Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандалните Сен Клер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two sinful secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лоръл Маккий

Заглавие: Греховни тайни

Преводач: Нина Николаева Рашкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медия АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-158-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8077

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Беше много по-красиво, отколкото Камий го бе описала.

София застана на малък балкон високо над главния салон в „Царицата на среброто“ и сложи ръцете си с дантелени ръкавици на позлатеното перило, докато наблюдаваше внимателно тълпата долу. Беше видяла салоните през деня, разбира се, и се бе възхитила на тяхната елегантност. Но вечер, в ефирното сияние на газеното осветление, всичко изглеждаше неземно и магическо. Пристанище на радостта и елегантността, където сякаш останалият свят не се допускаше.

След нещастни опити да си намери по-подходяща работа, реши да направи всичко по силите си за клуба на своята приятелка, докато открие нещо друго, с което би могла да се препитава.

Работата я ангажираше… и я предпазваше да не се замечтава твърде много.

София се засмя на себе си и отново се загледа в салона долу. Беше вечерта на официалното откриване и въпреки дъжда, хората прииждаха на тълпи. Изглежда славата на Камий, като собственичка с добро име, се беше разнесла из цял Париж. Светът долу изглеждаше като разлюляно море от стилни рокли с богати дипли в модните пастелно сини, зелени и розови тонове, мъжки черни вечерни облекла и проблясващи бижута, раздвижени като искрящи цветни петънца в калейдоскоп. Лакеи с ливреи от златист атлаз и напудрени перуки според модата отпреди петдесет години си проправяха път през блъсканицата със сребърни подноси с кристални чаши с шампанско, бордо и блюда с деликатеси.

Жуженето от разговорите звучеше радостно, развълнувано, безгрижно, от което и София се почувства щастлива. Когато излезе за пръв път от жилището си и се усмихна, не съзнаваше какво изживява. Не си спомняше откога не беше изпитвала нещо сходно на щастие, толкова много време беше изминало оттогава. Но тук в Париж, усетът й към радостта от живота, задълго притъпен от тревоги, се съживи отново. Сега трябваше да му се наслади, докато не дойде времето да се върне при семейството си и да се помъчи да оправи отношенията.

Въпреки конфликтите, за които вестниците се надпреварваха да пишат, непопулярността на крал Луи Филип и злощастните испански връзки, Париж като че ли беше така жаден да се отдаде на забавления и радост, както София. Желанието за развлечения се усещаше почти неистово във въздуха. Камий беше умна и се бе възползвала навреме от това желание, а София се радваше, че ще участва в тази лудост, макар и за кратко.

Вратата на балкона зад нея се отвори и Камий възкликна:

— Софи, ето къде си била! Какво мислиш за нашия пример по случай откриването на клуба?

София пак се вгледа в тълпата. Като че ли все повече и повече хора се тълпяха в салона.

— Мисля, че ще имаш изненадващо голям успех.

Камий се разсмя и диамантените звезди във високо вдигната й червена коса проблеснаха.

— Тази вечер може би. Гостите са любопитни да разберат какво предлагаме… и да видят моята мистериозна, нова, английска приятелка.

София поклати глава.

— Тук никой не ме познава… и така трябва да си остане. Предпочитам анонимността.

Щеше съвсем скоро да си замине от Париж и колкото по-малко скандали стигнеха до ушите на нейното семейство, толкова по-добре.

— Желанието ти едва ли ще се изпълни. Една красива жена, тайнствена и покоряваща, е обект на обожание в Париж. Всички се питат коя си.

София се разсмя.

— Откъде изобщо са разбрали, че съм тук?

— Точно така! Ти сама възбуди интереса им. Хората сигурно са те зърнали по магазините — красивата дама в черно, която се крие в дома на мадам Мартин, и любопитстват каква е твоята история. — Камий потупа с ветрилото по парапета. — Снощи бях на вечеря в „Кафе Англе“ и се запознах с компания англичани, някакви артисти на гости в Париж, които ще дадат представление в „Театр Насионал“. Дори те са чули за теб и ме засипаха с въпроси. Нищо не им казах. Просто ги поканих тази вечер тук.

София отново поклати глава, но тайничко беше заинтригувана. Англичани от театралното съсловие ли? Нима бе възможно…? Едва ли. Стори й се толкова неправдоподобно да го види отново и навярно беше по-добре, че това нямаше да се случи. Точно такива главоболия не й бяха необходими, не и в този момент.

— Бързо ще загубят интерес към мен, като научат скучната истина.

— Тогава си мълчи. Остави ги да се чудят. — Камий се вгледа изпитателно в тълпата гости долу. — Надявам се въпросните англичани да дойдат тази вечер. Мъжете бяха невероятно красиви, макар че единият имаше някакви ужасни белези по лицето си. Но другият беше много очарователен и ми се стори, че се заинтересува доста от теб. Ако се запознаеш с повече хора, няма да ти навреди. Тогава може би ще се спасиш от тези глупави идеи за друга работа. Тази ти подхожда идеално.

— Със сигурност ще правя всичко възможно, докато съм тук. И ще се запозная с всеки, когото харесваш. Това е най-малкото за твоята добрина към мен.

Камий се усмихна щастливо.

— C’est bon! Какво повече! Вече е време да се появим, преди тези ненаситни орди да са изпили всичкото ни шампанско. Искаме да се почерпят, да се почувстват щастливи, а не да се напиват.

София се разсмя и последва Камий по тясното, виещо се стълбище, което водеше до една тайна врата. Сградата беше стара, подарена едно време от Луи XIV на някакво семейство, и оттогава бе използвана за най-различни престъпни цели по време на всички размествания на пластовете във Франция.

Камий беше обновила двореца с лъскав паркет, тапети от светла коприна, нови произведения на изкуството и мебели, но зад салоните на старинната сграда имаше безброй тайни стълбища и коридори, миниатюрни стаички с шпионки, за да се наблюдава какво става в приемните. На София й харесваше — беше съвършеното място за потулване на тайни.

Но тази вечер не подхождаше да хитрува и да се промъква тайно. Време беше да се позабавлява, преди да се върне към стария си живот. Влязоха през врата, скрита в ламперията на фоайето, където строг на вид иконом проверяваше имената в списъка на поканените, а камериерки взимаха връхните дрехи на гостите.

Всички бяха вече в големия салон и София чу глъчката от десетки разговори през затворената двойна врата.

— Всички ли дойдоха, Мейкпийс? — попита София иконома, докато Камий оглеждаше прическата си в огледалото. През последните няколко дни, докато Камий обикаляше да търси нови клиенти и довършваше подредбата, София организира прислугата. Примерът на майка й за спокойно и експедитивно действие по изключение й послужи много добре.

— Почти всички, госпожо Уестмън — отговори Мейкпийс, показвайки й списъка. — И всички доведоха приятели.

— Надявам се, че запасите ни от шампанско ще стигнат! — каза Камий.

— Аз също — съгласи се София, като се погледна критично иззад Камий в огледалото. За разлика от Камий, която носеше моден тоалет от морскосиня коприна и тюл, диаманти на шията и в косата, София нямаше избор, освен да облече пак една от своите черни рокли, а косата си прибра в обикновен кок. И макар че роклята нямаше никакви украси, буфани и волани, толкова модни тази година, сатенът беше разкошен и лъскав и деколтето с голи рамене разкриваше нейната бяла кожа. Носеше перлените обеци на баба си, единственото бижу, което успя да запази, и гребени за коса с фалшиви скъпоценни камъни, купени с аванс от заплатата й.

„Не е чак толкова зле“ — помисли си тя. Само да не изглеждаше толкова бледа и мършава, толкова тревожна след последните няколко месеца. На клиентите никак нямаше да им е забавно, ако онази, която ги посреща, има отчаян вид. София пощипна страните си, за да порозовеят поне малко и се усмихна лъчезарно. Трябваше да се наслаждава на това приключение, докато можеше.

Извърна се живо, щом Камий отвори вратата и влезе тържествено, за да поздрави гостите си.

— Bon soir, mes amis! Добре дошли в „Царицата на среброто“. Клуб, в който категорично не се играе комар — каза Камий и гостите се разсмяха. — Надявам се всички да откриете по нещо, което да ви радва тук. Има салон за танци, сервира се вечеря в друг салон, водят се разговори… всичко, което може да ви хрумне. Моля ви, ако имате някакви желания, обърнете се към мен или към госпожа Уестмън. А сега се забавлявайте! Нощта е ваша.

Камий направи знак на малкия оркестър, разположен на скрито място, да подхване жизнерадостна мелодия, а хората започнаха отново да разговарят и да се смеят, лакеите продължиха да обикалят с подноси с още вино. Камий се изгуби в множеството и София тръгна след нея. Докато вървеше грациозно през множеството, дочу шушукания за „femme mystere“ и се усмихна. Точно такава искаше да бъде — тайнствената жена, за която никой нищо не знае.

София се извърна, за да мине през салона, и в този момент вратата се отвори, заради още позакъснели гости. Зад веселата компания стоеше сам някакъв висок мъж, облечен с моден, изящно ушит тъмносин вечерен жакет, допълнен от жилетка и връзка от кремав атлаз. Светлината от полилеите проблясваше в светлозлатистата му коса, леко начупена и пригладена назад, откривайки лице твърде красиво, за да е истинско. Това лице със сигурност беше на паднал ангел, а не на смъртен човек.

Беше лице, което си спомняше много добре. Виждаше го във въображението си от онази нощ, когато се промъкна в „Прищевките на дявола“ и покани този мъж да изиграят партия карти — и още нещо. И ето че сега той стоеше в другия край на салона, точно срещу нея.

От толкова дълго време Доминик Сен Клер беше въображаем образ, безумно красив, пленителна мечта, в която се унасяше, щом почувстваше необходимост да избяга от истинския живот. Започна да си мисли, че не е възможно реален човек да бъде толкова красив, както в нейните спомени. Вероятно беше по-стар, отколкото си спомняше, или пък беше тромав и миришеше лошо.

Но сега видя, че нямаше недостатък. Всъщност беше по-красив, отколкото в спомените й.

Истинският човек беше по-жизнен, по-удивителен, отколкото си спомняше. И всички останали изглежда бяха съгласни, когато се извърнаха и се вторачиха в него, сякаш не бяха префинени парижани.

София почувства как страните й пламват, макар че потръпваше от студени тръпки. Изведнъж всичко стана странно и нереално, като че ли времето потече назад и тя беше отново онова вироглаво момиче, сразено от нейното първо докосване до страстта. Изпита невероятно силен копнеж да се спусне към него, да го докосне, за да провери истински ли е. Същевременно искаше да избяга, да изчезне, както някога след неговата целувка.

Вместо това стоеше неподвижно, вледенена, и не откъсваше очи от него. Той оглеждаше салона, усмихвайки се леко, и докато се взираше в хората около себе си, изражението му оставаше непроницаемо. Говореше се, че с един от най-добрите артисти на Англия, и София разбираше защо. Така умело прикриваше мислите си, докато стоеше там спокоен и безмълвен, като че ли излизаше на сцена, но на нея й се стори, че вижда проблясък на цинизъм в очите му.

Изглеждаше много резервиран към всичко, което се случваше около него.

Но докато го гледаше, все пак не можа да не си спомни онази отдавна отминала нощ, в онази тъмна стая, когато я целуна и развълнува дълбоко. Никога не беше изпитвала нещо подобно преди или след това. Дали и той си спомняше? Положително не знаеше коя е тя… поне се надяваше да не знае. Но мислеше ли изобщо за нея, за жената с маската?

Или беше само една от десетките жени, чиито образи се сливаха в спомените му?

Помисли си за клетата Мери Хънтингтън, за нейното безнадеждно желание, как е жадувала за мъж, който е бил нехаен към нея, наранил я е и я е изоставил. Мери се бе удавила в своето нещастие и когато София прочете написаното от нея, се закле никога да не си причинява подобно нещо. Никога от никого да не зависи, по каквато и да е причина. Желаеше Доминик Сен Клер, разбира се… беше така безумно красив и целуваше толкова хубаво. Нищо повече.

Така би трябвало да бъде.

Доминик отмести изведнъж поглед и поразителните му зелени очи се спряха на… нея.

Почувства изгарящия им плам дори от другия край на салона. Като че ли физически докосна кожата й, прекара ръка по голото й тяло и я побиха ледени тръпки.

След това усмивката му стана по-широка, но не и приветлива. Изражението му беше по-скоро като на вълк, дебнещ безпомощен заек, точно преди да го сграбчи. И тя пожела безразсъдно да бъде плячката, която преследваше.

„О! Сега наистина загазих…“ помисли си не на шега паникьосана.

* * *

Ето я отново. Беше я открил.

Когато Доминик влезе в претъпкания клуб и зърна жената в гръб, нещо отдавна забравено изплува в съзнанието му. Тази лъскава черна коса, прибрана в тежък, разкошен кок на една изящна глава, му напомни тайнствената жена, която целуна веднъж… и която избяга от него.

Беше единствената, която бе пожелал, и която му се беше изплъзнала, и мисълта, че сега е толкова близо, събуди у него инстинкта на първобитен ловец.

Дойде в „Царицата на среброто“, за да си отдъхне от работата в театъра по поставянето на новата пиеса и от ролята си на посредник в кавгите между другите актьори. Искаше да изиграе някоя и друга партия карти, да се позабавлява и може би да научи нещо, което да приложи в „Прищевките на дявола“, когато се върне в Лондон. Камий Мартин беше много изискана съдържателна на клуб, с каквото впечатление останаха след вечерята с нея в „Кафе Англе“, и беше сигурен, че клубът й ще бъде разкошен.

Не бе очаквал да открие жената в черно.

Доминик се усмихна и поглади кадифените маншети на жакета си, докато я наблюдаваше. Не беше много висока, но изглеждаше стройна и деликатна с роклята от черен сатен. Разговаряше с компанията около себе си и жестикулираше изящно и живо с ръцете си с ръкавици от черна дантела. Разсмя се, отмятайки глава назад, и всички я загледаха като омагьосани.

После се обърна… и замръзна, когато очите им се срещнаха и видя, че той я наблюдава.

Усмивката на устните й като розова пъпка помръкна и страните й, досега свежи, пребледняха.

Доминик се увери, че тя наистина е неговата тайнствена непозната. Макар че тогава носеше маска, формата на лицето й, нежният нос и леко заострената брадичка, бяха същите.

— Красива е — чу брат си Джеймс да казва. — Говори се, че е вдовица на някакъв англичанин, която се скарала със семейството си, и пристигнала тук да работи при мадам Мартин. Че не е била омъжена дълго, че е съкрушена и търси ново начало. Но не успях да открия нищо повече.

— Все пак си открил доста за нея — отговори Доминик.

Джеймс се подсмихна.

— Току-що говорих с мадам Мартин. Много е пестелива в приказките за своята приятелка, но подразбрах някои пикантни подробности, които прибавих към онова, което чухме на вечерята снощи.

— Коя е? — Доминик не откъсваше очи от жената. Тя се бе извърнала и говореше с някого, но той виждаше как раменете й се сковаха и сладката й усмивка стана пресилена. Поглеждаше към него с крайчеца на очите си, после отместваше бързо поглед. Със сигурност не беше безразлична към него.

Доминик усети, че кръвта му кипва, като я гледаше, усети отново живот у себе си. Много отдавна не се беше чувствал по този начин.

— Англичанка е, казва се госпожа Уестмън — добави Джеймс. — Освен онова, което ти казах, не знам повече, но възнамерявам да науча.

Госпожа Уестмън. Доминик се вглеждаше внимателно в нея и се чудеше какъв ли човек е бил господин Уестмън. Била ли е омъжена, когато се появи в „Прищевките на дявола“? Долови невинност в целувката й, като че ли преди не беше изпитвала пламването на страстта. Но сега беше вдовица, жената загадка на Париж. Също като Джеймс възнамеряваше да разбере всичко за прелестната госпожа Уестмън.

— Повярвай ми, Джеймс, ти не можеш да се справиш с жена като тази — промърмори и се запъти към най-гъстата тълпа, без да обръща внимание на възраженията на брат си. Не изпускаше госпожа Уестмън от поглед, пресягайки се да вземе чаша вино от подноса на един лакей.

Тя се изгуби в бляскавата тълпа. Доминик тръгна през лабиринта от елегантно подредените стаи, очаквайки нейната черна рокля да се мерне между кринолините в пастелни тонове на другите жени. Най-после в края на виещите се коридори към балната зала, видя нейната абаносова лъскава коса. Оркестърът свиреше валс, двойките се въртяха на полирания паркет, наподобявайки ярък летен букет под приглушените отблясъци на газеното осветление, скрито зад матови плафони.

Госпожа Уестмън стоеше до стената, загледана изпитателно в забавляващите се гости, и се усмихваше едва забележимо. Направи знак на двама лакеи, като че ли ги изпрати да изпълнят някаква поръчка, и оправи една картина, увиснала накриво. Доминик попи с поглед грациозната и елегантна линия на бялата й ръка.

Да, желаеше я. Както не бе желал нищо друго преди, а беше крайно упорит мъж, когато си поставеше цел. Този път щеше да бъде негова.

Доминик заобиколи дансинга тихомълком, без да я изпуска от поглед. У нея имаше най-странната, най-интригуващата характерна черта деликатна бдителност, като че ли ще побегне и ще изчезне всеки момент. Преди беше постъпила точно така.

Този път Доминик нямаше да я изпусне.

Дневникът на Мери Хънтингтън

Новият ни дом не е точно такъв, какъвто очаквах.

Бях много развълнувана, че напускаме кралския двор. Облеклото и музиката там бяха великолепни, също театрите и баловете след годините на сиво небитие при управлението на Кромуел. Но аз искам само любовта на моя съпруг. Не мога да имам любовници, както изглежда е прието от всички около краля, нито мога да гледам как Джон се весели с други жени. Преди никога не съм била ревнива. Какво се случи с мен?

Мислех си, че всичко ще се нареди, щом дойдем в провинцията. Ще бъдем сами. Ще се открием един друг отново. Но въпреки това Джон седи пред камината и пие до късно през нощта, а аз не знам какво да му кажа. Защо не е щастлив с мен? Защо аз не съм щастлива, както очаквах?