване на госпожа Лийс в едно от писмата, с които сър Джордж се бе опитал да го заинтригува, и се зае щателно да препрочита произведенията на Аш и сведенията за живота му през съдбовните месеци на 1859 г. Прочете статия за актиниите, или морските анемонии, която не му донесе просветление, и забеляза липсата на информация за Аш в началото на 1860 г. Препрочете „Обладана мумия“, която винаги му се беше струвала някак нехарактерно враждебна към главната героиня и по аналогия към женския пол изобщо. Сега се питаше дали този необясним изблик на горчивина не е бил свързан с чувствата на поета към Кристабел Ламот — или, естествено, жена му.

„Сенчестият портал“ се оказа тъмнолилав том с позлатени страници и релефно изображение на корицата — позлатена гълъбица с венец, излитаща от черен мрак с формата на ключалка. На първа страница в елипсовидна рамка с фриз от готически арки имаше портрет на медиума. На снимката се виждаше жена с тъмна пола, приседнала до масата и свила в скута си ръце, обсипани с тежки пръстени; над мънистената блуза висяха черни кехлибарени огърлици и тежък траурен медальон. Черната й лъскава коса се спускаше край лице с орлов нос и едра уста. Очите й под тежки черни вежди бяха хлътнали и както беше отбелязал Аш, тънеха в сянка. Имаше силно лице, едновременно месесто и със здрава кост.

Блекадър прелисти увода. Госпожа Лийс произхождаше от йоркшърско семейство с квакерски уклон и още като малка беше „видяла“ сиви странници на квакерското събрание, където била свикнала да вижда нишки и облаци одическа^[1] светлина над главите и плещите на старейшините. На дванайсетгодишна възраст двете с майка й посетили болница за бедни и тя забелязала гъсти кълба гълъбовосива или морава светлина над болните, по които успяла точно да предскаже кой ще се излекува и кой ще умре. По време на друго събрание изпаднала в транс и произнесла слово на иврит, от който не знаела нито дума. Предизвиквала вятър в затворени стаи и видяла починалата си баба, която с усмивка и песен на уста приседнала на леглото й. Последвали почуквания, местене на маси и писмени послания, с които започнала кариерата й на медиум. Беше пожънала известен успех с обществени сказки — духовни беседи под надзора на духовните й водачи, млада индианка на име Чери (галено обръщение, защото била от племето чероки) и шотландски професор по химия — естествено, покойник, който мъчително преминал в отвъдното, докато не изхвърлил шлаката на духовния си скептицизъм и не осъзнал истинското си призвание, да носи помощ и просветление на смъртните, още затворени в тленната си обвивка.

Като приложение към спомените й бяха поместени и няколко от въпросните беседи — „Спиритизъм и материализъм“, „Физическо проявление и призрачна светлина“, „На прага“. Независимо от обявената тема всички беседи си приличаха, може би под въздействието на транса, по „онази протоплазма на човешката реч, подправена с леко космическо чувство“, която Подмор беше открил в „равния“ стил и сантименталност на друг вдъхновен вития.

Аш и подвигът в Газа я бяха разлютили до необичайно писклив гняв, незнаещ опрощение.

Случва се някой позитивист да каже: „Духовете никога не успяват да сторят нещо в мое присъствие“. Нищо чудно, нищо чудно наистина! Ала с това не бива да се хвалим. Ако наистина е вярно, то е почти позор. Фактът, че има човешки същества, способни да носят такава позитивистка стихия, толкова силен скептицизъм, че да надвие въздействието на безтелесен ум, определено не говори добре за въпросната особа. Позитивистичен ум, който прониква в кръга на сеанса, за да изследва спиритизма, е като лъч светлина в тъмната стая на фотографа и не е добре дошъл; или като да се извади семе от земята, за да се провери дали расте; или като всяко друго насилствено вмешателство в естествения ритъм на природата.

Позитивистичният ум може да запита: „Защо духовете не могат да се покажат на дневна светлина както на тъмно?“. Професор Мортън отговаря, че сме свидетели колко много природни явления зависят от градацията на светлина и мрак. Листата на растението не произвеждат „кислород“ без слънчева светлина, а неотдавна професор Дрейпър доказа, че относителната сила, с която различните лъчи разлагат въглена, преминава през спектъра в следната последователност: жълто, зелено, оранжево, червено, синьо, тъмносиньо, лилаво. Духовете неизменно заявяват, че се материализират най-добре при светлината на лъчи, които попадат в синия, тъмносиния и лилавия край на спектъра. Ако можехме да осветим някой сеанс с теменужения лъч от призма, щяхме да видим чудеса. Открила съм, че дори малко тъмносиня светлина благодарение на дебело стъкло, поставено пред лампата, дава на духовните ни приятели удивителна свобода да ни даряват с материални проявления или да приемат въздушни форми, сътворени, макар за кратко, от същността на медиума, газовете и твърдите тела в стаята. Те не могат да правят нищо, ако са изложени на безпощадна светлина, и предишните столетия са го знаели от собствен опит. Нали призраците се появяват привечер, а келтските народи наричат черен месец времето, когато посрещат вестителите на смъртта?

Позитивистичният ум често е съпроводен от нажежен и яростен одически пламък с неприятен червен или жълт цвят, очевиден за медиума и всяко друго чувствително око. От него може да струи и мраз — като студените лъчи от пръстите на северния Чичо Скреж, — който прониква в атмосферата и възпрепятства натрупването на аура, спиритичната материя. Усещам тези смразяващи присъствия като нож в дробовете още преди да пропълзят по кожата ми. Всякакво екзосмотично действие спира и няма атмосфера, от която духът да предизвика проявление.

Може би най-ужасният пример за зловредните последствия, които подобно присъствие може да окаже върху деликатното изкуство на общуването с духове, е себичното поведение на поета Рандолф Аш по време на един сеанс в дома на госпожица Оливия Джъдж, когато под покрива й се бяха събрали жени с невероятна чувствителност от групата „Целомъдрена виделина“, всеотдайно и непрестанно търсещи духовната истина. Госпожица Джъдж има великолепна къща в Туикнъм близо до реката — „Имението с тиса“, свидетел на безброй удивителни неща, безброй срещи на живите и мъртвите, безброй възвишено утешителни слова и звуци. По моравите й лудуват свръхестествени същества, обитатели на реката, и по здрач смехът им отеква под прозорците й. Гостували са й редица изтъкнати личности — лорд Литън, господин Тролоп, лорд и лейди Котъръл, госпожица Кристабел Ламот, доктор Карпентър, госпожа Де Морган, старата госпожа Насау.

В деня, за който говоря, бяхме потънали в дълбоко просветляващи разговори с нашите духовни приятели и водачи, които ни удостоиха с много чудеса. Научих от лорд Литън, ако не се лъжа, че господин Аш проявява голямо желание да присъства на някой сеанс. Когато възразих, защото често е пагубно да се нарушава кръг, който се е сработил тъй добре, ми беше казано, че господин Аш е преживял скорошна загуба и има огромна нужда от духовно утешение и успокоение. Още се колебаех, но за него се застъпиха много настоятелно, затова склоних. Господин Аш беше поставил условие никой да не знае предварително името му и целта на посещението му, за да не разваля по собствените му думи спонтанността на кръга. Приех това условие.

Няма да е преувеличение да кажа, че още с влизането на господин Аш в дневната на госпожица Джъдж ме заля ураган от скептичен студ, а в гърлото ми заседна някаква мъгла. Госпожица Джъдж попита дали съм добре, и аз отвърнах, че отнякъде усещам мраз. Господин Аш нервно се здрависа с мен и наелектризиращото му докосване разкри неочакван парадокс, защото под закоравелия лед на скептицизма му пламтяха необичайно мощна духовна чувствителност и сила. Той с шеговит тон попита: „Значи вие викате духовете от далечни далнини?“. „Не се подигравайте — отговорих аз. — Нямам властта да призовавам духове. Аз съм техен инструмент; чрез мен говорят — или мълчат, слушайки своето, не моето желание.“ „И с мен говорят — каза той — чрез изразното средство на езика.“

Огледа се нервно и не поздрави останалата част от компанията, където освен мен присъстваха седем дами и четирима господа. Както и на предишните събирания, всички от групата „Целомъдрена виделина“ бяха сред нас, а именно госпожица Джъдж, госпожица Нев, госпожица Ламот и госпожица Фъри.

Седнахме в кръг около масата, както сме свикнали, почти сред пълен мрак. Господин Аш не се настани до мен, а седна до господина от дясната ми страна и всички се хванахме за ръце, както правим винаги. Още усещах тежкия студ в дробовете и гърлото си и не спирах да кашлям; госпожица Джъдж попита да не би да се разболявам. Казах, че съм готова да опитам, ако приятелите ни пожелаят да говорят, но се боя, че няма да го сторят, защото атмосферата не е дружелюбна. След малко по краката ми пропълзя зловещ студ и цялото ми тяло се разтресе. Преди много трансове настъпва миг на замайване и световъртеж, но този път ме разтърси тръпката на приближаващата смърт и господин Ритър от дясната ми страна отбеляза, че ръцете ми са леденостудени. От този момент нататък нямам съзнателен спомен за случилото се по време на сеанса, но госпожица Джъдж си е водила бележки, които тук предавам дословно:

 

„Госпожа Лийс цялата се разтрепери и непознат хриплив глас извика: «Не ме насилвайте!». Попитахме дали е Чери. «Не, тя няма да дойде.» Отново попитахме с кого говорим, и с ужасяващ смях отекна отговор: «С Никотаткоооо^[2]». Госпожица Нев промълви, че сигурно незрели духове се забавляват с нас. Чуха се свиреп трясък и тропот и няколко души почувствахме, че полите ни се вдигат, а безтелесни ръце ни парват по коляното. Госпожица Фъри попита дали дъщеричката й Аделин е тук. Ужасяващият глас отново викна: «Няма дете», после добави: «Глупавата гъска падна в казана» и други нелепи изречения. През стаята със смях прелетя дебела книга, оставена на масата до госпожа Лийс.

Госпожица Нев каза, че може би в стаята има недобронамерено присъствие. Една от другите дами, която никога преди не беше проявявала способности на медиум, избухна в смях и плач и извика: «Ich bin der Geist, der stets verneint»^[3]. От устата на госпожа Лийс долетя друг глас: «Не забравяйте камъните». Някой от нас извика: «Къде сте?» и в отговор всички чухме удивително отчетливо вълни и шум на бълбукаща вода. Попитах дали не ни е навестил някой особен дух, който иска да говори с един от нас. Отговор отново получихме от госпожа Лийс — да, имало такъв дух, който с голяма мъка успявал да се покаже, но би говорил, ако някой се почувства призован и последва медиума във вътрешната стаичка. Едва изрече това, и чудотворно сладък глас пропя: «Нося дарове на помирение», а над масата се появи бяла ръка, която поднесе бял венец със свежи капки роса, заобиколен с наниз сребристи светлини. Медиумът бавно се изправи, за да отиде в другата стая, и две от дамите, силно развълнувани, даже разридани, понечиха да я последват, когато господин Аш извика: «Няма да ми избягаш», сграбчи нещо във въздуха и пак се провикна: «Светлина, дайте светлина!». Медиумът падна като подкосена, а една от другите дами се отпусна на стола и когато запалихме лампите, видяхме, че е в безсъзнание. Господин Аш се беше вкопчил в китката на медиума и твърдеше, че тя е държала венеца, макар никой да не проумява как би било възможно подобно нещо, като знаем къде падна венецът и къде открихме въпросния «джентълмен» и медиума.“

 

Така необмислените и разрушителни действия на господин Аш предизвикаха хаос и значителна опасност. Разстроени бяха два деликатни организъма — моят и на другата дама, която при тези отчаяни обстоятелства преживя първия си транс. Поетът явно не осъзнаваше каква вреда може да причини на безплътен ум, който героично и с неистово усилие се опитва да се материализира в нова експериментална форма. Госпожица Джъдж пише, че аз самата съм лежала с позеленяло ледено лице, а от гърлото ми се откъсвали дълбоки стенания. Междувременно поетът продължавал да упорства в своето безумие: пуснал китката ми, хвърлил се към другата дама и я сграбчил за раменете въпреки настойчивите уверения на останалите жени от „Целомъдрена виделина“, че е опасно да се безпокои или да се стряска човек, изпаднал в транс. Казаха ми, че викал като обезумял: „Къде е детето? Кажете какво направиха с детето?“. Тогава ми обясниха, че господин Аш е разпитвал за духа на починалото си дете, но по-късно разбрах, че не е вярно, защото е бездетен. В същия миг от устните ми се отронил глас: „Чии бяха камъните?“.

Другата дама изглеждала много зле, пребледняла като платно и дишала накъсано, с едва доловим треперлив пулс. Госпожица Джъдж помолила господин Аш да си върви, но той отказал с думите, че иска отговор и че го „разиграват“. Точно тогава дойдох на себе си и го видях — изглеждаше страшен, неудържим, с изпъкнали вени на челото като буреносен облак. Заобикаляше го кипящо огнено кълбо ултравиолетова светлина, мътночервена от злонамерени енергии.

Заприлича ми на демон и с отмалял глас помолих незабавно да го накарат да напусне. Две жени от „Целомъдрена виделина“ изнесоха безчувственото тяло на приятелката ни. Дамата не дойде в съзнание цели два дни за голяма тревога на всички ни, а когато се съвзе, изглеждаше неспособна да говори и отказваше храна и вода, толкова тежко сътресение бяха причинили на деликатната й физика разигралите се зловещи събития.

Въпреки това господин Аш си постави за цел най-категорично да говори пред различни хора, че е установил „измама“ по време на сеанса, представяйки собственото си присъствие там в ролята на безпристрастен наблюдател. Изобщо не беше така, даже напротив, както се надявам, че добре свидетелстват записките на госпожица Джъдж и собствените ми преживявания. Когато по-късно написа умело изобличаващата поема „Обладана мумия“, широката общественост видя в негово лице защитник на разума срещу шарлатанството. Сигурно трябва да се утешим с мисълта, че блажени са преследваните заради правда, но нищо не боли повече от прикрита злоба, подхранвана, убедена съм, от безпомощно разочарование, тъй като цялото поведение на господин Аш бе на търсещ човек, предаден от собствения си позитивизъм да осуети всяко послание, което би могъл да получи.

Без да му трепне окото, без да се замисли нито за миг за болката, която ми причини, и за другата пострадала дама!

Блекадър писа на всяка обществена институция, за която успя да се сети и която би могла да прояви интерес към кореспонденцията между Аш и Ламот. Лобира пред Надзорния комитет за износ на произведения на изкуството и поиска среща с министъра на културата, оказала се разговор с агресивен и не съвсем възпитан държавен служител, който му каза, че министърът е напълно информиран за важността на откритието, но не смята, че то оправдава намеса срещу пазарните сили. Евентуално можело да се отпусне някоя малка сума от Фонда за националното културно наследство. Били останали с впечатлението, че професор Блекадър ще се опита да допълни останалото със спонсорство от частни източници или с призив за събиране на средства от обществеността. Явно младокът с вълча усмивка и леко провлачен говор намекваше, че ако запазването на тези овехтели писма в страната действително е въпрос на национален интерес, самите пазарни сили ще гарантират оставането им на английска земя без изкуствена помощ от държавата. Докато го изпращаше към асансьора по коридорите, които леко намирисваха на брюкселско зеле и парцали за черна дъска като в забравено от Бога училище, чиновникът добави, че на матурата му се паднал Рандолф Хенри Аш, от когото нищо не разбирал.

— Всички викториански поети са като развален грамофон, не мислите ли? Не знаят кога да спрат. Взимали са се много насериозно — каза той и натисна бутона, за да призове скрибуцащия асансьор от дълбините.

— Да се взимаш насериозно не е най-големият грях — отвърна Блекадър.

— Страшно са помпозни, нали? — невъзмутимо каза младежът и го затвори в клетката на асансьора.

Блекадър, който беше потънал в „Обладана мумия“ и в спомените на Хела Лийс, тягостно усещаше, че пазарните сили са незрими ветрове и одически потоци, бесни и непредсказуеми като онези, които Аш беше прекъснал с подвига в Газа. Усещаше също така, че Мортимър Кропър има пряка телефонна линия с далеч по-мощни пазарни сили, отколкото той в подземните етажи на музея. Беше чул за проповедта му под формата на лекция, където Мортимър открито се беше позовал на въпросните сили. Тъкмо безрадостно обмисляше следващия си ход, когато му се обади Шушила Пател — телевизионна журналистка, която от време на време успяваше да вмести петминутен репортаж за изкуство в нощното аналитично предаване „Събитията в дълбочина“. Госпожа Пател се беше настроила срещу Кропър, защото бил олицетворение на капиталистическия културен империализъм. Била разпитала и разбрала, че специалистът, когото трябва да покани в предаването, е Джеймс Блекадър.

Първоначално Блекадър изпита безмълвно и бурно въодушевление при мисълта, че може да впрегне силата на телевизията за каузата си. Не беше медиен учен; никога не беше писал материал, който да не е предназначен за научно списание, нито беше говорил по радиото. Въоръжи се с наръч бележки, както обикновено подготвяше доклад за конференция — за Аш и Ламот, за националната съкровищница на изкуството и за отражението на писмата върху погрешната интерпретация, изложена във „Великият вентрилоквист“. Не му хрумна да попита дали Кропър също ще присъства; представяше си предаването като сбита лекция. С наближаването на уречения час обаче започнаха да го побиват студени тръпки. С лошо предчувствие гледаше по телевизията политици, хирурзи, плановици и полицаи, сурово и многословно прекъсвани от враждебно настроени журналисти. Събуждаше се плувнал в пот от кошмари, в които без предупреждение трябваше да се яви на държавен изпит с нови теми по литература на Британската общност и постдеридиански стратегии на неинтерпретация или в които като картечни откоси го затрупваха въпроси какво мисли Рандолф Хенри Аш за орязването на социалните придобивки, бунтовете в Брикстън и унищожаването на озоновия слой.

Изпратиха кола, за да го вземе, и шофьорът с патрицианско произношение го изгледа така, сякаш шлиферът му щеше да изцапа светналите седалки на мерцедеса. Това не го подготви за зайчарника от прашни кутийки и напрегнати млади жени, в който попадна. Замаяно се настани на безформен мъхнат диван от средата на 50-те години и заби поглед в автомата за вода, стиснал стандартното оксфордско издание на Аш. Поднесоха му неприятен чай в пластмасова чаша и му казаха да чака госпожа Пател, която най-сетне се появи с подложка жълти листове и седна до него. Беше изключително красива, с изящни кости и копринена черна коса, прибрана в сложен кок, а на врата й се диплеше изящна сребърно-тюркоазена огърлица. Лазурното й сари беше украсено със сребърни цветя и от нея се носеше леко екзотичен аромат — на сандалово дърво или канела? Усмихна се на Блекадър и той за миг се почувства наистина добре дошъл и желан. А после се настрои делово, приготви листовете и попита:

— И така, какво е важно да знаем за Рандолф Хенри Аш?

Блекадър зърна в низ несвързани образи труда на целия си живот — някой тънък щрих, философска шега, която бе успял да проследи до първоизточника й, осезателните очертания, в които се преплитаха мислите на толкова много мъже, ала нищо от това не се побираше в отсечени думи. Затова каза:

— Аш е разбирал загубата на религиозна вяра през XIX в. Писал е за историята, разбирал е историята. Виждал е как се отразяват новите представи за развитието върху човешката представа за време. Той е основна фигура в английската поетична традиция. Не можете да разберете XX в., ако не разбирате Рандолф Хенри Аш.

Госпожа Пател придоби учтиво озадачен вид.

— Боя се, че не бях чувала за него, преди да попадна на тази история. Завършила съм курс по литература в университета, но се занимавах със съвременна американска литература и постколониален английски. Кажете, защо още трябва да ни вълнува Рандолф Хенри Аш?

— Ако ни вълнува историята…

— Имате предвид английската история.

— Не само английската. Той е писал за еврейска, римска, италианска, германска история, праистория, както и за английска история, естествено.

Защо в наши дни англичаните трябва непрекъснато да се извиняват?

— Искал е да разбере как отделните народи в дадено време възприемат очертанията на живота си, от вярванията до бита.

— Индивидуализъм. Разбирам. И защо трябва да настояваме тези писма да останат в страната?

— Защото осветляват много от идеите му. Вече видях някои писма, в тях пише за Лазар, темата за Лазар много го е занимавала… както и за изучаването на природата, за развитието на организмите.

— Лазар — безизразно повтори госпожа Пател.

Блекадър обезумяло зашари с очи по стените на зле осветената кутийка с цвят на овесена каша. Започваше да го хваща клаустрофобия. Беше напълно неспособен с едно изречение да дава изявления от името на Рандолф Хенри Аш. Не можеше да се откъсне достатъчно, за да види какво не знаят хората за него. Госпожа Пател започваше да се отчайва.

— Имаме време за три въпроса и нещо бързо, с което да завършим. Мога да ви попитам какво е значението на Рандолф Аш за съвременното общество?

Блекадър чу собствения си глас да казва:

— Премислял е много внимателно, не е взимал прибързани решения. Вярвал е, че знанието е важно нещо.

— Съжалявам, не разбирам.

Вратата се отвори и жизнерадостен женски глас съобщи:

— Водя и другата гостенка. Тук сме, нали? Нали това е последното включване за „Събитията в дълбочина“? Професор Леонора Стърн.

Леонора нахлу с варварско великолепие, с алена копринена риза и панталон в някакъв ориенталски или перуански десен, поръбен с шевица във всички цветове на дъгата. Черната й коса се спускаше по раменете; китките, ушите и видимата част от гърдите й бяха окичени със златни слънца и звезди. Цялата грейна в тясното пространство до автомата за вода, откъдето започна да излъчва пулсиращи вълни с аромат на цветя и мускус.

— Сигурно познавате професор Стърн — обади се госпожа Пател. — Специалистка е по Кристабел Ламот.

— Бях в апартамента на Мод Бейли и като се обадиха да я търсят, попаднаха на мен — обясни Леонора. — Радвам се да се запознаем, професоре. Трябва да обсъдим някои неща.

— Зададох на професор Блекадър някои въпроси за значението на Рандолф Аш — каза госпожа Пател. — Бих искала да ви попитам същото за Кристабел Ламот.

— Карайте направо — великодушно прие Леонора.

Блекадър гледаше със смесени чувства на изтънчено отвращение, техническо възхищение и неподправен ужас как Леонора изгради запомнящ се миниатюрен портрет на Кристабел. Голяма пренебрегвана поетеса, дребна жена с остри очи и остро перо, дълбок и безкомпромисен анализ на женската сексуалност, лесбийската сексуалност, значението на баналните неща…

— Много добре — зарадва се госпожа Пател, — отлично. Наистина голямо откритие, нали? Накрая ще ви попитам за значението на това откритие, не ми отговаряйте сега. Време е за гримьорната. След половин час ще се видим в студиото.

Останал насаме с Леонора, Блекадър се притесни. Тя се стовари на дивана, притисна бедро до неговото и без да го пита, взе от ръката му екземпляра на Аш.

— Най-добре да го прочета. Никога не ми е допадал особено. Толкова е мъжки, високопарен, изтъркан.

— Нищо подобно.

— Очевидно сте прав. Доста от нас ще трябва да си посипят главата с пепел, като се разчуе. Ако бях на ваше място, щях да зарежа книгата, професоре. Имаме три минути, за да обясним значението на всичко това на ненаситната широка общественост, няма време за илюстрации. Трябва да изкарате вашия господин Аш най-сексапилното парче на света. Трябва да ги хванете за топките, професоре. Просълзете ги. Помислете какво трябва да кажете, и го кажете независимо какво се опитва да ви изтръгне от устата онази нежна красавица. Не знам дали схващате какво ви говоря.

— Схващам.

— Имате време да кажете едно-единствено нещо, професоре, и то ще реши съдбата ви.

— Знам. Хмм… Едно-единствено нещо.

— И да звучи секси, професоре. Не забравяйте.

В гримьорната ги настаниха на съседни столове и двамата отпуснаха глава на облегалките. Той се остави на тампоните с пудра и четките, замислен за ръцете на балсаматорите в моргата, а тънката сива паяжина около очите му се стопи под обилните мазки крем пудра „Макс Фактор“. Спокойно положила глава назад, Леонора не спираше да говори с равен тон едновременно на него и на момичето:

— Обичам да е по-наситено в ъгъла на клепачите, слагайте, не се бойте — на мен ми отива, защото имам едри черти и изразителен цвят на кожата, ще ми стои идеално. Както ви казвах, професоре, двамата с вас трябва сериозно да поговорим. Предполагам, че и вие като мен изгаряте от нетърпение да разберете къде изчезна Мод Бейли? Екстра, защо не мацнете малко от онова буреносно цикламено точно под веждите… харесвам също убийствено алено червило, на мъжете им се подкосяват краката… чакайте, я най-добре да си го извадя от чантата, в наше време трябва да се внимава с общоупотребителните телесни течности, казвам го по възможно най-приятен начин, разбира се. Та както ви казвах, професоре — или може би не ви казах, — имам доста добра представа къде е хукнала младата дама заедно с вашия научен работник, защото аз натам я насочих, не ви ли се намират от онези сребърни звездички, може да ръснете тук-там, госпожице, ще ми се от екраните да бликне странен лъч светлина, да им покажем, че и научният свят има своя блясък. Ще се бия със зъби и нокти, професоре, но вие не берете грижа, не съм ви дигнала мерника. Ще изляза да се бия за Кристабел и да ритна в ребрата онова копеле Мортимър Кропър, който не пожела да включи Кристабел в лекциите си и заплаши да съди една моя приятелка за клевета, представяте ли си! Покрай всичко това ще излезе голям глупак, а?

— Не е задължително. На всеки може да се случи.

— Да, но сега сте длъжен да го изкарате глупак, ако искате писмата да останат в страната.

* * *

Водещата Шушила седна между двамата гости в студиото и се усмихна. Блекадър погледна към камерата и се почувства като прашасал барман. Прашносиво петно между двете накипрени създания, прашно лице от пудрата; под горещата светлина на прожекторите го лъхна собствената му миризма. Последните секунди преди предаването се проточиха до безкрай, после внезапен спринт, в който всички говореха на бързи обороти, и пак внезапна тишина. Имаше само смътен спомен какво бяха казали. Двете жени като яркоцветни папагали каканижеха за женската сексуалност и символите на нейното потискане, за приказната Мелюзина и опасността от женското начало, за Ламот и любовта, която не смее да изрече името си, за огромната изненада на Леонора, когато се разбрало, че Кристабел може да е била влюбена в мъж. И собственият му глас:

— Рандолф Хенри Аш е един от големите любовни поети на нашия език. „Аск към Ембла“ е едно от големите произведения, посветени на истинската сексуална страст. Досега никой не знаеше за кого са били написани стиховете му. За мен самия обяснението в стандартната му биография винаги е звучало неубедително и нелепо. Сега вече знаем, защото открихме коя е била Загадъчната дама на Рандолф Хенри Аш. Всеки учен мечтае за такова откритие. Писмата трябва да останат при нас, защото са част от националната ни история.

— Като американка вие едва ли ще се съгласите с това, професор Стърн? — изчурулика Шушила.

И категоричният отговор на Леонора:

— Според мен писмата трябва да се пазят в Британската библиотека. Всички можем да ги четем на микрофилм или да ги преснимаме, проблемите са чисто сантиментални. Ще се радвам Кристабел да получи признание в собствената си страна, а кореспонденцията да се повери на грижите на професор Блекадър, който е тук в студиото и е най-големият научен капацитет по всички въпроси, свързани с Аш. Не ламтя да приграбя писмата, Шушила — като критик искам само да мога да пиша за тях и да дам най-доброто от себе си, след като станат обществено достояние. Щастлива съм да отбележа, че ерата на културния империализъм свърши.

* * *

След предаването Леонора го хвана за ръката:

— Елате да ви черпя едно питие, професоре. Добре ще ви дойде, както и на мен. Справихте се по-добре, отколкото очаквах.

— Сторих го изцяло под ваше влияние — отвърна Блекадър. — Наговорих ужасни перверзии. Извинете, професор Стърн, нямах предвид, че влиянието ви е перверзно, исках да кажа, че ми повлияхте достатъчно, за да успея изобщо да си отворя устата.

— Знам какво искахте да кажете. Обзалагам се, че обичате малцово уиски, нали сте шотландец.

Озоваха се в сумрачен бар, пропит от бирени изпарения, където Леонора светеше като коледна елха.

— Чакайте да ви кажа къде според мен е Мод Бейли.