Лоръл Маккий
Греховни тайни (29)

Двадесет и осма глава

София изохка, щом почувства, че тялото й се пробужда. Светлината като че ли напираше върху клепачите й и я принуждаваше да се измъкне от спокойното безсъзнание на сънищата.

Обърна се на една страна, цялото й тяло я болеше. Не можеше да преглътне и за момент се обърка. Какво се бе случило с нея?

И тогава си спомни. Лорд Хамънд, планът й да се изправи срещу него, Доминик… и как всичко се обърка.

Седна и главата неистово я заболя при внезапното движение.

— Легни, София — нареди й нежен глас. Хладни, внимателни ръце, я накараха да легне отново. — Беше в силен шок. Трябва да почиваш.

София се обърна сепнато и видя, че майката на Доминик седеше на ръба на леглото.

Усмихваше се, но София долавяше по чертите на красивото й лице, че е разтревожена. Огледа стаята — слънчева спалня в бледи тонове, но двете бяха сами.

— Доминик? — промълви тя. Гласът й бе дрезгав и едва изговори името му.

— Не се безпокой, скоро ще се върне. С баща си отидоха при съдията. Не искаше да тръгне, преди да се увери, че си добре, но не можеше да отлага повече.

— Съдия ли? Не — изохка София, обхваната от смразяваща паника. — Ще го пратят в затвора, и то по моя вина.

— Няма да го пратят в затвора. — Катрин притисна София да легне. Беше внимателна, но изненадващо силна. — Не го съпроводи полицай, нито пък някой му сложи белезници.

София лежеше на възглавниците, но не можеше да се успокои. Мачкаше дантеления край на чаршафа, усещаше дори тежестта на венчалната си халка.

— Но мъжът, когото Доминик уби… беше роднина на херцог Пендрейк.

— Но е имало свидетели, които са видели какво е станало. Че този лорд Хамънд се е опитал да те убие и Доминик е защитил жена си — каза Катрин със спокоен глас. — Един от онези мъже е братовчед на кралицата. Дори Пендрейк не би искал да си има неприятности с кралското семейство. Доминик ще се погрижи за всички формалности и скоро ще си дойде. Междувременно трябва да си почиваш.

София кимна, увереността на свекърва й я поуспокои.

— Не се съмнявам, че имаш право. Само че… ами, свикнала съм сама да водя своите битки.

— Вече не си сама, София — каза Катрин и стисна нежно ръката на София. — Доминик ни разказа как си скъсала със семейството си. Сега ние сме твоето семейство. Можеш да бъдеш колкото си искаш ексцентрична, но винаги ще бъдеш една от нас. А ние защитаваме своите.

— Доминик не биваше да ме защитава — възрази София. — Аз допуснах толкова много грешки…

— Миналото остава в миналото. Сега всичко ще бъде наред. — Катрин й намигна шеговито. — Добре че Доминик се е появил и те е спасил. Мъжете Сен Клер обичат да се държат понякога като герои от средновековна поема. По този начин чувстват, че вършат нещо полезно.

София прихна и се задави.

— Положително има и по-лесен начин да се чувства Доминик полезен.

— Надявам се. Е стига драми. — Катрин взе от масичката до леглото една чаша. — Ето пийни от това. Настойка от лайка с мед, за да облекчи болката в гърлото.

София взе чашата и отпи глътка.

— Благодаря. Като че ли ще помогне.

— Докторът каза, че трябва да се грижиш повече за себе си заради бебето и всичко останало.

София едва не изпусна чашата.

— Бебе ли?

Катрин й се усмихна.

— Да. Не знаеше ли? Беше в безсъзнание, когато дойде докторът, но мислех, че си знаела.

— Не… не знаех. — София притисна ръка до корема си. Нямаше как да усети нещо, но наистина ли там имаше мъничък живот? Бебето на Доминик! — Той сигурен ли беше?

— Толкова сигурен, колкото може да бъде един доктор, предполагам — разсмя се Катрин.

— Ако знаех, никога нямаше да отида при Хамънд.

Прилоша й, като си помисли какво можеше да се случи с детето й.

— Естествено. Но аз съм наистина безумно щастлива, София… ще си имам второ внуче. Първо на Ейдън и Лили, а сега и ти.

Дори да беше наполовина Хънтингтън ли? Дълбоко в себе си София още изпитваше онова слабо съмнение, но изгуби дар слово. Не можеше да изрече и дума. Беше развълнувана до дъното на душата си.

— Но сега си почивай — каза Катрин. — Доминик ще се върне скоро. Ще бъда съвсем наблизо отвън, ако имаш нужда от нещо.

Катрин подпъхна завивката около София и излезе тихо от стаята. София затвори очи и си представи бебето, което се бе сгушило у нея, бебето, което вече бе преживяло толкова много.

— Никога повече няма да застраша живота ти — прошепна тя. — За мен ще бъдеш винаги на първо място. Обещавам.

„И татко ти скоро ще се върне“ — добави тя. Трябва да се върне. Трябва да му каже колко много съжалява. Колко много иска те тримата да имат ново начало.

Унесе се и заспа. Събуди я лека милувка по ръката й. Отвори очи и видя, че в стаята беше притъмняло с настъпването на вечерта. Доминик седеше до нея. Изглеждаше изморен, косата му беше в безпорядък, но й се усмихваше нежно.

— По-добре ли си? — попита тихо.

— Доминик — извика тя. Седна, прегърна го през тила и се притисна до него. Искаше само да усеща, че е истински, че е до нея. — Ти се върна.

— Разбира се — разсмя се той. — Къде другаде да отида?

— А не те ли застрашава затвор? Много се изплаших, когато се свестих и теб те нямаше…

Той поклати глава.

— Не, вероятността е минимална. Бях разпитан, но братовчедът на кралицата и другите свидетели подписаха показания, че става въпрос за самозащита.

— Но ще се разрази голям скандал — предположи София. Знаеше какъв фурор ще предизвика такава зловеща сцена, като тази в хотела.

— Да, много, много голям — съгласи се той. — Но това нас не ни засяга. Кога сме се интересували от общественото мнение?

София се разсмя.

— Никога. Но бебето…

— Горкото бебе с такива пропаднали родители. — Доминик се изтегна до нея и сложи нежно ръка върху корема й, там, където тяхното дете се бе приютило. — Но ще обградим с нашите най-нежни грижи него или нея. То ще знае, че го обичаме, независимо какви бели си навлича.

София прекара леко пръсти през косата на Доминик и приглади непокорните кичури.

— Доминик, повярвай ми, не знаех за бебето, преди да отида при Хамънд. Никога не бих застрашила живота на нашето дете. Исках само…

Той я погледна. Зелените му очи проблеснаха в полумрака.

— Какво искаше?

— Да те защитя. Ожени се за мен, за да ми помогнеш да се изплъзна на Хамънд, а той щеше да се възползва от това положение, за да те съсипе. Не можех да го разреша.

— И рискува своя живот ли? Защо?

— Защото те обичам. Обичам те и съм готова на всичко, за да те пазя. Имаше право, като ми каза, че сме от една порода. Нахвърляме се на живота, понякога без да се замисляме, защото жадуваме за неговата пълнота. Но ако се пазим един друг…

— Тогава сме създадени един за друг. Никой друг не би могъл да го стори за нас. — Доминик седна до нея и обгърна нежно с длани лицето й. — И аз те обичам, София. Не бих могъл да живея без теб. Ще направя всичко за теб, абсолютно всичко, за да се реванширам за начина, по който се отнасях към теб.

София се разсмя, макар че се страхуваше, че по-скоро ще се разплаче. По-съвършен момент от този не бе изживявала.

— Бих казала, че като се втурна да ме спасяваш от един способен на убийство луд, извърши истински подвиг.

Доминик се разсмя и я разцелува по страните, веждите и по върха на носа.

— Щом изпаднеш в беда, ще бъда до теб. Доколкото разбирам, ти също.

— Да. — София го прегърна и го притисна силно до себе си. — Обещай ми, че няма да има повече тайни. Че никога няма да се разделим.

— Обещавам. Твой съм завинаги. Аз, ти и нашето дете. Ще направя всичко възможно да бъдем истинско семейство.

— Все пак необикновено семейство.

— Разбира се. Ние сме Хънтингтън — Сен Клер. Едва ли има по-необикновена женитба.

София целуна съпруга си и му се усмихна, засияла от неподправена радост.

Да, никога не е имало по-съвършена женитба от тази.